Айзък Азимов
Приспособлението на Холмс-Джинсбук

Никога не съм виждал Майрон Джинсбук да скромничи.

Но защо пък трябва да съм го виждал? Майк — всички го наричаме Майк, въпреки че той беше д-р Джинсбук, лауреат на Нобелова награда — бе типичен представител на двадесет и първи век. Беше уверен в себе си, както мнозина от нас, и с право.

Той знаеше цената на човечеството, на обществото и най-вече своята.

Майк бе роден на 1 януари 2001 година, така че беше точно на възрастта на века. Аз съм с десет години по-млад от него и поради това доста по-отдалечен от недостойния за споменаване двадесети век.

О, понякога го споменавам. Всички хлапаци си имат прищевки и моята бе един вид любопитство към миналата история на човечеството, за която се знаеше толкова малко, а предполагам, че не си струваше да се знае повече. Но аз бях любопитен.

Именно Майк беше човекът, който ме спаси в онези дни.

— Не си играй с миналото — щеше да рече той, оглеждайки момичетата, които минаваха, облечени в бикини, и се навеждаше от време на време, за да ги види по-добре. — О, древната история не е лоша, нито средновековието, но стигнеш ли до зараждането на техниката, забрави я! Оттам нататък е скотщина: само мръсотия и извращения. Ти си човек на двадесет и първия век. Бъди свободен! Дишай дълбоко чистия въздух на века ни! Той ще стори чудеса с теб. Виж го само какво прави с това забележително момиче вляво от теб.

Наистина дълбокото й вдишване беше прелестно. Ах, славни бяха тези дни, когато науката туптеше и ние бяхме млади, безгрижни и готови да хванем света за опашката.

Майк беше сигурен, че ще даде своя принос за огромния напредък на науката. И аз чувствувах същото. Това бе заветната мечта на всички нас през този прословут още млад век. Сякаш някакъв силен глас викаше в нас: „Напред! Напред! Не поглеждай назад!“

Аз възприех подобно поведение от Пол Дерик, калифорнийския магьосник. Сега той е мъртъв, но на времето си бе велик човек, напълно достоен да бъде споменат наедно с мен.

Бях един от студентите му и отначало бе тежко. В колежа бях подбрал внимателно тези лекции, в които имаше най-малко математика и най-много момичета и затова се бях научил да бродирам с ненадминато умение, но смятам, че по физика останах слаб.

След доста мислене стигнах до извода, че бродирането няма да ми помогне да усъвършенствувам славната техника на XXI век. Нуждата от по-нататъшно развитие на бродирането беше нищожна и можех ясно да видя, че умението ми няма да ми донесе заветната Нобелова награда. Така че ощипах момичетата за сбогом и се присъединих към Дерик на семинарите му.

Отначало разбирах малко, но се постарах да задавам такива въпроси, които да дадат възможност на Дерик да изяви блестящите си способности. Вследствие на това бързо напреднах до първенството в класа. Дори станах причина за най-великото откритие на Дерик.

* * *

На времето Дерик пушеше. Беше закоравял пушач и се гордееше с това, като между дръпванията винаги взимаше цигарата си от устата и я оглеждаше с любов. На бялата цигарена хартия бяха нарисувани предизвикателни момичета — любимият десен на учените.

— Представете си — казваше той по време на известните си лекции за технологичните концепции на двадесет и първи век — колко сме напреднали от мрачните епохи само по въпроса за цигарите. До нас достигат слухове, че в двадесети век, известен с лошата си слава, цигарите са били източник на болести и замърсяване на въздуха. Подробности не знаем, разбира се, и смятам, че никой няма да се захване да ги търси, но все пак слуховете са убедителни. Сега обаче цигарата освобождава в атмосферата примеси, които пречистват въздуха, изпълват я с приятен аромат и укрепват здравето на пушача. Фактически има само един недостатък.

Естествено всички знаехме кой бе той. Често бях виждал Дерик с подпухнала устна и този ден той имаше пресен мехур, който затрудняваше леко говора му.

Като всеки мислещ учен той бе разсейван от минаващи момичета и в тези случаи често слагаше цигарата наопаки в устата си. После вдишваше дълбоко и цигарата внезапно се самозапалваше в устата му.

Не знам колко образовани професори бях видял през онези дни, които прекъсваха интимните разговори със секретарките си и ревяха от болка, щом на езика или устната им се появеше поредният мехур.

В дадения случай аз подхвърлих на шега:

— Професор Дерик, защо не отстраните възпламеняващия се край, преди да пъхнете цигарата в устата си?

Остроумието ми бе тънко и ако добре си спомням, единствен аз се разсмях. Все пак картината, която описах със забележката си, беше смешна. Представете си цигара без запалващ се край. Как можеше човек да я пуши?

Но очите на Дерик се свиха.

— Защо не? — запита той. — Наблюдавайте!

Застанал пред класа, Дерик извади една цигара, разгледа я внимателно — особената й емблема представляваше момиче в цветове като живо — после откъсна възпламеняващия се край. Той я вдигна, хвана я между два пръста на лявата си ръка и каза отново:

— Наблюдавайте!

Захапа незапалимия остатък от цигарата. Ние всички потреперехме, щом забелязахме по положението на момичето, че той нарочно бе сложил цигарата в устата си откъм грешния край. Дерик вдъхна рязко и, разбира се, нищо не се случи.

— Цигара, която не прави мехури — рече той.

— Но не можете да я запалите — обадих се аз.

— Не мога ли? — отвърна той и със замах поднесе възпламеняващия се край към цигарата.

Всички затаиха дъх. Това бе внезапна проява на гениалност; защото така щеше да се запали безопасният външен край на цигарата, независимо кой бе той.

Дерик вдъхва рязко и краят се възпламени, като запали външния край на цигарата и изгори върховете на палеца и показалеца на Дерик. Дерик го изпусна с вик и естествено този път целият клас се разсмя с пълно гърло.

Но това бе беда за мен. Тъй като аз бях предложил злощастната демонстрация, Дерик ме изхвърли завинаги от класа си.

Не беше честно от негова страна, понеже аз му дадох възможността да спечели Нобелова награда, макар че тогава никой от нас не го осъзнаваше.

* * *

Виждате ли, присмехът накара Дерик да побеснее. Той бе замислил да реши проблема с безопасната цигара и за да го постигне, насочи гигантския си ум изцяло към този въпрос, като съкрати вечерите си с момичетата на пет за седмица — нещо почти нечувано за учен, но той бе известен аскет.

За по-малко от година намери решението на проблема. Сега, след като всичко е свършено, разбира се, то ни изглеждаше очевидно, но навремето, уверявам ви, откритието му накара научният свят да онемее.

Номерът бе да се отдели възпламеняващият се край на цигарата и да се изнамери начин за безопасно боравене с него. Месеци наред Дерик опитваше с различни по големина и форма дръжки.

Най-накрая реши, че за целта най-подходяща е тънка дървена клечка. Тъй като бе трудно да се задържи краят на цигарата на клечката, Дерек отстрани тютюна и хартията и използува само химикалите, с които този край бе импрегниран. Именно тези химикали той намаза на върха на клечката.

Отначало изгуби доста време, опитвайки се да направи клечката куха, за да може чрез духане или засмукване да запаля химикалите. Полученият огън можеше после да се пренесе на цигарата. Това обаче го доведе до първоначалния проблем: ами ако някой хванеше клечката обратно?

Тогава Дерик бе осенен от върховната си идея. Необходимо бе само да се повиши температурата на химикалите чрез триене, при търкане на клечката по грапава повърхност. Това бе абсолютно безопасно, тъй като ако някой, който даряваше с бащинска целувка устните на възнамеряваща да се дипломира студентка — типично явление в живота на всеки учен — и в същото време драснеше обратния край на клечката, нищо нямаше да се случи.

Откритието обиколи света. Днес кой няма в джоба си пачка възпламеняващи се клечки, които могат по всяко време да се запалят без ни най-малката опасност. И така — епохата на подпухналите устни си отиде завинаги. Естествено това велико откритие бе равностойно на всички други, видени през този славен век.

Дерик получи почти веднага Нобелова награда по физика и светът го аплодира.

Аз се върнах тогава и се опитах да се запиша отново в класа му, като му изтъкнах, че без мен не би спечелил Нобеловата награда. Той ме изрита със страшни проклятия, като ме заплаши, че ще драсне възпламеняваща се клечка в носа ми.

След този случай единствената ми амбиция бе да заслужа собствена Нобелова награда, и то такава, която да засенчи постижението на Дерик.

Но как? Как?

* * *

Успях да получа стипендия, за да уча в Англия Ланкширско бродиране, но едва пристигнал там, направих всичко възможно да се прехвърля в Кеймбридж с прочутото му ято студентки и почти толкова известния Чъмли-Модлин (произнася се Чолмъндли-Магдален) — висш технически институт.

Студентките бяха горещи и екзотични и аз прекарах много вечери да бродирам с тях. Голяма част от кеймбриджките учени бяха удивени от ползата от този занаят, чието особено предимство не бяха забелязали досега. Някои от тях се опитаха да ме хванат да ги науча да бродират, но аз последвах онзи стар Първи закон на Научната обосновка: „Какво ще ми донесе това?“ Не ги научих на нищо.

Обаче Майк Джинсбук, като ме бе наблюдавал от разстояние, бързо усвои заплетените движения на пръстите при бродиране и се присъедини към мен.

— Такъв ми е талантът — каза той с очарователна нескромност. — Имам природна дарба да боравя ловко с ръцете си.

Той беше човекът, който ми трябваше! В този момент разбрах че той ще ми помогне да взема Нобелова награда. Оставаше само да изберем полето на действие, което щеше да ни я донесе.

За една година съюзът ни не откри нищо освен една или две загорели брюнетки. И тогава един ден му казах лениво:

— Не мога да не забележа, Майк, че очите ти са извънредно ясни. Ти си единственият в района на университета с незачервени очи.

— Отговорът е много прост — отвърна той. — Никога не чета микрофилми. Те са бич.

— Така ли?

— Не съм ли ти го казвал досега? — Мрачна сянка премина по лицето му и ясна болезнена бръчка преряза челото му. Явно бях задействувал почти непоносимо силната му памет. — Веднъж гледах микрофилм, като естествено главата ми бе изцяло потънала в апарата. Докато четях така, мина прелестно момиче — онова, което завоюва титлата „Мис Професорска галеничка“ два пъти едно след друго през следващите години — а аз въобще не я бях забелязал. — Устните на Майк потрепереха. — Оттогава — каза той с нисък изстрадал глас — се зарекох да не гледам никога повече микрофилми.

Почти припаднах от внезапното вдъхновение, което ме обзе.

— Майк — рекох аз, — не може ли да се намери по-прост начин да се четат микрофилми? Виждаш ли, те са изписани с много ситен шрифт, който трябва да бъде увеличен, за да го виждаме, а това означава да се навеждаме над неподвижен екран или да си пъхаме главата в апарата. Но… — от възбуда аз едва си поемах дъх, — ако увеличим кадър от филма, така че да може да се вижда с просто око, и ако заснемем уголемения текст, то бихме могли да носим снимката със себе си и да си гледаме на спокойствие, когато пожелаем. Слушай, Майк, ако си се загледал в такава снимка и покрай теб мине момиче, би могъл да вдигнеш за момент глава. Снимката няма да изисква вниманието ти като апарата.

— Хм! — каза замислено Майк. Можех да видя как огромният му ум се впуска във всяко разклонение на идеята. — Наистина не би ни пречило да наблюдаваме момичетата. Възможно е и да предпазва очите от зачервяване, но това не е толкова важно. Но почакай, ще имаш всичко на всичко пет-шестстотин думи, които сигурно ще прочетеш много преди края на деня. И тогава?

Забавно бе да слушам как безпогрешно открива недостатъците на проекта.

За момент се уплаших. Не бях помислил за това. Тогава предложих:

— Вероятно бихме могли да направим големи поредици от малки снимки и да ги залепим всичките по реда им. Това, разбира се, би било по-трудно за носене.

— Нека да видим… — Умът на Майк продължаваше да работи. Той се облегна в стола си, затвори очи, после внезапно се изправи и се огледа внимателно, за да се увери, че наоколо няма момичета, и тогава затвори очи. — Безспорно — започна той — увеличението е възможно, фотографирането също. Обаче ако един обикновен микрофилм се увеличи и се преснима целият, снимките биха покрили площ от… — Той измънка прочутата си, изобретена от самия него логаритмична линия във формата на закръглена блондинка. Майк гальовно работеше с нея — … най-малко шестнадесет квадратни метра. Ще трябва да използуваме лист хартия с размери четири на четири метра и да лазим върху него.

— Би било възможно — промърморих аз.

— Твърде недостойно за един учен, стига, разбира се, да не показва нещо на някоя студентка. А дори тогава тя би могла да се заинтересува и да се зачете, което би развалило всичко.

И двамата се запънахме на този проблем.

Съзнавахме, че тук има идея за Нобелова награда. Филмите имаха предимство, че бяха компактни, но това бе единственото.

Ах, ако само човек можеше да държи лист хартия четири на четири метра в ръка. Нямаше да има нужда от електронни или фотонни апаратури за четене. Би могъл да чете коя да е част от него по желание, по-напред или по-назад из текста, без да борави с никакви управляващи механизми. Просто ще си движи очите.

Тази мисъл беше невероятно вълнуваща. Техническият напредък, предлагащ да се използуват мускулите на очите вместо скъпа апаратура, беше огромен. Веднъж Майк изтъкна, че гледането нагоре-надолу върху голям лист хартия би тренирало очните мускули и би подготвило по-добре един учен за важната задача да не пропуска минаващия женски парад.

* * *

Оставаше само да се определи как най-добре да се направи грамадният лист хартия преносим и удобен за ползуване.

Записах се в курс по топология, за да науча методите на сгъване, и няколко вечери наред приятелката ми и аз измисляхме начини на прегъване. Започвахме от противоположните краища на листа, приближавахме се все повече и повече, сгъвахме го според някаква сложна формула, заставахме лице срещу лице, зачервени и дишащи тежко от умствено и физическо напрягане. Резултатите бяха страшно вълнуващи, но методите на сгъване не бяха добри.

Как желаех да съм учил повече математика. Дори се обърнах към Прюнела Плъг, нашата перачка с груб глас, която сръчно и с достойнство сгъваше чаршафите. Обаче тя не пожела да ми обясни тайната.

Можех да й кажа за какво ми бе нужно сгъването, но не мислех да просвещавам и нея. Смятах да разделя Нобеловата награда с колкото се може по-малко хора. Сетих се за известното изказване на великия учен лорд Кличмър: „Не се занимавам с наука за собственото си здраве“.

Една сутрин реших, че съм го открил. О, колко се развълнувах! Трябваше да намеря Майк, защото само неговият остър аналитичен ум можеше да ми каже дали идеята имаше недостатъци. Проследих дирите му до една хотелска стая, но го намерих сериозно зает с млада дама — или мацка, за да използувам научния термин.

Чуках по заключената врата, докато той излезе, кой знае защо в лошо настроение.

— По дяволите, Джек — рече той, — не можеш да прекъсваш подобно изследване. — Майк беше всеотдаен учен.

— Слушай — обадих се аз, — досега мислехме да го направим в две измерения. Какво ще кажеш за едно измерение?

— Какво имаш предвид под едно измерение?

— Взимаме снимките — обясних му аз, — и ги нареждаме една след друга в една-единствена редица!

— Ще е прекалено дълга. — Той изписа с пръст цифрите на корема на колежката си, докато аз гледах отблизо да се уверя, че не допуска грешки. — Спокойно може да бъде цели шестдесет метра — каза той. — Това е неудобно.

— Но няма да го сгъваме — отвърнах аз. — Ще го навием. Ще закрепим единия край на пластмасова пръчка, противоположния на друга. Ще навиваме и от двете страни, дока то се съберат.

— Велики Скот! — възкликна Майк, шокиран от тази мисъл, и изруга. — Май че си го решил.

* * *

Но същия този ден дойде ударът. Пристигналият на посещение професор от Калифорния донесе новини. Носели се слухове, каза той, че Пол Дерик работел над проблема за неелектронен филм. Изглежда, професорът не знаеше какво означава това, но на нас ни бе ясно и духът ни падна отново.

— Сигурно е чул какво правим тук — рекох аз. — Трябва да го изпреварим.

А как само се опитвахме! Собственоръчно извадихме снимките, залепихме ги една до друга, после ги навихме на пръчките. Работата беше невероятно сложна и деликатна, за нея бяха нужни сръчни занаятчии, но ние нямахме намерение да допускаме външни хора.

Приспособлението работеше, но Майк не беше сигурен.

— Не мисля, че е наистина практично — каза той. — Ако искаш да намериш някое определено място от филма, трябва да въртиш дълго в едната или другата посока. Тежко е за китките.

Но не разполагахме с нищо друго. Исках да го публикуваме, но Майк ме задържа.

— Нека да видим какво е направил Дерик — рече той.

— Но ако е същото, той ще ни изпревари.

Майк поклати глава.

— Ако това е всичко, което е постигнал, няма значение. Няма да спечелим Нобелова награда. Това не е толкова добро. Просто го чувствувам тук.

Той сложи ръката си върху момичето, избродирано на джобчето на ризата му, така искрено, че не се възпротивих. Майк беше велик учен, а един велик учен знае точно за какво ще получи Нобелова награда и за какво не. Именно това прави учения велик.

* * *

Дерик обяви откритието си — то имаше недостатък, който един среден студент от ВУЗ би забелязал веднага.

Неелектронният му филм не бе нищо друго, освен нашият стар двуизмерен лист, дори без усилията ни да го сгънем. Просто висеше на една голяма стена. Бе снабден с подвижна стълба, закачена на релса под тавана. Един от студентите на Дерик се качи на стълбата и зачете на глас в микрофона.

Всички възклицаваха с „ох“ и „ах“ при вида на някой, който чете с просто око, но Майк, който го гледаше по телевизията, се удари развеселен по бедрото.

— Идиот! — каза той. — Ами ако някой страда от акрофобия?

Разбира се! Биеше веднага на очи, щом Майк го изтъкна. Всеки, който се страхува от височини, не би могъл да чете по системата на Дерик.

Но аз хванах Майк за китката и рекох:

— Почакай малко, Майк. Те ще се изсмеят на Дерик, а това е опасно. В момента, в който се разчуе за този недостатък, Дерик ще се почувствува обиден и ще хвърли всяка клетка на великолепния си мозък в този проект. И тогава ще го реши за седмици. Трябва да го свършим преди него.

Майк помръкна изведнъж.

— Прав си, Джек — рече той просто. — Хайде да отидем в града. Някое и друго момиче ще ни помогне да мислим.

Така и стана, а на следващата сутрин мислехме за други неща и се върнахме към проблема.

Спомням си, че се разхождах напред-назад, мърморейки:

— Опитахме в две измерения, опитахме в едно, какво остана?

И тогава в погледа ми попадна момичето от джобчето на ризата на Майк, което бе избродирано така изкусно, че стратегическите му части бяха забележимо изпъкнали.

— О, небеса! — извиках аз. — Не сме опитали в три измерения.

Хвърлих се с писък към Майк. Този път бях сигурен, че съм успял, и затаих дъх, докато чаках мнението му. Той ме погледна с блеснали очи.

— Това е — каза.

Сега всичко изглеждаше толкова просто. Просто натрупахме снимките на куп.

Куповете можеха да се складират по всякакъв начин. Например можеха да се нареждат един върху друг. После на Майк му хрумна да ги слага между твърди картонени корици, за да се предпазват от повреждане.

Публикуваха откритието ни за по-малко от месец. Светът бе потресен от него и всички знаеха, че следващата Нобелова награда по физика е наша.

Дерик, за да не бъдем несправедливи към него, ни поздрави и каза:

— Сега човечеството ще може да чете не с електронна апаратура, ами с просто око, благодарение на приспособлението на Холмс-Джинсбук. Поздравявам тези двама мръсни плъхове за откритието им.

Това красиво признание беше най-добрата Наука.

Сега приспособлението на Холмс-Джинсбук може да се намери във всеки дом. Популярността му е толкова голяма, че названието бе съкратено на последната сричка и все повече хора го наричат „бук“.^[1]

Тази операция отстранява името ми, но аз си имам Нобеловата награда и договор с аванс от двеста и петдесет хиляди долара да напиша книга за интимните подробности, свързани с откритието. Сигурно ми е достатъчно. Учените са простички хора и получат ли веднъж слава, богатство и момичета, имат всичко, което желаят.

Бележки

[1] Книга (на англ. — бел.пр.) ↑