Владимир Покровски
Когато не ти върви

Постепенно се свечеряваше. Да включва фаровете беше рано, но дърветата и храстите вече притъмняваха, а в кабината нахлуваше вечерната свежест. Толя Мухин се друсаше на своя запорожец по черния път и проклинаше съдбата.

На Толя Мухин не му вървеше. Не му вървеше постоянно, до сълзи — нито за важните неща, нито за дреболии, както се казва, нито на карти, нито в любовта. Първата му годеница ни в клин, ни в ръкав избяга при приятеля му, който от осми клас тайно бе влюбен в нея, но не би й открил чувствата си дори и насън само и само да не навреди на приятеля си. След няколко години у Толя се появи нова годеница, но и тя не се задържа дълго. Започна да се снима в киното, захвърли всичко и замина за Москва. Никой не би помислил, че има артистичен талант. По едно време той започна да се занимава с бокс, всички му предричаха успех, възхищаваха се: какъв удар, каква реакция… Но на финала на шампионата няколко секунди преди третия гонг и първото място той се подхлъзна, удари си главата и си докара сътресение на мозъка, толкова силно, че за бокс повече не можеше и да помисли.

Другите завършваха висше образование, нещо изобретяваха, нещо откриваха, получаваха награди, премии, женеха се щастливо, а той тичаше по чуждите сватби, срамуваше се от своя неуспех, за това, че все при него нещо не е в ред, че до тридесет и пет години така и си остана Толи. Толик-невървежа, добро момче, и толкова. За по-дребните неща е срамно и да се говори. Да вземем дори днешния ден. Майка му има рожден ден, обеща й да пристигне в дванайсет, вече се свечерява, а той още пътува. Там сигурно се вълнуват. Но сутринта се отби Миша Шувалов, весел, радостен, със съвършено невероятна новина. Той имаше рак на белия дроб и го знаеше — нали е лекар. Преди две седмици се срещнаха на улицата — болно да ти стане, като го гледаш изнемощял, бледен, объркан, канеше се да се оперира, сбогуваше се. А при последния преглед изведнъж се установява, че няма никакъв рак, отишъл си е някъде, гледай ти! Лекарите свиват рамене, не искат да повярват. И човекът се е побъркал от щастие.

Едва го отпрати.

А след това се развали запорожецът. Колата естествено е стара, разбрицана, какво искаш от такава таратайка, но защо не вчера или не утре, а тъкмо днес, когато му трябва на всяка цена — за това е нужно особено да ти върви. Докато я поправи, докато се измие — и денят си отиде.

Искаше да мине направо по новото шосе — а се наложи да заобиколи. Двадесет километра по този направо средновековен път.

Забеляза го в момента, когато реши да включи фаровете. Шарен, нисичък, той стоеше до канавката и енергично ръкомахаше. Толя спря, отвори дясната врата и въпросително погледна непознатия. Отблизо той изглеждаше съвсем лилипут, крайно грозен в лицето — микроскопични очички, странно изкривена уста е тънки яркочервени устни, голяма несиметрична брадичка. Като джудже от приказките. Веднага щом колата спря, той се изпъчи и доби страшно важен, тържествен вид. Но мълчеше.

— Какво има? — попита Толя след пауза.

Джуджето внимателно забърка по джобовете си, опитвайки се да го прави по възможност незабелязано.

— Човеко Мухин! — произнесе той провлечено. — Много се радвам, че именно на мен се падна честта да те приветствувам от името на Съвета на Хуманоидите.

Толя облещи очи.

— Какво искате, другарю?

— Ъ-ъ… сега… къде ли е ти? — по лицето на джуджето се появи извиняващо се и загрижено изражение. То вече открито ровеше по джобовете си.

Толя смаяно наблюдаваше манипулациите му. Джуджето носеше дълго сако и възкъси панталонки с ръждив цвят. Джобовете му бяха дълбоки и неудобно разположени — за да достигне дъното, трябваше да се извива по най-неестествен начин.

Въпреки странните приказки и дивия поглед непознатият не приличаше на луд. А и откъде един луд ще знае фамилните на пътуващите по този забравен път?

— Казвайте каквото ще казвате, че бързам — заяви Толя раздразнено, като се мъчеше да се пребори с възникващия страх — вечер, гора, тишина и фантастичният човек в лъчите на залязващото слънце…

— Но какво стана? — тъжно се намръщи непознатият, но след това придаде церемониалност на изражението си и като продължаваше да търси, започна да обяснява:

— Вие навярно се досетихте, че аз съм пришълец. От другите светове. Току-що я държах в ръцете си и ето на — изгуби се. Тук наблизо е моето… моят НЛО, или летяща чиния, както още ги наричате. — Изведнъж очите му мечтателно погледнаха към небето, горната част на тялото му се завъртя на шестдесет градуса и той извади от джоба на панталоните си блестиш черен предмет.

— Ето, намерих я!

Това, което ставаше, все повече и повече не се харесваше на Толик Мухин. За пладнешки пришълци той не бе чувал нищо. Но за разбойници — беше. Затова докато джуджето се радваше на намерения предмет, той затръшна вратата я се опита да запали колата.

Моторът беше като мъртъв.

— Тъ-ъ-ъй — помисли Толя, чувствувайки как гърбът му се изпотява, — сега пък акумулатора.

Със слабо изщракване вратата се отвори и в купето се напъха сияещата физиономия на пришълеца, още по-гнусна отпреди. Дипломатическото лустро изчезна безследно, отстъпвайки място на натурална, но още по-неприятна безцеремонност.

— Не върви ли? Ай-ай-ай! — каза той с издевателско съчувствие. — Няма и да тръгне. Аз се погрижих. Хайде на чинията!

И намигна свойски.

Толя свали ръце на коленете си и простена безпомощно:

— Пуснете ме, какво съм ви направил? Но моля ви. Чака ме мама. Има рожден ден. Закъснявам. Жалко. А пари и без това нямам нито стотника. И колата е старичка. Напразно вие така, честна дума…

— Ама да ви закарам — настоя пришълецът. — Светкавично. Чинията за какво е?

В този момент Толя изрева хищно и се вкопчи а своя мъчител. Но оня ловко се извъртя, отскочи встрани и като се озъби зловещо, зае позата на стрелящ ковбой. Черната играчка в ръцете му имаше далечна прилика със старинен пистолет с дуло като фуния, на който като на шега е закрепено златно пенсне.

— Излизай!

Малкият урод беше много смешен, както подскачаше в мрачната гора, дори не смешен, а нереален. Като излязъл от детската градина, ей богу. Бум-бум, убит си, падай и не мърдай!

А именно да се размърда не успяваше. Краката и ръцете му съвсем изтръпнаха. Толя престана да ги чувствува, но с учудване и страх забеляза, че се повдига от седалката и върви след отстъпващото джудже.

„Тоя, дето върви, не съм аз — му мина през ума. — Това не са моите крака. Нима бандитите могат да правят така?“

— Да вървим, да вървим — мърмореше джуджето, отвеждайки го в гората. — И още се съпротивява, за сакото хваща. На това Контакт ли му викат? Кой по време на Контакта къса сака? А аз, дето съм се измъчил, докато го намеря… А той ще го къса! Не трябваше мене, трябваше да пратят някой великан, тогава да те видя как ще късаш сака. Гък нямаше да кажеш.

— Не трябва, не трябва, не искам, вие какво, накъде… аз при мама, тя има днес рожден ден… — пелтечеше Толя, като му стана ясно, че днес вече няма да стигне до село.

— При мама отивал той!

— Но защо точно мене? Малко ли са другите? Които не бързат?

— Другите са малко — поучително каза джуджето. — Като тебе има един на сто милиона.

Толя искаше да попита с какво е толкова особен, но в този момент пришълецът се спря и гордо протегна ръка към тъмната купчина, проблясваща слабо над храстите.

— Пристигнахме. Ето, гледай — нежно каза той. — Неидентифицирана, летяща. Каручката ми. Преди два дни я получих.

Толя се вгледа и видя пред себе си летяща чиния, точно каквито ги описват любителите на евтини сензации. Върху четири дебели подпори лежеше огромен тридесетметров диск, удебелен в средата. Надолу, право в храстите, се спускаше обикновена метална стълба.

Всичко изглеждаше фалшиво, неестествено, като лошо съчинен кошмар, от който не те е страх. Чинията, джуджето с неговите палячовщини, пистолетът с пенсне… Ако в този момент от небесата би се спуснал на Земята самият дядо господ по нощница, придружен от две крилати палавничета, Толя не би се почувствувал чак толкова неудобно, колкото сега.

Те се промъкнаха през храстите и се изкачиха по стълбата във вътрешността на чинията.

— Ето тук си живеем.

Намираха се в тясна и неудобна стая с причудлива форма, с двойно скосен таван. Цялата беше запълнена от предмети с неизвестно предназначение. Наистина един от тях — огромна кутия, като че сраснала с пода, приличаше на пулт за управление. Беше студено и миришеше на лошо.

— Сядай.

Краката го отнесоха до малка пирамида, която се разтвори на три страни, набъбна и се превърна в нещо като безформено кресло. През цялото това време джуджето държеше госта под прицела на своя пистолет. То седна насреща в също такава пирамидка, сложи пистолета на коляното си и с нескрито удоволствие заразглежда Толя.

— Студеничко е у вас — каза Толя.

— Няма нищо. В Съвета ще бъде по-топло. Ей сега, само да приключим с проверчицата — и в къщи.

— Сега пък каква проверчица?

— Нищо, формалност — небрежно махна с ръка джуджето. — За пълната сигурност, че ти притежаваш Дар.

То издаде странен звук, като че се изкашля шепнешком и тутакси някаква зеленовата светеща мъгла се вдигна на кълба около Толя.

— Какъв Дар? Нямам аз никакъв Дар.

Пенснето проблесна като златно, пистолетът върху коленете на пришълеца се поотмести. Толя постепенно започна пак да усеща краката и ръцете си.

— Дар — това е, когато човек носи на другите щастие, късмет — с една дума, променя вероятностите по такъв начин, че да се сбъдват желанията на околните.

Толя се изхили глупаво.

— И точно аз го имам, а?

— Но да.

— Не, ама вие сериозно ли?

— Не би могло да бъде по-сериозно. Ами спомни си сам. Погледни как им върви на твоите познати, каквото си поискат — получават. Между другото, за твоя сметка. На тях повече късмет, на тебе по-малко — и така балансът се запазва.

— Да речем, че не е точно така…

— Напротив, точно така е! Ние те следим отдавна. Само Шувалов колко струва. Рак, и то в толкова напреднал стадий, че никаква операция да не може да го спаси, и ето ти на̀ — оздравя! Пие, гуляе, весели се… Не е ли чудо? Ти си огромна рядкост, уникум, скъпоценност, но не ти е тука мястото. Ще се затриеш с твоя Дар и никой няма да ти помогне.

Пистолетът се премести още повече, стана му съвсем добре, но Толя не обърна внимание. Той веднага и безвъзвратно повярва в това, което казваше джуджето. Имаше чувството, че знае това от по-рано, но го е крил от себе си… Неуспехите му получиха своето обяснение — годеницата даде със собствените си ръце на приятеля си, победата на съперника. Всичко, каквото е имал, е отдал на онези, които са имали нужда.

— … и ние ще те отведем оттук, ще ти създадем условия твоят Дар да разцъфти, да се усили многократно, ще те обучим да го използуваш съзнателно…

— А след това ще ме върнете на Земята?

Джуджето театрално се отметна в креслото, като че питаше с целия си вид: „Е, бива ли да си толкова наивен?“. След това навири дългия си показалец и мефистофелски присви вежди.

— Запомни, та после да не питаш. Хората с развит Дар не се завръщат на Земята. И без това те си имат достатъчно работа. И после, нима ти допускаш, че ние ви отглеждаме за това — да ви върнем пак на Земята?

Толя разтърси глава.

— Какво значи „отглеждаме“? Не разбирам. Кого „отглеждате“?

— Какво има толкова за разбиране? Вас отглеждаме. Кого ли пък още? Без нас такива като тебе отдавна биха измрели. Вас, вас, естествено! А той още пита!

Толя беше потресен.

— Нима ние можем да бъдем отглеждани?

— Защо пък не? Подхвърляме гени, следим за потомството, отделяме особено опасните. Работа до гуша, как мислиш.

— Но защо, защо? Защо не ни оставите на мира?

— Затова, защото вашата планета е единствена в целия сектор, където се получават такива като тебе, па макар и рядко. А сте ни крайно необходими. Има, разбираш ли, такъв закон — колкото е по-развита една цивилизация, толкова й е по-малко късметът. С други думи, колкото повече са условията за щастие, толкова то е по-малко. Да вземем мен. Ти просто няма да повярваш какъв съм невървеж. Не зная как все още съм жив. На метеор попадам например веднъж годишно. А я пресметни вероятността. С една дума, нужни сте ни. Както и ние на вас. Разбираш ли?

— Не — каза Толя. — Не разбирам. Това е несправедливо Аз какво, да не съм ви парникова краставица?

— Но ние ви спасяваме живота.

— Никой не ви е молил. Ако чак толкова ви е нужен късмет, бихте могли да се договорите с нас, да ни приемете в този ваш Съвет на Хуманоидите, нима ще откажем да ви помогнем?

— Къде се засили? Съвета му дай на него! — джуджето поклати глава и се усмихна снизходително. — Та ние правим всичко да не попаднете там! Съвета! Съветът — това… това са висши цивилизации, ви-исши!

— Значи ние сме непълноценни?

Джуджето се намръщи.

— Ох, тези ваши комплекси! Какво общо има тук — пълноценни, непълноценни? Ако ви приемем в Съвета, вие ще се издигнете на друга степен на развитие и Дарът ще се изгуби.

Очевидно джуджето много обичаше да философствува за съдбините на света и прочие и Толя помисли, че сега е моментът, ако иска да бяга. Той тайно сви и разтвори пръстите си.

— А ако откажа?

— Тебе никой не те пита. От една страна, ти, а от друга — Галактиката, тук не може и дума да става за вашия морал. Тук… Та ти ще донасяш щастие на цели народи, а не на отделни хора. Ще живееш хиляди години, ще се научиш да управляваш Дара си по свое желание, ти…

— Но няма да видя никога нито един човек, така ли? — Толя се подаде напред и пренесе тежестта върху десния крак.

— Защо? Понякога ще се срещаш с такива като тебе…

Време е! Толя скочи от креслото като звяр, а то се протегна след него с лепкави нишки. Ловък удар в челюстта, джуджето изохка и прелетя през креслото, сега — към пулта, и удар, удар с крак, така им се пада на гадовете, крадат хора, крадат щастие, още, още… Какъв прът стърчи там? Да се пречупи! Сега няма да полетиш!

Пултът стенеше с човешки глас и се тресеше под ударите, ударената става го болеше, пришълецът се въртеше под креслото и не можеше да стане. Останал накрая без сили, Толя се отпусна до него.

— Жив ли си, марсианецо?

— Добър удар. У… уважавам — проплака оня със затворени очи. — Да имаше малко водица.

— Почакай. Да си отдъхна и ще потърся — отговори задавено Толя.

— Карай. И така ще мине — джуджето отвори очи, седна, почтително огледа разбития пулт. — Ама че ми върви! За пръв път в живота такава задача, и на̀ ти на тебе — на боксьор се натъкнах. Е, а сега как ще излетя?

Толя вдигна лежащия до него пистолет, масивен, ръбест и красив също както земните оръдия на смъртта. От дръжката се подаваше тънко жило. Толя натисна с нокът и го извади.

— Какво е това?

— Захранването — отговори джуджето безразлично.

Толя го пъхна в джоба си, постави пистолета на пода и стана.

— Отиваш ли си?

— Да.

— Жалко — с чувство каза джуджето. — Страшно жалко. Теб ние ще те намерим, няма къде да избягаш, а мене ще ме отстранят. И чинията ще ми вземат. — Повдигна се тежко, пипна бузата си. — Видя ли какви Контакти имало? Великан трябваше…

Отиде до пулта.

— Пък да беше останал?

— Друг път — лицето на Толя беше каменно.

— И повредата е дребна. За половин час работа. А? И веднага ще полетим. Не е ли все едно. Толкова се занимавах с тебе.

Толя погледна часовника си.

— Не мога, извинявай. Все някак ще преживеят твоите галактики. А мене мама ме чака. Тя има болно сърце.

— Скъпи мой миличък, като не цениш щастието си, поне над мене се смили. Така или иначе ще те вземат от Земята Зарежи я, честна дума!

В очите на пришълеца имаше толкова чисто човешка молба, че Толя не че се поколеба, но се почувствува виновен.

— Как да ти кажа? Понякога се случва — зарязваш и не поглеждаш дори. Но сега не е такъв случаят. Много е… непочтено. Не мога. Това е все едно предателство. Да захвърля всичко и да тичам при тези, които считам за крадци, които, без да питат, се ровят в живота ми…

— И така да е! Нали е за твоя полза!

— Не обичам насила да се грижат за моята полза. Освен това. Сега знам какъв талант имам. Благодарение на тебе. Че не съм мухльо. Сега всичко ще бъде наред.

— Ти искаш да носиш щастие?

— Смятай, че да.

— Ще загинеш — тъжно каза джуджето. — Ще те изтезават, докато те убият. Не си първият.

— Защо пък ще ме убият?

— Ти нищо не знаеш. Ще объркаш всичко, ще смесиш щастието със справедливостта, ще вършиш глупости. Да речем, идват при тебе двама души, които искат едно и също нещо, при това изключително за себе си, живота не си представят без това нещо. На кого ще го дадеш?

— По справедливост.

— Но справедливостта още не е щастие. Как да направиш и двамата щастливи, когато това е невъзможно? Има да се напъваш, докато те унищожат.

— Прощавай. Отивам си.

Джуджето с отчаяние го погледна в гръб, премести поглед на безполезния сега парализиращ пистолет, повдигна го, замахна и го запокити с всичка сила по пулта.

— Ама що за невървеж е това! Отива си и нищо не може да се направи!

— Прощавай — повтори Толя, като се канеше да скочи на земята, но в този миг се чу меко бръмчене и чинията се издигна високо в небето.

— Задействува! — закрещя пришълецът. — След като ударих пулта! Лети, миличка! Лети, скъпа!

Толя с мъка гледаше през люка веригата светлини, пръснати върху черната земя. Стана съвсем студено, но кой знае защо нямаше вятър, макар че се носеха с огромна скорост.

В креслото, обхванал коленете си с ръце, пришълецът примигваше блажено. За пръв път в живота му беше провървяло.