Владимир Покровски
Последната война в света

Човекът: На онзи, който пръв се е досетил да прави разумни бомби, бих поставил паметник с надпис: „Плюйте тук!“

Защото някой трябва да се е сетил да снабди бомбите с мозъци! Но не само този умник е виновен, виновни са и тези, които са го послушали и са си рекли: „Дявол да го вземе, точно това ни трябва“. Виновни са и ония, които са дали парите, заводите, лабораториите, онези, които са изчислявали по формули колко милиона живот ще пречука тази бомба.

Разбирам, че на война не се умува много дали това е етично, или не. Тук е кой — кого. А пък бомбата трябва да мисли бързо и ясно как да избере най-уязвимата цел, как да изчисли траекторията, да се изплъзне, ако я преследват, да се спотаи, да изчака, да избере момента. И да се взриви. Без това закъде? Това е войната.

А войни все още нямаше и бомбите си лежаха по складовете в специални люлки и чакаха своя час. Разумът не е компютър и не трябва да се изключва, а само да бъде заглушен за известно време. Това си е памет, а щом няма памет, няма и разум. Бомбите очевидно са мислили, разговаряли са помежду си, слушали са радио, набирали са информация. През април, когато беше подписан договорът за пълно разоръжаване, си спомниха за тях. И решиха да ги обезвредят. Тогава започна всичко.

Бомбата: Когато забраниха взрива, ни стана мъчно. Не знаехме точно какво представлява той, само си мечтаехме за него — горещ и огромен, яркочерен, безшумен. Някоя от нас беше изчислила, че след като се превърнем във взрив, ще живеем още част от секундата, докато се смеси всичко, докато е запазена още структурата. Една милисекунда, а може би само няколко микросекунди. Освобождаване на всички скрити сили. Взрив — могъщ, ярък, мигновен.

С нашите мозъци ни е трудно на Земята. Всичко земно е прекалено бавно. От едно събитие до друго минава вечност. Ние мислим много бързо. В боя тази скорост на мисленето е необходима, но през другото време само пречи. Запомняме ненужни неща. Лесно забравяме. Не можем да си правим далечни планове.

Знаехме, че ще ни унищожат.

И един ден в склада влезе непознат човек. Не ни поздрави, не ни заговори, както правеха войниците от охраната и чистачите. Включи осветлението и се приближи към пулта. Всички хора си приличат, но този го запомних. Сиво лице, съсредоточени очи, постоянно гледаше брояча. Беше новак, а те се боят от радиация.

При силна светлина, с която така рядко ни угаждаха, видяхме светли петна по нашите тела. Тихо се полюлявахме в люлките и петната се местеха от едно място на друго.

Неочаквано страничната врата се плъзна и в залата меко се изтърколи товарна количка. Спря под бомба номер седем. Ние я наричахме другояче, но трудно се превежда името й.

Човекът прокара пръсти по клавишите на пулта и Седмата започна да се спуска. Цял живот няма да забравя този човек.

— Какво да правя? — попита Седмата. — Ще ме убият. Не искам.

— Всички ще ни унищожат!

— Не искам!

— Какво да правим?

— Не искам!!!

Вече не се разбираше кой какво говори. Крещяхме много милисекунди и заприличахме на хората — те така се увличат с въпросите, че забравят да им отговарят.

— Включвам газта — изведнъж рече Седмата.

— Но човекът ще умре.

— Нека.

Някой извика: „Бягай“, и всички повторихме: „Бягай, Седма“. От дюзата се изтръгна пламък, люлката се тласна напред.

Следяхме човека. Въздухът в залата леко се нагря, дрехата му като син пламък се издигна до тавана. Той само успя да вдигне ръце към лицето си, после се сгърчи и заби глава в пода. Цял живот ще помня това лице.

Седмата се изтръгна от хамака и се спусна малко пред товарната количка, а тя нали си беше без мозък, все още протягаше щипките си нагоре. Седмата се плъзна към вратата. Ние след нея.

Човекът: Бомбите се изскубнаха от склада неочаквано, хиляда четиристотин осемдесет и пет парчета. Пометоха цяла рота пазачи, установиха нещо като република и обявиха, че ако някой се намеси, ще се взривят едновременно. А това означаваше смърт за цялата планета. Всички се уплашиха. Но нищо не можеше да се направи, освен да бъдат следени непрекъснато. Спътниците редовно докладваха, че бомбите се движат и нещо си говорят. Но не се разбира какво точно. Те говореха бързо и толкова много, че цяла армия шифровачи не би могла да се справи. Чакахме да им свърши енергията, но после научихме, че бомбите са намерили начин да си я вземат от почвата.

Бомбата: Енергията ни свършваше и ние зачакахме края. И тогава на някоя, вече не помня коя беше, и дойде наум, че не е нужно да използуваме горивото, което е в нас, че има и друго и то може да бъде намерено навсякъде. Вода, силиций и алуминий.

Сега обаче ни трябваха ръце.

С подвижните опори дълбаехме траншеи в земята, изтласквахме почва, съдържаща желязо, и отливахме инструменти. Дадохме и последните си капки гориво, за да постигнем това. Някои от нас вече не можеха да се движат. Бяха дали всичко, което имаха. Загубата на енергия е мъка, която с нищо не може да се сравни. Първо преставаш да се движиш, после гласът ти отслабва, изчезват зрението и слухът. Последното, което се захранва, е радиото. Чува се хъркане вместо ясните някога гласове, още можеш да ги отличиш, но едва, едва.

След месец имахме ръце и можехме да вършим много неща. Имахме ръце!

Човекът: Тогава стана ясно, че мирът още не е дошъл. Докато има бомби, не можеше да има мир.

Бомбите плъзнаха като хлебарки. Проникнаха в изоставения град, край който бяха складовете. Събаряха къщите, за да строят нещо друго. Бомбите строят, как ви се струва това? Явно се разполагаха задълго. И тогава беше създаден полк с особено предназначение, надявам се, последният в историята на човечеството.

Бях момче, всичко ми беше интересно, всичко преживявах. Когато обявиха за набора, се втурнах един от първите. Реших, че тази работа е точно за мене. Казаха ни: „Дисциплина и точност, а за останалото забравете. От вас зависи съдбата на Човечеството“. Ето така, с голяма буква.

Сержант на нашата десятка беше Клаус Замбергер. Източен като комин, с тънък врат и едро, червеникаво като на пияница лице. Само че не пиеше, при нас такива не ги вземаха. Сякаш отвътре беше набъбнал от кръв и ей сега ще се пръсне.

Старият воин, който беше станал излишен, сега изведнъж дотрябва. Напращял от знания, той навярно и в съня си виждаше устави, учебници и боеве, боеве, учебници, устави. Показваше ни как да се замаскираме, да замираме неподвижни във всякакви пози и по всяко време. Учеше ни да си служим с всички видове оръжие, дори и с нож, сякаш с нож можеше да се нападне бомба. Учеше ни как да се справяме и без оръжие и се тревожеше, когато не успявахме. Полезен човек. Обичахме го.

Но тъкмо той унищожи първата бомба. Тя лежеше напряко на улицата и нещо майстореше, а Клаус я дебнеше от прозореца. Цяло денонощие я изчака, а накрая насочи лазера, проби корпуса й и стигна до мозъка.

Бомбите пропуснаха удобния момент да се взривят заедно, а после не се споразумяха.

Мисля, че не им се искаше изобщо да се взривяват. Само на думи.

Бомбата: Пропуснахме момента на взрива.

Хората започнаха да ни убиват, а ние все още протакахме. Едни бомби смятаха, че е време да се взривим, други смятаха, че още е рано и за какво, като не са видели нито един човек. Съгласихме се с тези, които казваха, че не трябва. Но не признавахме пред никого, дори пред самите себе си, че просто ни се искаше да живеем. После видяхме хора, какво от туй, че няколко души ни преследват? Тях трябва да унищожаваме, а не всички останали.

Нямахме инстинкт за самосъхранение, но все пак ни се живееше. Животът е интересен. Какво бихме правили в истинския бой?

Винаги ни нападаха внезапно. Включваха заглушителите, за да не можем да се свързваме помежду си. Опитахме се да се изскубнем към Космоса, но и там ни трепеха. Гинехме. Но се и защитавахме. Не беше лесно някой да ни приближи незабелязано. Бяхме внимателни, а се случваше и самите ние да убиваме хора. Един беше за моя сметка. Тогава още нямахме оръжия. Той се криеше зад автобуса, аз рязко се обърнах и видях краката му. Той включи лазера, но лъчът му не успя да стопи корпуса ми, защото през цялото време се въртях. Преобърнах автобуса върху него и той още дълго време викаше.

Човекът: Казаха ни, че няма защо да ги жалим, тъй като всеки миг могат да се взривят. Те не са хора и са създадени, за да загинат, а ние им помагаме да сторят това без излишен шум. Иска им се да живеят? Но желаят и да се взривят. Самите те не знаят какво искат.

При нас имаше на щат психиатри и можете да ми повярвате, че не им оставаше време да се шляят. Очевидно бяхме отвикнали да убиваме или пък ценяхме живота на другите, не зная, но понякога имах чувството, че се занимавам с непочтена работа. Но непочтена работа ли е да спасяваш Земята?

Ние убивахме, а бомбите започнаха да ни отвръщат със същото. Загинаха Дарузерс, Гранди, Фром Рейли загуби краката си и чувството си за хумор. И това само в моята десятка. Замбергер, кой би могъл да си помисли, бе закаран в психиатрията с диагноза „буйна лудост“.

На тяхно място идваха други, бодри, радостно-зли, не като нас в първите дни. Но ставаше все по-трудно. Беше почти невъзможно да се засичат бомбите. Те се криеха, предпочитаха да си траят, защото им беше изпята песента — никаква бомбена държава. И те се хващаха за живота, дори за такъв, дори за най-нищожния.

Всяка следваща бомба обаче струваше повече кръв. Сега те умееха да стрелят, а ние ги щурмувахме, без да се съобразяваме със загубите, както неандерталци нападат мамут. Защото това беше нужно на Земята. Защото на карта бе поставен животът на цялото човечество.

Бомбата: Ние се защитавахме все по-добре, но оставахме все по-малко и по-малко, а хората не намаляваха. Бяхме разпръснати из града и почти не общувахме помежду си. Криехме се по къщите, в мазетата, в противоатомните скривалища. Мълчахме, страхувахме се да не бъдем разкрити. Страхувахме се.

Човекът: Бомбите ставаха все по-малко, накрая остана една. Движехме се свободно из града. Преровихме навсякъде, но не успяхме да я намерим. Знаехме със сигурност, че е жива. В един от онези дни не се върна Цой, боец от третата десятка, дребосък с преувеличена мимика. Наричахме го „камикадзе“.

Дъждовете спряха, падна сняг. Мръзнехме поотделно. Можеше да бродиш из града целия ден и никого да не видиш. Когато падаше мрак, се връщахме на главната улица, където беше базата. Всеки ден пристигаха новички, сякаш от една бомба зависеше съдбата на човечеството.

Бомбата: Лежах в един отдалечен тунел на метрото с отрязани ръце, а до мен се въргаляше оня, който искаше да ме убие. В етера беше празно, мълчаха дори заглушителите и изведнъж ми дойде наум, че съм останала сама. Започнах бързо да майсторя нови ръце, но после разбрах, че енергията ми ще се свърши по-рано. За да продължа живота си, изключих фенера.

За нищо не мислех и нищо не очаквах. Беше ми малко тъжно, но не знаех дали това е чувството, което хората наричат така.

Човекът: Месец след като изчезна Цой, я намерих.

Бомбата: Два и половина милиарда микросекунди след като загубих ръцете си, в тунела влезе човек.

Човекът: Претърсвахме метрото и, да си кажа право, се загубих. Тя лежеше в един страничен тунел, който ние не знаехме. Когато я осветих с фенерчето, не съобразих веднага, че е бомба. Някаква грамада.

Бомбата: Енергията ми свършваше, когато дойде човекът. Бях започнала да ослепявам и светлината на фенерчето му ми се стори бледа искра. С последни сили погледнах в горивната камера и си помислих: „Ето и края“.

Човекът: „Ето и края“ — помислих си аз. И дори не се уплаших. Ако бомбата ме беше видяла първа, свършено беше с мене. Аксиома. Облегнах се на стената и дори не докоснах лазера. Все едно краят беше настъпил. Тя мълчеше и нямаше намерение да ме напада.

Разбрах — или умира, или вече е умряла. Можех да я прострелям веднага. Това и трябваше да направя, но все още подпирах стената. Последната бомба. Повече няма да има. Никога. И сега ще я убия. Ще я разрежа на малки парчета и ще си взема едно за спомен. Ще го закача над леглото си. Нещо такова си мислех, когато чух гласа й, съвсем слабичък:

— Помо-о-о-щ!

Те не разговаряха с нас: или ни убиваха, или пък загиваха. Мълчаливо.

Последната война в света — така обичаше да казва Клаус.

Бомбата: Казах му, че умирам, казах го неочаквано, без да мисля какво говоря. Човекът мълчеше. Той се притискаше о стената на тунела към дебелите и мъртви кабели и не мърдаше.

— Отрязани са ми ръцете.

Той се окашля.

— Нямам и гориво.

Човекът се отдръпна от стената и ме освети с фенерчето си.

Човекът: Тя не молеше за милост, а за помощ. Трябваше да я унищожа. Знаех, че трябва, но вече не разбирах защо.

Бомбата: Човекът отвърна:

— Не разбирам. Защо чакаш помощ от мен?

И насочи лазера си.

— Трябват ми ръце.

— Дойдох да те убия — втълпяваше ми той.

Какво ще ми втълпява, нещата се ясни, само че ми се живее.

— Вземи от някоя бомба гориво и й свали ръцете. Това е лесно.

— Боже мой! — високо каза човекът. — Цой.

Той освети трупа и падна на колене.

— А… къде му е лицето?

— Искаше да ме убие, а пък аз още имах сили.

— Това Цой ли е?

— Той ми отряза ръцете.

— Така значи — рече човекът и стана.

Човекът: По-късно често се мъчех да възстановя какво точно си мислех, докато гледах Цой. И всеки път беше различно. И толкова неща ми минаха през ума, че сега не зная кое е истина и кое не. Може би си мислех, че двамата са се сражавали като равни, но всъщност Цой е нападал, а тя се е защитавала и че моето положение е по-неизгодно, защото трябва да убивам, когато ме молят за помощ. Нещо в този дух съм си мислил.

И накрая плюх на всичко, на мира с цената на смъртта на невинни. Всички искат да живеят. Аксиома. Само от едно се страхувах — да не се разколебая.

Тя ми каза къде е мъртвата бомба и аз тръгнах натам.

Бомбата: Не помня кога се е върнал. Помня, че тишината се свърши. Запалих фенера — свети. А той се суетеше около мен.

— Създаде ми работа, стара змия.

Не съм стара, само на две години съм. И не съм змия. Аз съм Бомба. Той го каза току-така. Добър е, само дето е малко груб.

— И какво ще правиш, след като ти прикача ръцете?

Разговаряхме дълго. Идваше при мен всеки ден, но с ръцете ми нещо не вървеше. Не знаех какво щях да правя с ръцете си. Исках само да си лежа и никой да не ме преследва.

Намислихме да изрия под земята ход и да изляза при космодрума. Далеч е, на триста четиридесет и четири километра, осем реки и едно езеро. Той ми начерта и посоката. Трябваше да рия близо до повърхността, за да се ориентирам по-лесно. Луд замисъл, но ако стане, ако излетя, всички ще си помислят, че е обикновен рейс. А когато се досетят, ще бъде късно, няма да ме настигнат. Ще живея на Луната. С горивото ще измисля нещо. Алуминий и силиций ще намеря, с водата някак си ще се оправя.

Човекът: Ходех при нея почти всеки ден и едва към края забелязах, че нещо не е наред. Бяха ни раздали от онези моливчета, с които се измерва радиацията, но ние не ги носехме със себе си. Самите бомби не излъчват, а при взрив и без моливчето всичко е ясно. Тя излъчваше. Донесох молива и скалата хвръкна. Веднага намерих причината. Цой беше пробил бронята. Само че не там, където трябва.

Хукнах да гълтам таблетки, а на следващия ден дойдох да си взема сбогом.

Бомбата: Надявам се, че не съм го убила. Може би ще му се размине. Дойде още веднъж, след като забеляза радиацията. Да си вземе сбогом. Изглеждаше добре, само дето беше бледен. Но това нищо не означава, нали?

— Днес си отивам — казах аз.

— Прав ти път!

Винаги се държеше грубо, но аз не му обръщах внимание, защото беше добър с мен.

— Излитам.

— Хайде де. А току-виж си казала на някого, че съм ти помогнал.

— Не искам повече да те виждам.

— Слушай — рече той и присви очи, — може ли за довиждане да те нарежа на ленти за сувенири?

— Щастливо оставане.

— И по-внимателно с дясната ръка, там със ставата и имай предвид дюзите.

— Влез в болница — рекох му. — Може би пък да е сериозно.

— Дявол знае какво правя. По всичко изглежда, че съм предател.

— Няма да се взривя, не се бой!

— Защо мислиш, че се боя? Хайде, всичко хубаво!

И той си тръгна.

Човекът: Беше сериозно. След седмица се появиха рани по пръстите. Явно бях хванал нещо. Наложи се да отида на лекар. Всички ме питат къде съм се облъчил, а аз отговарям, че не знам. Какво да им кажеш? Лежа в болницата. Оплешивявам. Лекарите шикалкавят, но аз си мисля, че имам рак на пръстите. В най-добрия случай ще ми отрежат ръцете.

Глупак, последен глупак, намерих кого да съжалявам. Вече нищо не разбирам. Тя не е човек, не е в ред и ако нещо не й отърва, ще се взриви. А пък ако не е така, мен какво ме засяга?

Друг на мое място не би мислил много, би насочил лазера и… сбогом. Макар че е трудно да говоря от името на всички. Гледаш го така, а пък можеш ли да проникнеш в душата на всеки? Нали и Цой убиваше. И аз убивах. Но тогава никой не молеше нито за милост, нито за помощ. Там беше врагът. И все пак е нещо живо. Макар че и другото също е живо. Обърках се.

Тя сигурно вече е на Луната. Рови се в пръстта и вече не си спомня за мен. Казваше, че има лоша памет. А аз какво?

В най-добрия случай ще остана без ръце.

Бомбата: Могъщ, грамаден, слънчев взрив. Той всмуква в себе си всичко наоколо — земя, въздух метал, камък, живот… Разтваря всичко, до което се докосне. Той, това си ти. Изстрел от всички страни на света. Мощ, която не би могла да ти се присъни.

Ти си цвете, ти си трева, ти си въздух, ти си човек, ти, стара змия, ти си всичко заедно, сбита в една точка и едновременно разплескана по целия свят. Светът също си ти. Има миг, когато в теб изчезва времето.

Може би ще дам пусковия сигнал, колкото и да е страшно, за да изпитам всичко това. Може би си струва веднъж завинаги да се преборя със страха и да не се ровя повече в каменната попара на Луната. Има ли смисъл да се живее, когато взривът е единствената ти мечта, която може да бъде осъществена веднага, стига само да плюеш на всичко, трижди ненужно, напразно, чуждо. Но пък никак не ми се ще да умирам.

Самотата е чувство, което не е лошо да изпиташ, ако имаш нещо друго освен него. Аз си нямам. Имах приятелки-бомби, война, имах живот, сега гладът, угасването, човекът ми се струват почти щастие. Човекът идваше при мен, говорехме дълго, иска ми се отново да го видя. Но всичко това е на Земята.

Неразумно е, не трябва да се връщам на Земята. Те никога няма да ми повярват, че няма да се взривя. Взрив, взрив…

Ще отида и ще им кажа — ето ме. Никому няма да преча, разбирам, че не трябва да се взривявам. Обещах. Само ме разберете — сама не мога да живея.

Никога няма да ми повярват. Аз съм Бомба.

И най-важното е, че него няма да го видя. Пресметнах, че вероятността за това е много малка. Ще ме ступат, преди той да е узнал за завръщането ми. Но дори и да го видя, какво ще му кажа?

Ще си живея просто така. Ще си пълзя от място на място, ще се нося над черните скали. Никому ненужна съм, омразна съм на всички, на него — също.

Много ми се ще да се върна на Земята.

Издебнаха я в Космоса, когато се връщаше.

Той им беше разказал всичко. Казваше им: „Не ме гледайте така, не можех да постъпя другояче, дявол знае защо го направих. Няма да се взриви, не се страхувайте, знам.“ И всички му кимаха, намигаха му доброжелателно, с една дума, не бой се, всичко е наред, старче, най-страшното е минало. Но никой не повярва и взривиха бомбата.

А той вече нищо не разбираше от болката, бълнуваше, крещеше и последните му думи бяха: „Създаде ми работа, стара змия“…