Иржи Ржипа
Отломката

— Сигурно е ужасно да се разговаря по такъв начин със собствения съпруг. Наистина ли не желаете да ви заместят?

— Не се страхувайте, професоре, ще го понеса. Трябва да присъствувам там.

— Не зная дали ще бъдете в състояние да се съсредоточите. Абдул е ваш съпруг, най-близкият ви човек. И разговорът с него…

— Разбирам ви, професоре, но най-лошото го преживях вече. Подготвена съм за всичко.

Влязоха в една от лабораториите на Института по космическа медицина. Останалите членове на работната група бяха вече по местата си. Госпожа Сабри и професорът седнаха пред пултовете на съответните апарати. Професорът даде последните си указания и изгаси светлината.

— Знаете ли, че сте мъртъв?

Всички в лабораторията застинаха в очакване. На екрана се появиха куп различно оцветени дъги.

— Вие сте мъртъв. Знаете ли това? — повтори въпроса си професор Коишнан.

Дъгите на екрана образуваха прави линии, но веднага след това се свиха до предишния образ.

— Не разбира въпроса — обясни операторката. — Говори с нас, значи е жив. Опитайте се да го попитате по друг начин.

След малко колебание професорът раздвижи клавишите и зададе бързо въпросите:

— Вашето име?

— Абдул Сабри.

— Година на раждане?

— Две хиляди петдесет и пета.

— Професия?

— Пилот-космонавт.

— Чувствувате ли някаква болка?

— Не чувствувам.

— Реагира отлично — обади се операторката, — пристъпете към задачата.

Професорът знаеше, че за изследването се предвиждат само осемдесет, най-много сто секунди. След това мозъкът, съживен специално за експеримента, ще престане да функционира. А от резултатите може би зависи по-нататъшното развитие на космическите кораби от типа „Ес-У–95“.

— Защо стана избухването?

— Отнесена дюза от атомарен никел.

Главният конструктор подскочи от мястото си:

— Попитайте го дали е знаел предварително!

Апаратурата зададе поредния въпрос.

— Знаех — беше отговорът.

— Защо не предотвратихте аварията?

— Не исках.

— Защо го направихте?

— Хамад Уру — превеждаха апаратите.

Всички се развълнуваха от това показание. Тогава Абдул Сабри умишлено е предизвикал катастрофата, за да убие своя приятел и колега Хамад Уру, а същевременно и себе си. Единствена госпожа Сабри седеше неподвижно. В полумрака на лабораторията не се виждаше как тя пребледня като мъртвец, забивайки нокти в дланите си.

— Защо го направихте? Защо? Причината! — настоя отново професорът.

Линиите се разпръснаха и веднага се свиха отново в предишния образ.

— Отказва да отговори — съобщи операторката.

— А как можете да разтълкувате вие тази съвкупност от линии? — обърна се към нея професорът.

— Ненавист. Обърнете внимание на назъбените жълти примки.

— Бяхте много големи приятели с Хамад Уру — настоя професорът, използувайки кода на апарата.

Линиите се умножиха, разпръснаха се към краищата на екрана и изчезнаха. Апаратите мълчаха. Но купчината жълти примки в центъра на екрана свидетелствуваха за ненавист, която не би могла да се изрази с думи.

— Искате ли да кажете нещо на жена си?

Госпожа Сабри изкрещя пронизително и се хвърли към електродите, прикрепени към мозъка. Главният конструктор я дръпна назад.

— Проклинам я, проклинам! — съскаха апаратите; по цялата повърхност на екрана дъгите се мятаха и бурно се огъваха. Около назъбените примки на ненавистта пулсираха широки сини ивици.

— Обича те, Гела, още те обича! — разчиташе операторката с пресекнал от вълнение глас посланието на сините ленти, докато апаратите изписваха по-нататък словата на проклятието.

— Можеше ли да бъде предотвратено избухването? — попита професорът, но цветните линии започнаха да бледнеят, образите им се поизгубиха, само движението на сините кръгове продължи още малко. Мозъкът отслабна и престана да работи.

— Физиология, засилете импулсите! Увеличете РН — заповяда професорът.

— Вече сме на горната граница — отговори физиологът.

— Поне за пет секунди!

— Тогава прекрачвам горната граница — съобщи физиологът. Дъгите отново се проясниха и изостриха.

— Можехте ли да предотвратите избухването? — кресна професорът и във вълнението си забрави да натисне клавишите на апарата. Дъгите отново изчезнаха.

— Край. Повече не можем. Настъпи пълно разлагане на мозъчната тъкан — обади се физиологът.

Професорът светна лампата. Госпожа Гела Сабри си хапеше дланите, а очите й, в които се четеше ужас, бяха вперени в тавана. Операторката стоеше до нея и разтърсваше раменете й.

— Сигурно е разбрал за отношенията ти с Хамад Уру — каза тя, но госпожа Сабри седеше с оросено от студена пот чело и не чувствуваше нищо.

— Извикайте лекар за нея — кимна професорът.

„Невероятно — помисли си той. — Нямаше да повярвам, че това е още възможно. Такива отношения, такова пълно потискане на разума от чувствата. По този начин са могли да постъпват хората от близкото или далечно минало. Но днес?“

Погълнат от мисли, професорът извади от стъкленицата отломка от черепна кост с няколко грама мозъчно вещество — всичко, което бе останало от Абдул Сабри след избухването на ракетните двигатели. Остави пинцета и с три пръста на лявата си ръка взе последното парченце, останало от Абдул Сабри. После пристъпи към съда за отпадъци, но не можа да събере достатъчно сили, за да хвърли в него разлагащата се тъкан. Та нали преди малко приказваха с отломката на пилота-космонавт, само преди няколко секунди той бе равностоен партньор в разговора, човек, който се беше провинил чрез трагичната сила на своите чувства!