Кир Буличов
По-силни от зубъра и слона

— Имате писмо, Мишенка — просто прошумоля редакционната секретарка, беличко, пухлесто същество с точния прякор Ярчицата.

Миша Стендал се намръщи. Пред него седеше пенсионер с жалба и те водеха солиден разговор за водопровода. Пенсионерът величаеше Мишенка, като го назоваваше по бащино име, та обръщението на Ярчицата бе съвсем неуместно.

— Оставете го на масата, Антония Панфиловна — отсече Миша.

Ярчицата обидено зачатка с токчетата си, Миша въздъхна и се обърна към пенсионера:

— Продължавайте, слушам ви.

И в това време се наведе над писмото. Беше лично. „Велики Гуслар. До редакцията на вестник «Гусларско знаме». За другаря М. А. Стендал“.

Но най-важното бе адресът на подателя. Стендал престана да слуша пенсионера и само подхвърляше някое „да, да“ и чакаше мига, в който ще може да си отвори писмото. Обратният адрес гласеше: „Гусларски район. Заблатеното лесничейство. Терентий Артурович Зайка“.

Терентий Зайка бе стар познат на Стендал, представител на талантливо семейство изобретатели. Преди три месеца беше пристигнал в града със самоходна руска печка — собствено изобретение. И тогава Миша бе написал за него едни много цветист очерк, който дори излезе в областния вестник с малки съкращения.

Стендал отдавна се канеше да гостува у Зайкови. Чакаше покана. И сега писмо…

Най-сетне пенсионерът си отиде. Стендал веднага протегна ръка към писмото и прочете:

„Здравей, скъпи приятелю Михаил Балзак!“

Думата „Балзак“ бе акуратно зачертана и отгоре бе написано „Стендал“. Терентий вечно забравяше с кой велик писател бе съименник Миша — разсеяност, извинителна за таланта.

„Пише ти Терентий Зайка, ако вече не си ме забравил. У нас животът си тече тих, природата вече се съживява след зимния си сън. За семейството ни зимата бе изпълнен с работа период. Трябваше да се подготвим за лятото, за борбата с горските пожари, с вредните насекоми и туристи. Да храним дивите животни и какво ли не още. А посветихме и доста време на научната работа. Както знаеш, Миша, татко Василий и аз сме хора, склонни към размишления. Един-два пъти пристигнаха кореспонденти, жалко че не беше и ти с тях. Но с чуждите сме по-сдържани, защото често гонят сензацията. Нашата Печка върви, не можем да се оплачем. Последните месеци посветихме на биологията. И постигнахме нещичко. Ако това те интересува, заповядай у нас в събота или в неделя.

Оставам твой верен приятел

Терентий“

От Велики Гуслар до Заблатско беше около половин час с автобуса, а оттам по черния път ще стигне за час, само да не се обърка.

Когато замаян от пътуването и задухата Стендал се измъкна от автобуса, вече го чакаха.

Беше чудесен светъл студен истински мартенски ден. Слънцето хвърляше лилавеещи сенки върху сребристия сняг. На площада стърчеше голяма руска печка — човек не можеше да я различи лесно сред снега. В печката трептеше пламък, от кюнците се точеше прозрачен дим. До нея стоеше Терентий Зайка, лично. В тъмен костюм с вратовръзка и блестящи ботинки.

— Ей! — зарадва се журналистът. — Терентий! Как попадна тук? Не измръзна ли?

— Здравей, Миша — поздрави го Терентий. — Дойдох да те посрещна.

По площада бързаха хора, тичаха деца, по никой не обръщаше внимание на руската печка, с която бе пристигнал Терентий. В областта бяха свикнали с чудачествата на Зайкови, те ги уважаваха заради таланта и добрия им характер.

В историята на човечеството се срещат гениални изобретатели. Но те обикновено се уединяват в самота. Докато Зайкови бяха дружно семейство — Артур Иванович, бащата, синовете Василий и Терентий и съпругата на Вася — Клавдия. Във всекидневния си живот те не се отличаваха от околните. Василий и Терентий бяха завършили Заблатската гимназия, после Лесотехническия институт. Тази година Василий щеше да защити дипломната си работа. Артур Иванович нямаше висше образование — войната му бе попречила, но беше начетен, имаше склонност към чуждите езици и в тоя пущинак бе изучил английски, френски, японски, хинди, санскритски, латински и още няколко езика. Полиглотството на Артур Иванович не беше напразно — той следеше научните списания. Василий и Терентий бяха негови верни помощници и майстори със златни ръце. Работеха задружно и семейство Зайка имаха няколко интересни изобретения, които бяха достойни за усилията на цели научноизследователски институти. В този колектив Клава изпълняваше ролята на официален опонент. Ако тя признаваше новата работа, за нея се откриваше широко поле. Ако я бракуваше — сменяха темата.

Терентий пое от госта тежката чанта с армагани и поклати глава:

— Напразно си се натоварил така, Миша.

Стендал се покатери върху печката и сви нозе под кожуха. Терентий хвърли още няколко дръвчета в печката. Тя се издигна на въздушна възглавница, наклони се, димът се усили. Терентий седеше отпред със спуснати нозе и изящно я управляваше с дървените лостове. Печката вървеше меко с не повече от четиридесет километра в час. Боровете наоколо се полюляваха. По пътя пробягваха белки и приветливо махаха опашки към лесничея.

— Ой! — възкликна Стендал. — Погледни!

Край пътя стоеше червеникав, почти оранжев мечок. Бе скръстил лапи върху корема си, клатеше глава и леко ръмжеше.

— Нали е красив? — Терентий намали скоростта.

— Красив ли? Мечокът е оранжев.

— Виждам, че е оранжев, не съм далтонист.

Терентий подхвърли на мечока едно геврече и потегли отново.

— Ние преследваме две цели — обясни той — първо: контрол над едрите хищници — виждат се отдалече. И второ — създаваме нов вид кожи. Ти ще видиш у нас да бягат зелени вълци.

— Великолепно! — възхити се Миша. — А цветът устойчив ли е?

— Цветът е естествен. А дали е великолепно — още имаме разногласия.

— Но защо?

— Защото мечките също трябва да се хранят. Само с ягоди мъчно се преживява. А сега в гората те приличат на светофари. Затова се наложи да помолим хората наоколо за помощ. За да ги изхраним. Или, да речем, зелените вълци…

Внезапно Стендал съзря по пътя да се носят след печката два зелени вълка с отпуснати глави и изопнати като струни опашки. Зрелището беше по-ефектно от оранжевата мечка.

— Ето ги!

— Да, те са. Не се бой, не хапят. Бързат за обеда. През лятото са отлично — маскировка според най-добрите традиции. Но през зимата са като палми сред снега. Затова и тях снабдяваме с храна.

Така прекараха пътя в разговори. Пристигнаха.

* * *

Артур Иванович ги посрещна усмихнат, направо до масата, наредена с ястия. Миловидната Клава в джинси и бродирана бяла блузка смутено се изчерви, когато Миша похвали яденето.

След десерта Клава поднесе кафе.

— Сами си го отглеждаме — обясни Терентий. — В парник. Жалко че за ананасите е още рано. Чак към април ще узреят първите.

— Но ние можем да му изпратим в града — предложи Артур Иванович.

— Много благодаря — усмихна се Стендал. Той се наслаждаваше на сърдечното гостоприемство на Зайкови. От камината лъхаше топлина. Под нозете му се валяха разноцветни експериментални кожи от диви животни. В душата му разцъфтя томително усещане за бъдещи чудеса.

Артур Иванович сякаш отгатна мислите му:

— Ние, Миша, решихме да ви покажем последните си опити, а вие сам ще прецените дали са достойни за публикуване в пресата.

— Готов съм — Стендал скочи от мекото кресло и се облече.

* * *

Излязоха на заснежения двор. Вече се здрачаваше. Слънцето се спускаше над върхарите. През оградата се очертаваха няколко тъмни хълмчета.

— Ето ги — каза Артур Иванович. — Предполагам, че ще ви заинтересува. Ела тук, немирнико.

Едното от хълмчетата се раздвижи и пред тях се изтърколи странен звяр с дълга шия и клюн. Отвориха се глуповати стъклени очи. Щраусът се издигна, изправи се и бавно, сякаш правеше благодеяние, пристъпи до оградата. Видът му бе някак странен — сякаш бе облечен в дебела шуба, толкова дълги бяха перата му или козината. Дори краката му бяха обвити. В студа се чувствуваше така удобно, сякаш не бе тропично създание.

Артур Иванович почерпи щрауса с бонбони.

— Другите не стават, защото мътят. Това е най-важният ни успех. Че са студоустойчиви, е добре. Но че яйцата им оживяват върху снега, това наистина е нещо. Кръстосахме ги с пингвини. Имат външния облик на щраус, а поведението на пингвините.

Стендал окуражено пъхна ръка зад оградата да погали странното същество, но за малко не изгуби пръста си.

— По-внимателно — укори го Василий. — Той не признава непознатите. Не е толкова кротък.

— Ние, Миша — обобщи Артур Иванович, — работим в две направления. Първото ти видя — това са разноцветните ни животни. Втората задача, която решаваме, е приспособяването на някои тропични животни към нашите условия.

— Забележително — възхити се Стендал. — Ще ми разрешите ли да пиша в нашия вестник?

— Пиши, драги. Така ще ни помогнеш да преодолеем трудностите по внедряването в практиката.

Пресякоха двора и излязоха на пътечката.

— А сега ще ти покажем един незавършен още опит — съобщи му Артур Иванович. — Още не е за публикуване, но е интересно хрумване.

Пътечката ги доведе до една поляна. Там имаше ограда от преплетени дебели клони. Сред нея стоеше зубър, какъвто Стендал не бе виждал дори в зоопарка. На ръст превишаваше Миша, а дължината му бе почти три метра. Муцуната тъпа и безжалостна. Първобитно чудовище. Но което си е право — с естествен цвят козина. Макар че не беше страхливец, Стендал леко отстъпи назад.

— Внушава уважение, нали? — попита Терентий. — Нарича се Велзевул.

Велзевул огледа присъствуващите с малките си зли очички и внезапно без предупреждение наклони глава и се втурна към хората. Оградата се огъна от страхотния удар. Из цялата гора се разнесе глух тътен. От дърветата се посипа сняг, разлетяха се изплашени врани. Зубърът отстъпи няколко крачки, за да възобнови нападението.

— Дива сила — с уважение призна Артур Иванович. Той беше по-дребен от всички, дори от Клавичка, но не се отдръпна при нападението.

— Клава, готова ли си?

— Готова съм.

Стендал разбра, че ще стане нещо.

Клава приближи оградата, опря ръка отгоре й и леко прескочи вътре.

— Стойте! — изтръгна се от Миша.

Но никой не го подкрепи.

Зубърът бавно наведе глава към Клава, опитвайки се да проумее с мъничкия си мозък кой е посмял да наруши уединението му.

— Не се тревожи, Миша, ние не сме изверги — усмихна се Терентий. — И обичаме Клава.

— Внимавай, представителю на пресата! — рече Артур Иванович. — Зрелището е достойно за внимание.

Клава спокойно изчака зубърът да се приближи до нея. А той отначало отстъпи, за да се засили и започна да рие сняг с копитата си. И изведнъж с глух рев се втурна към Клава.

Тя стоеше изправена, шубата й се разтвори, шапчицата й леко се килна встрани.

— Бягай! — беззвучно шепнеше Миша.

Но Клавичка не мислеше да бяга. Тя докосна с крайчеца на пръстите си рогата на носещия се Велзевул и по-нататък всичко стана тъй бързо, че на Стендал му се щеше да закрещи като на хокеен мач: „Повторете пак със забавени снимки!“

Защото Клава хвана зубъра за рогата и не само спря тая фучаща маса, но се изхитри и да я повали в снега с едно съвсем лекичко движение.

И когато Стендал се опомни, Клава вече стоеше над туловището и придържаше с ръце главата на противника си.

— Да го пусна ли? — запита високо тя.

— Пусни го, разбира се. Защо да унижаваме животното — откликна Артур Иванович. — И бягай, че ей сега ще се съвземе.

— Ще избързам — и Клава леко прескочи оградата. Но зубърът и не мислеше да се повдигне. Лежеше, примигваше с очи и пухтеше. Като бандит, на когото някакво хлапе е дало достоен отпор.

Клавдия вече беше при мъжете.

— Е, Миша, какво мислиш по тоя повод? — запита Терентий.

— Нищо не мисля — опомни се Стендал. — Тя май знае някакво местенце, за да го изключи.

Клава весело се разсмя. Приближи до журналиста, докосна с тънките си пръсти гърдите му и в тоя миг Стендал разбра, че се издига във въздуха. Земята се отдалечи, при това наклонена. И там стояха Зайкови, клатеха глави и се смееха. А Клава държеше Стендал над главата си с една ръка и това не представляваше за нея трудност. Тя запита госта:

— Кажете, Миша, вярно ли е, че в Гусларския универсален магазин са пуснали сгъваеми японски чадърчета?

— Извинете ме, не съм в течение — отвърна отгоре Стендал, макар положението, в което се намираше, да не предразполагаше към разговори върху японските сгъваеми чадърчета.

— Пусни го, Клава — рече Артур Иванович. — Той вече се убеди. Че иначе науката ще се превърне в евтина шега.

Клава внимателно постави Миша върху снега.

— Отивам си в къщи — рече тя. — Да си почина.

Зубърът бавно се изправи и се отдалечи от унижилите го хора.

— Тръгни напред с Вася, Клавичка. Нали знаеш къде е глюкозата?

— Да. Само още една минутка, че бях забравила нещо.

Тя сви от пътечката и хвана един чепат дебел пън.

— Внимавай да не се изцапаш — предупреди Артур Иванович. — Сложи го встрани.

Клава лекичко позаклати огромния пън като хирург, който пробва болния зъб, преди да го извади. Пънът шумно заскърца. Клава го изтръгна, корените силно се извиха и тя катурна грамадата, където й бяха посочили.

— Сега вече можем да вървим — рече тя.

* * *

Вася и Клава напуснаха госта. Останалите се върнаха в стаята при камината.

— Как ти се струва постижението на Клава? — запита Терентий.

— С нетърпение чакам обясненията — отвърна Стендал и пое чашка студен квас да охлади емоциите си.

— По-просто от най-простото — обясни Терентий. — Трябва само да помисли човек. А ние, Зайкови, твърда много обичаме да се замисляме. Ето, кажи, на какъв принцип работят мускулите?

— Ами свиват се. И се разпускат…

— Това не е принцип — въздъхна Терентий. — А принципът при тях е както при всеки двигател: горят топливо, отделят енергия, извършват работа.

— Да, разбира се — съгласи се Миша.

— Да, ама нещо не разбираш. Ето, ти например можеш да повдигнеш двадесет килограма.

— Мога и повече — възрази Миша.

— А един спортист може сто или дори двеста. Но той развива мускулатурата си така, че да го гледаш, е страшно. И всичко за някакви си жалки двеста килограма. Колко неразумно сме устроени.

— Прощавай, Тереша, но не си прав — прекъсна го Артур Иванович. — Много разумно сме си устроени, просто нашата машина има ограничител. За да ни стигне за по-дълго време топливото. Но ако трябва да изразходваме всичкото си топливо, за да запалим огън? Нали мускулите са способни на това? Влакната им са толкова здрави и еластични, че ти, Миша, дори не можеш да си представиш. Помниш ли опита в училище? Раздразвахме жабешко краче с електричество и то повдигаше сериозна тежест. Е, представи си тогава, че снемем ограничителя и хвърлим в мускулите кретинфосфат. И нека всичкото топливо в мускулите изгори само за десет минути. Но резултатът ще бъде достоен.

— А после — запита Стендал. — Нали природата жестоко наказва ония, които пренебрегнат законите й?

— Виж как правилно разсъждава — зарадва се Терентий.

— А ти не злоупотребявай — забеляза Артур Иванович. — Свърши си работата, лягай, вземи компенсация и следвай режима. Що за изобретение ще е, ако вреди на човека? И докато не открием начин изразходваната енергия да се възстановява бързо, няма да пуснем в употреба средството ни, не се страхувай.

— А когато опитите завършат? — попита Миша делово. Той вече виждаше статията си, която ще го прослави в журналистическия свят.

— Не бързай. Може би още години ще работим. Иначе може да стане пакост.

— Колко жалко, че не нося фотоапарата си.

— Ще успееш другия път.

Но Миша не слушаше вече. Той си представяше какви възможности се откриват пред човека. Защото нали и в човешкия мозък има мускули и тогава за минута ще може да измисля онова, върху което сега си блъска главата с месеци. Наистина това хрумване той не изказа гласно, защото не беше много уверен, че в мозъка има мускули.

— А кога ще мога да пиша за тия опити?

— Към края на лятото ще дойдеш пак, тогава ще поговорим. А не ти ли стига сега за козината на щраусите и за зелените вълци?

Миша се поизчерви, защото беше пренебрегнал другите открития.

— Непременно ще пиша за забележителните ви успехи!

Но проблемът за мускулния ограничител дотолкова завладя въображението на журналиста, че той мъчно успяваше да мисли за нещо друго.

* * *

Автобусът пристигна във Велики Гуслар през нощта. Спря на площада и малцината пътници слязоха на скърцащия сняг. Стендал потръпна от здравия студ и забърза към къщи. Славен ден беше тоя. Ден на големи открития и срещи с интересни хора. Ще мине месец, два и Зайкови пак ще го поканят. И тогава Миша ще публикува във вестника статия за антиограничителя. Пръв сред всички журналисти в света. Това е преимуществото на дружбата с великите изобретатели. Пък сега ще напише очерк за домашното стопанство на лесничеите… И там ще бъде светлият образ на милата и работеща Клава, толкова естествена и тъй привлекателна млада жена…