Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Опасный феномен, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Александра Каназирска, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Орбита“, брой 53/1983 г.
История
- — Добавяне
Слязох значи аз на двора на нашия нов девететажен дом, седнах на скамейката просто така, да подишам чист въздух, да си отдъхна.
До мен приседна портиерът — посивял, но здрав още мъж с добросърдечна усмивка и заговори:
— Петнадесет години оттогава, а помня всичко като сега… Вие отскоро сте тук и не може да знаете моята история.
Кимнах снизходително и реших да изслушам историята му.
— По него време бях директор на комбината за битово обслужване — зарадван, че има кой да го слуша, продължи портиерът. — И не щеш ли, се разболях. Представяте си, нали, какво значи да се разболее човек като мене в края на тримесечието. Отидох в аптеката, изпонакупих всевъзможни лекарства и ги изгълтах всичките наведнъж, без да се замислям дори. Сякаш с цепеница ме тупнаха по главата. И пътя към къщи обърках. Взех да питам една старица, как да стигна до тоя и тоя адрес. Не щеш ли, внезапно всичко ми се проясни, но почувствувах, че с мен става нещо странно. Чета значи направо мислите, които минаваха през главата на старицата. Обяснява ми тя къде е нашата улица, а в това време си мисли за мене: „На касиера Ерьомин прилича, дето през март избяга с парите на пенсионерите. Ей сега ще доложа на участъковия!“.
Поразен бях и й казвам: „Това, че сте бдителна, бабке, е хубаво, но аз не съм Ерьомин, а Костров, директор на комбинат“. Бабката веднага се развика, взе да се кръсти и подскачайки, избяга от мене, като пресече кръстовището на червено. Слава богу, всичко мина благополучно!… Вървя си аз и размишлявам: Нима умея да чета мисли? Точно така! Докато се добера до вкъщи, здравата се начетох на чужди мисли, та чак ми е противно да си спомням… У дома ме посрещна жената, а аз от вратата още започнах:
— Ще трябва да отложим покупката на шуба. Това тримесечие премиални няма да има.
А тя опули очи и пита:
— Ти дотам ли я докара, чужди мисли да четеш?
— Да! — отвръщам.
Грабна си тя палтото и побягна към вратата. Изплаши се, че ако малко по-навътре зачовъркам, бог знае какво още ще прочета… Скоро и молба за развод подаде… А на другия ден слушай какво стана:
— Извикайте — казвам на секретарката, — всички началници на отдели при мен на съвещание. И ако мислите, че отново се събираме да преливаме от пусто в празно, то грешите. Дори много интересно съвещание ще бъде. А редът за модна чантичка в универмага вероятно вече сте пропуснали.
Бедничката, измени си лицето, ниското й чело цялото се набръчка и светкавично грабна слушалката — да уведомява.
— Е, да започваме — казвам, когато всички се събраха. — Вие, Богайчук — обръщам се към началника на техническия отдел, — сте безделник и няма да ви позволя да мислите така за мене. Можете изобщо да напуснете.
Богайчук понечи нещо да възрази, но се изчерви, махна с ръка и излезе.
— Вас, Алиса Фьодоровна — казах аз на началничката на плановия отдел, — също не ви задържам. В главата ви е само Никодим Петрович. Можете да идете да се поразходите с него. Работа от вас днес не си струва да чакаме.
Алиса Фьодоровна и счетоводителят скочиха, завикаха нещо, заплашваха и хукнаха да се оплакват по-горе, в управлението.
— И тъй, драги мои — рекох на останалите, — прозрачни сте ми! Изхвърлете всичко излишно от главите си и вървете да работите!
Двама от петимата веднага написаха молби за напускане. В това време телефонът иззвъня — викаше ме началникът на управлението.
— Кажи, Косторов, като на по-стар другар прямо и откровено: наистина ли умееш да четеш чуждите мисли? — попита той, посрещайки ме на прага с благожелателна усмивка.
— Умея — признах си скромно аз. — Ето сега вие помислихте: „С тая муцуна мисли да чете!“
Началникът се смути и бог знае защо се загледа в часовника си. После извади цигара, ама не я запали, ами я хвърли в пепелника.
— Знаеш ли какво — предложи той, — понеже сме приятели, ти напиши „по собствено желание“.
Написах. Беше ми весело. Пред мен, мисля си, се откриват широки перспективи. Но на практика всичко излезе далеч по-сложно… Мълвата лети напред като крилата. Никъде не ме приемат на работа. В края на краищата отидох в цирка. „Умея да чета мисли“ — казвам на директора.
— Фокусници не ни трябват! (От нашите не знаем как да се избавим — улових недоизказаното аз.)
Но съдбата ми се усмихна и като скрих образованието си, станах портиер. Очевидно тогава началникът на ЖЕК още не беше чувал за мене. А откакто научи, избягва ме, както и всички наоколо. С мен контактува само техникът Зобов, той е вечно поркан и в главата му няма ни една мисъл, та няма и от какво да се бои. Но най-смешното е, че действието на лекарствата трая само месец, а като портиер работя вече петнадесет години. И всички досега се боят от мене и не вярват, че вече не мога да доловя какво мислят. Ето, и вие, виждам, не вярвате на думите ми. Навярно смятате, че пред вас е някакъв мошеник.
Скочих като ужилен от скамейката. Портиерът съвсем точно бе прочел мисълта ми. „Ще сменя квартирата!“ — взех мълниеносно решение аз.