Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Счастливчик с планеты Голубая, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 23/1984 г.

История

  1. — Добавяне

— Тичай, Щастливецо! Само ти би могъл да стигнеш до Базата… Иначе с нас е свършено — каза му командирът на групата, оправи чантата с доклада и го потупа по гърба.

Щастливеца мълчаливо се обърна и тръгна. А петимата мъже — групата за изследователски издирвания, — долепени до илюминаторите, дълго гледаха след него. Всеки от тях знаеше, че животът им сега зависи само от Щастливеца. Единствен той би смогнал да пробяга по подвижните пясъци на тази планета дестте километра до основната база. И тогава ще ги спасят, преди да им се е свършил кислородът. Да разчитат на собствените си сили не можеха — всъдеходът лежеше по гръб, безпомощен като обърната костенурка. Коварните дюни на Синята планета… Това беше планета загадка, планетата на Градовете — така ги наричаха по аналогия със земните градове. Кой ги беше построил и защо? Сините пясъци упорито пазеха тайната. И сега дори не им позволиха да проникнат в нея. Макар изследователите да знаеха, разбира се, че това беше просто авария, нелепа случайност…

Нозете на Щастливеца затъваха в пясъка и отказваха да му се подчиняват. Мъчеше го жажда. Той се катереше по полегатите склонове, сриваше се и се плъзгаше надолу, рискувайки непрестанно да повреди скафандъра си. А ако загине, с онези долу е свършено. Щастливеца почувствува това още когато всъдеходът се преобърна и при падането си навигаторът разби апарата за свръзка. При това той разби и главата си. И ако Щастливеца не успее, навигаторът пръв ще умре.

Вървеше по следата, оставена от всъдехода — това бе единственият му ориентир. Но Щастливеца помнеше, че по-нататък следата описва голям кръг около Града, за да го заобиколи. Не биваше да върви все по нея — би траяло твърде дълго. Пътят му трябваше да пресече Града, до който тази сутрин експедицията не се реши да приближи с всъдехода. Само пуснаха сонди. А сега той ще трябва да го прекоси сам и нощем. Но вече все някой трябва да стори това. Е, нали го наричат Щастливеца.

Крачка, още една крачка… Скъсява се пътят до Града, увеличава се разстоянието между Щастливеца и групата. Слънцето клони на заник и към него все по-плътно се приближава незваният спътник — страхът. Ето че в далечината се очертава Градът. Сенките от сребристите му стени стават все по-дълги и се протягат към Щастливеца, сякаш се канят да го обгърнат. Вече се различават острите ръбове на сградите, възловатите преплетени тръби. Мъртвият Град.

Следата от всъдехода завиваше вдясно — по-нататък ще трябва да върви направо. Щастливеца спря за миг, сякаш искаше да събере кураж… като някого, който се кани да скочи в ледена вода… огледа се… и стъпи върху целината. Крачка, още една крачка… Пътечката от стъпките му се вие все по-далеч от спасителната следа на всъдехода, отива все по-близо и по-близо до ужаса на Града. А слънцето вече залязва…

Щастливеца се опита да се отърси от тези неприятни усещания. Дощя му се да си припомни лицето на най-близкия за него човек на тая планета — лицето на Иржи Дворжик — готвача на базата. Но кой знае защо вместо него изплува лицето на Изследователя. Щастливеца дори не знаеше как всъщност е точното му име. Беше долетял наскоро и бе престоял съвсем малко в базата, преди да дойде тук, в Града. Неудържим бе този Изследовател. Градът го привличаше като магнит. Нощем спеше лошо, почти не ядеше. Разбираха го — отначало всички преживяваха това. Но у другите здравият разум бе надделял, а този се реши да иде. И една сутрин на разсъмване предпазливо се прокрадна по коридора в гаража, взе всъдехода и замина. Тогава Щастливеца чу всичко, но знаеше, че такъв не можеш да го спреш.

По-късно откриха машината на Изследователя на километър от Града. Беше празна…

… Стъмни се буквално за миг — сякаш някой изключи светлината. Само от стените на Града се излъчваше слабо сияние. Пред Щастливеца се простираше улица, права като стрела. Тя свършваше някъде в центъра. Щастливеца усети как Градът се прокрадва към него, как се старае да проникне сякаш вътре в него. И той се затича. Тичаше, без да чувствува краката си, а страхът все повече сковаваше движенията му.

Внезапно му се счу, че някой върви след него… Вълци? Но от тях той никога не се бе боял. Може би това е само атавистичният страх, наследен още с майчиното мляко. Не, това не са вълци… Но откъде се е взел тук, в тая безжизнена пустиня човек… без скафандър?! И защо тези стъпки му напомнят стъпките на стария ловец от двора, където беше израснал? Ловецът биеше кучетата си с пръчка… Мозъкът на Щастливеца отказваше да признае реалността на онова, което ставаше. Все пак не издържа и се огледа. Улицата беше пуста. Няколко мига престоя така, взирайки се в тъмнината. Отзад някой докосна тила му…

Това беше Изследователя. Невероятно измършавял, със страхотно озъбено, сбръчкано лице. Също така изглеждаше и оня геолог, когото намериха преди една година край Града. Кой знае защо, сам беше разкъсал скафандъра си. Колко нощи след това сгърченото му лице се присънваше на Щастливеца. Изследователя отстъпи крачка назад и с мършавите си пръсти му направи знак да го последва. Щастливеца започна да крещи и се втурна напред, но стъпките го преследваха и вече чуваше дишане…

И тогава отново си спомни за своя най-близък приятел — Иржи… Ако сега бяха двамата заедно, биха се отървали.

Щастливеца изскочи в центъра на Града и почувствува, че след него вече няма никого. Спря и си отдъхна. Наоколо цареше такава тишина, че ушите му заглъхваха.

Безумно му се прииска да си е у дома, на Земята, където няма пусти градове, където нощем светят лампи и се чува лекото шумолене от стъпките на живи хора. Чувствуваше, че просто няма сили да преодолее следващата улица с нейните призраци, страх, смърт. Огледа се тревожно — нямаше никого. Но на Щастливеца му се стори, че само да прекрачи границата на центъра, и отново ще попадне в обятията на Града. А не може ли да спре, да остане така и да се вслушва в ударите на собственото си сърце? Нали рано или късно ще го открият… Иржи никога няма да го изостави… Но нещо вътре в него настойчиво го тласкаше напред… И заповедта: „Тичай, Щастливецо!… Само ти би могъл да стигнеш до базата… Че иначе с нас е свършено“. И той хукна.

Болката започна някъде отдолу, постепенно се изкачи, притисна с косматата си костелива лапа сърцето му, разкъса дробовете му. После му се стори, че някой буквално се опитва с пръсти да извади очите му. Сега всяка крачка изискваше усилие. Сякаш всичките му кости са счупени и с острите си краища се забиват в тялото му. Щастливеца вече не съумяваше да различи миналото от настоящето — всичко се бе сплело в една сплъстена буца. Привиждаше му се, че се ражда на тоя свят гърбав, плешив и стар и умира, без да успее да отвори очи. Сякаш не въздух, а олово вдишваше през гърлото си и то разраняваше и оголваше венците му. Беше готов да разкъса скафандъра със зъби — смъртта би настъпила мигновено. Но в съзнанието му отново изплува лицето на командира… „Само ти… да стигнеш… с нас е свършено…“

Внезапно Градът свърши. Щастливеца падна върху още горещия от дневното слънце пясък и замря неподвижно. Болката утихна и само сърцето продължаваше да се разкъсва в гърдите му. Нямаше сили да се изправи и да тръгне. Вълни на апатия го заливаха, издигаха и понасяха, изсмуквайки душата му както се смуче мозък от кокал. Всичко в него бе тъй празно и безсилно, че не можеше дори да помръдне. Ако би имал сили, би разкъсал скафандъра…

… Щастливеца потръпна, спазми преминаха по тялото му, стана и тръгна. Нещо, дълбоко стаено у него, го тласкаше напред… Някаква заповед… Вече не помнеше каква…

Само на няколко метра от шлюза на базата силите го напуснаха, той запълзя, претърколи се като новородено паленце, после затропа по люка. Отвътре го чуха и след малко усети как Иржи, старият добър Иржи, го взе на ръце. Някой откачи раницата му. Всичко потъна в мъгла…

Когато дойде на себе си, до него като през памучна пелена проникна гласът на командира на групата — значи са успели да ги спасят…

— … Тайната на Града — докладваше командирът, — е прозорец към неизвестното. Градът е хранилище на емоции. Всяка улица е отделна емоция: болка, радост, страх, любов… Много от тези чувства не са ни известни. Но всички са твърде силни за земяните. Улиците програмират емоционалната дейност на мозъка. Това се потвърди от датчиците при сондирането на Града. Прекият контакт е смъртоносен за човека… Има хипотеза…

— Каква? — Това беше гласът на началника на базата.

— Всяка цивилизация може да се развие в най-различни направления. Нашето е техническото. Но то не изключва възможността някъде да се развие, тъй да се каже, интелектуалното направление. Ето например ние вече открихме фактора на психологическото въздействие върху различните биологични процеси. Може би за онези, които са строили Града, хипнозата и телепатията — както ние ги разбираме — да са това, което представлява за нас кремъчната брадва. А Градът да е нещо като акумулаторна батерия или библиотека… Но по-безопасно е да ги изучаваме от разстояние…

Щастливеца не разбираше, а и не искаше да разбере всичко това.

— А защо Щастливеца успя да се измъкне жив от Града? — запита началникът на базата.

Като чу името си, той потръпна.

— Ниска емоционалност, липса на интелект — прозвуча нечий чужд глас.

— Не бива — внезапно и някак с тъга рече командирът, — не бива да говорите така. Щастливеца спаси живота ни.

Всички замълчаха, а той и не разбра защо настъпи такава тишина. Поиска да се изправи, но краката му се подгънаха, падна и изпод клепачите му се изтърколиха сълзи…

А хората около него стояха все така и гледаха надолу към пода. И само Иржи, добрият стар Иржи, готвачът на базата, го прегърна и, хлипайки, промълви:

— Щастливецо, кой ли вятър те довя тук… бедничко мое земно куче…

Край