Леонид Панасенко
Диалог

Той бързаше. В това ъгълче на Вселената имаше страшно много работа, трудна и отговорна, и затова помоли Кораба да не го безпокои излишно. Толкова повече, че сред срещнатите светове само на една от планетите — Земята — имаше разумен живот, и то още твърде плах и млад. Мъдрият и опитен Патрулен на „Великия пръстен“ можеше да вярва или да не вярва на прогнозите на колегите си, но със сигурност знаеше едно: човечеството има още много да расте, преди Пръстенът да може де започне диалог с него.

И все пак Корабът го призова именно в околностите на тази синя планета.

— Какво още? — попита Патрулният. — Какво още остана под звездите неразбрано или неизпълнимо за тебе, приятелю мой?

— Получих интересно съобщение от нашия автоматичен наблюдател — отговори Корабът. — Той докладва: един от аборигените се е възвисил в мислите си до разбирането на съкровените тайни на Вселената. За което господствуващата в страната група религиозни фанатици възнамерява да унищожи философа, да го убие. Сигурно си струва да се намесим…

„Намеса… — с тревога помисли Патрулният. — До това прибягваме много рядко. Само в ситуациите, когато обективната историческа необходимост изисква «поправка». Дали случаят е такъв? А от друга страна… Много е привлекателно да се спаси искрица разум. Ветровете на историята могат да я разгорят в силен пламък. Тогава той ще сгрее тези нещастници…“

— Бъди добър — обърна се той към Кораба, — след като вече си замислил спасителна експедиция, постарай се да кацнеш близо до мястото на действието. И то така, че никой да не ни види.

— Ще бъде изпълнено.

— И още нещо, приятелю мой. Подготви ми алгоритъма на техния език и характеристика на епохата им. Това е всичко.

Патрулният се изправи и се приближи до екрана за далечно виждане. Кълбото на планетата се приближаваше бързо, наливаше се със синева.

— Остарявам вече, почвам да забравям — тъжно каза той. — Приготви ми и дрехи като техните. За всеки случай.

* * *

… Тъмна вода зад борда, ритмичен плясък на весла. Мъничкият език на пламъка танцува във фенера до ръката му. Бледите отблясъци ту лягат върху свития гръб на гребеца, ту падат сред играещите малки вълни — тогава животът на светлинната продължава още малко — в студената вода угасват жълти искри.

Някъде откъм уличния лабиринт се изви влажен вятър, който пронизваше до кости. Патрулният се загърна в плаща си. Тъжната тишина, стаила се по двата бряга на канала, не го учудваше. Вече няколко дни над Венеция цареше дъждовна и капризна пролет, затова градът заспиваше рано.

Изведнъж лодката рязко зави към брега и спря.

— Тук, синьор — каза гондолиерът и погледна очаквателно пътника. Онзи му хвърли няколко монети и бързо като призрак се стопи в гъстия здрач.

Чото още не спеше, когато на вратата се почука властно и нетърпеливо. Отвори и няколко мига стоя учудено, като разглеждаше непознатия, дошъл при него от влажната и тревожна нощ. Строгото, изразително лице на госта се хареса на търговеца на книги, но от това неочакваната тревога в душата му не стихна. Напротив — някакъв необясним мистичен страх обхвана сърцето му и Чото се дръпна навътре, неволно канейки непознатия да го последва.

Късният гост влезе в стаята и поздрави сдържано, като старателно изговаряше думите. След това бързо погледна в очите на Джанбатисто и по-скоро му заповяда, отколкото помоли:

— Искам всички книги на Еретика!

На Чото му секти дъхът. Той залитна от изненада, но погледът на непознатия искаше отговор, дори не отговор, а незабавни действия и Джанбатисто трескаво се опитваше да намери някоя спасителна мисъл.

„Аз всичко разказах на светата инквизиция, всичко. Да, за първи път се срещнахме с ноланеца на есенния панаир във Франкфурт… Той не каза нищо, което би хвърлило сянка върху репутацията му на добър католик… Онези няколко присмехулни фрази? Не, само дяволът би могъл да ги подслуша. Светата служба си знае работата, а аз — моята. Книгите унищожих, както беше заповядано. Впрочем какви странни книги! Бях като пиян, когато ги прочетох. Излиза, че пространството няма край, световете в небесата са безброй, а там, сред звездите, също има хора… Нова проверка ли е това? Скривалището? Нима все пак инквизиторите са подушили нещо?“

— Пламъкът отдавна прочете страниците им. Така беше наредено да постъпя с писанията на Еретика от Пола — отговори най-сетне Чото, но при тези думи непознатият само се усмихна.

— Виждам всичко, което става в душата ти. Бих могъл да ти обясня, но нямам никакво време. Потърси и ще намериш това, което ме интересува. Побързай…

Това бяха обикновени думи, които би могъл да изрече всеки агент на светата служба, но безумна догадка опари Чото: „Той някак прилича на Христос… Не, какво говоря? По-скоро прилича на дявола! Този поглед… Не издържам!…“

Той тропа дълго и шумно, забравил от уплаха как се отваря скривалището. Накрая припряно, като че ли го пареха, постави на масата няколко томчета с тъмна подвързия.

— Това е всичко, което имам… синьор.

Изведнъж стопанинът на книжния магазин се успокои. Така бързо, както се беше изплашил преди десет минути. Кой знае защо си помисли, че който и да е този късен гост, не трябва да се страхува от него. Джанбатисто не знаеше защо е толкова сигурен, но бе готов да спори с всеки, че непознатият няма никакво отношение към арестуването на Еретика. А още по-малко към него, обикновения свидетел, който на разпита така и не можа с нищо да зарадва суровите инквизитори. Забравил е, какво да се правя… Не може пък да помня всички думи на философа.

Патрулният на Пръстена кимна за сбогом и тръгна към вратата. След това, като си спомни сигурно един от обичаите на този свят, се върна и сложи нещо на масата. Чото така и не разбра кога и как си тръгна странният гост. Смаян, заслепен от невижданото сияние, той тъпо гледаше шестте големи брилянта, пръснати между жалките остатъци от вечерята му.

— Всеки от тях струва, струва… — заекваше трескаво книготърговецът, опипвайки скъпоценните камъни. — Тук има повече пари, отколкото в хазната на светата служба…

Джанбатисто падна на колене и започна старателно да се моли за живота на чудака от Нола и за неговия приятел или почитател, изпратен в малкия му магазин от бога или от дявола — все едно.

Патрулният вървеше по тясната уличка. Поглеждайки къщата на търговеца на книги, той помисли със задоволство, че този Чото все пак е измамил светите инквизитори и сега сигурно вече знае наизуст книгите на философа. Търговецът е просто хитър и крайно предпазлив.

В края на улицата Патрулният се подхлъзна. Една от книгите падна в калта. Той я вдигна и внимателно я изтри с плаща си. Съненото око на луната тъкмо погледна иззад перестите облаци и Патрулният прочете името на трактата. На корицата пишеше: „За безкрайността, Вселената и световете…“

* * *

Настъпи 17 февруари 1600 година по местното летоброене. Настъпи утрото, когато шествието с Еретика излезе от улицата на Стрелците на Кампо ди Фиори — площада на Цветята. Еретикът не обръщаше внимание нито на огромната тълпа, събрала се вече там, нито на зловещите факли в ръцете на охранените монаси. Той стъпваше твърдо, като се стремеше на всяка цена да завлече измъченото си тяло до мястото на екзекуцията. Когато камбаните забиха, той не трепна и само нещо като усмивка изкриви лицето му.

Мокрите дърва се разгаряха трудно. В началото запуши червеникав дим, но вятърът раздуха малко огъня и тогава двама служители прибавиха още съчки.

… Те се видяха един друг отдалеч. Като че ли нищо на света не можеше да събуди у Еретика някакви чувства, още по-малко любопитството му. Но това, което видя на площада, прикова вниманието му. Главата му се въртеше от дима, нетърпеливата душа вече се разделяше с тялото, а той с някакво непознато чувство на тревога гледаше жадно непознатия, който бързо се приближаваше към мястото на екзекуцията. „Що за дрехи носи? Така странни — помисли Еретикът. — Хората му дават път, но ако ги попиташ защо, няма да могат да отговорят…“

Патрулният вървеше стремително през тълпата и виждаше само едно — смъртно уморените очи на гордия ноланец. Зяпачите му правеха път, но той не ги забелязваше: очите на Еретика бяха живи, горе над тълпата, и Патрулният беше принуден да гледа само нагоре. Той се спря и като видя учудването в тези очи, направи успокоителен жест.

„Опитай се да ме разбереш, човече — обърна се той мислено към философа и Еретикът трепна, сякаш го докосна езикът на огъня. — Устата ти е заключена с клещи, но нали точно ти допускаше в своите трудове възможността за преки психически контакти, за мислен разговор. Чуй ме. Успокой се и се опитай да разбереш всичко.“

„Кой си ти?“ — прониза мозъка на Патрулния ответната мисъл или по-скоро вик.

„Ти предвиди моето съществуване в книгите си, когато писа за другите населени светове, за живота сред звездите. Как попаднах при вас? Обяснението е дълго, а нямаме много време. Огънят се разгаря. Слушай. Твоят разум, самият ти сте нужни на тази планета, на епохата. Тъй че аз ще ти спася живота…“

„Аз предвидих… Тогава ти, естествено, не си бог, него аз така или иначе отричах през целия си живот. Димът ми затваря очите. Дали не разговарям сам със себе си, не полудявам ли?“

Еретикът се задушаваше. Той отвори очи и като се убеди, че непознатият не е изчезнал като привидение, закрещя с цялото си същество:

— Да живея!

Тази дума възкреси в паметта му с прекрасния си смисъл мъките на последната нощ, прекарана в килията: „Да живея… Поне още веднъж да видя сред бездънното небе колоса на Везувий. Родния край. Да отпия още веднъж от стомната няколко глътки студена и тръпчива аспиния и над главата ми да сияят като свещи цветовете на кестените…“.

Изгарящият дъх на огъня докосна Еретика и внезапно пронизителна болка отхвърли парещите видения. „Пречистване чрез огън? Или просто се задействува точният му като механизъм мозък.“ — проблесна насмешлива мисъл и той попита вече равнодушно:

„Как ще направиш това?“

„Трябва само с известно усилие на волята да приспя тълпата. Останалото е лесно“ — отговори Патрулният и направи крачка към огъня.

Спря го погледът на Еретика — осмислен, мъдър и едновременно тъжен.

„Недей, чужденецо. Това ще бъде само едно ново чудо, нова радост за свещениците. Те веднага ще започнат да твърдят, че ме е спасил самият дявол. Спасението ще се получи свръхестествено, а за мене това е неприемливо.“

Той говореше още нещо, но поразен от отказа, Патрулният подсъзнателно вече само фиксираше мислите му.

„Те и така са твърде много — чудесата, измислени от свещениците. Аз изминах своя път и това е логичният му край. През цялото време предвиждах, че ще свърша на кладата. Помниш ли, че писах в своята книга…“

Изведнъж пламъкът лумна висок и силен. Патрулният сякаш усети как силата на чуждата болка пронизва и неговото тяло, замъглява съзнанието му. Тълпата се развълнува, започна да се блъска към огъня. Някой пронизително извика:

— Огън, още огън!

„Какво вършат те!? — помисли гневно Патрулният. — Какъв е този страшен и нелогичен свят? Не, аз все пак ще въведа тук ред…“

Той напрегна волята си, за да парализира с един удар ограничената психика на хората, да ги приспи дълбоко. И отново в последния миг го спря изгарящата мисъл на философа: „Нека да бъде така! Защото на тях им трябва жертва. Именно жертва, а не чудо. И ако после поне един от тази бясна тълпа се замисли: «А за какво все пак изгориха Еретика от Нола?» — това ще бъде вече моя победа. А ти… Ти, чужденецо, ще ми простиш…“.

Поривът на вятъра издигна нагоре пламъка и свали от главата на Еретика шутовската шапка. Изглеждаше, като че огънят се издига чак до самото небе.

* * *

Патрулният излезе пешком от града. Вървеше, а вятърът на тази неразбираема планета го успокояваше, галеше го по лицето и му нашепваше: „Да, те сега са жалки и невежи. Но са млади по дух и този дух е революционен“. Патрулният не се обърна нито веднъж към Рим.

В кабината на кораба той дълго размишлява, прелиствайки книгите на земния философ. Накрая формулира измъчващата го мисъл и я повтори няколко пъти, като че изпитваше силата й: „Уви, всеки свят си има своя логика. И колко струва нашият галактически рационализъм? Колко струва той в сравнение със саможертвата на Еретика, с неговата мъдрост?“.

Патрулният извади от гънките на дрехата си кристала с видеозвукозаписа от екзекуцията на Еретика, сложи го внимателно върху пулта, обърна се към Кораба и тихо каза:

— Запази го. Нека по-късно бъдещите Патрулни да го гледат през последния цикъл на обучението си… Нека да научат…

Преди да включи корабните двигатели, той погледна още веднъж разкривените дръвчета в пролетно оголения край на гората, кристала с видеозвукозаписа и неволно потръпна — стори му се, че пречупен слънчев лъч припламна в кристала и запали там всепоглъщащ огън.