Бертрам Чандлър
Половин чифт

— Няма нищо по-лошо от половин чифт — каза той.

— Казах ти вече, че си признавам вината — отвърна му тя с тон, който потвърждаваше обратното, — а ти продължаваш да вдигаш шум за нищо. Кой ти ги е подарил? Сигурно някоя блондинка?

— Сам съм си ги подарил — продължи мрачно той. — Имах нужда от прилични копчета за ръкавели и точно пари за тях в джоба си. Носих ги много години…

— И беше толкова привързан към тях — каза съчувствено тя. — Не плачи, мама ще ти купи нов чифт, когато се върнем в цивилизования свят.

— Трябват ми сега! — настоя той и се нацупи.

— За какво са ти? — искрено се удиви тя. — Нали сме съвсем сами в това корито, по средата на пътя между Астероидния пояс и Марс? Откъде изведнъж ти дойде на ум глупавото желание да имаш чифт копчета за ръкавели…

— Ние се разбрахме — каза той, като хвърли укорителен поглед на жена си, — че няма да допуснем да бъдем немарливи към външния си вид, както става с някои съпружески двойки, които търсят планети. Навярно си спомняш ужасното семейство, което срещнахме на РХ173А — това, дето ни покани на обяд в кораба си. Той беше облечен в мръсен, омазнен комбинезон, а тя — в нещо, приличащо на обърнат наопаки брашнен чувал. Пиеха направо от шишето и се хранеха в консервени кутии.

— Това е крайност — отвърна тя.

— Може би. Но ако започна да ходя с навити ръкави или със спуснати ръкави без копчета, това ще бъде началото на упадъка.

Той се замисли.

— Никак не мога да се избавя от мисълта за нелепостта на случилото се. Отидох в банята да си изпера ризата, поставих копчетата на мивката и след като я изпрах, започнах да я окачвам на сушилнята. После взех копчетата, за да ги сложа на чистата риза и изпуснах едното в канала. Отидох в машинното отделение за гаечен ключ, с който да отвия утайника, а като се върнах в банята, ти тъкмо беше напълнила мивката с вода, за да изпереш долните ми гащета. Разказах ти за случилото се, а ти в същия миг махна запушалката и копчето заедно с водата слезе отвъд зоната на утайника и вече беше невъзможно да се достигне.

— Просто исках да видя — каза тя.

— „Исках да видя“ — подразни я той и отново се замисли. — Нямаше да бъде толкова страшно, ако корабът ни бе от старомодните, работещи на свободен цикъл, защото тогава, демонтирайки тръбата метър по метър, щяхме да намерим копчето. Но тук генераторът на Халверсън произвежда повече вода, отколкото ни е нужна, и всички отпадъци се изхвърлят автоматически в пространството.

— Човек може да помисли, че си изгубил златна корона — каза тя.

— Моите копчета за ръкавели — отвърна той с достойнство — са ми не по-малко скъпи от скъпоценните камъни на короната на кралицата.

— Казах, че ще ти купя други — избухна тя.

— Но те няма да са същите — промърмори той.

— Какво смяташ да правиш?

— Отивам в командната кабина.

— За да се цупиш и там ли?

— Не — отвърна той. — Съвсем не, скъпа.

Тя окончателно излезе от кожата си от яд, когато тангенциалните ракети се включиха за няколко секунди, за да спрат въртенето на кораба около надлъжната му ос. В този момент тя беше в кухнята, където приготвяше спагети за обяд. Безтегловността не е никак подходящо състояние за тази дейност. Тя дори не се опита да очисти лицето си от лепкавите спагети, а направо се запъти към командната кабина, като се хващаше за перилата с ловкост, каква то никога преди не бе подозирала, че притежава.

— Ти… Маймуна такава, без капка мозък в главата! — извика тя. — Как според тебе ще успея да се оправя в кухнята без силата на тежестта, макар това да е само центробежна сила? Ти ни лиши от обяд!

— Аз — заяви гордо той — успях да намеря загубеното копче. Ти знаеш как работи приспособлението за изхвърляне на отпадъците от канализационната система на кораба — те се изхвърлят от центробежната сила, перпендикулярно на линията на полета. Помислих, че може би има малък шанс да видя металното копче на екрана особено ако преустановя въртенето на кораба. Освен това увеличих до крайност чувствителността на видеоекрана.

— Е, и? — попита тя. — Какво от това?

— Ето го — каза той и като се усмихваше блажено, посочи флуоресциращия екран, който опасваше командната кабина. — Виждаш ли там онова петънце като миниатюрен спътник? Всъщност то наистина е миниатюрен спътник…

— Значи ти знаеш къде е копчето ти — каза тя. — На триста метра от кораба и непрекъснато се отдалечава от него по спирала. Но заради тази ненужна информация, ти ни остави без обяд.

— Не е ненужна. За какво мислиш, че са космическите костюми на борда?

— Ти няма да посмееш да излезеш навън — каза тя. — Няма да посмееш! Дори ти не си толкова глупав.

— Само за това, че изпитваш смъртен страх от космическите костюми, така ли?

— Кой е виновен, че бутилката с въздух се оказа три четвърти празна? — попита тя.

— Разбира се, че ти — отвърна той. — Всеки знае, че преди да излезе в Космоса, трябва лично да провери всяка част от снаряжението си.

— Но някои жени — отбеляза тя — са толкова глупави, че поверяват тази проверка на собствените си мъже. Жени, които не са страдали от глупостта си като мен.

— Някои мъже — отби атаката той — са толкова глупави, че си въобразяват, че жените им притежават най-елементарни познания в областта на канализацията. — Той махна с ръка към екрана. — Моето копче е там и аз отивам да си го прибера.

— Ти не можеш да го намериш — се опита да го разубеди тя.

— Разбира се, че мога. Ще взема със себе си реактивния пистолет и ще се привържа към кораба със спасителното въже. Ще изляза през люка и ще се отблъсна от борда на кораба. А пък ти ще седнеш пред екрана и ще ме направляваш, за да мога да се добера до орбитата на копчето.

— Ти не смяташ наистина да извършиш това, нали? — го попита с надежда тя. — Трябва да си луд, ако го направиш.

— Аз не съм по-луд сега, отколкото беше ти, когато махна запушалката от канала на мивката.

— Но… но може да се случи нещо непредвидено. А знаеш, че не мога да облека космически костюм и да изляза, за да ти помогна, докато не мина новия курс по подготовка…

— Нищо няма да се случи — увери я той. — Задачата ти е просто да наблюдаваш екрана и да ме направляваш към копчето. Нищо по-просто от това.

Той извади космическия си костюм от шкафа и започна да го навлича.

* * *

Не трябваше да напуска кораба. Беше длъжен да помни, че правилата, разработени от Междупланетната транспортна комисия, са разумни и че параграф 11 не е изключение от тях.

„Никой — гласеше параграфът — не може да напуска космическия кораб и да излиза в космическото пространство, без да е придружаван от свой другар.“

Без съмнение тези правила биха добри за големите космически кораби с многолюден екипаж. Но притежателите на малки кораби, които не ги спазваха, рядко достигаха преклонна възраст.

За разлика от жена си той никога не бе имал неприятности с космическите костюми и може би точно това го правеше безгрижен. Висеше неподвижен на края на спасителното въже и очакваше първите инструкции по радиото. Накрая, като че ли неохотно, жена му изкомандува:

— Два метра по направление на кърмата… Стоп! Един метър напред!

Реактивният пистолет избълва пламък. Той видя как копчето заплува към него като малка златна искра, блестяща на слънчевите лъчи. Той се засмя и протегна напред и двете си ръце, но внезапно се сети, че с едната от тях, дясната, в която държеше пистолета, щеше да се наложи да улови малката изящна дреболийка, когато тя се приближеше. Опита се да премести пистолета в лявата ръка, но в бързината не успя да го улови. Освободен, пистолетът отплува в пространството.

„Няма значение — помисли си той. — Пистолетът е застрахован, а моите копчета за ръкавели не са…“

— Хванах го! — извика той в шлемофона.

Връщането обратно щеше да бъде просто. Трябваше само да се претегли към кораба със спасителното въже. Точно в този момент обаче откри нещо, което заличи радостта му от улавянето на копчето. Спасителното въже се беше скъсало, навярно в момента, в който бе изпуснал пистолета! Компанията „Търсачи на астероиди“ си бе спечелила печална слава с второкачественото си оборудване. Той бавно се отдалечаваше от кораба. Би могъл да спре отнасянето, като хвърли нещо срещу посоката на движение, но в ръцете си имаше само малкото копче, чиято маса бе незначителна, за да му помогне.

— Какво стана? — рязко попита жена му.

— Нищо — излъга той.

Тя не е в състояние да използува космическия си костюм поради болезнения си страх от него, помисли той. Много е рисковано, дори и да успее да го облече. Няма смисъл да загиват и двамата. Сбогом, скъпа. Бяхме щастливи заедно. Продай кораба и се върни обратно на Земята.

— Какво става с теб? — отново попита тя.

— Нищо — отвърна той и се задъха.

В този момент забеляза, че макар манометърът на бутилката с въздух да показва 600 атмосфери налягане, то съвсем не отговаряше на действителното.

— Нещо се е случило с теб! — извика тя.

— Да — призна той. — Обещай ми, че след като се върнеш на Марс, ще поискаш проверка на цялото оборудване, продадено от търговеца Соренсен. И… и… — Той се опитваше да си поеме въздух и да се пребори с обхващащия го мрак. — Аз съм виновен. Пази се. Пази себе си, не мен…

Много се учуди, когато се събуди в своята койка. Още повече се учуди, че въобще се е събудил. Първото нещо, което видя, беше лицето й — цялото в сълзи, мръсно, но щастливо. После видя, че тя държи в ръцете си чиста бяла риза и на всеки ръкав бе поставено по едно блестящо копче.

— Ти си излизала навън — прошепна той. — И си ме пренесла обратно… Но твоят страх… Твоят страх от космическия костюм…

— Открих — отвърна тя, — че ме владее нещо по-силно от този страх. Това, което го има и у теб. — Тя се наведе и го целуна. — Няма нищо по-лошо от половин чифт. И нямам предвид само копчетата за ръкавели.