Драгомир Арабаджиев
НЕЛЕКО

Пол Колуел никак не обичаше да го будят. Още по-малко обичаше да го будят в три часа сутринта. Той бавно отвори клепачи, раззина уста в лъвска прозявка и се надигна в леглото така, сякаш някой беше сложил на гърдите му Статуята на свободата. Щом стъпи на пода, почти ултразвуковият сигнал, който го беше пробудил, премина в приятна мелодия, а мракът в стаята галантно отстъпи на меката светлина.

— Добро утро, сър! — като подигравка се разнесе безстрастно любезен женски глас. — Ще има земетресение, затова ви търсят от Центъра.

— Я млъквай! — изръмжа Колуел, който беше винаги учтив към дамите, но не виждаше никаква причина това да важи и за Неси, домашния му компютър.

Сънят още не беше напълно избледнял на екрана на мозъка му, но Колуел вече бе впрегнал в разсъждения успелите да се събудят клетки. Когато преди два часа си лягаше, бе толкова уморен, че изрично нареди на Неси да го събуди само в случай на война или земетресение. Не бе възможно електронният мозък да е нарушил заповедта му. Огледа се. Таванът беше цял и всички вещи — по местата си. Не му се вярваше да е започнала война, пък и в такъв случай едва ли имаше смисъл да става… Впрочем компютърът каза, че ще има земетресение! Съществуваше само един човек, който бе достатъчно хитър и дързък, за да измами Неси, и този човек бе Майкъл Стоут:

— Свържи ме! — заповяда той на компютъра и след миг на видеостената се появи небръснатата физиономия на първия му заместник. Той изглеждаше така, като че се връщаше от собственото си погребение.

— Какво става, Майкъл, да не е настъпил Страшният съд? — изпревари го Колуел, защото не би могъл да понесе втори глупашки поздрав в това, невещаещо нищо добро, утро, и то от човек. — А ако е така, не те ли е страх до последния момент да лъжеш, пък макар и компютър, въпреки че носи женско име?

— Съжалявам, Пол, наложи се! Но май не си далеч от истината. Ела веднага в Центъра! Изрична заповед на Главния.

— Ех, явно от тебе не става клюкарка. Кажи най-после какво става! Да не би нещо НЕЛЕКО?…

— Именно! Чакаме гости, но не знаем какви. Затова си вземи и бронята, и фрака.

След осем минути шефът на отдела за свръзки Пол Колуел влезе в командната зала на Космическия център. В нея имаше необичайно много хора и тя изглеждаше като раирана от генералски лампази. Майкъл му кимна от ъгъла, но в първия миг никой друг не му обърна внимание — погледите на всички бяха фокусирани върху малка движеща се точка на централния екран.

— Какво става тук? — наруши задгробната тишина гласът на Колуел.

— А, най-после! — възкликна висок мъж с пепелява коса и още неизмити от съня очи, който бързо и безшумно приближи до Колуел и го хвана подръка. — Става нещо странно, Пол — едва сега му отговори Алън Уолстад, Главният на Центъра. — Преди около половин час НЕЛЕКО внезапно утроил скоростта си, но далеч по-пикантен е фактът, че е променил траекторията си и сега се насочва към нас. След малко ще е край Луната. Сега разбираш ли какво става?

Пол Колуел мълчаливо преценяваше ситуацията. Неидентифицираният летящ космически обект, наричан накратко НЕЛЕКО, ставаше все повече летящ и все по-малко неиндентифициран. Когато преди месец го засякоха с радарите някъде откъм Марс, решиха че това е заблуден метеор, неизвестно защо поел към Слънцето. Но през последните десетина дни НЕЛЕКО не ги оставяше да спят, защото беше все по-ясно, че ще мине в опасна близост до Земята. А това, което чу току-що, не оставяше и искра от съмнение, че обектът е управляван. Уолстад каза още, че бил утроил скоростта си, което пък означава, че нямат нито квант време за губене!…

— А разузнавателната сондаж? — запита Колуел, въпреки че вече знаеше отговора.

— Онемяла, малко преди НЕЛЕКО да се ускори. Веднага след първия си автономен сигнал — също като сондите ни, които преди няколко месеца кацнаха на Нептун… Образ никакъв…

— И все пак, това да не е някой номер на руснаците?

— Изключено! Не забравяй, че всъщност те откриха обекта и ни предупредиха. Но за всеки случай генералите обявиха готовност първа степен.

В този миг в залата се разнесоха звуци, каквито би издавал плъх, притиснат от валяк. Мъжете се вкамениха на местата си, а стрелките на радиостанциите се опитаха да се завъртят на 360 градуса. Сигналите бяха кратки, но режеха въздуха и мозъците на присъствуващите като банциг.

Пол Колуел се втурна към пулта.

— Вкарайте сигнала в централния дешифратор! Свържете ме незабавно с Луната!

Да се каже, че в базата на Луната цареше спокойствие, би било нагла лъжа. Просто тук хората бяха направили всичко, което зависеше от тях, и готови за всичко, което не зависеше от тях, мълчаливо очакваха НЕЛЕКО да навлезе в зрителното поле на камерите на окололунните станции. Колуел им нареди да не прекъсват връзката с Центъра, дори ако Луната се обърне с обратната си страна, и също забоде поглед в телевизионния екран, приемащ техния сигнал. Макар и силно отслабени от оператора, космическите писъци периодично процепваха командната зала.

Колуел нетърпеливо натисна бутона за връзка с централния дешифратор.

— Фостър, да не би да играете шах с компютъра? Какъв е текстът? Всяка секунда може да е фатална!

— Трябваше първо да разтеглим сигнала до нормалната модулация и после да отсеем шума — обидено се обади главният дешифровчик. — До една минута ще имате…

Последните му думи бяха заглушени от мъжки хор зад гърба на Колуел, съставен от всички възможни нюанси на възклицанието — от недоверчивата насмешка до суеверния ужас. Шефът на отдела за свръзка премести поглед от намусената физиономия на Фостър към централния екран. В първия миг не можа да възприеме нищо, а във втория усети, че тежи два тона и че е забравил да диша. От дълбочината на екрана бързо нарастваше нещо, което не можеше да бъде истинско, именно защото той със собствените си очи го беше виждал: ракетата-носител на последната им сонда към Нептун се беше устремила към Луната…

Почти подсъзнателно Колуел долови, че под него нещо записука, и с усилие, което би разкъсало и корабно въже, откъсна поглед от екрана. На монитора за връзка вместо мизантропа Фостър се мъдреха големи букви: НЕЛЕКО СЕ ИЗУЧАВА КОСМОСА ОСТАВЕТЕ НА МИРА НЕДОРАСЛИ НИЕ ОБАДИМ…

Хората в залата приличаха на жива картина от зората на аматьорския театър, само че завесата, изглежда, бе заяла… Колуел нямаше понятие колко време бе изтекло, докато мозъкът му отново роди нещо, прилично на мисъл. С чувството, че гледа стар досаден филм, той безразлично проследи как корабът меко се прилуни на около два километра от базата. След това Пол Колуел се обърна като кулокран и каза с глас, който чуваше за първи път:

— Добре че не си взех фрака! Представлението се отлага! Лека нощ!