Айзък Азимов
В памет на баща ми

Невероятно! Нима не знаете? Ето, виждате ли! А бях сигурен, че сте чували. Разбира се, охотно ще ви разкажа за това, щом толкова настоявате. Самият аз много обичам тази занимателна история, но за съжаление не винаги се намират слушатели. Представяте ли си, дори веднъж ме посъветваха да си държа езика зад зъбите, защото това се различавало от легендите, с които е покрито името на баща ми. И все пак, ще се съгласите, че истината е по-скъпа, а да не говорим за нравствената страна. Понякога ей тъй ще си пропилееш живота, за да удовлетвориш любознателността си, и съвсем неочаквано и без каквото и да е усилие изведнъж ще откриеш, че си станал благодетел на човечеството.

Доколкото помня баща си, който беше по професия физик-теоретик, него винаги го е интересувал проблемът за пътешествие във времето. Не мисля, че той някога си е задавал въпроса, какво представляват тези пътешествия за един простосмъртен. Според мен той просто се интересуваше от математическите връзки, които управляват Вселената.

Огладняхте ли? Чудесно! Мисля, че ще изчакате не повече от половин час. За такъв гост като вас всичко ще бъде изрядно приготвено. Това е въпрос на чест.

Ще започна с това, че баща ми беше беден, което е нещо естествено за един университетски професор. Обаче той случайно забогатя. В последните години преди смъртта си той беше толкова баснословно богат, че стига за мен, за децата ми и внуците ми, взети заедно, но вие и сам виждате това.

В негова чест издигнаха дори няколко паметника. Най-старият е на хълма — там, където беше направено откритието. Впрочем той се вижда от прозореца. Разбрахте ли надписа? Та вие сте застанали на неудобно място. Е, все едно.

И тъй, когато баща ми се зае с пътешествията във времето, тази тема беше изоставена от повечето учени като съвършено безнадеждна. И всичко започна от тази незабравима година, когато за пръв път започнаха да инсталират хронофунии.

Изобщо там няма какво да се гледа, тъй като те са абсолютно извън всякаква логика и контрол. Това, което се вижда, е изопачено и нестабилно, в повечето от случаите е с диаметър два фута и често мигновено изчезва. Процесът по настройка на миналото според мен напомня опит да се съсредоточиш върху прашинка в самия разгар на урагана.

Някои учени се опитваха да измъкнат нещичко от миналото, като вмъкваха във фунията желязна „котка“. Понякога, при особена настойчивост, успяваха, но за няколко секунди — не повече. В крайна сметка обаче всичко беше безполезно. Не успяваха да измъкнат от миналото нищо дотогава, докато… Но после ще кажа и за това.

И тъй след петдесет години безплодни търсения физиците, представете си, загубиха всякакъв интерес към този проблем. Не беше дори ясно от каква страна да се подходи към него. Честно казано, като се оглеждам назад, не ги виня, макар че се намираха и такива, които оспорваха самия факт за проникване на фуниите в миналото. А нали през фуниите доста често можеха да се видят необикновени животни — сега отдавна измрели.

Така или иначе баща ми се появи тогава, когато съвсем бяха забравили за проблема за пътешествията във времето. Той убедил правителството да му отпуснат заем за построяване на фуния и започна всичко отначало. По това време аз все още му помагах. Бях току-що завършил колежа със званието доктор по физика. И въпреки това след година или година и половина нашите съвместни усилия ни докараха големи неприятности: баща ми не можа да си възобнови кредита. В университета, представете си, решили, че той е сам в една абсолютно безнадеждна област, че неговите изследвания само подкопават репутацията им, а промишлеността съвсем не била заинтересована. Деканът на аспирантурата, който се интересуваше само от финансовата страна на нещата, отначало намекваше, че не би било лошо, ако се ориентира в друга област и завърши с това, че чисто и просто го изгони.

Разбира се, след смъртта на баща ми този господин — а той и до днес си живее и все така се занимава с любимите си сметки — се оказа в глупаво положение, тъй като баща ми в своето завещание отдели за аспирантурата един милион долара, но отказа да даде за обзавеждането, като добави не без злорадство, че за основание на отказа му е послужила недалновидността на декана. Мисля, че това беше продиктувано от желанието му за отмъщение. Но по-рано, когато тепърва предстояха още години…

Не настоявам, но моля ви, не яжте повече хлебни пръчици. За да се потисне острият глад, е достатъчен чистият бульон. Само че яжте, без да бързате.

И все пак ние някак си свързвахме двата края. Баща ми изнесе от университета купеното на кредит оборудване и го монтира на същото това място, където го виждате.

Тези първи години бяха толкова трудни, че аз много молих баща ми да зареже всичко това. Но да се говори с него беше безполезно и всеки път той се изхитряваше да намери недостигащата хилядарка отнякъде.

Животът си течеше, а баща ми не си позволяваше нищо, което би могло да попречи на изследванията му. Почина майка ми, баща ми го преживя и се върна към работата си. Аз се ожених, роди ми се син, после дъщеря и вече не можех, както преди, да се занимавам с неговите работи. Той продължаваше без мен. Скоро след това си счупи крака, но даже и в гипс упорито продължаваше да работи месец след месец.

Така че аз му отдавам дължимото. Помагах му, разбира се, водех преговори с Вашингтон, давах съвети. Но той и само той беше душата на цялата работа.

Обаче независимо от всичките ни усилия ние не можехме да се придвижим нито крачка. Със същия успех тези дяволски трудно придобити пари можеха просто да бъдат изхвърлени в хронофунията — при условие, разбира се, че те ще преминат през нея.

Все не успявахме да проврем във фунията „котката“. Само един-единствен път се приближихме съвсем до това. Вече я бяхме пробутали на два фута от другата страна, когато нещо се случи с фокуса. Изведнъж започна да се вижда съвсем ясно и ние съгледахме някъде там, в епохата на мезозоя, само един грубо направен железен прът, който ръждясваше на брега на реката.

И ето настъпи този чуден ден, когато неочаквано отново започна ясно да се вижда, но сега това продължи десет минути — случай изобщо нечуван! Боже мой! Как се вълнувахме, когато трескаво монтирахме фотоапарата! Там, на другия край на хронофунията, ту се появяваха, ту изчезваха различни видове загадъчни зверове.

А после с фунията стана нещо съвсем непонятно — в един миг нищо друго не ни отделяше от миналото освен въздухът. Изглежда, причината е трябвало да се търси в самата технология на настройката, но ние тогава можехме само да се досещаме за това.

В тази минута, като напук на всичко, нямахме подръка „котката“, но това вече нямаше значение, тъй като нещо стремително прелетя през фунията — от миналото в настоящето. Слисан, сам не зная защо, се хвърлих и хванах това нещо.

В същата минута всичко изчезна от зрителното ни поле, но това вече не ни тревожеше. Боязливо се вгледахме в предмета, който държах в ръцете си. Това беше втвърдена буца кал с вдлъбнатини от ударите о̀ пръстена на фунията, а в средата й — няколко яйца, които приличаха на патешки.

„Яйца на динозавър! — извиках. — Истина ли е?“ „Трудно ми е да кажа, не знам“ — разтреперан отговори баща ми. „Трябва да ги развъдим!“ — изтърсих неочаквано аз, като се суетях и се вълнувах силно. Прибрах ги внимателно, сякаш бяха скъпоценност. А те бяха още топли от палещото праисторическо слънце.

„Знаеш ли, татко — казах аз, — ако успеем да ги развъдим, ще си имаме твари, които са живели преди стотици милиони години. Представи си, това е първият случай, когато нещичко наистина е измъкнато от миналото. Струва си да го обявим публично“… И аз веднага потънах в мечти за кредити, за реклама — за всичко, което би подпомогнало сега баща ми. Дори ми се мярна лицето на декана и изражението му бе сконфузено и глуповато. Но баща ми постъпи не така, както очаквах. Той твърдо заяви: „Никому нито дума! Ако това излезе наяве, десетки изследователски групи ще тръгнат по следите и ще ме изиграят. Ти ще публикуваш всичко, когато накрая разкрия тайната на фунията. А засега си мълчи. И не ме гледай така! След година всичко ще бъде наред, ще видиш!“

Ентусиазмът ми спадна, но се надявах, че тези яйца ще ни бъдат важни доказателства. Инсталирах голяма печка с нужната температура и натъкмих сигнална система — в случай че в яйцата се появят първите признаци на живот.

Те се излюпиха след деветнадесет дни, в три часа сутринта — четиринадесет мънички кенгура със зеленикави люспички, с остри нокти на дебеличките в горната им част крачета и тънки, увиснали като ластуни, опашчици.

Отначало мислех, че са тиранозаври, но скоро стана ясно, че са твърде малки за хищни гущери. А след месец става очевидно, че като пораснат, ще бъдат не по-големи от куче.

Баща ми се разочарова, но аз не се обезсърчих, тъй като се надявах, че когато и да е, ще ми разреши да ги използувам за реклама. Двете умряха още докато бяха малки, но другите дванадесет оцеляха — пет мъжки и седем женски. Хранех ги със смлени моркови, варени яйца, мляко и силно се привързах към тях. Оказаха се чудовищно тъпи, но ласкави. И поразително красиви. Люспичките им… Но не е нужно да ги описвам. През изминалите години фотографиите им станаха доста популярни. И в такъв случай, като се позамисля понякога върху цялата тази история, откривам, че нищо не знам за вашия Марс, но това е между другото.

Трябва да призная, че мина доста време, докато фотографиите направиха нужното впечатление на публиката. Що се отнася до баща ми, той си беше все така невъзмутим. Мина година, две, накрая три. И никакви придвижвания в нашата работа. Само веднъж успяхме да се промъкнем в миналото. И въпреки това баща ми не отстъпваше.

Пет самки снесоха яйца и скоро ние имахме петдесет малки.

„Какво да ги правя?“ — обезсърчен, попитах.

„Че пребий ги!“ — троснато отвърна баща ми.

Естествено не можех да направя това.

Хенри, нима още не е готово? Е, добре!

Та значи това се случи, когато похарчихме и последните долари. Вече бе невъзможно да се намерят пари. Къде ли само не опитвах, но навсякъде търпях неуспех. Знаете ли, аз тайно дори се радвах на това, тъй като се надявах, че баща ми накрая ще отстъпи. Но със своето решително и неумолимо изражение той започна своя пореден експеримент.

Честна дума, ако не беше тази случайност, така и нямаше да стигнем до истината. И човечеството щеше да се лиши от едно от своите най-забележителни открития.

Знаете ли как става в живота? Ремзън облизва изцапания си пръст и открива захарина. Гудиър излива течност върху кухненската печка и открива процеса на вулканизацията.

А в нашия случай всичко стана в лабораторията. Там случайно попадна едно малко динозавърче. По това време те се бяха дотолкова размножили, че не успявах да ги наглеждам.

Разбира се, такова нещо става рядко, веднъж на сто години. Сам преценете. Динозавърът се промъкна между два контакта, които случайно бяха открити. Блесна мълнията на късото съединение и фунията, която само преди няколко дни бяхме монтирали, мигновено изчезна във фойерверка от огнени искри.

В този миг ние не осъзнахме, че се е случило нещо важно. Знаехме само, че нещастното животинче, което причини късото съединение, унищожи оборудване за двеста хиляди долара и че ние сме напълно разорени. В замяна получихме само един превъзходно изпечен динозавър. Ние бяхме само леко опърлени, затова пък нещастникът получи цялата мощ на електрическата енергия. Веднага го усетихме, тъй като въздухът се изпълни с чудесен аромат на печено. Баща ми и аз изумено се спогледахме. Предпазливо тикнах щипците в динозавъра. Той така се беше овъглил, че докосването на щипците свлече кожата му и откри бяло месо, приличащо на кокоше. Не се сдържах и го опитах. Беше божествено вкусно и сега ми е трудно да предам с думи усещанията ми в тези минути.

Сигурно не ще повярвате, но останали тогава, така да се каже, с празни ръце и забравили за всичко, ние така нагъвахме динозавъра, та ушите ни пращяха. И не се успокоихме, докато не оглозгахме всички костички, до последната, макар че той изобщо не беше специално сготвен и подправен.

Накрая продумах: „Слушай, можем да ги развъждаме за храна, а? Постоянно и много.“

Баща ми беше принуден да се съгласи. Та нали бяхме напълно разорени?

Наскоро след това аз успях да получа голям заем, като поканих президента на обяд и го нагостих с динозавър. Оттогава, щом трябваше нещо да уредим, канехме нужните хора на обяд и това винаги помагаше. Който макар и веднъж беше опитал това, което сега наричат динококошка, вече не се задоволяваше с обичайните ястия. Сега е невъзможно да си представиш меню без динококошка, ако, разбира се, не умираш от глад. Само динококошката е в състояние да удовлетвори и най-изтънчения вкус.

Ние, както и преди, сме единствените притежатели на това чудо. Доставяме го в многобройните фирмени ресторанти, чийто брой продължава да расте.

Бедният ми татко! Никога не се почувствува щастлив. Само в тези незабравими минути, когато за пръв път опита динококошката, той изпита чувство, напомнящо блаженство. През всичките последни години той упорито се мъчеше над фунията и макар че примера му последваха десетки изследователски групи, нищо друго освен динозавъра повече не успяха да измъкнат от миналото.

О, Пиер, благодаря ви! А сега, сър, с ваше позволение аз ще я разрежа. Не, не трябва сол, само мъничко сос. Ето най-после същото това изражение на лицето — вие за пръв път познахте блаженството!

Благодарното човечество похарчи петдесет хиляди долара за издигането на известния ви паметник. Но дори и това не направи баща ми щастлив.

Надписът, който той можеше да види, като минаваше покрай него, гласи: „На Човека, който подари на света динококошката“.

Но, повярвайте ми, до последния си ден баща ми страстно желаеше само едно — да открие тайната на преместването във времето. И макар че стана благодетел на човечеството, той умря с чувство за неудовлетворено любопитство.