Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Забудь, прошу тебя…, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Александър Кючуков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 48,49/1986 г.
История
- — Добавяне
— Тим — каза бащата, — какво правиш пак?
Той държеше свещта до отворения прозорец. От студената трепкаща светлина лицето му изглеждаше като гипсово.
Момчето отскочи изплашено. Сведените върбови клони се отдръпнаха да му направят път и го загърнаха, шумолейки в тъмнината.
— Не се крий, аз видях всичко. Трябва да поговорим, Тим. Чуваш ли?
— Да… — обади се момчето.
— Ела тук, синко. Хайде, докато не те е видял някой. Не бой се, няма да те пипна.
Поколебавайки се, Тим напусна своето скривалище от листа и се приближи до прозореца. Бащата се отдръпна навътре в стаята. Момчето стъпи на перваза, скочи на пода и се изправи умърлушено. Известно време стояха мълчаливо един срещу друг. Чуваше се как в безкрайната нощна тишина свирят щурци и някъде на другия край на заспалата земя се тътри скърцаща каруца. С въздишка на облекчение бащата затвори прозореца, остави свещника върху масата и седна на леглото на момчето.
— Бях те помолил, Тим — започна той. — Нали те бях помолил?
Синът не отговори.
— Не си толкова малък, трябва да разбираш. Защо правиш това?
Момчето рязко вдигна глава. В очите му блеснаха сълзи.
— Татко, но защо, защо?… Нали не правя нищо лошо… Дори никой не ме видя. Аз много внимавам, честна дума…
— Ако не сега, ще те видят после — възрази бащата. — Рано или късно ще те забележат и тогава? Помислил ли си за това? Или искаш всички да странят от тебе и да ти се подиграват като на лудия Фаби? Помисли за нас с майка ти. Най-после, сред хора живеем. Не искам съседите да ни сочат с пръст.
Нощна пеперуда пърхаше под слабо осветения таван. Тя леко се блъскаше в мазилката, като ръка, която прави невидим шев. После по стремителна спирала се спусна към свещта и затанцува около нея, раздвижвайки пламъка. Тя кръжеше, стеснявайки пръстена на своя полет, и изведнъж докосна огъня. Чу се леко изпращяване, като че мъничкият живот на насекомото с един замах бе разкъсан на парчета. След миг обгорената пеперуда лежеше на масата и пипалата й трескаво цепеха въздуха. После замря.
— Виждаш ля? — каза бащата. — Ето какво стана с нея. А пък ти си надарен с разум, Тим, трябва да разбираш нещата. Като пораснеш, ще имаш свой дом, ще храниш семейство. Кой ще ти даде работа, ако хората започнат да странят от тебе като от чумав?
— Мога да постъпя в цирка — прошепна момчето.
— Само това липсваше! — бащата подскочи от възмущение. — Всички в нашия род са си изкарвали хляба с честен труд. И прадядо ти, и дядо ти, и баща ти. Аз не искам да станеш панаирджийски факир без род и племе, без къшей хляб и без покрив над главата. Не позволявам такъв срам в моето семейство. А за майка си помисли ли? Искаш да я вкараш в гроба! Нали? Аз нито думичка още не съм й казал. А когато научи?
Момчето наведе глава. Малкото му сърце се разкъсваше от мъка и срам.
Бащата отиде при него и го прегърна през рамото.
— Зарежи тая работа, синко — заговори той с укор и молба, галейки косите на Тим. — Зарежи я. И ти няма да имаш полза, и нас ще по-срамиш. Моля те. Забрави, че можеш това. Заради нас и заради себе си. Някой ден ще имаш деца. Заради тях забрави, моля те, Тим. Повярвай, така ще ти е мирна главата. След това и сам ще разбереш, че съм бил прав.
Тим изхлипа. Притисна лице в ризата на баща си.
— Татко… — проговори на пресекулки. — Татенце… Но това… е толкова… хубаво… Ако знаеше колко е хубаво…
По гърдите на бащата се разля мокро и горещо петно. Той притисна сина до себе си, галеше го по главата и никак не можеше да преглътне буцата в гърлото си.
— Че аз зная, синко. Зная. Та мене за това баща ми как ме пердашеше… Два пъти ми бяха достатъчни, повече никога не съм опитвал. А после нямаше и кога да мисля за това. Такива ми ти работи.
Момчето се отдръпна изумено.
— Значи ти… също?! И ти?
Бащата кимна.
— Да. И дядо ти можеше, и прадядо ти, и прапрадядо ти. Всичко е започнало от един магьосник, живял преди много години в нашето градче. Твоята прапрапрабаба купила от него някакви билки, за да роди здраво, силно и щастливо дете. Не знам що за билки са били. Никой не знае. Оттогава в нашия род наистина всички са като по чудо много здрави. И още умеят да правят ТОВА. Просто умеят.
Тим слушаше с отворена уста. Той гледаше баща си така, като че ли го вижда за пръв път.
— Прапрапрадядо ти е бил умен човек — продължи бащата. — Той много строго заповядал на жена си и сина си да мълчат. Оттогава продължава все така. Никой в градчето не знае за нашата дарба. Тя не служи за нищо, Тим, повярвай. Откакто съм се отказал, нито веднъж не съм съжалил. Сега вече сигурно съм се отучил, по дя…
Бащата се замисли. Лицето му стана непроницаемо и спокойно, както става, когато зрението и слухът на човека са обърнати навътре към него. Изведнъж той се издигна над пода и увисна във въздуха.
— Не, не съм се отучил — промърмори той и бавно, предпазливо се спусна долу.
— И ти изобщо… нито веднъж… никога…
Бащата поклати глава.
— Не. Дори майка ти не знае. Не й казвай. Тим. Не ме издавай. Бъди добро момче.
Той го прегърна и потърка нос в бузата му.
— Лека нощ, синко. И не забравяй това. Моля те.
Тръгна към вратата, обърна се, погледна Тим. Изглеждаше, че иска да каже още нещо, но се отказа. Излезе и внимателно притвори вратата.
Момчето отвори прозореца и седна на перваза. Пищна и свежа, тъмнината го прегърна. Уханията на нощните цветя се носеха над лехата като ароматна дъга. Между клоните на върбата се прокрадваше вятър, тих като шепот. Свиреха щурци. Звездното небе трептеше и се разливаше, а спящото градче падаше ли, падаше надолу в тази бездна, не достигайки дъното. Нежна прохлада се вмъкна под ризата му, движейки се леко между тялото и тъканта.
Тим започна да трепери и се повдигна на перваза. Увисна, поклащайки се като въздушен балон. Внимателно изплува през прозореца и се огледа. В градчето не се виждаше нито човек, нито светлинка. Като се поколеба, момчето се обърна рязко и влетя в стаята. Духна свещта, мушна се в леглото и се сви на кравайче.
— Не бива — каза си то.
По кожата му се разля блаженна топлина, попивайки тръпките от полета. Тим зарови лице във възглавницата и от затворените му очи закапаха сълзи.
— Не трябва — повтори той.
Лежеше и беззвучно плачеше. И сънят се спусна при момчето, обви душата му с милосърдна тъмнина.
* * *
На сутринта след закуска Тим излезе да се разходи.
Ясното, безоблачно небе предвещаваше хубав ден. Нощната хладина още съперничеше на дневния зной, на сянка беше студено, а на слънце — горещо.
Тим тръгна към празната площадка зад черквата, където децата често се събираха да играят на топчета. Вървейки, той си подсвиркваше безгрижно и прехвърляше в джоба на куртката си шепа стъклени топчета. Почти от къщи след него тръгна бездомно куче. Шарено и клепоухо, то тичаше след него, без да изостава.
— Е, какво искаш? — попита Тим, като се спря.
Кучето клекна и втренчи в него влажните вишни на очите си. Сякаш четеше молитва на кучешкия си език, съзерцавайки момчето.
Тим протегна ръка, но кучето отскочи изплашено и замаха с опашка. Момчето сви рамене.
— Не мога да те разбера — каза то и продължи нататък.
На площадката още нямаше никого, освен рижия Дилс по прякор Бухалката. Той се мотаеше около оградата и сечеше с пръчка върховете на копривата.
— Здравей — викна Тим.
— Здрасти — отговори Бухалката. — Какво е това куче, твое ли е?
— Бездомно е. Залепи се за мене. Е, ще играем ли?
— Нямам топчета — съобщи тъжно Бухалката. — Вчера загубих последните.
— Да ти дам ли две на заем?
— Не-е. Ако и тях загубя, как ще ти ги върна?
Тим се почеса по тила.
— Хайде така — ако загубиш, ще смятаме, че съм ти ги подарил.
Бухалката се замисли сериозно.
— Ей, хлапета! — извика някой.
До черквата стояха двама непознати. По торбите с инструменти, които носеха през рамо, лесно се познаваше, че са странствуващи майстори, които през лятото търсят работа по градовете и селата.
— Къде живее вашият клисар? — попита по-младият майстор, облечен в кърпени панталони и червена карирана риза.
— Ами тук наблизо — отговори Тим.
— Изтичай да го помолиш да отвори черквата. Работа ни чака. На, вземи ябълка.
Тим хвана ябълката във въздуха и я пъхна в пазвата си.
— Ей сега — обеща той.
Тогава иззад ъгъла се появи куцият клисар Матас, носещ връзка ключове.
— А, вече сте тук — зарадва се той и отвори задната врата. — Е, слава тебе, господи. Влизайте.
Майсторите и клисарят се скриха в черквата. Тим отброи на Бухалката четири топчета. Момчетата хвърлиха жребий и на Тим се падна да играе пръв. Той отиде до чертата, подхвърли топчето на дланта си, внимателно се прицели.
Изведнъж кучето залая, затича по площадката с вдигната муцуна. Тим погледна нагоре и видя на парапета на камбанарията двамата майстори. Младежът с карираната риза с провесено на рамото навито въже, хванал се за гръмоотвода, се катереше по керемидения купол, който отдолу наглеждаше не по-голям от лале. Изплашени гълъби кръжаха като чайни листенца в чаша над позлатения петел-ветропоказател, който увенчаваше изкривения шпил.
— Бре-бре — каза Бухалката.
Момчетата зарязаха играта и изтичаха пред черквата, откъдето по-добре се виждаха камбанарията и човекът върху нея. Започнаха да се събират зяпачи.
— Безумен младеж — говореше тенекеджията Дат, вдигнал нагоре глава. — Не бих могъл така дори и за половин царство.
— Само да не падне — отбеляза старият Нал. — Там много отдавна всичко е изгнило и ръждясало.
— Нищо — отговори ковачът Хортис. — Като се добере до върха, ще се завърже с въжето.
Затаил дъх, Тим гледаше как на главозамайваща височина се развява карираната риза. Накрая смелчагата стигна върха, прехвърли въжето и спусна края му на своя другар. След това се изправя в цял ръст и държейки се за ветропоказателя, помаха с ръка към хората на площада.
И тогава шпилът се наклони с трясък. Майсторът загуби равновесие, размаха ръце, падна върху керемидите и се затъркаля надолу. Като по чудо успя да хване в последния миг въжето, падна от кулата и увисна над площада, люлеейки се.
Раздадоха се викове на ужас. Шареното куче се запремята и залая.
Като извиваше цялото си тяло, младежът се мъчеше да се хване за въжето. С мъка успя да се повдигне малко и да достигне водосточната тръба. Като се улови за нея, майсторът се опита да прехвърли крак върху корниза, но тръбата се огъна и човекът увисна на нея, впил пръсти в гладката ламарина. От падането го деляха броени секунди — или ще му се изплъзнат ръцете, или тръбата ще се откъсне. Той висеше неподвижно под корниза, като съзнаваше безнадежността на положението си, готвейки се за неизбежна смърт. Вятърът си играеше с края на ризата му.
И тогава против волята си Тим, задъхвайки се, усети, че земята се отдалечава от него. Като от само себе си площадът се устреми надолу и започна бързо да се смалява. Хоризонтът се издигаше заедно с момчето, градчето се виждаше като на длан, показаха се далечните гористи хълмове, между които се виеше реката. Но момчето не забелязваше това, то виждаше само висящия на камбанарията човек. Тим долетя до него и с мъртва хватка се вкопчи в колана му.
— Не се бойте! — извика Тим.
Напрягайки всички сили, момчето се мъчеше да се вдигне със своя товар на корниза. Изведнъж върху лицето му падна сянка. Старият Нал, разпрострял се във въздуха, държеше младежа за китката. Нечие рамо докосна Тим. Прилетял, Бухалката бе обхванал краката на майстора. И още някой дишаше наблизо… И още…
— Хайде, всички заедно, полека надолу — нареди Нал.
— Ей, по-внимателно…
— Сам не се блъскай, по д-дяволите…
— Не толкова бързо…
— Дръж по-здраво, глупако…
Причудливият грозд човешки тела плавно се спускаше от камбанарията. Кучето тичаше в кръг по празния площад и виеше като бясно.
— О-ох…
— Край…
На земята се образува безформена купчина от ръце и крака. Като се заяждаха беззлобно, хората някак се изправиха и се раздалечиха. Майсторът седеше в праха и се озърташе смаяно.
Старият Нал се обърна и се отдалечи. Клисарят Матас закуцука на друга страна. Дат и Строген го последваха, жителите на градчето започнаха един след друг да се разотиват, мълчаливо и прибързано, без да се поглеждат.
— Хайде! — дръпна Бухалката Тим за ръкава.
Момчетата се скриха зад ъгъла на черквата, кучето изтича след тях.
— Ей, къде отидохте — промърмори майсторът.
Площадът опустя.