Айзък Азимов
Непреднамерена победа

Космическият кораб течеше като решето.

Но така беше предвидено.

В резултат по време на полета от Ганимед до Юпитер в кораба имаше толкова въздух, колкото и в най-плътния космически вакуум. А понеже му липсваха отоплителни устройства, този вакуум имаше и съответната температура — само няколко деления от градуса над абсолютната нула.

Но и това беше част от замисления план. Да, дреболии като отсъствие на топлина и въздух не дразнеха никого на този кораб със специално предназначение.

Още на няколко хиляди мили преди Юпитер в кораба започнаха да се просмукват газовете, от които се състоеше юпитерианската атмосфера. По принцип това беше водород, макар че един прецизен химичен анализ би открил и следи от хелий. Стрелките на манометрите бавно пълзяха нагоре.

Когато корабът премина на спирален облет около планетата, стрелките енергично забързаха нагоре. Показателите за степенно включване на приборите (всяка следваща степен бе за по-високо налягане) се движеха, докато не достигнаха нивото на повече от милион атмосфери. И тук показанията на манометрите загубиха своя смисъл. Температурата, определяна чрез термодвойки, се повишаваше така вяло, сякаш лазеше, и накрая замря някъде около минус седемдесет градуса по Целзий.

Корабът бавно се приближаваше към целта, мъчно си пробиваше път през кашата от газови молекули, толкова плътно сбити, че сгъстеният водород премина в течно състояние. Атмосферата бе наситена с амонячни пари, които се издигаха от огромните юпитериански океани от тази течност. Вятърът, който бе започнал да духа още на около хиляда мили от повърхността, сега блъскаше със сила, за която земните урагани дават само бледа представа.

Доста преди да кацнат на един голям остров (който впрочем бе седем пъти по голям от Азия), стана ясно, че Юпитер не е най-прекрасният от световете.

Само че тримата членове на екипажа мислеха по-иначе. Те бяха уверени, че Юпитер е напълно прилична планета. Впрочем тия тримата не бяха всъщност хора, макар че не бяха и юпитериани.

Те бяха просто роботи, конструирани от земляните именно за да кацнат на Юпитер.

Третият робот заяви:

— Мястото изглежда пустинно.

Вторият се съгласи с него и започна печално да оглежда откритата за всички ветрове местност.

— Ето там в далечината се очертава нещо като изкуствен строеж — констатира той. — Мисля, че е редно да почакаме, докато при нас пристигне някой от местните жители.

Първият робот седеше в най-далечния ъгъл на кабината и мълчаливо слушаше другите двама. От тримата той пръв беше конструиран, беше полуекспериментален и затова се изказваше много рядко в сравнение с другарите си.

Не чакаха дълго. Някъде отгоре се плъзна въздушен лайнер с много странна конструкция. След него други. По повърхността се движеше колона от коли. Те заеха отбранителна позиция. Отвътре излязоха някакви същества, които носеха със себе си множество неизвестни предмети, очевидно оръдия. Някои от тях юпитерианците пренасяха, а други се движеха сами — вероятно в тях имаше шофьори.

Третият прекъсна мълчанието:

— Май сме обградени от всички страни. Мисля, че най-разумно ще бъде да излезем вън, за да им покажем, че сме дошли с мирни цели.

Другите одобриха идеята. Първият робот разтвори тежката врата, която, нека отбележим, не беше нито силно армирана, нито особено херметизирана.

Появата им послужи като сигнал за суматоха сред обкръжилите кораба юпитериани. Те запъплиха към най-големите оръдия и Третият робот забеляза, че външната обвивка на берило-иридиево-бронзовото му тяло започна да се затопля. Той погледна Втория:

— Усещаш ли? Изглежда, насочиха към нас топлинен излъчвател.

Вторият недоумяващо запита:

— Интересно защо?

— Навярно някакви топлинни лъчи. Погледнете!

Неизвестно защо лъчът на един от топлинните генератори се отклони и попадна в ручейчето от чист амоняк. То яростно заклокочи.

Третият се обърна към Първия:

— Отбележи си това, Първи.

В задълженията на Първия влизаше всекидневната секретарска работа. Той акуратно внасяше данните и собствените си мъдрувания в съществуващия в него паметен блок. Вече беше събрал и запасил час по час показанията на почти всички прибори на борда на кораба по време на полета до Юпитер.

— А как да си обясним подобна реакция? — с готовност запита той.

— Че никак. Или ето как — поправи се Третият. — Посочи: без всякаква причина. И добави — максималната температура на лъчите е около плюс тридесет градуса по Целзий.

Вторият робот ги прекъсна:

— Да опитаме ли да влезем в преговори?

— Напразно губене на време — възрази Третият. — На тая планета само неколцина местни жители познават радиотелеграфния код, разработен за свръзка между Ганимед и Юпитер. Те ще бъдат принудени да изпратят за някого от тях и чак когато оня пристигне, ще успее да осъществи контакт с нас. А дотогава нека ги понаблюдаваме. Откровено казано, не разбирам какво правят.

Той разбра това, макар не изведнъж. Топлинното облъчване се прекрати и юпитерианите пуснаха в ход нови оръдия. Към краката на наблюдаващите роботи с необикновена бързина и сила, предизвикана от мощните гравитационни полета на Юпитер, паднаха няколко капсули. Те избухнаха с трясък и потече синя течност. Образуваха се локви, които бързо започнаха да се изпаряват и да съхнат.

Свирепият вихър понесе изпаренията надалеч и юпитерианите се разбягаха от тях по всички посоки. Ето че едно мъниче се позабави, замята се отчаяно, закуцука и накрая стихна.

Вторият робот се наведе, топна пръста си в една от локвите и загледа стичащата се на капки течност.

— Прилича ми на обикновен кислород — промълви той.

— Прав си — съгласи се Третият. — Става все по-зле. Правят ни опасни номера, очевидно за тях кислородът е отрова. Един вече умря!

Настъпи пауза, после Първият робот, чиято прекомерна наивност довеждаше до излишна простота на мисленето, изтръгна от себе си:

— Може би тия странни същества с тия детски играчки май се опитват да ни унищожат?

Вторият робот, потресен от това предположение, възкликна:

— Знаеш ли, Първи, страхувам се, че си прав!

В редиците на юпитерианците настъпи временно затишие, после те домъкнаха някакво ново оръдие с тънки оси, устремени нагоре в черния, непроницаем мрак, забулил планетата. Под невероятния напор на вятъра осите стояха неподвижно, което ясно свидетелствуваше за удивителна конструктивна стабилност. И ето че на върховете им нещо проблясна, изтрещя и разкъса мрака на гъстата мъгла.

За миг роботите като че ли потънаха в сияние, после Третият дълбокомислено забеляза:

— Високоволтово напрежение. И твърде прилична мощност. Явно е, че ти не си се излъгал, Първи. Нали още на Земята ни предупредиха, че тия създания искат да унищожат цялото човечество. А същества толкова порочни, че да замислят зло на хората — тук гласът му затрепери, — едва ли ще се церемонят много-много и сигурно ще се опитат да ни унищожат.

— Какъв позор, да имат такива ужасни помисли — рече Първият. — Горките!

— Всичко това, естествено, е твърде печално — потвърди Вторият. — Хайде да се завърнем на кораба. Мисля, че за днес ни стига.

Те се върнаха на кораба и се настаниха в очакване. Както забеляза Третият, Юпитер е огромна планета, затова трябва да се запасят с търпение, докато дочакат пристигането на специалист по радиокода. Но търпение роботите имаха достатъчно.

И действително Юпитер, съгласно показанията на хронометрите, успя да се обърне три пъти около оста си, докато пристигне експертът. Разбира се, плътният слой на атмосферата, дебел три хиляди мили, създаваше на повърхността адска тъмнина, в която изгревът и залезът на Слънцето не означаваха нищо, и да се говори за дни и нощи беше безсмислено. Но понеже нито на юпитерианите, нито на роботите им трябваше светлина, за да виждат, това никого не вълнуваше.

В продължение на тия тридесет часа юпитерианите непрекъснато щурмуваха кораба с неуморно търпение и настойчивост, за която Първият робот направи доста забележки. Всеки час корабът бе атакуван по различен начин и роботите внимателно проследяваха всяка атака, изучавайки видовете оръжия, доколкото можеха да ги разпознаят, макар че не винаги успяваха в това.

Но хората строяха прекрасно.

Петнадесет години изминаха, докато построят кораба и тия роботи и тях можем да ги охарактеризираме само с една дума: „свръхздрави“.

Щурмът завърши с провал — нито корабът, нито роботите пострадаха от него.

— Според мене в тая атмосфера те изобщо не могат да се развихрят. Например не могат да използуват атомен заряд, защото само дупчица да пробият в тая гъста газова каша, и ще разрушат и себе си — забеляза Третият.

— Да, силнодействуващите взривни вещества те не използуват — съгласи се Вторият. — И това е хубавото. На нас, естествено, взривът не би ни навредил, но може да ни запрати в различни страни.

— Взривът отпада. Където няма разширение на газовете, там взривът е невъзможен. А кой газ ще се разшири при такова атмосферно налягане?

— Хубава атмосфера — измърмори Първият. — На мене ми харесва.

И това бе напълно естествено, защото той беше конструиран за нея. Компанията „Юнайтед стейтс роботс енд мекъникъл мен корпорейшън“ първа пусна роботи, които дори отдалеч не напомняха хора. Те бяха тантурести, заквадратени, с център на тежестта на по-малко от един фут над земята. Шест крака — масивни и плътни. Дори и на тая планета с нейната гравитация два и половина пъти по-голяма от земната, те можеха да повдигат до един тон тежест. За да се компенсира нарасналото притегляне, конструкторите бяха вложили в роботите бързи реакции, превъзхождащи сто пъти реакциите на един нормален човек. Бяха изработени от берило-иридиево-бронзова сплав, способна да противостои на всяка корозираща среда и да издържи взрива на всяка разрушителна сила с изключение само на хилядамегатонна бомба и при всякакви условия. Накратко те бяха непробиваеми и притежаваха такава мощ, че останаха единствените пуснати от фирмата роботи, към които роботехниците не се решиха да прикачат сериен номер. Един голобрад младеж предложи (и то шепнешком) да ги нарекат Робик Първи, Втори и Трети, но това предложение вече не се повтори.

Последните часове на очакване роботите прекараха в решаването на главоломната задача, как, макар и приблизително, да опишат външността на юпитерианите. Първи отбеляза съществуването на пипала и на радиална симетрия… и тук засече.

— Не може да се даде пълно описание, без да се прибегне до сравнения — заяви накрая Третият. — Тия същества наистина на нищо не приличат… Те са извън пределите на позитронните връзки в моя мозък. Все едно да се опитам да опиша гама-лъчите на някой робот, който изобщо няма прибор за тяхното засичане.

В този момент артилерийският огън отново се прекрати. Роботите превключиха вниманието си върху онова, което ставаше извън стените на кораба.

Към тях по крайно странен начин се приближи група юпитериани, но дори при най-внимателно вглеждане бе трудно да се каже по какъв начин се движат те. И как точно използуваха пипалцата си, остана загадка. Понякога правеха пълзящи движения, а после се преместваха необикновено бързо — може би за сметка на вятъра, защото се движеха към наветрената страна.

Роботите излязоха да посрещнат юпитерианите, които се спряха на десет фута от кораба. Двете страни замряха в мълчание.

Вторият каза:

— Явно ни разглеждат, но как виждат, не мога да разбера. Някой от вас забелязал ли е фоточувствителни органи?

— Аз не — изломоти Третият. — Изобщо не мога да забележа у тях нещо прилично на сетивни органи.

Внезапно откъм страната на юпитерианите се чу металическо грачене и Първият робот удовлетворено констатира:

— Радиотелеграфният код. Дошъл е специалистът по връзките.

Така и беше. Роботите постигнаха своето. Сложната система от точки и тирета, грижливо разработена от юпитерианите и от земляните на Ганимед, за двадесет и пет години се бе превърнала в изключително гъвкаво средство за връзка. А сега за пръв път се използуваше за непосредствен контакт.

Един юпитерианец остана напред, другите отстъпиха. Той поведе преговорите. Грачещ глас запита:

— Откъде долетяхте?

Третият робот, като най-развит в интелектуално отношение, встъпи в ролята на ръководител на експедицията.

— Дойдохме от Ганимед, спътника на Юпитер.

— Какво искате?

— Информация. Ние искаме да изследваме вашата планета и да отнесем оттук нови сведения. Ако можем да се надяваме на сътрудничество с вас…

Прекъсна го гръмката реч на юпитерианина:

— Ние ще ви унищожим!

Третият замълча, после замислено рече на другарите си:

— Те се отнасят към нас точно така, както ни бяха предупредили земните хора. Странни същества, наистина — после се обърна отново към юпитерианеца и запита простичко: — Защо?

Оня очевидно смяташе някои въпроси за извънредно нагли, за да им отговори. Той заяви:

— Ако напуснете Юпитер в течение на следващото денонощие, ние ще ви пощадим… докато не излетим в Космоса и не очистим Ганимед от всякаква неюпитерианска сган.

— Бих искал да ви обясня, че ние не сме от Ганимед, а от една планета на Слънче… — започна Третият.

Но юпитерианинът го прекъсна:

— На нашите астрономи им е известно съществуването на Слънцето и на четирите юпитерови спътника. Никакви други планети няма и не може да има!

Като не искаше да влиза в спор, Третият робот се съгласи с това мнение.

— Добре, нека бъдем от Ганимед. Ние не замисляме нищо лошо против вас. Готови сме да ви предложим дружбата си. Двадесет и пет години вие охотно поддържахте връзка с хората от Ганимед. Защо изведнъж започвате война срещу земляните?

— През всичките тия двадесет и пет години ние се стремяхме да направим жителите на Ганимед юпитериани — хладно отвърна оня. — Когато се убедихме, че те не искат това, и когато установихме, че те стоят по-долу от нас в умствено развитие, решехме да предприемем някои стъпки, за да измием позора си — и той внушително завърши, разчленявайки всяка дума: — Ние, юпитерианите, няма да търпим присъствието на някаква сган!

После обърна лице към вятъра и тържествено отстъпи назад. Очевидно разговорът завърши тук.

Роботите се върнаха на кораба.

Вторият каза:

— Струва ми се, че работата върви на зле — и замислено добави: — У юпитерианите комплексът за превъзходство е прекомерно развит, че и плюс това забелязвам крайна нетърпимост към всичко, което засяга този комплекс.

— Нетърпимостта произлиза именно оттук — отбеляза Третият. — Бедата е там, че тая нетърпимост е подкрепена със сила. Те имат оръжия, а и науката им е отишла далеч напред.

— Ето защо специално ни инструктираха да не обръщаме внимание на заповедите на юпитерианите! Сега не се учудвам. Това е просто пародия на висши същества! — възкликна Първият и добави с присъщото на роботите доверие и преданост към хората: — Нито един човек никога не би могъл да стане такъв!

— Вярно, но сега не за това е думата — върна го на темата Третият. — Ясно е едно: над нашите господари е надвиснала смъртна опасност. Юпитер е гигантска планета, а юпитерианите по брой на населението и по ресурси хиляди пъти превъзхождат земляните. Ако успеят да създадат силово поле и да го използуват като обвивка на междупланетен кораб, както това сториха на Земята, то ако искат, на бърза ръка ще завладеят цялата Слънчева система. Въпросът е само колко далеч са отишли те в това отношение, с какво оръжие разполагат и що за приготовления правят. Нашата задача е да се завърнем точно с тия сведения и трябва да помислим какво да сторим сега.

— Трудничко ще успеем — предположи Вторият. — Юпитерианите едва ли ще пожелаят да ни помогнат.

Това беше твърде меко казано.

Третият робот се замисли за момент, после рече:

— Струва ми се, че ще можем да измъкнем нещичко. За тия тридесет часа те няколко пъти се опитаха да ни унищожат, но нищо не постигнаха. Навярно са сторили всичко, което е по силите им. В комплекса за превъзходство винаги се съдържа и стремежът да спасиш престижа си. И ултиматумът, който ни предявиха, доказва, че в нашия случай въпросът стои именно така. Те никога не биха ни позволили да се измъкнем невредими, ако биха могли да ни унищожат. Тъй че, ако не отлетим, те вероятно ще си дадат вид, че уж в преследването на някакви свои цели сами са поискали ние да останем тук.

И роботите отново зачакаха. Измина един ден. Атаката не се поднови. Роботите не отлетяха. Заплахата не подействува. И тогава пред тримата отново застана юпитерианският специалист по кода.

Ако на роботите беше присъщо чувството на хумор, те биха се посмели от душа. Сега просто изпитваха законно чувство на удовлетворение. Юпитерианинът заявя:

— Решихме да ви позволим да останете за кратък срок, за да можете лично да се убедите в нашето могъщество. После ще трябва да се завърнете на Ганимед и да предадете на вашата сган, че неизбежно ще я сполети ужасен край, още преди Юпитер да се извърти един път около Слънцето.

Първият робот отбеляза за себе си мислено, че юпитерианската година е равна на дванадесет земни години.

Третият робот небрежно отвърна:

— Благодаря. Хайде да се отправим към най-близкия ви град. Искаме да разузнаем доста работи — и като помисли, добави: — Надявам се, че корабът ни ще бъде изцяло запазен, нали?

Последната фраза прозвуча по-скоро като молба, отколкото като заплаха, защото този модел роботи не бяха агресивни. В конструкцията им напълно бе отстранена всяка възможност за дори и най-слабото раздразнение. В хода на многогодишните изпитания на Земята решаващото изискване у толкова мощни роботи беше неизменното им добро настроение.

Юпитерианинът заяви:

— Нас не ни интересува корабът ви. Нито един юпитерианин няма да се доближи до него, за да не оскверни себе си. Вие можете да ни съпроводите, но в никакъв случай не бива да се приближавате на по-малко от десет фута до нас, иначе ще бъдете незабавно унищожени.

— Колко е високомерен — добродушно забеляза Вторият, когато тръгнаха напред срещу вятъра.

Градът беше пристанищен. Той се издигаше на брега на невъобразимо огромно амонячно езеро. Яростният вятър издигаше свирепи пенливи вълни, които се втурваха с трескава бързина, усилена от мощното притегляне на планетата. Само по себе си пристанището не беше нито голямо, нито особено впечатляващо и бе съвършено очевидно, че основната част от съоръженията се намира под земята.

— Колко жители има градът? — запита Третият робот.

— Градът е малък, само десет милиона — отвърна юпитерианинът.

— Ясно. Първи, отбележи това.

Първият робот автоматично изпълни нареждането, после се обърна към езерото, към което още преди това гледаше очарован. Той бутна Трети по лакътя.

— Слушай, допускаш ли, че в него се въди риба?

— Че не е ли все едно?

— Смятам, че сме длъжни да знаем. Нашите господари на Земята ни наредиха да изясним всичко, което можем.

От трите робота Първият беше най-прост модел и затова принадлежеше към типа роботи, които приемат всяка заповед буквално.

Вторият робот каза:

— Нека иде да погледа, щом толкова му се иска. Няма да е голяма беда, ако позволим на това дете да полудува мъничко.

— Не възразявам, нека иде. Само че това ще е просто губи време. Ние не за рибата сме дошли тук. Хайде, Първи, тичай.

Силно възбуден, Първият робот побягна към брега и с плясък се пльосна в езерото. Юпитерианинът внимателно го следеше. Разбира се, той не бе разбрал нищо от предшествуващия разговор.

Специалистът по кода изграчи:

— Май при вида на нашето могъщество вашият приятел от мъка е решил да свърша със себе си.

Удивеният Трети робот отговори:

— Откъде ви хрумна? Той просто реши да изследва вашата фауна, да узнае могат ли живи организми да съществуват в амонячно езеро. — И добави като извинение: — Понякога другарят ни е твърде любопитен. Не е тъй съобразителен както нас, но това е единственият му недостатък. Ние го разбираме и затова не му връзваме кусур.

Настъпи дълга пауза, после юпитерианинът забеляза:

— Той навярно е потънал?

Третият възрази:

— Нас това не ни заплашва. Ние не можем да потънем. Хайде, щом той се върне и веднага отиваме в града.

В този миг на няколкостотин фута от брега се издигна огромен стълб течност. Той бясно се метна нагоре и се разсипа на малки пръски, понесени от вятъра. Втори стълб, трети, после бял, пенлив гребен се плисна към брега, като постепенно забави скоростта си.

Роботите на брега с удивление се взираха в зрелището, а пълната неподвижност на юпитерианина свидетелствуваше, че и той изпитва не по-малък интерес.

После на повърхността на езерото се подаде главата на Първия робот и накрая той самият бавно се измъкна на брега. Но какво се теглеше след него? Някакво чудовище с гигантски размери, сякаш цялото съставено от зъби, челюсти и игли. След минута стоящите на брега съобразиха, че огромното страшилище следва робота не по свое желание, а го дърпа Първият робот. И те седнаха. Първият, леко смутен, застана пред юпитерианина и сам заговори развълнувано:

— Много съжалявам за случилото се, но тая твар ме нападна. Аз само си вземах бележки за нея. Надявам се, че не е някой ценен екземпляр?

Понеже появата на чудовището внесе объркване в редовете на юпитерианите, отговорът не дойде веднага. Те бавно се окопитиха и след щателен оглед се убедиха, че чудовището е мъртво. Най-сетне редът бе възстановен. Неколцина смелчаци от любопитство пипнаха проснатото тяло.

Третият робот с въпросителен тон каза:

— Вярвам, ще извините другаря ни. Понякога е твърде непохватен. Ние не искахме да причиним вреда на вашите животни.

— Той ме нападна — оправдаваше се Първият. — Захапа ме без всякаква причина. Погледнете! — И роботът тикна пръста си в двуфутовия зъб със счупено острие.

— Той го счупи в рамото ми и едва не ме издра. Аз само лекичко го шляпнах, за да го отблъсна… а то взе, че умря. Извинете ме, моля!

Най-сетне юпитерианинът с леко запъване заговори със скърцащия си глас:

— То-о-ва диво животно рядко се доближава толкова до брега, макар че тук е достатъчно дълбоко.

Третият робот разтревожено рече:

— Ако можете да го използувате за храна, ние само ще се радваме.

— Не. Ние улавяме храната си без помощта на някаква си сга… на други. Яжте го вие.

Като чу това. Първият робот с едно движение на ръката вдигна чудовището и го хвърли обратно в езерото. Третият небрежно отрони:

— Благодаря ви за добрата дума, но ние не се нуждаем от храна. Ние въобще не се храним.

Роботите, съпроводени например от двеста въоръжени юпитериани, се спуснаха по наклонените плоскости към подземния град. Ако на повърхността градът изглеждаше малък, незабележителен, то под земята беше огромен мегаполис.

Веднага ги качиха в един вагон, управляван от разстояние — нали нито един добропорядъчен и уважаващ себе си юпитерианин не би подхвърлил достойнството си на риска да седне редом с някаква си стан, — и ги отправиха със страхотна скорост към центъра на града. Те видяха достатъчно, за да стигнат до извода: градът се простира на около петдесет мили и се намира на не по-малко от осем мили под повърхността.

— Ако това е типичен образец на развитие на юпитерианската цивилизация, то как да отнесем на хората обнадеждващ отчет? — безрадостно констатира Вторият робот. — Всъщност ние кацнахме напосоки върху огромната територия на Юпитер. Имахме шанс едно на хиляда да попаднем близо до някой действително голям населен център. А тоя, както ни каза експертът по кода, бил само някакво затънтено градче.

— Десет милиона жители — замислено промълви Третият робот. — Тогава всички юпитериани трябва да са няколко билиона. Много, твърде много дори за Юпитер. Цивилизацията им очевидно е напълно урбанизирана. Следователно науката им е неимоверно развита. И ако те притежават и силови полета, то…

Третият робот нямаше врат, понеже заради здравината главата на този модел беше втикната в гръдната клетка и там бе здраво прикрепена към корпуса, а нежният позитронен мозък бе защитен от три разделени слоя от иридиева сплав, по един дюйм всеки. Но ако той имаше врат, би закимал тъжно с глава.

В това време вагонът спря на открито място. Наоколо навсякъде се виждаха широки булеварди и големи сгради с тълпящи се юпитериани, не по-малко любопитни от тълпите земляни при аналогични обстоятелства.

Към роботите се приближи експертът по кода и прогърмя:

— Сега вече е време да прекъсна работа до следващия работен цикъл. Ние дотолкова ви съдействуваме, че ви намерихме жилище, въпреки че това е съпроводено за нас с големи неудобства, защото, сами разбирате, след това сградата ще трябва да се срути и на нейно място да се построи друга. Все пак позволяваме ви да спите в нея.

Третият робот протестиращо размаха ръце и възрази:

— Много ви благодарим, но напразно сте се безпокоили. Ние нямаме нищо против да се разположим направо тук. Ако лично вие искате да спите, моля, не се стеснявайте. Ние ще ви почакаме. Що се отнася до нас — небрежно поясни той, — ние изобщо никога не спим.

Специалистът по кода нищо не отвърна, но беше интересно да погледне човек лицето му.

Той си отиде, а роботите останаха във вагона, обкръжени от отреди добре въоръжени стражи, застанали в плътни редици.

Изминаха часове, докато най-сетне стражите не се отдръпнаха, да пропуснат експерта и двама непознати юпитериани, които той представи на роботите:

— Това са двама членове на правителството. Те милостиво се съгласиха да поговорят с вас.

Един от новодошлите очевидно знаеше кода, защото скърцащият му глас рязко прекъсна експерта. Той се обърна направо към роботите:

— Ей, вие, говеда! Хайде, по-бързо излизайте от вагона! Искаме да ви огледаме!

Роботите с такава готовност побързаха да изпълнят заповедта, че докато Третият и Вторият скочат от дясната страна на вагона, Първият се втурна през лявата страна. Думата „през“ тук е използувана с умисъл, защото роботът не обърна внимание на механизма, който спускаше част от стената надолу за изход, ами я откачи с корпуса си, като хвана и две колела с осите в прибавка. Вагонът рухна. Първият робот спря объркан, не знаеше какво да каже и с удивление разглеждаше останките.

Накрая промълви за извинение:

— Много съжалявам… Надявам се, че това не е някоя много скъпа машина…

Вторият робот добави умолително:

— Нашият приятел често е непохватен. Моля ви да го извините!

А Третият покорно се опита да оправи вагона.

Първият робот още веднъж се извини:

— Стената на вагона не беше особено здрава. Вижте… — Той повдигна еднометровата плоча, три дюйма дебела, от армирана с метал пластмаса и леко я натисна с пръсти. Плочата веднага се натроши по пода. — Ще имаме предвид занапред — обеща той.

Представителят на юпитерианското правителство отвърна с малко по-мек тон:

— Все едно, вагонът щеше да бъде унищожен, след като вие го осквернихте със своето пребиваване. — Той замълча, после продължи: — Жалки създания. На нас, юпитерианите, ни е чуждо вулгарното любопитство спрямо низшите същества, но нашите учени се нуждаят от факти…

— Напълно сме съгласни с вас — приветливо му отговори Третият робот. — Ние също се интересуваме от фактите.

Юпитерианинът игнонира думите му.

— Вие очевидно не притежавате органи за усещане на масата. Тогава по какъв начин различавате отдалечените предмети?

Третият веднага се заинтересува.

— Искате да кажете, че вие усещате масата на телата непосредствено ли?

— Аз не съм тук да отговарям на вашите въ… на вашите нагли въпроси относно нас самите!

— Разбирам, че предметите с твърде малка маса за вас са прозрачни дори при отсъствие на излъчване. — Третият робот се обърна към Втория и каза: — Виждаш ли, оказва се, че те все пак виждат. За тях атмосферата им е прозрачна, както и космическото пространство.

Юпитерианинът отново запращя:

— Отговаряйте на първия ми въпрос или моето търпение ще се изчерпи и ще заповядам да ви унищожат!

Третият робот веднага обясни:

— О, юпитерианино, ние усещаме лъчистата енергия и при желание можем да се настройваме на всяка дължина на вълните по целия електромагнитен спектър на колебание. В сегашния момент ние виждаме на далечно разстояние по пътя на излъчваните радиовълни, а на близко — посредством… — той замълча и се обърна към Втория робот: — В кода има ли обозначение за гама-лъчите?

— Доколкото зная, не — отвърна Вторият.

Третият робот се обърна пак към юпитерианина:

— На близко разстояние ние използуваме друг вид излъчване, за което в кода няма съответствуващо понятие.

— От какво се състои вашето тяло?

Вторият робот прошепна на Третия:

— Очевидно той иска да разбере защо неговият орган за усещане на масата не може да проникне през нашата кожа. Ти разбираш, високата плътност. Трябва ли да му съобщим това?

Третият неуверено отговори:

— Хората нищо не ни казаха за това, кои сведения трябва да държим в тайна. — После прогърмя към юпитерианина: — Ние се състоим главно от иридий. Освен това в нас има мед, олово, малко берилий и много други елементи.

Юпитерианите се отдръпнаха и по едва доловимото потръпване на отделни сегменти от неизразимо страшните им тела бе видно, че те оживено преговарят за нещо, макар че никой не издаваше звук.

После правителственият чиновник отново заговори роботите:

— Същества от Ганимед! Ние решихме да ви заведем в никои наши фабрики, за да ви покажем, макар и една нищожна част от нашите най-велики постижения. После ще ви пуснем обратно на Ганимед, за да всеете там страх и униние сред останалата сга… останалите живи същества.

Третият робот прошепна на Втория:

— Забележи особеността на психичната им настройка. Те непременно трябва да доказват своето превъзходство. И всичко това, за да поддържат чувството си за собствено достойнство.

А после продължи с помощта на кода:

— Благодарим ви за предоставената ни възможност.

Все пак престижът беше поддържан на висота, роботите се убедиха твърде бързо в това.

Демонстрацията на сила приличаше на пътуване и оглеждане на световно изложение. Юпитерианите показваха всяка дреболия и обясняваха буквално всичко, охотно отговаряха на въпросите, така че Първият робот си взе стотици бележки, крайно неутешителни за земляните.

Военният потенциал на само този уж затънтен градец неколкократно превишаваше потенциала на Ганимед. Десет такива града можеха да произведат толкова продукция, колкото не можеше да произведе цялата междупланетна държава на земляните. А това бе нищожна част от оная военна сила, която можеше да достави целия Юпитер.

Първият робот побутна Третия за лакътя и оня се обърна:

— Какво искаш?

Първият запита сериозно:

— Ако те имат силови полета, то земните хора ще си изпатят, нали?

— Боя се, че да. Защо се заинтересува изведнъж?

— Защото те не ни показаха дясното крило на сградата. Може би точно там изготвят силови полета. Ако е така, значи искат да запазят това в тайна. Добре би било да изясним. Нали и сам разбираш, че това е основен въпрос.

Третият мрачно изгледа Първия.

— Може би си прав. Във всеки случай не бива да пропуснем нищо.

Те обикаляха стоманолеярния завод, разгледаха стофутовите греди от издръжлива срещу въздействието на амоняка силициева стомана, които заводът произвеждаше по десет парчета в секунда.

Третият робот с равнодушен тон запита юпитерианите:

— Кажете ни, моля, какво се намира в това крило?

Правителственият чиновник се консултира с администратора на завода и обясни:

— Там е термичният цех. Много от технологичните процеси изискват висока температура, каквато нито един жив организъм не може да издържи. Ето защо тези процеси се управляват дистанционно.

Той се отправи към преградата, от която лъхаше горещина, и показа малко кръгло отверстие, закрито с някаква прозрачна материя. През отверстието се виждаха димночервени нишки светлина. Зад стената, през гъстия мъглив въздух на цеха, се мъждееха топилните пещи.

Първият робот хвърли недоверчив поглед към юпитерианина и изръмжа:

— Имате ли нещо против, ако влезна вътре и огледам всичко както трябва? Това много ме интересува.

Третият робот го прекъсна:

— Стига си глупял. Те не лъжат. Впрочем, ако искаш, върви, само не се бави, защото имаме да разглеждаме още маса неща.

— Вие очевидно не си представяте каква горещина е там — рече юпитерианинът. — Там ще изгорите.

— О, няма — пренебрежително заяви Първият робот. — На нас горещината не ни пречи.

Юпитерианите се консултираха мъничко, после ритмичната работа на завода беше нарушена от този тъй непредвиден случай и започна суматоха. Поставиха екрани от топлопоглъщащи материали и отвориха шибъра, който дотогава никога не е бил отварян по време на работа на топилните пещи. Първият робот влезе вътре, а след него припряно затвориха шибъра. Юпитерианите се залепиха към прозрачното прозорче. Роботът отиде до най-близката топилня. Понеже не беше особено висок на ръст и не можеше да надникне отгоре в пещта, той я наклони и изля част от течния метал в разливната кофа. Разгледа с любопитство съдържанието, после потопи ръка в кофата чак до лакътя и започна да бърка разтопения метал, като че искаше да установи консистенцията му. Като приключи, измъкна ръка от кофата, тръсна капките нажежен метал на пода и отри ръка в едно от шестте си бедра. После бавно се опъти надолу покрай редицата топилни пещи и даде знак да го пуснат.

Когато излезе от термичния цех, юпитерианите отстъпиха на прилично разстояние и го обляха със струи течен амоняк, който шумеше, пенеше се и се изпаряваше, докато охлади тялото на робота.

А Първият робот, без да обръща внимание на амонячния душ, каза:

— Не ни излъгаха. Никакво силово поле няма там.

Третият го смъмри:

— Разбра ли… — но Първият безцеремонно го прекъсна.

— Не напразно се старах. Хората ни заповядаха да изясним всичко, нали? — И като се обърна към юпитерианите, решително прогърмя: — Я кажете, юпитерианската наука успяла ли е да получи силови полета?

Прямотата на Първия робот бе естествено следствие на по-малко развитите му умствени способности. Двамата му другари знаеха това и се отказаха да възразяват.

Юпитерианският чиновник постепенно се съвзе от състоянието на транс. Неволно се създаде впечатлението, че той тъпо се е втренчил в ръката на робота, тая самата, която той бе мушнал в разтопения метал. Накрая бавно произнесе:

— Силови полета? Значи главно те ви интересуват?

— Да — потвърди Първият робот.

Юпитерианинът видимо си възвърна самоувереността и рязко изкрещя:

— Ей вие, сган! Тръгвайте!

Третият робот забеляза на Втория:

— Ето че пак сме сган. Май ни очакват неприятни вести.

Вторият тъжно се съгласи.

Събитията се развиха в самата покрайнина на града, в онази част на жилищния масив, която на Земята биха нарекли предградие, в едно от свързаните помежду си здания, доста отдалечено и напомнящо земен университет.

Нямаше никакви въпроси, нито обяснения. Официалният представител на юпитерианското правителство бързо крачеше напред, а роботите го следваха с твърдото убеждение, че сега ще видят най-лошото.

Естествено не друг, а Първият робот се спря пред разтворената част на стената, след като другите отминаха.

— Какво е това? — запита той.

Помещението беше изпълнено с ниски малки скамейки. Юпитериани сновяха около странни прибори, чиято основна част се състоеше от нощен електромагнит, дълъг един дюйм.

— Какво е това — пак запита Първият робот.

Юпитерианите нетърпеливо се обърнаха.

— Това е учебна биолаборатория за студентите. Тя не ви интересува.

— Но с какво се занимават те тук?

— Изучават микрофлората. Вие никога ли не сте виждали микроскоп?

В разговора се намеси Третият робот.

— Виждали сме, но друг тип. Нашите микроскопи помагат на органите на зрението, чувствителни към енергията, и действуват за сметка на пречупените лъчи. Докато вашите очевидно се основават на принципа на разширение на масата. Много остроумно.

Първият пак запита:

— Може ли да погледна някои ваши образци?

— Какъв смисъл има? Вие не можете да ползувате нашите микроскопи поради сензорната ви ограниченост, а ние ще трябва да изхвърлим образците. Престанете с глупостите.

— Че мен не ми трябва микроскоп — удивено възрази роботът. — Аз лесно мога да се преустроя и ще ги видя не по-зле, отколкото с микроскоп.

Той приближи до най-близката скамейка, а всички студенти отстъпиха в далечния ъгъл, за да не осквернят себе си. Първият започна внимателно да разглежда предметното стъкло. Озадачен, той се премести, взе второ стъкло, трето… четвърто…

Като се върна при чакащите го, запита юпитерианите:

— Предполагам, че образците са живи, нали? Имам предвид онези малки червейчета.

Юпитерианинът отвърна:

— Разбира се.

— Странно, щом ги погледна и те умират.

Третият робот се обърна към другите двама:

— Ние забравихме, че изпускаме гама-лъчи. Първи, да излизаме по-живо оттук, иначе всички образци под микроскопите ще изпукат. — И той се обърна към юпитерианина: — Страхувам се, че нашето по-нататъшно пребиваване тук може да се окаже гибелно за по-слабите форма на живот. По-добре да си отидем оттук. Надявам се, че няма да е трудно да замените образците. И май ще е по-добре и вие да стоите по-далеч от нас, да не би излъчването ни да ви подействува. Как се чувствувате, нормално?

Юпитерианинът продължи да върви, потънал в гордо мълчание, но следва да се отбележи, че от този момент той увеличи разстоянието помежду им.

Повече не бе изречена и дума, докато роботите не влязоха в една огромна зала. В самия й център, независимо от мощните гравитационни сили на Юпитер, във въздуха висяха без всякаква поддръжка (по-точно с невидима поддръжка) огромни метални греди.

Правителственият чиновник изтрещя:

— Ето ви силово поле в завършен вид. Вътре в тази сфера е вакуум, така че полето издържа налягането на нашата атмосфера плюс такова количество метал, чието тегло е равно на масата на два големи космически кораба. Е, какво ще кажете на това?

— Ще кажа, че сега сте получили възможност да излезете в Космоса — отговори Третият робот.

— Правилно. Нито една пластмаса, нито едни метал не би издържал вакуум при нашето атмосферно налягане. Но силовото поле е друго нещо. И сферата на силовото поле ще бъде нашият космически кораб. В продължение на една година ние ще построим хиляди такива кораби. После като облак ще се приближим до Ганимед и ще се разправим с така наречените разумни твари, които претендират за световно господство.

— Хората на Ганимед никога не са претендирали… — започна Третият робот.

— Млъкни! — грубо му викна юпитерианинът. — А сега се връщайте на вашия Ганимед и разкажете за всичко, което видяхте тук. Слабите по мощност силови полета, каквито примерно имат вашите кораби, няма да успеят да устоят срещу нашите, защото и най-малкият наш кораб по големина и по мощ превъзхожда стотици пъти всеки ваш кораб.

— Тогава на нас не ни остава нищо друго, освен да се завърнем и да съобщим — отвърна Третият робот. — Моля, отведете ни до нашия кораб и ние ще се разделим с вас. Само нека ви обясня нещо, което явно не сте разбрали достатъчно добре. У нас, на Ганимед, разбира се, има силови полета, но на нашия кораб няма. На нас то просто не ни трябва.

Роботът се обърна и даде знак на другарите си да го последват. Известно време мълчаха, после Първият робот потиснато промърмори:

— Хайде да се опитаме да разрушим това оръдие.

— Няма да помогне — отвърна Третият. — Превъзхождат ни числено. Затова е безполезно. Най-много след десетилетие с вашите господари ще бъде свършено. Невъзможно ще е да устоят срещу юпитерианите. Докато те бяха привързани към Юпитер, човечеството се намираше в безопасност. Но сега, когато разполагат със силови полета… Можем само да отнесем на хората печалната вест. Може би част от земните хора ще успеят да се укриват известно време в тайни убежища, но после…

Градът остана зад тях. Роботите излязоха в откритата равнина край езерото, където на хоризонта се очертаваше силуетът на техния космически кораб, когато неочаквано юпитерианинът изграка:

— Ей, вие, сган! Вие казахте, че вашият кораб нямал силово поле?

Третият робот равнодушно отвърна:

— На нас то не ни е нужно.

— Че как тогава корабът ви издържа космическия вакуум? Нали разликата в налягането ще го направи на парчета?

И той огъна пипалце, сякаш с този жест искаше да покаже каква е юпитерианската атмосфера, която наляга със сила двадесет милиона фута на квадратен дюйм.

— Всичко е много просто — обясни му Третият робот. — Нашият кораб не е херметизиран. Налягането вътре и отвън е еднакво.

— Дори в Космоса? Във вашия кораб има вакуум? Лъжете!

— Елате и сами ще се убедите. Нито силово поле, нито херметичност. Какво удивително има в това? Ние не дишаме. Енергията си получаваме направо от атомната. Дали има въздух или няма, на нас ни е безразлично. И във вакуум се чувствуваме не по-зле от риба във вода.

— Но абсолютната нула?

— Че какво значение има? Ние стабилизираме температурата на нашите тела. Окръжаващата температура не ни интересува. — Той замлъкна, после добави: — Е, ние отиваме на кораба. Прощавайте. Ще предадем на хората вашето заявление: „Война не на живот, а на смърт!“.

Само че юпитерианинът го спря:

— Почакайте малко. Сега ще се върна.

Той се обърна и забърза към града.

Роботите спряха и мълчаливо зачакаха.

Изминаха не по-малко от три часа, преди да се завърне представителят на централното правителство на Юпитер. А той се завърна запъхтян. Спря, както обикновено, на десет фута от роботите, после неочаквано падна ничком и в тая унизителна поза пропълзя до тях. Той нищо не проговори, докато каучукоподобната му сива кожа не се докосна до тях, а тогава покорно и почитателно програка:

— Достопочтени сърове! Аз се свързах с нашето централно правителство, което едва сега узна за всички обстоятелствени въпроси, и смея да ви заявя, че Юпитер иска само мир.

— Извинете, какво казахте? — безучастно попита Третият робот.

— Ние сме готови да възобновим контактите с Ганимед и съм щастлив да ви съобщя, че ние няма да предприемем никакви опита да излезем в Космоса. Нашите силови полета ще използуваме само за нуждите на самия Юпитер.

— Но… — запъна се Третият робот.

— Нашето правителство охотно ще приеме всеки човек, когото нашите достопочтени братя, хората от Ганимед, пожелаят да ни изпратят. Милостиви господари, ако вие ни удостоите с честта и се закълнете, че ще живеете в мир…

Покритото с люспи пипалце на юпитерианина се протегна към Третия робот и той, съвсем зашеметен, го пое. Това сториха и Първият, и Вторият, когато им бяха протегнати други две пипалца.

Юпитерианинът тържествено провъзгласи:

— Да живее вечният и нерушим мир между Юпитер и Ганимед!

* * *

Космическият кораб, течащ като решето, отново летеше в открития Космос. Налягането и температурата пак спаднаха. Роботите непрекъснато гледаха огромното, постепенно смаляващо се кълбо, наречено Юпитер.

— Те явно искрено предложиха мир — забеляза Вторият робот. — И аз се радвам, че се обърнаха на сто и осемдесет градуса, но никак не мога да разбера как стана тая работа.

— Струва ми се, че юпитерианите навреме се опомниха и разбраха колко пагубна е мисълта да причинят зло на хората, на нашите господари — сериозно предположи Първият робот. — Така че обяснението е съвсем просто.

Третият робот дълбоко въздъхна и каза:

— Мисля, че проблемът е чисто психологически. Тия юпитериани имат комплекс за превъзходство, дебел цяла миля! Затова, като не успяха да ни унищожат, бяха готови на всичко, само и само да спасят престижа си. Всичките им превземки, обяснения и разкази бяха типично самохвалство, за да ни хвърлят прах в очите, да ни накарат да се смирим пред тяхното превъзходство, пред тяхната мощ.

— Разбирам всичко това — прекъсна го Вторият робот — и все пак…

Третият продължи:

— Но стана не точно така, както те разчитаха. Те успяха само да се убедят, че всъщност ние ги превъзхождаме във всичко: ние не потъваме, не се храним, не спим, разтопените метали не ни вредят. А липсата на херметичност в нашия кораб ги потресе, изигра съдбовна роля. Последният им коз беше силовото поле. Но кога го проумяха, че ние изобщо не се нуждаем от силово поле и можем да живеем във вакуум и при температура до абсолютната нула, това съвсем ги довърши и те рухнаха.

Третият робот замълча, после философски заключи:

— Когато един комплекс за превъзходство се разруши така, това е завинаги.

Вторият робот след кратък размисъл каза:

— Но това нищо не обяснява. Защо да се тревожат те какво можем или не можем? Нали ние сме само роботи? А те ще воюват с хората!

— В това е цялата работа, приятелю — меко отвърна Третият робот. — Хрумна ми чак когато напуснахме Юпитер. Знаеш ли, поради съвсем непреднамерения ни пропуск ние просто забравихме да им кажем, че сме само роботи.

— Че никой не ни попита за това — забеляза Първият.

— Вярно. Защото мислеха, че сме истински хора и че останалите земляни са като нас.

Той изгледа още веднъж Юпитер и дълбокомислено забеляза:

— Не е за чудене тогава, че решиха да си подвият опашките.