Боб Шоу
Светлина от други дни

Оставили селото зад гърба си, ние следвахме стръмните завои на пътя, водещи към земята на бавните стъкла.

Не бях виждал досега нито една ферма и отначало ми се сториха малко тайнствени. Това впечатление се подсилваше от въображението и състоянието ми. Колата се движеше равномерно и безшумно във влажния въздух и ни се струваше, че се носим по извивките на пътя сред някаква свръхестествена тишина. Вдясно от вас планината се спускаше ниско до долина, обрасла със столетни борове, и навсякъде се виждаха големите рамки на бавните стъкла, поглъщащи Светлината.

Случайно проблесналият следобеден лъч върху подпорите им създаваше усещане за движение, но всъщност стъклата бяха изоставени. Редицата прозорци от години стояха по склоновете, загледани в долината, и хората само ги избърсваха към полунощ, когато човешкото им присъствие не би попречило на жадните за светлина стъкла.

Те привличаха, но в началото ние със Селина сякаш не ги забелязахме. Мисля, че се мразехме много, за да може някоя нова гледка да раздвижи нашите чувства. Започнах да осъзнавам, че отпуската беше глупава идея. Надявах се, че тя ще оправи всичко, но, разбира се, това не попречи на Селина да забременее и дори да се ядосва за това през цялото време.

Това положение ни тревожеше много, въпреки че навремето бяхме заобиколили обичайните аргументи да имаме деца с довода, че бихме искали, но по-късно, в по-подходящ момент. Бременността на Селина ни коствуваше нейната добре платена работа, а заедно с това и новата къща, която далеч надхвърляше доходите ми на поет. Но истинската причина за нашето раздразнение бе мисълта, че хората, които говорят, че искат да имат деца след време, всъщност изобщо не искат деца.

Нервите ни бяха изопнати от факта, че ние, мислейки се за неповторими, попаднахме в същата биологична клопка, както всяко безразсъдно разгонило се същество.

Пътят ни изведе покрай южните склонове на Бен Круъхън, където започнахме да съзираме далеч пред себе си сивия Атлантик. Тъкмо бях намалил скоростта, за да се полюбувам на гледката, когато забелязал табелката, забита на един стълб: БАВНО СТЪКЛО — ВИСОКО КАЧЕСТВО — НИСКА ЦЕНА — ДЖ. Р. ХЕЙГЪН. Нещо ме накара да спра колата в последния момент. Трепнах леко, когато жилавите треви зашибаха по каросерията.

— Защо спряхме? — учудено ме попита Селина, тръскайки тъмносребристата си коса.

— Погледни табелката. Хайде да се качим горе да видим какво има. Може би тази работа си заслужава парите.

Селина отказа с глас, изпълнен с презрение, но аз бях завладян от тази идея и не я послушах. Имах нелогичното убеждение, че ако направя нещо чудато и налудничаво, то ще ни сдобри отново.

— Хайде — казах аз, — имаме нужда от малко раздвижване. И без това пътувахме много дълго.

С безразличие, което ме засегна, тя сви рамене и слезе от колата. Поехме по пътека от неправилни, утъпкани глинени стъпала с покълнали къси фиданки. Пътеката криволичеше покрай дърветата на хълма и накрая видяхме ниска ферма. Зад малката каменна постройка високи рамки с бавни стъкла гледаха втренчено безмълвния масивен склон на Круъхън и водите на Лох Лин. Повечето от стъклата бяха напълно прозрачни, а някои — тъмни като дъски от полиран абанос.

Приближихме към къщата през подредения двор, застлан с обли камъни. Висок мъж на средна възраст с вълнен костюм в пепеляв цвят се надигна и махна с ръка. Той седеше на ниската каменна ограда, пушеше лула и се взираше в къщата. На предния прозорец стоеше млада жена, облечена с оранжева рокля, и държеше малко момченце на ръце. Щом се приближихме, тя се обърна и се скри в стаята, без да ни обърне внимание.

— Мистър Хейгън? — досетих се аз.

— Да. Дойдохте да видите стъклата, нали? Е, дошли сте на самото място.

Хейгън говореше отсечено, с акцент на чист планинец от Хайлънд, който за нетренираното ухо звучеше като ирландски. Той имаше едно от тези примирени, застинали лица, типично за стар работник по пътищата или за философ.

— На почивка сме, но видяхме табелката…

Селина, която обикновено лесно общуваше с непознати, сега мълчеше. Стори ми се, че тя гледаше с малко озадачено изражение към прозореца, на който сега нямаше никой.

— От Лондон сте, нали? Добре, дошли сте точно където трябва и в подходящо време. С жена ми дълго не виждаме хора по това време на сезона.

Засмях се. Означаваше ли това, че бихме могли да купим стъкло, без да ипотекираме къщата?

— Вижте — каза Хейгън, усмихвайки се безпомощно, — отказал съм се от всякаква изгода, която бих могъл да имам от сделката. Жена ми Роуз казва, че никога няма да се науча. Все пак нека да поседнем и поприказваме.

Той посочи каменната ограда, после погледна колебливо безукорно чистата блузка на Селина.

— Почакайте, ще донеса едно одеяло от къщата.

Накуцвайки, Хейгън се отправи пъргаво към къщата и затвори плътно вратата след себе си.

— Може би идеята да дойдем тук не бе толкова чудесна — пошепнах на Селина, — но ти поне можеш да бъдеш любезна с човека. Струва ми се, че надушвам сделка.

— Може и да излезе нещо — каза тя преднамерено грубо. — Надявам се, че дори не си забелязал старомодната рокля на жена му. Той няма да се отпусне много, особено пък с непознати.

— Това жена му ли беше?

— Разбира се, че бе жена му!

— Добре де, добре — отвърнах озадачен. — Все пак опитай се да бъдеш вежлива с него. Не искам да се чувствувам неудобно.

Селина изсумтя, но се усмихна любезно, когато Хейгън се появи отново, и аз си отдъхнах малко. Странно как мъж може да обича жена и в същото време да се моли да я прегази влак!

Хейгън просна карирано шотландско одеяло на оградата и ние седнахме, чувствувайки известна неловкост на градски хора, пренесли се в селска обстановка. На срещуположната страна на Лох, зад рамките от бавно стъкло, отдалечаващ се параход оставяше бяла диря на юг. Свежият планински въздух изпълваше дробовете ни с повече кислород, отколкото имахме нужда.

— Някои от собствениците на стъкла наоколо — започна Хейгън — се пазарят с непознати като вас, обяснявайки колко хубави са есенните пейзажи в тази част на Арджил. Може да бъде пролетта или зимата. Аз не правя това, защото всеки глупак знае, че една гледка не е ли хубава през лятото, тя не струва изобщо. Така ли е?

Кимнах разбиращо.

— Искам само да погледнете добре към Мал, мистър…

— Гарлънд.

— Гарлънд. Тази гледка ще вземете, ако купите моето стъкло, и то никога не изглежда по-добро, отколкото в момента. Стъклото е в идеална фаза, с не по-малко от десет години дебелина. Четири фута прозорец ще ви струва 200 лири.

— Двеста! — Селина бе потресена. — Толкова биха поискали в магазина за такива стъкла на Бонд стрийт!

Хейгън се усмихна търпеливо, после ме изгледа внимателно, за да разбере дали знам достатъчно за стъклото, та да оценя казаното от него. Цената беше много по-висока, отколкото се надявах, но… десет години дебело! Евтините стъкла, които човек можеше да намери в магазини като Вистаплекс и Пейн-о-рама, се състояха от четвърт инч обикновено стъкло, облицовано с бавно стъкло вероятно с дебелина не повече от 10–12 месеца.

— Ти не разбираш, скъпа — казах аз, решен да го купя, — че това стъкло ще издържи 12 години и е във фаза.

— Не означава ли това единствено, че то задържа времето.

Хейгън й се усмихна отново, разбрал, че няма нужда повече да ме убеждава.

— Единствено, казахте вие. Извинете, мисис Гарлънд, но, изглежда, вие не оценявате чудото, това истинско, неподправено, най-голямо чудо! Знаете ли каква инженерна точност трябва, за да се получи парче стъкло във фаза. Когато казвам, че стъклото е с дебелина десет години, това означава, че светлината преминава през него за десет години. Когато отразява, всяко от тези стъкла е десет светлинни години дебело — повече от два пъти разстоянието до най-близката звезда, така че промяна на истинската дебелина само с една милионна част от инча означава…

Той спря за момент да говори и седна тихо, загледан към къщата. Отместих погледа си от Лох и видях, че младата жена стои отново на прозореца. Очите на Хейгън излъчваха страст и благоговение, което ме накара да се почувствувам неудобно и в същото време ме убеди, че Селина не бе права. От опит знам, че съпрузите не гледат жените си и по такъв начин.

Момичето постоя още няколко мига, роклята й меко проблясна на светлината, после се отдалечи навътре в стаята. Внезапно и необяснимо в мен се роди мисълта, че тя бе сляпа. Имах чувството, че двамата със Селина се намесихме в бурна емоционална драма като нашата.

— Извинете — продължи Хейгън, — мислех, че Роуз ме вика за нещо. Та докъде стигнах, мисис Гарлънд? Десет светлинни години, събрани в четвърт инч, значи, че…

Престанах да слушам отчасти защото бях вече спечелен, отчасти защото много пъти бях чувал историята за бавното стъкло, въпреки че още не бях разбрал принципите му на действие.

Преди време научните ми познания ми помогнаха да си представя квадрат от бавно стъкло като холограма, която не се нуждае от лазерна кохерентна светлина за повторното изграждане на визуалната й информация и в която всеки фотон обикновена светлина преминава през спираловиден канал, намиращ се извън радиуса на привличане на отделния атом. Не само нищо не разбрах от това, а се убедих за сетен път, че неспециалист като мен трябва да се занимава повече със следствията, отколкото с причините.

Най-важен за обикновения човек бе фактът, че на светлината й е необходимо много време, за да премине през цялото бавно стъкло. Всяко ново стъкло имаше лъскав черен цвят, тъй като все още нищо не бе преминало през него. Но ако то се постави, да речем, покрай горско езеро, ще се появи гледка дори и след година! Ако стъклото се премести и се инсталира в мрачен градски апартамент, тази година апартаментът ще гледа към горското езеро. Това ще бъде една реалистична, спокойна картина — водата ще ромоли на слънчевата светлина, кротки животни ще идват да пият вода, птици ще кръжат в небето, нощта ще следва деня и сезоните ще се редуват. Докато един ден, година по-късно, красотата, държана в субатомните пространства, ще бъде изчерпана и отново ще се появи познатият сив градски пейзаж.

Освен в поразителната стойност на нова придобивка търговският успех на бавното стъкло се състоеше във възможността да представя гледки, което емоционално напълно съответствуваше на това да притежаваш имот. И най-дивият пещерен човек можеше да си позволи гледка към забулени в мъгла паркове и кой ще каже, че не са негови? Този, който притежава наистина добре подредени градини и имения, не доказва, че е собственик, като лази и опипва земята, души я и я опитва на вкус. Всичко, което получава от тази природа, са миговете красота и с бавните стъкла тези гледки могат да бъдат пренесени в мини, подводници или затворнически килии.

Няколко пъти се опитвах да напиша нещо кратко за омагьосания кристал, но за мен тази тема бе толкова неизразимо поетична, че излезе извън моите поетични възможности. Освен това най-добрите стихове и песни бяха вече написани от прозорливи поети, умрели много преди бавното стъкло да бъда открито. Никога не бих могъл да достигна съвършенството на Мур:

Понякога във тиха нощ,

преди съня да ме обвие,

сладък спомен носи

на дни предишни светлината.

Необходими бяха само няколко години, за да се превърне бавното стъкло от любопитен научен факт в значима индустрия, и то за голямо учудване на тази част от поетите, които бяха убедени, че красотата живее само в природата. Имаше хубави стъкла, които бяха скъпи, но имаше и по-лоши и евтини. Най-голямо значение при определяне на цената имаше дебелината, измерена в години, но тук стоеше и въпросът за истинската дебелина или фаза.

Дори с най-усъвършенстваната налична техника възможността да се определи дебелината на стъклото бе едно на хиляда. Така например при стъкло, за което се предполага, че е с петгодишна дебелина, а то всъщност се оказва пет години и половина, светлината, проникнала през лятото, се появява едва през зимата. При по-малки различия дневната светлина се появява в полунощ. Тези несъответствия имат и своето очарование. Много хора, които работят нощем, обичат да имат своя собствена представа за времето, но, общо взето, много по-скъпо струват стъкла, които представят събития синхронно с действителното време.

Селина не изглеждаше много убедена, когато Хейгън свърши да говори. Тя поклати глава едва забележимо, но аз разбрах, че той не бе успял. Внезапно духналият студен вятър разроши оловносребристите коси на Селина и едри капки дъжд се заизсипваха от почти безоблачното небе.

— Сега ще ви напиша чек — казах аз ненадейно и усетих как зелените очи на Селина ядно се втренчиха в лицето ми. — Ще уредите ли доставката?

— А-а, това не е проблем — като се изправи, каза Хейгън. — Но не е ли по-добре да вземете стъклото със себе си?

— М-м-да, защо не?

Почувствувах се засрамен от доверието му към мен.

— Ще ви откача едно стъкло. Почакайте тук. Няма да ви отнема много време, само ще го поставя в рамка.

Хейгън се спусна надолу по склона към наредените стъкла. Едни от тях отразяваха слънчевия изглед към Лин, други бяха заоблачени, а някои от тях — чисто черни.

Селина вдигна яката на блузата си.

— Можеше поне да ни покани вътре. Не вярвам да минават много глупаци оттук, за да си позволи да не ни обърне внимание.

Опитах се да преглътна обидата и да напиша чека. Едра капка се удари в пръста ми и се разля по розовата хартия.

— Хайде да отидем под навеса, докато той се върне.

„Ама че съм идиот — мислех си аз, чувствувайки, че всичко върви на зле. — Трябва да съм бил голям глупак, за да се оженя за теб. Най-големият глупак, глупак на глупаците. И сега, когато носиш част от мен вътре в себе си, аз никога вече, никога, ама никога не ще мога да се измъкна!“

Усетих, че стомахът ми се сви болезнено, и изтичах след Селина към къщата. От прозореца се виждаше запалената печка, подредената стая, но сега тя бе празна. Само играчките на детето бяха пръснати по пода — кубчета с азбука, количка с цвят на току-що обелен морков. Тъкмо се загледах, когато момченцето притича от съседната стая и започна да подритва кубчетата. Но то не ме забеляза. След миг-два влезе и младата жена, вдигна момченцето, смеейки се весело и от сърце, докато го люлееше на ръце. Тя се приближи отново до прозореца. Усмихнах се смутено, но нито тя, нито детето ми отвърнаха.

Студена пот изби по челото ми. Възможно ли е и двамата да са слепи? Отдръпнах се тихо.

Селина извика леко и аз се обърнах.

— Цялото одеяло се намокри!

Тя притича през двора в дъжда, грабна червеникавото одеяло от оградата и се върна обратно към вратата на къщата. Нещо подсъзнателно ме накара да извикам:

— Селина! Не отваряй вратата!

Но вече бе късно. Тя бе бутнала дървената врата и стоеше с ръка на уста, загледана вътре. Приближих се и взех одеялото от треперещите й ръце.

Притваряйки вратата, огледах вътрешността на къщата. Подредената дневна, в която току-що бях видял жената с детето, бе в ужасен безпорядък — изпочупени мебели, разхвърляни стари вестници, мръсни чинии и парцали. Бе влажно, миришеше лошо и всичко бе занемарено. Единственото нещо, което разпознах, бе малката олющена и счупена ръчна количка.

Затворих плътно вратата, като си наложих да забравя това, което видях. Някои мъже, въпреки че живеят сами, са добри домакини, други просто не знаят как да се оправят.

Селина бе пребледняла.

— Нищо не разбирам, наистина, нищо не разбирам.

— Бавното стъкло действува по два начина — казах тихо. — Светлината преминава и навън, и навътре.

— Искаш да кажеш…

— Не знам. Това не е наша работа. Хайде, стегни се.

Хейгън се връщаше със стъклото. Неприятното усещане в стомаха ми взе да изчезва. Той влезе в двора, носейки продълговатата пластмасова рамка. Подадох му чека, но той се бе вторачил в Селина. Сякаш веднага усети, че ние бяхме надникнали в душата му. Селина отбягна погледа му. Тя изглеждаше състарена и болнава с поглед, втренчен решително в далечината.

— Аз щях да взема одеялото, мистър Гарлънд — най-накрая каза Хейгън. — Не трябваше да се занимавате с това.

— Няма значение. Ето ви чека.

— Благодаря ви. — Той продължаваше да се вглежда в Селина със странен и питащ поглед. — За мен бе истинско удоволствие.

— За мен също — отговорих с равен, апатичен глас. Грабнах тежкото стъкло и поведох Селина по пътеката. Чак когато стигнахме края на хлъзгавите от дъжда стъпала, Хейгън заговори отново.

— Мистър Гарлънд!

Обърнах се без желание.

— Вината не е моя — каза той твърдо. — Един шофьор ги прегази случайно, и двамата долу на пътя за Обън преди шест години. Момчето ми бе само на седем години. Имам право да си запазя нещо за спомен, нали?

Кимнах безмълвно и продължих долу по пътеката, притискайки жена си, търсейки допира на ръцете й. На завоя се обърнах и през дъжда видях Хейгън изправен да стои на същото място, където го видяхме за първи път.

Той гледаше към къщата, но оттук не можех да забележа дали има някой на прозореца.