Андрей Дмитрук
Чудо

Гравиходът кацна и изпомачка глухарчетата. Цялото семейство остави недопитите си чаши и загледа непознатия мъж, който се приближаваше.

Той вървеше, затънал до колене в тревата, между двата реда ябълки — възрастен и як, облечен в черна кожа. Ъглите на устата му бяха отпуснати, усмивката повдигаше горната устна. Побелелият перчем опираше на веждите.

Мъжът спря пред масата за чай.

Семейството от трима души седеше в разкошната рамка от жасминови храсти. Масивната ръка на Марк Полан държеше димяща лула. Йола Гент, жена му, се усмихваше приветливо и придърпваше четвъртия стол. Ерни, шестгодишният син на стопаните, пристигнал на почивка от учебния град, открито се любуваше на кожения костюм на госта.

— Седнете — покани го Марк. — Можете веднага да започнете разказа си, след това ще пием чай. Може и обратното, а може и едновременно. Ако искате, може и нищо да не разказвате, но чай непременно ще пиете.

— Ще сторя и едното, и другото — каза непознатият и натика под масата острите колене на дългите си крака. — Още повече че много обичам зелено сирене.

— Медът е от нашия пчелин — вметна Йола.

— Казвам се Бхасур, Рам Анта Бхасур. От Съвета на координаторите. Старши консултант от Отдела за настроенията.

— С какво можем да ви бъдем полезни?

— Само с едно: постарайте се да не се учудвате каквото и да чуете.

— Изобщо обичам да се учудвам — обясни Марк. — Но този път ще опитам да не го правя.

— Надявам се, че не е нещо неприятно? — осведоми се Йола и премести към госта фруктиерата с вишни.

А Ерни допи чая, измърмори нещо неразбираемо и се понесе към градината да лови бръмбари, да играе на междупланетна война и да търчи из буйната трева като храбро сече с пръчка върховете на копривата и репея.

— И тъй — започна старият човек, протягайки ръка към вишните — при вас ме доведе статистиката на Отдела за настроения. През последните пет години Медицинският мозък не е приел от вас нито един що-годе значителен стресов сигнал. В семейството ви цари мир. Двамата сте талантливи хора и прекрасни работници в своята област. Вашият син вече обърна вниманието на ръководителите в учебния град. Степента ви на контактност, психическото ви здраве, съответствието между възможностите и потребностите ви — всичко това при вас е може би по-добро, отколкото при другите хора на Земята.

Марк добродушно се засмя и поклати едрата си къдрава глава.

— Ще се опитам, ще се опитам да не се учудвам!

Йола мълчаливо се бе втренчила в Бхасур. Може би у нея се бе пробудило нелепото древно поверие, че не бива да се говори направо на хората, че те били най-щастливите на Земята.

— И вие какво искате? Да споделим с вас щастието си ли? Ако, естествено, съществува машина, която да умее да стори това.

— Не. Аз имам друга машина. Портативен реконструктор.

Настъпи мълчание. Две осѝ запъплиха около чинийката с мед, но никой не ги отпъди. Марк, външно спокоен, гледаше жасминовите храсти. Йола потръпна, за малко не обърна чашката си.

— Преди триста години бих ви поръсил със светена вода, с вярата, че ще се разсипете и ще оставите след себе си мирис на сяра — заговори най-сетне Марк. — Значи успяхте да постигнете преносимост?

— Както виждате.

— И ние трябва да станем ваши зайчета?

— Защо зайчета? В края на краищата хората са изпитвали върху си дори ваксини. А реконструкторът не само няма да ви причини вреда, но даже… Само при едно условие: да го ползувате сами и никому да не го отстъпвате.

— Добре — съгласи се Йола. — А вие ще следите за вашите настроения?

— Вие сте свикнали с това — Медицинският мозък винаги следи. Той се намесва само когато има опасност за здравето.

— А ние и тогава не се намесваме. Просто ще вземем машината. Но не мисля, че ще се наложи. Разбирам малко от хора.

— Много шумят около този реконструктор — каза Марк на Йола. — При нас в лабораторията говорят за него буквално всеки ден. Щял да настъпи краят на човечеството, всички щели да се задушат от безделие. Може и да е истина, а?

— Ето, вие ще ни помогнете да установим истината — потвърди Бхасур. — Виждате ли каква важна работа ви възлага Съветът.

Йола и Марк се спогледаха отново, той въздъхна и попита:

— Защо не опитате меда? Къш! (това се отнасяше до осите). Вземете си направо с лъжичката (това пък — към Бхасур).

На тръгване Бхасур остави на масата големичък сандък, напомнящ малка огнеупорна каса. Ако би потрябвало да се създаде предмет с размери, по-големи от празнината в сандъка, щяха да се използуват издигащите се от горните ъгли еластични сребристи жици с чашчици по краищата. Към сандъка имаше приложение — обемист том, напечатан със ситен шрифт. Заглавието му беше „Каталог на предметите за централизирано разпределение. Експерименталната група СК «Чудо».“

Като целуна старомодно ръка на Йола, Бхасур се усмихна ободряващо и отлетя със своя гравиход. При излитането Ерни го обстреля с пищова си, горд от победата си над цяла войска от сухи миналогодишни треви.

Марк стоеше пред сандъка на реконструктора и замислено прелистваше каталога. Тъничката Йола, обгърнала раменете на мъжа си, се притискаше към него, скрила носле в къдрите му.

— Е, какво ни трябва? Какво не ни достига? — питаше тя, присмивайки се над обърканите гримаси на Марк.

А той четеше и от време на време я поглеждаше.

— „Графитови пръти за реактор еди-какъв си тип…“ Прозоречни рамки с резба от село Холмогори от XVIIII век… Строителна машина… „Дамска чанта от крокодилска кожа…“. Не ни ли трябват пръти?

— Не — смееше се Йола. — Бедният крокодил, одрали го за чанта!

— Да продължим нататък… „Мелачка за месо с три скорости за приготвяне на различно смляна кайма, производителност до 25 килограма на час“… Какво, вълча глутница ли ще храним? „Брадва“… Не, ти само чуй: „Брадва от Оръжейната палата на Московския Кремъл от XV век, дело на милански майстори, злато и слонова кост“… Че да подарим на Расохин, а? Той е любител на антики… По-нататък…

— „“Фауст" от Кристофър Марлоу, Лондон, издадена през 1789 година" — прочете Йола, — „… филигранни обеци — сребро и тюркоази… Двигателна част за гравиход Д–108 в комплект с автомат, който реагира на препятствия“…

Прелистваха отново. Отначало плъзгаха пръсти по редовете. В далечината Ерни крещеше войнствено и имитираше картечна стрелба. След това затихна, защото се зае да издига бент на ручея.

Пред тях стоеше сандъкът, който снемаше квантови копия от всеки предмет, посочен в каталога. Копия, които по нищо не се отличаваха от оригиналите. Само с натискане на бутоните можеше да пресъздаде антикварни мебели и лисичи кожуси, машинни детайли, обувки, чашки със сладолед и лазери, фиданки на дървета, инфрачервени бинокли, военни униформи от държавата Коста-Рика (от XV век), диван с огледало на облегалката или комплект фаянсови плочки за басейн, ултразвуков апарат за риболов, преносим катер на въздушна възглавница, къщичка за скворци и поне двеста вида електронноизчислителни устройства, парче сребърен брокат, целувки с шоколад, мелнична за кафе, библиотека от 100 000 тома…

— Аха! — внезапно тържествуващо извика Марк и пръстът му се спря на един ред. — Как сме го пропуснали първия път! Погледни, врабченце: „Микротом квантов за гении операции, личен екземпляр на Майснер, 2097 година“. Ето това ще взема. Старикът Майснер сам си го е монтирал и оттогава нито един генен инженер не е имал по-хубав инструмент. Е, сега вече съм цар! В лабораторията всички ще се пукнат от завист!…

— Няма да се пукнат — успокои го Йола. — Същият този Расохин ще те погледне умилно и ти ще му подариш точно такъв. И на останалите също.

— Ще видим — рече Марк.

Той натисна съответния бутон и след секунда измъкна от сандъка микротом, целуна звучно Йола и се завтече в лабораторията, за да изпробва новия инструмент.

Йола още дълго, почти до залеза стоя навън. Запари си нов чай. И понеже беше благоразумен човек, който обича да се запасява, си направи няколко десетки кристални чинийки за сладко. (Ерни ги чупеше немилостиво). След това си подари запас от фотохартия и няколко обектива — Йола работеше като фотограф в модно списание. Най-после извади от реконструктора сборник с последните приключенски повести.

Беше съвсем тъмно, когато Марк се върна. Сияеше от блаженство и весело потриваше ръце. Расохин не само му се подмаза, но и му предложи да му отстъпи половината от смените си при главния регенератор. Другите също не го оставиха на мира. На другата сутрин Марк бе решил да сътвори още шест копия от микротома — тогава щеше да може да работи непрекъснато при главния регенератор…

Със съвместни усилия те принудиха Ерни да легне да спи, легнаха са и самите те, шегувайки се и обсъдиха плана за една тридневна екскурзия с лодки. А в градината на дървената маса под жасминовите храсти стоеше сандъкът, способен да затрупа цялата Земя с императорски корони, шоколад и транзисторни схеми с всякакво предназначение.

* * *

… Гравиходът кацна и изпомачка глухарчетата. Марк и Йола оставиха недопитите си чашки и загледаха приближаващия се Бхасур.

Той вървеше, потънал до колене в тревата, между два реда ябълки, от които нощният вятър бе започнал да отронва узрелите плодове. Вървеше и гледаше как в нежния здрач пиеха чай най-щастливите хора на Земята, похапваха си сирене, мед и ябълки. Само чайничето за запарване беше друго — антикварно, от потъмняло сребро. А зад гърбовете на Марк и Йола, зад жасминовите храсти, цветовете на които отдавна бяха улетели, зад керемидения покрив на къщичката трептеше с дълги разноцветни лъчи странно пулсиращо сияние.

— Седнете — покани го Марк. — Можете да ни разпитате веднага, а после ще пием чай. Или…

— Чай ще пия непременно — усмихна се Бхасур и веднага придърпа към себе си зеленото сирене.

— Добре, тогава аз ще питам — каза Йола. — Как се чувствува Медицинският мозък?

— Както по-рано.

— Искате да кажете, че…

— Да. Никакви изменения в сигналите. Все същата двойка е най-щастливата на Земята. Само вашият Ерни даде някаква неразбираема крива — огромен полет. Като че ли сега той е по-щастлив дори и от вас.

— Но естествено — отвърна Марк. — Нека винаги бъде по-щастлив от нас. Виждате ли, ние… Ето тази светлина, там, зад къщичката… Ерни има там сега всичко, каквото искате: рицари на Кръглата маса в истински ризници и марсиански дом, и цели мънички градчета… Извинете ни, Бхасур, но вчера той имаше рожден ден и ние…

— Ние му подарихме вашата машинка — решително завърши Йола.