Михаил Пухов
Дефицитната опашка

Самият аз работя в търговията, но имам родствени отношения с науката.

Имам баджанак, инженер-генетик. Срещаме се семейно в неделя. Жените, щом се видят, и започват по женски: за тоалети, за прически, та и за мъже. За нас, значи.

А ние седим, закусваме и водим философски разговор. Баджанакът пророкува на непонятен език по разни проблеми, а аз слушам, докато ми втръсне. Втръсне ли ми — задавам идиотски въпроси. Такъв например:

— Не бива ли — викам — на руски, а?

— Какво? — пита баджанакът. — Какво, какво?

Е, аз му обяснявам, че неговото научно направление се е набутало в задънена улица. Отдавна съм забелязал, че учените, щом попаднат в задънена улица, измислят думи, дето никой освен тях не разбира.

— Откъсвате се от практиката — говоря му, — а не бива.

— Как така? — вика. — Как така?

— Така — викам. — Ето аз например отдавна не съм срещал в работата плодове на твоята генетика. Значи се откъсвате.

Баджанакът ужасно се възмущава. И за кой ли път подхваща дума за селското стопанство. Всичките продукти, дето ги ядем вече двадесет години, моля ви се, не били същите, както преда двадесет години. Например колегите на баджанака присадили на житото ген и от някакъв си боб. В резултат пшеницата сега събирала азот от въздуха вместо от почвата, както някога. Качеството на хляба не страдало, а се икономисвали азотни торове.

— Съмнявам се — казвам аз. — Не помня какъв му беше вкусът, но както и да е. Ти по-добре ми кажи къде дявате икономисаните торове?

С такива въпроси посмачквам малко фасона на баджанака. Ама такива са хората! Не стига че в задънена улица стоят и с непонятни слова се обясняват, ами отгоре на това и ушите си запушват и не чуват за нуждите на купувача. На мен като работник в търговията ми е ясно, че всички стоки се делят на две категории: на дефицитни и на други. Какво търси купувачът? Дефицитното. Останалото — ето го, търкаля се из складовете, никому ненужно. А на дефицитното се на хвърлят, разграбват го и за миг се свършва. Пък те — хляб от въздуха ще ми правят! Че хлябът да не е дефицитен!

Изобщо бъркотия. Търговията се интересува от науката, ама къде е обратната връзка? Веднага баджанакът, за кой ли път, разказва за хайвера. Моят баджанак и колегите му имат такова постижение.

Преди десет години те направили така, че всички риби имат червен хайвер. Или черен, комуто какъвто се харесва. Дори жабите сега си мечтаят за червен хайвер. На вид съвсем истински. И на вкус, казват. По останалите търговски параметри също пълно съвпадение. Само че навъдиха се от тоя хайвер не пъстърви, а попови лъжички. И никой не го купува, макар складовете да са бъкани с него. Трябва да се отчита психологията. Щом не е дефицитна стока — и край.

— Добре — викам, — хубаво. Но нали тоя хайвер отдавна го измислихте. А къде ви са новите постижения в областта на дефицитните стоки?…

Убих го с тоя въпрос баджанака. Скочи, намъкна палтото и вика половинката си: „Жена — крещи, — аз тръгвам! Сетих се, че имам работа!“

И аз останах сам. Винаги е така — изкажеш някоя мисъл и сам страдаш от това. Но както и да е. Звъня му в понеделник в службата. „Как върви работата?“ — питам. — „Мислим“ — казва. Звъня вечерта. — „Мислим“.

Знам си аз какво мислят. Бил съм в лабораторията им. Микроскопът им там е с ракета, че и с Ей-Би-Ем е свързан. А около него седят баджанакът и колегите му и решават проблеми — пресмятат колко тоя микроскоп е по-голям от обекта на изследване. Но както и да е.

Така няколко дена. После пристига при мен баджанакът и излага плодовете на колективното им мислене.

Намислили да кръстосат чрез гени лисица и гущер. Мислили те, мислили и открили, че лисичите опашки са дефицитни, от тях яки правят. И още нещо открили: че гущерите имат ценно качество — регенерация на органите. Откъснеш ли опашката на гущер — нова ще порасте.

— Представяш ли си — радва се баджанакът, — колко ще е хубаво: трак — отрежат на лисицата опашката. За яка. А на другия ден на нея нова ще й порасте — като на гущер.

И това ми било да разбираш купувача! Че в опашката главното е мъхът, топлината, пухкавината. Кой ще седне да си шие яка от гущерова опашка? Психопат някой ненормален. А и климатът ни не е такъв.

— Нищо няма да излезе — казвам му и всичко му обяснявам.

— Ама аз за регенерацията ти говоря! — радва се баджанакът. — Опашката ще бъде лисича, само ще пораства пак, като на гущер! Да направим на лисицата гущерова опашка още не можем. Този научен проблем засега е неразрешим.

И тича да присажда на лисицата гени за регенерация. И работата върви въпреки моите съмнения. Аз съм в течение, баджанакът всичко ми разказва. По телефона. Че не може да изтърпи до срещата ни. Кипи работа у тях. Отначало гени присадиха. После зародишите отгледаха. Милиони лисичи зародиши. Та веднага да има промишлен ефект. Въпросът бил стопански.

Зародишите постепенно израснаха и се превърнаха в симпатични лисичета. Някои рижи, други чернокафяви — за всеки вкус. Накрая кулминацията — лисичетата станаха лисици.

Но прав излязох аз. Разбира се, те постигнаха нещичко. Израснаха милиони прекрасни лисици с регенериращи опашки. Отрежеш опашката — след ден нова пораства. Всичко както се предполагаше. Окрилени от успехите, баджанакът и колегите му сега опитват да присадят на лисиците гени от морски костенурки. За да живеели по-дълго.

Само че купувачите не отчетоха. Търкалят се лисичи опашки из всички складове и естествено никой не ги купува. Кому са притрябвали сега?

Че да не са дефицитни!