Владимир Анищенко
Електронната „дама“

„Машините сега могат не по-малко от човека…“

(Из статия във вестник)

Историята може да ви се стори странна, но нищо необикновено нямаше в нея. Такова нещо може да се случи на всеки. И така, ще разкажа всичко, както си беше.

Отидох при директора на изчислителния център. Миловидната секретарка дълго ме държа в приемната, но накрая с ангелски глас прошепна:

— Влезте.

Беседата с началника беше кратка. Съобщих му, че по специалност съм програмист и че съм дошъл във връзка с обявлението. Директорът, разглеждайки моя паспорт, обърна внимание на това, че в него липсва брачна регистрация.

— Вие не сте женен? — попита той с малко неразбираема за мен интонация.

— Ерген съм — спокойно усмихвайки се, потвърдих аз.

— М-да — многозначително произнесе шефът, — е, добре. Ако не възразявате да работите с машина от последно поколение — той наблегна на тези думи, — напишете заявление и можете да постъпите.

Формалностите по оформянето на документите ми бяха изпълнени бързо. Когато вървях към моя отдел по дългия стерилен коридор, насреща ми от време на време попадаха сътруднички от центъра и съвсем не беше трудно да се определи, че те почти всички бяха млади и доста привлекателни. Спомних си въпроса на директора за моето семейно положение и аз, не успявайки да сподавя самодоволната си усмивка, промърморих: „Неженен“.

Пред затворената врата на моя отдел се спрях за миг и решително натиснах бравата. Вратата безшумно се отвори и аз я видях, Нея, в цялото й великолепие. Мигането на сигналните лампички на пулта омагьосваше. За какво можеше да мечтае човек на моите двадесет и четири години, ако не за работа с такава техника! Машина от последно поколение, притежаваща просто човешки ум. Беше истинско щастие!

— Красавица — въздъхнах аз възхитен.

— Мерси — моментално отговори доста неприятен скърцащ глас, — вие също веднага ми харесахте.

От изненада загубих и ума, и дума, конвулсивно се отдръпнах и вероятно съм побледнял. В стаята освен мен и машината нямаше никой.

— Не се крийте, младежо — отново прискърца тя, — при нас всичко ще бъде добре, чувствувам го. Но вие се появихте тук така неочаквано — тук прозвуча нещо подобно на кокетлив смях, — трябваше да почукате.

Аз до такава степен се обърках от това мощно нападение, че решително не знаех как да се държа по-нататък.

— Е, нищо, нищо — продължаваше машината, — хайде да се запознаем. Как се казвате?

— Аз ли? — попитах и ми се стори, че гласът ми е станал чужд.

— Вие — потвърди тя.

— Толик.

Навреме затворих уста, защото от нея вече излизаше обичайното: „А вие?“

— О! Толик — това е прекрасно! — възхити се машината. — Добре че дойдохте. Тука се уморих от самотата. След като напусна вашият… — тя леко започна да мънка — предшественик, с мен работеха само по телефона.

Тя издаде звук, подобен на въздишка.

— А вие, мили?

Вероятно съм се изчервил, защото чух:

— Е, не се смущавайте, вие сте още съвсем млад. Хайде да поработим.

— Хайде — конвулсивно издаде глас моето пресъхнало гърло.

— Е, това е добре.

Честно да си призная, такъв обрат на нещата беше твърде неочакван за мен. Във всеки случай, за да свикна с новото си работно място, въобще с необикновеното си амплоа, на мен ми трябваше време. Обаче, трябва да кажа, машината предприемаше решителни крачки за сближаване с мен и в определена степен имаше успех.

Когато дойдох на следващата сутрин на работа, с учудване забелязах, че вместо с неприятния скрибуцащ глас тя заговори с копринен гласец, който много приличаше на тананикането на секретарката на шефа. Няма да крия, че бях приятно учуден.

Постепенно свикнах с малко необикновеното общуване и в свободното от интензивна работа време ние доста мило беседвахме. Аз разказвах на машината всички новини, които знаех. При това тя проявяваше стандартно внимание.

Шегувахме се и от време на време си подхвърляхме анекдоти.

С една дума, всичко вървеше гладко до момента, в който стана авария. Веднага я забелязах на контролното табло.

— Нищо — казах аз, — сега ще заменя процесора и всичко ще се оправи.

Но едва докоснах ръчките на блока, когато тя извика:

— Ох, но, вие, какво? Така бързо?

— Така бързо — спокойно отвърнах аз, докато изваждах блока.

При това тя издаде звук, който без съмнение изобразяваше характерна въздишка.

Замених повредения детайл, затворих блока и иронизирайки нейното кокетство, изтананиках:

— Това е всичко. Как се чувствувате, мадам?

— Не кощунствай и не смей да ми говориш след всичко това на „вие“. Ти си чудовище — произнесе тя с меден глас, — толкова млад и вече с такъв опит.

Честно казано, бях изумен. От нея можеше да се очаква всичко, но такова!

Тази нощ спах много зле. Някакви кошмари, един от друг по-лоши, идваха във възпаления ми мозък. На сутринта не можех да си спомня какво съм сънувал, главата ми тежеше. Неотпочинал, тръгнах на работа мрачен и зъл. При това през цялото време се опитвах да се убедя, че всичко това ми се е сторило, че е игра на моето необуздано въображение, че машината си е машина. Дори се изругах наум: „Ама, че съм глупак! Втълпил съм си в главата дявол знае какво и после искам да спя нормално. Влюбена машина — точно това трябваше да измисля!“ Но едва пристъпих прага на отдела и тя ми подметна радостен поздрав.

— Ах, мили! Колко се радвам да те видя!

— М-м. Аз също — с леко запъване отговорих аз.

— Как спа, ангел мой? Аз цяла нощ мислех за теб.

„Ами сега, какво да правя?“ — нещо се загнезди някъде дълбоко в душата ми.

Действително положението ми беше, меко казано, странно. Не мисля, че някой от вас е изпитвал подобно нещо. Наистина не знаех какво да правя. Опитът ми подсказваше, че няма нищо по-прекрасно от обичта на една жена и нищо по-коварно от жена, чиято любов са отхвърлили.

Чувствувах умиления поглед на телевизионните очи и по гърба ми пролазиха мравки. И имаше за какво. Можеше да се предвижда как ще се държи една жена, но какъв номер ще изиграе в подобна ситуация една машина, още повече такава, никакъв програмист не би могъл да предскаже.

— Ти не си ли доволен от мен, мили?…

— Не, не. Всичко е отлично — побързах да я успокоя. Мисля, че при това успях да скрия усмивката на лицето си, защото моята електронна сътрудничка от радост започна да прави такива глупости, на които наистина е способна само една влюбена жена. В този момент аз дори се усъмних в нейните идеални умствени способности.

„Ама, че глупачка!“ — си казах наум, но веднага прогоних тази мисъл. Ами, ако изведнъж освен всички чувства, които притежава, тя е развила в себе си още и телепатия? С една дума, реших да проточа работата. Възможно е след време тя сама да охладнее към това идиотско увлечение.

Постепенно свикнах с новата си роля и без особен труд разговарях с нея. От време на време дори отговарях на нейните кокетливи поздрави.

Трябва да кажа обаче, че всичко това протичаше небезболезнено за мен. Оказа се, че в тези нощи, когато тя по нейните думи мислеше за мен, аз съвсем не можех да спя. А когато изпаднех в тежка дрямка, сънувах такива кошмари, че като си спомня, косите ми настръхват.

На сутринта машината ме посрещаше с голям възторг, от който аз много се смущавах.

След време измислих начин да се освободя от това. Чувствувайки, че у нея в края на деня се появява някакво „романтично“ настроение, а това се случваше много често, аз й оставях за през нощта такова огромно количество работа, че тя едва успяваше да се справи с нея до сутринта. По този начин й пречех да мисли за мен и спях чудесно.

Въобще трябва да си призная, че нашите работи вървяха прекрасно. За един ден ние обработвахме невероятно количество материал. Явно любовта повишава производителността на труда. След известно време започнаха да ме забелязват в изчислителния център. Започнаха да ме дават за пример на събрания, да пишат в стенлиста. Появиха се статии дори във вестника, в който се казваше, че младият програмист, т.е. аз, е достигнал високи резултати в работата с електронноизчислителната машина и обработва с нея материали един и половина пъти повече, отколкото позволява нейната проектна мощност. При това машината е в пълна изправност и работи практически без сериозни аварии.

Получих награда.

Полагаше се естествено да направя малък банкет, който беше устроен в най-близката събота. Да се нарече банкет е трудно, но излезе хубава веселба. Но най-главното е, че ми се удаде да вляза в тесен контакт с Шура — момиче скромно, красиво и освен това се оказа умно.

Тя работеше в съседния отдел и отдавна ми харесваше, но поради моята срамежливост не можех да установя близки отношения. Само дето сутрин я поздравявах във вестибюла. На тържеството тя седеше до мен и през цялото време разговаряхме. Дори й определих среща на другия ден. За моя най-голяма радост не отказа да се видим. Оказа се, че и тя също изпитва към мен доста топли чувства.

На следващата сутрин, като пристигнах на работа, изведнъж усетих някаква промяна в отношението на машината към мен. След обичайния поздрав тя дълго ме оглеждаше с телевизионните си очи. След това издаде звук, подобен на поемане на въздух през носа, само че още по-тежко. Тя явно надушваше нещо. Настъпи продължителна и гнетяща пауза.

Не исках да си развалям отношенията с нея. Не си мислете само, че имах някаква меркантилни съображения. Съвсем не. Просто се сработихме и вече доста свикнахме един с друг и сега ми беше малко съвестно пред нея. Реших да си дам вид, че нищо не се е случило. Седнах пред пулта и започнах да върша всичко както обикновено с преднамерено безгрижие.

— Ти какво, вчера да не си пил? — накрая произнесе тя и гласът й прозвуча по-ниско от обикновено.

— Аз?! Да, ти знаеш, аз наистина вчера… малко си пийнах.

— Можеш и да не обясняваш. От теб мирише като от бъчва.

— Да, но…

— Какво „но“?! Интересно по какъв повод беше пийването.

— Това не е пийване — възмутих се аз, — поседяхме с приятели вечерта, впрочем прекрасно прекарахме.

— С какви приятели?! От теб мирише на дамски парфюм!

Тонът й ставаше все по-писклив.

— Но там имаше и жени — отговорих аз.

Тук тя изхлипа и плачливо изрече:

— Така си и знаех, че ще ми изневериш.

— Но слушай — възразих аз, — не съм ти изменял, честна дума.

— Ти не ме обичаш — каза машината.

— Напротив, обичам те. Нещо повече ще ти кажа — ти ми харесваш.

Настъпи мълчание. Такъв обрат се оказа сложен за нея.

Във всеки случай нейният електронен опит не й достигаше, за да определи истината. Телевизионното око гледаше някъде в далечината. Тя се размисли. Мирисът на барут бързо се разсейваше. Аз ликувах: „Ето ти тебе и несъкрушимост на електронната логика.“

Телепогледът отново се устреми към мен.

— Коя е тази жена — попита тя, но в гласа й се чувствуваше раздразнение.

— Ти какво — казах аз примирено, — какво си мислиш наистина? Това е просто колежка от съседния отдел — Александра.

Вътре в машината нещо се раздвижи. Някакво неприятно чувство ми го подсказваше. След това разбрах: по канала за връзка тя бе поискала и получила от паметта на съседната машина портрета на Шурочка. Всъщност Шура никога не бе идвала в нашия отдел и машината не я беше виждала.

На дисплея в цветно изображение се появи усмихнатото лице на Шура.

— Това тя ли е? — попита машината.

— Да — отговорих аз с чудовищно безстрастие.

Обективът се спря на мен и дълго ме изучава.

— Не пий повече — каза тя вече спокойно.

В гласа й прозвучаха майчински нотки. Телепогледът се изгуби.

— Няма повече — отговорих аз и едва сдържах въздишката си на облекчение.

Размина се.

— Искаш ли да видиш как изглеждам аз? — след известна пауза попита машината.

— Тоест как?… Аз виждам.

— Нищо не виждаш. Ето погледни.

На празния екран светна изображението на Мона Лиза.

— Но това е Мона Лиза! — запротестирах аз.

Машината се поколеба.

— Добре, аз се шегувам. Значи класическият вариант не ни харесва. Тогава може би това ще те привлече?

На екрана изображението се смени и аз видях разкошна девица като тези по кориците на западни списания за мъже.

„Само порнография ми липсваше“ — помислих си аз.

— Е, как е? — попита машината.

— Неотразимо — казах аз, само и само да ме остави на мира.

Изображението изчезна. Машината самодоволно се усмихна.

— Е, добре. Хайде да работим.

— Да, да, разбира се — побързах да отговоря и ние се заловихме за работа.

Малкото събитие скоро беше забравено. Работата вървеше нормално и отношенията ни с машината не се изостриха.

Аз продължавах да се срещам с Шурочка и любовните ми работи също се придвижиха успешно. Тя ми харесваше все повече и повече, а пък и аз не й бях съвсем безразличен. Настроението ни беше превъзходно. Но аз помнех коварството на електронната ми партньорка и никога не идвах на работа със същите дрехи, с които съм бил вечерта с Шура. И въпреки това тя явно нещо подозираше, но както казах вече, макар и външно, всичко беше абсолютно спокойно. А може би и аз, увлечен в своите чувства, просто не забелязвах промяната.

От време на време машината хитро ме заставяше да отварям един или друг блок. Аз и досега не мога да разбера защо точно тези процедури е доставяха такова удоволствие. Правеше го, като се жалваше, че изнемогва и започваше да хленчи.

Аз разбрах нейните хитрини, но изпълнявайте капризите й, отварях блока, проверявах съвършенно изправните й детайли напълно сериозно и дори си давах вид, че всичко това ми е приятно. След това отношенията ни се стопляха забележимо, но след време отново между нас се промъкваше хладина.

Веднъж успяхме блестящо да изпълним една сложна и обширна работа. От възторг аз лекичко плеснах по пулта с длан и казах:

— Отличен апарат!

Да бяхте видели какво се случи след това.

Лампичките замигаха зло, телепогледът се стесни. С целия си вид тя изразяваше крайно раздразнение.

— Не смей да ме наричаш така! — подвикна тя.

— Но аз нищо не съм казал.

— Все едно да кажеш на една девойка: „Ти си добро момче“.

— Извинявай, ако съм те обидил.

— А, ти още се съмняваш!

И тук тя отново започна да прави сцена.

Оказа се, че чрез паметта на другата машина тя знае всичко, защото в съседния отдел Шура не работеше сама, а заедно с още една програмистка. Естествено без нищо да подозира, тя й разказваше за нашите отношения, смятайки, че те ще останат между тях двете.

След това работата ми стана просто непоносима. Всичко вървеше зле. След всяка моя грешка машината ме заливаше с порой от насмешки и откровени издевателства.

Отначало търпях, а след това започнах да се заяждам и аз. От това нищо добро не излезе, разбира се. Тя се стремеше да ме ядоса и колкото повече се разярявах, толкова по-голямо удоволствие изпитваше тя.

Понякога тя захващаше сцени, които преминаваха в истински истерии. Крещеше, хлипаше и ме обвиняваше във всички смъртни грехове. Работата ми се превърна в истински ад.

Веднъж съвсем неочаквано тя се прехвърли на Щура. На екрана отново се появи нейният портрет.

— Погледни, погледни! — крещеше машината. — Само погледни! С кого си се свързал? Това е примитив. Никакъв проблясък от мисъл в очите. Най-обикновена глупачка.

Това беше прекалено.

— Да не си посмяла! — изкрещях аз и с всичка сила стоварих юмрука си по пулта.

Нещо трясна и иззвъня. Лампичките замигаха всичките наведнъж, на екрана започнаха да се появяват несвързани надписи. Всичко утихна.

След това изпод пулта се появи тънка струйка дим и по миризмата напомняше дим на цигара.

Прекъсвайки гнетящата тишина, с непознат хлипкав глас тя попита:

— Ще се ожениш ли за нея?

— Ще се оженя — отговорих.

— Глупак!

— Не е твоя работа! Не смей да се намесваш в моя личен живот.

Изскочих от пулта и се заразхождах из стаята.

— Навярно си се заяждала и с моя предшественик — неочаквано и за самия себе си изтърсих.

— Твоят предшественик — тя се запъна, — твоят предшественик също беше такъв идиот и истерик като тебе.

— А така ли? Аз вече съм идиот. Защо по-рано не го забеляза? Да, с теб дори и тракторът ще стане истерик.

Аз се мятах из стаята като разярен звяр.

— Край — казах аз, — стига. Отивам си.

Взех чист лист хартия и с неравен почерк започнах да пиша заявление за напускане. Машината внимателно ме следеше. Сгънах листа на четири и тръгнах към изхода.

— Стой — каза машината, — спри, стига. Е, разгорещихме се, нищо, случва се.

— А, вече не — отговорих аз, — край, отивам си!

— Почакай! — в гласа й прозвуча молба.

Прескочих прага и не затворих вратата след себе си.

— Остани — раздаде се зад гърба ми плачещ глас, — остани! Всичко ще ти простя…

От този ден аз работя в телевизионно студио. Шура се омъжи за мен и ние с нея прекрасно живеем. Тя ми разказа, че на моето място дошла много симпатична и главно много опитна програмистка, но машината започнала да й устройва такива номера, че бедната жена била готова да зареже всичко. Примирието настъпило съвършено неочаквано. На път за работа програмистката случайно си купила моден журнал от павилиона за вестници. Машината го видяла и поискала да го разгледа. Списанието й направило потресаващо впечатление. Сега тя толкова била увлечена по модата, че започвала да работи едва след като разглеждала поредния брой на списанието. Понякога искала да й го оставят и за през нощта.

Да. И главното — в последно време на мен почти напълно ми изчезнаха безсънните нощи с кошмарни видения.