Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Вы странно развлекаетесь, мистер!, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Александра Каназирска, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Орбита“, брой 19/1983 г.
История
- — Добавяне
Ще ви разкажа историята, която чух наскоро от един случаен спътник — мой съсед по кресло в салона на аеробуса. Приятният външен вид на този човек на средна възраст и целият му сериозен облик внушаваха симпатия и предразполагаха към доверие. Като се съди по произношението, трябва да беше англичанин, но често промъкващият се в речта му жаргон свидетелствуваше, че е живял дълго в САЩ. Когато се разделихме на аеропорта, така и не разбрах дали той беше действително гениален изобретател, за какъвто ми се представи, или шегаджия с изключителен актьорски талант. Професията ми няма нищо общо с техническите науки, затова не се и опитах да проверя любопитния му разказ, който искам да ви предам така, както съм го запомнил…
* * *
… Преди няколко години, когато в научните среди името ми още никому и нищо не говореше, аз се увличах от експерименталната химия. В продължение на няколко години изучавах в собствената си лаборатория странните според мене свойства на някои полимери. Работата ми в това направление вървеше необикновено успешно и резултатите от изследванията свидетелствуваха, че твърде скоро ще направя откритие, което, ако не извърши преврат, то поне ще предизвика земетресение във физиката на тънките слоеве. Без да губя време, започнах да търся отрасъл в техниката, в който откритието би могло да се приложи с най-голям ефект. Вероятно споменът за някогашните ми увлечения по авиомоделизъм отправи погледа ми към небето.
„Но какво ще търсят там полимерите?“ — бихте запитали. Преди да отговоря на този въпрос, ще ви задам моя: „Знаете ли как е устроен дирижабълът?“
Впрочем не очаквам отговор — естествено, че знаете. Това е една продълговата летяща планина от гофриран алуминий. Дълга стотина метра и с вместимост почти двеста кубически метра. Представяте ли си колко би трябвало да тежи корпусът на един дирижабъл? Полимерът, който предлагах вместо алуминия, би облекчил конструкцията му около десетина пъти, но не това е най-важното. Аз открих метод, който позволява многократно да се увеличи подемната сила на дирижабъла. Разбира се, това би могло да се постигне и ако той бъде напълнен с газ, по-лек от водорода. Но такъв газ в природата не съществува. Затова моето предложение се състоеше в следното: да се напълни дирижабълът с обикновена… празнина. Да, зная, че на пръв поглед звучи нелепо, но от това основният закон за летателните апарати — Законът на Архимед, не става по-малко валиден.
Сега си представете един сияещ в слънчевите лъчи огромен сапунен мехур с диаметър метър и половина, при това съвсем празен. В смисъл, че вътре в него е вакуум. На такова „чудо“, по-точно почти на такова, е способен новият полимер. Теглото на обвивката на празното кълбо би било нищожно, а поради огромния му обем неговата подемна сила би била грамадна. Вие, естествено, ще възразите, че атмосферното налягане неминуемо ще смаже подобно кълбо. Правилно. Но ако изготвите множество мънички празни мехурчета, притежаващи много тънка и много здрава обвивка, и ги обедините, ще се получи материал, приличен на обикновения пенопласт. И той няма да бъде смазан от атмосферното налягане и ще притежава изключителни свойства. Брикет от такъв материал моментално би се изплъзнал от ръцете ви и би полетял към тавана. Именно такъв „летящ пенопласт“ успях да създам аз. Трябва да призная, че вместо веднага да си осигуря патент върху откритието, да го публикувам и да се заема с широкото му рекламиране, подтикван от любопитство, пожелах най-напред да поекспериментирам. Изготвих „летящ пенопласт“ в такова количество, че подемната му сила малко да превишава собственото ми тегло. Към най-големия си куфар приспособих оловни тежести, сложих вътре в него пенопласта, а всичко това прикрепих с ремъци към колана на панталоните си. Така се роди първият в света индивидуален дирижабъл.
Експерименталният ми полет се състоя късно нощем. Изпитателен полигон стана коридорът, който съединява двете крила на една старинна къща в покрайнините. Едното крило бях наел аз за лаборатория, а в другото живееше семейството на някакъв пенсиониран полицай. Коридорът у нас беше, тъй да се рече, неутрална зона. За беда, дали преследван от безсъние или поради професионална привичка за нощни обходи, но полицаят посети коридора към три часа през нощта. В това време, като леко се оттласквах с ръце от стените, аз се реех горе около лампите и бях така увлечен в полета, че не чух стъпките му. Очевидно хладнокръвието на този човек беше безпределно. Когато ме видя опрян на тавана, той не извика от уплаха, не изпадна в мистичен ужас, нито онемя от удивление, както би сторил всеки друг.
— Вие се забавлявате по много странен начин, мистър! — рече невъзмутимо той, излезе и затвори тихо вратата след себе си.
След два дни събитията започнаха да се развиват стремително. Както се изясни, нощният ми полет все пак беше направил впечатление на съседа и той се яви при мене, придружен от двама детективи, които ми показаха значките си от Специалната секретна служба. Те огледаха лабораторията, фотографираха няколко агрегата, а после в продължение на два часа трябваше да доказвам, че нямам никакво отношение към незаконно производство на наркотици и пластмасови бомби. Още не бяха успели да се отдалечат тия двамата, когато в къщи нахлуха нови посетители. И понеже бяха облечени в дълги черни палта и държаха ръцете си в джобовете, то аз веднага започнах да им обяснявам, че не държа частна ветеринарна клиника, че не се занимавам с контрабанда и с въоръжен терор. Те ме слушаха мълчаливо, кимаха с глава и не ме прекъснаха. Когато красноречието ми се изчерпа, посетителите заявиха, че не се интересуват с какво не се занимавам, а точно обратното: искат подробно да знаят с какво се занимавам. После представиха картите си от още по-секретна служба, отколкото първите, взеха куфара с „летящия пенопласт“ и прикрепените към него тежести, изведоха ме на двора и ме настаниха в автомобила. Не знам къде трябваше да завърши тая вечерна разходка, защото тя не се състоя. Така стана, че на един пуст кръстопът тежкотоварен камион с огромен фургон ни препречи пътя. И ако се съди по външния вид на момчетата, които изскочиха от него, те вероятно принадлежаха към три пъти по-секретна служба. Няма да крия, че това подчертано внимание ме ласкаеше. Само ще отбележа, с каква мрачна решителност един от моите придружители завинти заглушителя върху дулото на голямокалибрения си пистолет. Разбрах, че работата взема неприятен обрат.
Престрелката започна внезапно. За броени секунди парчетата олово разбиха всички стъкла на нашия автомобил. Вероятно оцелях по чудо. Моите спътници изскочиха от колата и в пълно съответствие с тактиката на близкия бой се разположиха върху асфалта така, както очевидно се струваше най-удобно на всеки от тях. А мене ме оставиха на произвола на съдбата.
Вероятно силното вълнение в тези минути затъмни разума ми. Грабнах куфара, измъкнах го от автомобила и свалих оловните тежести. В същия миг той се втурна нагоре, като повлече и мене. А аз го стисках с лявата си ръка за дръжката.
Как мислите, драги ми събеседнико, колко време бихте могли да издържите провесен на едната си ръка? Ако направите в свободното си време подобен експеримент, може би ще осъзнаете целия трагизъм на положението ми.
Ръката ми отслабваше, пръстите ми се отпускаха. Навярно само страхът пред неминуемата смърт ми придаде сили. С невероятни усилия успях да се повдигна на лявата си ръка, да откопчая с дясната каишката на часовника си, да я провра през халката, на която се държеше дръжката на куфара, а после пак да я затегна за китката си. Така се осигурих от неминуемото падане, когато силите ме напуснат. Повярвайте ми, нито до този полет, нито някога по-късно никоя вещ а света не ми е доставяла толкова радост с високото си качество, както тогава тази каишка за часовник. Погледнете: тя и сега стои на ръката ми — прекрасно изработена надеждна кожена каишка с блестяща катарамка от плътна никелирана стомана.
Минутите течаха и колкото по-високо се издигах, толкова по-скръбни мисли нахлуваха в главата ми по повод моята участ. Океанският вятър би могъл да ме отнесе към Атлантика, а може и към Африка — с една дума, накъдето му скимне. Съществуваше опасността да се сблъскам с някой самолет, да загина от студ или от липсата на кислород, дори да умра от глад и жажда, ако полетът се проточи. За щастие след известно време с облекчение забелязах, че вятърът ме върти над града. Впрочем всеки момент ситуацията можеше да се промени и тогава моят „дирижабъл“ щеше да стане играчка на утринните въздушни течения. Тая перспектива ме плашеше и ме караше трескаво да търся начин да се спусна на земята. Да отворя куфара и да се опитам да измъкна няколко брикети от „летящия пенопласт“ беше рисковано. Той би могъл да се изсипе всичкият. Трябваше да действувам другояче, затова, като използувах автоматичната си писалка, се опитах да пробия пластмасовата стена на куфара, за да разтроша пенопласта и по тоя начин да намаля подемната му сила. След няколко удара писалката ми се натроши на късчета. Заскърцах със зъби от яд, хвърлих останките й и започнах да ровя из джобовете си с надеждата да намеря друг, по-надежден инструмент. Най-сетне в страничния джоб на сакото пръстите ми напипаха малък хладен цилиндър — газовата ми запалка. Навярно в този миг никой на земята не е стискал с по-голяма сила в дланта си аналогичен малък механизъм за добиване на огън. И никой не се е боял толкова много да не би да го изпусне. Едва след няколко минути се осмелих да измъкна запалката. Прогорих отвърстие в капака на куфара, после поразкъсах с ръка пластмасовата обвивка и напипах повърхността на пенопластовите брикети. Когато отправих пламъка към тях, видях как пенопластът започна да се свива и да се сляга като топящ се сняг на слънце. Мехурчетата с вакуум се разрушаваха с пръщене и захвърчаха капки разтопен полимер. Трябваше да действувам много внимателно, защото, ако унищожах твърде много пенопласт, спускането ми на земята би се превърнало в обикновено падане. След десетина минути прекратих работата и зачаках резултата. Измина повече от час, докато започнах отново да виждам светлинките на града. И чак на утрото, когато градът още спеше, краката ми докоснаха покрива на един небостъргач. Лъчите на изгряващото слънце ме завариха измъчен и обезсилен. Щом се спуснах от небесата, и се почувствувах, както казват, на седмото небе. Но с това моите злощастни приключения не свършиха. Трябваше да прекарам върху градските покриви почти цял месец, преди да стъпя на земята. Защото някъде там долу ме причакваха усърдните агенти на три секретни служби…
— И как успяхте да се измъкнете? — полюбопитствувах аз.
Той се усмихна и се замисли, вероятно възкресяваше в паметта си изминалите събития.
— Виждате ли — рече той след известно време. — Понякога съвсем неочаквано човек си спечелва приятели… И врагове впрочем…
Удовлетворен от този отговор, аз не исках да досаждам повече с въпроси на непознатия. Но една мисъл не ми даваше покой и като не можах да се стърпя, го запитах:
— Но нима вашият полет над града остана незабелязан? А къде бяха вездесъщите фоторепортери и журналисти? Полицаите и нощните скитници?
Непознатият ме изгледа с едва присвити изпитателни очи — така гледа човек, който се кани да се пошегува с вас и радостно очаква мига, когато окончателно ще попаднете в капана му.
— Виждам, че искате документално потвърждение на моята история.
Той се протегна към чантата си и извади от нея някаква малка книга.
— Това е единственият документ, с който разполагам — рече той.
Книгата, която непознатият приведе като доказателство и която прочетох по-късно с огромен интерес, съдържаше една единствена дълга приказка: приказката за Карлсон, който живееше на покрива…