Артър Кларк
Проверка

Всичко започна с онзи банкрутирал клиент, който вместо пари даде на Ханс един телевизор в замяна на извършената услуга…

Ханс го прие неохотно не защото бе старомоден и противник на телевизията, а просто защото не можеше да си представи кога би могъл да намери време да гледа това проклето нещо. Най-после, мислеше си той, винаги мога да го продам за 50 долара. Но преди това нека видя какво предлагат програмите му…

Ръката му посегна към бутона, екранът се заля от движещи се форми и както милиони хора преди него, Ханс вече беше загубен. Той навлезе в един свят, за който не подозираше, че съществува — свят на воюващи космически кораби, на екзотични планети и странни раси, всъщност светът на капитан Зип, командира на Космическия легион.

Ханс беше обикновен човек. Винаги бе обичал приказките, но в тази модерна фантастична приказка имаше такива чудесии, за които Братя Грим не бяха и сънували. Така че Ханс не продаде телевизора.

След няколко седмици първоначалното наивно, безкритично удоволствие се изпари. Първото нещо, което започна да дразни Ханс, бяха обстановката и общият декор в света на бъдещето. Ханс беше занаятчия, но по душа бе творец. И отказваше да вярва, че след сто-двеста години вкусът ще дегенерира толкова, колкото си го представяха телевизионните продуценти.

Той също твърде малко вярваше на оръжията, които използуваха капитан Зип и противниците му. Ханс не претендираше да разбира принципа, на който се основаваше протонният дезинтегратор, но както и да действуваше, нямаше причини да бъде толкова нескопосан. Дрехите, вътрешността на космическия кораб — всичко бе просто неубедително. Откъде знаеше ли? Та той винаги е притежавал едно високо развито чувство за функционалността на предметите. И то му помагаше да се ориентира дори в тази нова област.

Споменахме вече, че Ханс беше обикновен човек. Но той беше практичен, а и бе слушал, че „телевизията е пари“. И така той седна и започва да скицира.

Дори ако продуцентът на „Капитан Зип“ не беше загубил с дизайна си, идеите на Ханс Мюлер пак биха го накарали да седне и да ги разгледа. В тях имаше особена автентичност и реализъм, които ги правеха страшно подкупващи. Моделите му бяха напълно освободени от фалша, който беше започнал да дразни дори най-младите привърженици на капитан Зип. Ангажираха Ханс веднага.

Той обаче постави свои условия. Онова, което създаваше, правеше преди всичко от любов към занаята, независимо от факта, че то му носеше повече пари от всичко друго, което бе работил през живота си. Не прие помощници и си остана в малката работилничка. Онова, което искаше да прави, беше да създава образците, основните чертежи, скици и рисунки. Масовото производство нека бъде другаде, той беше майстор, а не фабрика.

Споразумението даде отлични резултати. През следващите шест месеца капитан Зип така се промени, че си навлече завистта на всички конкурент ни космически сериали. Този, казваха неговите зрители, не е само сериал за бъдещето. Той е самото бъдеще и по това не може да се спори. Дори актьорите се вдъхновиха от новата обстановка дотолкова, че понякога и извън студиото се държаха като пътешественици във времето от XX век, попаднали във викторианската епоха и недоволни, че им липсват нововъведенията, които са част от техния живот.

Но Ханс не знаеше нищичко за това. Той се трудеше щастливо, отказваше да види когото и да било другиго освен продуцента, разговаряше само по телефона и наблюдаваше крайния резултат, за да бъде сигурен, че няма да изопачат идеите му.

Когато една вечер бе останал да работи до късно върху скицата на един нов космически шлем, той изведнъж усети, че не е сам. Обърна се бавно и погледна към вратата. Беше я заключил, как е могла да се отвори толкова тихо? До нея стояха неподвижно двама мъже и го наблюдаваха мълчаливо. Ханс почувствува, че сърцето му замира, но събра останките от куража си и ги заговори. С облекчение си помисли, че за щастие има малко пари в работилницата. Но после се запита дали е толкова добре, че са толкова малко. Дошлите можеше да бъдат разочаровани…

— Кои сте вие? — попита той. — Какво правите тук?

Единият се приближи към него, а другият остана да наблюдава внимателно вратата. И двамата бяха в съвсем нови палта, шапките им бяха нахлупени, та Ханс не можеше да види добре лицата им. Твърде добре са облечени — реши той, — за да са обикновени крадци.

— Не се тревожете, мистър Мюлер — отговори по-близкостоящият. — Това не е грабеж. Ние сме тук официално. Ние сме от разузнаването.

— Не разбирам.

Другият бръкна в една папка, която носеше със себе си, и измъкна от нея куп снимки. Порови ги малко и намери онази, която търсеше.

— Създадохте ни доста главоболия, мистър Мюлер. Изгубихме две седмици, докато ви открием. Вашият работодател се оказа твърде потаен. Без съмнение има основание да ви крие от вашите конкуренти. Както и да е, след като сме тук, бих ви помолил да ми отговорите на няколко въпроса.

— Но аз не съм шпионин! — възкликна Ханс възмутено. — Вие не можете да правите това! Аз съм лоялен американски гражданин!

Другият сякаш не обърна внимание на избухването му. Той протегна снимката.

— Познавате ли това? — запита той.

— Естествено. Това е вътрешността на космическия кораб на капитан Зип.

— Вие ли я екипирахте?

— Да.

От папката се появи друга снимка.

— А какво ще кажете за това?

— Ами това е марсианският град Палдар, гледан отгоре.

— И това ли е ваша идея?

— Разбира се — Ханс беше твърде възмутен, за да бъде предпазлив.

— И това?

— О, протонното оръжие. Бях толкова горд с него.

— Я ми кажете, мистър Мюлер, всичко ли е ваши собствени идеи?

— Но да, аз не крада от други хора!

Непознатият се обърна към спътника си и няколко минути двамата разговаряха твърде тихо, за да може Ханс да ги чуе. Изглежда, постигнаха някакво съгласие и разпитът завърши, преди Ханс да успее да посегне към телефона.

— Съжалявам — каза му първият, — но има сериозно изтичане на информация. Това може и да е хм… случайно, хм… дори несъзнателно, но не изменя крайния резултат. Трябва да разследваме случая. Моля, последвайте ни.

В гласа на чужденеца имаше толкова увереност и властност, че Ханс безропотно започна да се облича. Той вече не се съмняваше в правомощията на посетителите и дори не му хрумна да им поиска документите. Беше обезпокоен, но не и сериозно разтревожен. Разбираше ясно какво бе станало. Спомни си, че беше чувал за един автор на научна фантастика по време на войната, който бе описал атомната бомба със смущаваща точност още преди тя да се появи. Когато се правят толкова много тайни изследвания, човек може да очаква подобни недоразумения. Той само се учудваше какво е издал.

На прага на работилницата той се обърна към двамата мъже, които го следваха:

— Това е някакво недоразумение. Ако съм показал в програмата някаква тайна, това е било чисто съвпадение. Никога не съм вършил нещо, което може да разтревожи ЦРУ.

В този момент вторият мъж проговори на лош английски и с много особен акцент.

— Какво означава ЦРУ? — запита той.

Но Ханс не го чу. Той току-що бе видял космическия кораб.