Кир Буличов
Чечако в пустинята

През есента в Пустинята внезапно настъпват неочаквани, зли, мразовити, прашни бури. През есента новаците не бива да се отдалечават от базите. Дори ако цяла седмина е имало затишие. Бурята непременно ще избухне. И колкото по-дълго е било затишието, толкова по-зла е бурята.

И сега вече разбирате, че колкото и привлекателни, редки и желани да са лишеите по Стъпаловидния каньон, все пак не бива заради тях на седмия ден от затишието да седнеш в лекия флаер и да се понесеш към каньона. И да разчиташ, че ще успееш да се върнеш до обед в базата, та никой да не забележи отсъствието ти.

… Регина чукна с изпочупените си нокти по циферблата. Ако можеше да вярва на приборите, кислородът в резервния балон привършва и регенерационната система работи на оскъдна дажба. Регина отвъртя вентила докрай. „Не пестете собствения си живот, млади хора!“, както казваше професор… Как ли се наричаше? Дребничък такъв, посивял и с щръкнали уши?…

Според принципите, разработени в художествената литература, сега тя трябва да се измъкне от тая тясна пещеричка, да срещне лице в лице прашната буря и приведена срещу вятъра, с последни сили да закрета към целта. Да се строполи на сто метра от нея и да загине красиво. Но тоя етюд беше изключен, защото Регина изобщо не бе в състояние да определи къде е целта, а и не желаеше да загива красиво.

Тя бе излетяла към каньона, за да докаже на геолозите, че ненапразно я бяха командировали към тях. Ставаше дума за най-много два часа работа, а и цяла година вече ги молят да наберат тези лишеи и да ги изпратят в Първата, но на тях все не им достига ръка. Ту работа, ту сняг, ту бури. Колкото до запрещението, което наложиха върху самостоятелните й действия, тя си го обясняваше с комплекса им за виновност. Неловко би им било, ако току-що пристигналата девойка свърши онова, за което те не са се натуткали цяла година.

По-нататък всичко бе според най-добрите литературни традиции. Бурята започнала като справедливо възмездие за непокорната героиня. Тя самата бълнува с торбичка лишеи в ръка неизвестно где. Някакви хълмове и урви, преградили пътя й. И в края на краищата — тази глупава дупка, в която може би ще свърши тъжният й път. Къде е флаерът, къде се намира базата, накъде да крета с последни сили — неизвестно. Би могла и да се разплаче. Но ще бъде излишен разход на влага. И Регина си помисли, че рационалното е в кръвта й. Която и да е Червена шапчица, загубила се в гората и уплашена от срещата със Сивия вълк, би могла без опасения да даде воля на сълзите си, без да се замисли над разхода на влага. А впрочем защо да се занимава с влагата? И така никой няма да успее да я открие и спаси. Почти не може да диша вече…

На фона на жълтата преграда от прах, която закриваше отвора на пещерата се появи тъмна фигура. Ярък лъч от джобно фенерче я удари в лицето. Регина се зарадва, че не беше успяла да се разплаче, и се опита да посрещне с известно достойнство своя спасител, но сигурно нямаше никакъв въздух, затова тя, като глътна жалките му останки, падна в ръцете на мъжа.

Като през звънтяща мъгла дочу глас:

— Самоубийца.

Това не беше обвинение. Беше констатиране на факта.

Регина се опита да го помоли за резервния му балон. Но очевидно спасителят й сам се досети. Също като че ли изплува от морските глъбини: вече не ти достига въздух, мислиш си, че ще вдишаш вода, и изведнъж свежият въздух изпълва дробовете ти. Успя.

— Благодаря — промълви Регина.

— Няма защо — рече спасителят й. — Позволих си да ви включа запасния си балон. У вас беше останало кислород само за десет часа.

— Но аз видях…

— Какво умение да устроиш трагедия в такава пустиня — забеляза спасителят.

Да го разгледа Регина не успя. Само помоли:

— Дръпнете фенерчето. — Навярно в гласа й прозвуча раздразнение. Отвратително е да се чувствуваш като пале, на което тикат носа в локва. Снопът светлина помръдна и се опря в стената на малката пещера.

— Можем да тръгваме — предложи спасителят й. — Дръжте се за мене. Всъдеходът ми е в долчинката. За по-голям ефект можехте да изключите аварийния предавател. Поне сто години никой не би надникнал в тая дупка.

Регина неволно погледна бутона на предавателя си. Въздъхна дълбоко. Нямаше смисъл да му обяснява, че не е включвала предавателя. Той работеше, защото тя преди час се изтърси в оврага така тромаво, че…

— Да вървим — съгласи се Регина.

Във всъдехода той веднага седна отпред и като включи двигателя, я предупреди:

— Не снемайте шлема. Кабината не е херметизирана. Когато идем до базата, ще прегледам какво й има. Потърпете още десетина минути.

Профилът му бе остър като у врана. И веждите твърде гъсти и черни.

— Няма ли да ме отведете до базата?

— Не бихме могли да се доберем — обясни спасителят й. — Ще изчакаме бурята в моя пост.

Той включи радиостанцията и се свърза с базата.

— Намерих я — съобщи той. — Не особено трудно. Можете да свирите отбой.

Радиостанцията избръмча нещо в отговор. Регина погледна през илюминатора жълтата плътна завеса от прах.

Тонът му беше насмешлив, снизходителен. Тон на опитен следотърсач. Чечако, помисли Регина. За него аз съм чечако. От онези, които не оцеляваха в Клондайк.

Спасителят й изключи връзката и за пръв път се обърна към Регина. Веждите му бяха прекъснати през средата, а очите неочаквано светли. Във фас не приличаше на врана. По-скоро на Мефистофел.

— Питат имате ли нужда от лекар. Отговорих отрицателно. Да не съм се излъгал?

— Не, благодаря.

— Отлично. Сега се дръжте по-здраво. Ще ни позалюлее.

Думите му бяха учтиво умаляване на истината. Всъдеходът не се залюля. Просто нещо го подхвърли нагоре, заклатушка го, едва не го изпопремята. Почти целия път Регина прекара висейки, като непрекъснато излиташе към тавана на кабината. Добре, че все пак имаше някакво притегляне, та движението ставаше по-бавно.

Най-сетне всъдеходът спря. Мъжът изскочи пръв и й протегна ръката си в блестяща корава ръкавица. Като че я хвана с клещи.

Само след две-три крачки Регина се обърна и всъдеходът вече приличаше на забулен призрак.

Когато се събличаха в микроскопичното преддверие на поста, спасителят й каза:

— Много добре сторихте, че се изгубихте в началото на бурята. Сега по-трудно щях да ви открия.

Ситен прах се стелеше във въздуха.

— Изчакайте няколко минути — нареди й той, — иначе ще напълним поста с прах. А приборите не го обичат. Впрочем, понеже сега ще живеем заедно, как се казвате?

— Регина.

— Приятно ми е. Станислав.

Прахът неохотно се спускаше до пода, полепваше по стените, изпълваше ноздрите им.

— Сдръжте се — рече без усмивка Станислав, когато забеляза, че гостенката му сбърчи нос. — Вътре ще кихате. Иначе ще вдигнете облак. Разтъркайте нослето отвън. Казват, че помагало.

Беше толкова убедителен, че Регина потри носа си. Но не помогна. Трябваше отново да изчакат, докато се слегне прахът. Спасителят й мълчеше, въпреки че Регина очакваше мъмрене, дето не се е потъркала по правилата.

Вътре всичко беше в идеален ред. Почти монашески. Регина си представи как тоя Станислав през цялото си свободно време шета с парцал в ръка из двете тесни помещения и трие праха от приборите и мебелите. Макар мебелите да бяха малко. Две типови, сгъващи се койки в жилищния отсек, две маси — едната работна, другата — до мивката. Едновременно кухненска и за хранене.

— Знаете ли как да вземете душ? — запита Станислав.

— Да, и нашите са също кокошарникови.

Мефистофелските вежди картинно се издигнаха.

— Ние наричаме типовите постове „кокошарници“ — обясни Регина и се изчерви. Сякаш я бяха уличили в лудория. Можеше ли да му каже, че „кокошарник“ бе неологизъм на професор Вегенар? Естествено, че не.

Станислав измъкна от стенното шкафче една хавлиена кърпа.

— Сапунът е в тубичката на полицата — каза й той. — Там е и четката за коси.

Как ли се терзае, горкият! Любимата му хавлия! Обичната му четка за коса! Скъпоценната му тубичка със сапун!…

Регина дръпна найлоновата завеса и пусна крана.

Зад завесата се чу многозначително покашляне.

— Какво има? — в гласа на Регина прозвучаха метални нотки.

— Може би ви трябва…

Ръката на Станислав се протегна покрай завесата. Подаваше й, тя дори не съобрази веднага, бельо, но мъжко. Ослепително чисто, както всичко в тоя кокошарник.

— Благодаря, не ми трябва — отвърна Регина, като безуспешно се мъчеше да придаде строгост на гласа си. — Надявам се, че през нощта бурята ще спре и ще изпратят флаер за мене.

— Бельото е в дясното горно чекмедже — обясни Станислав. — Бурята няма да спре днес. Постарайте се да не плискате излишна вода. Живея на затворена система. Трябваше да напълня цистерната, но бурята…

Станислав успя много бързо да приготви обеда. Измъкна отнякъде две високи чаши, избърсани до кристален блясък, наряза картофите на тъничко. Регина изсуши косите си и загледа слънчевите лъчи, които се промъкваха през завесата от прах и нахлули в стаята, искряха по стените на чашките. Индивидуалността на едно жилище, излязло от конвейер, се въплъщава предимно в дреболиите. Чашките бяха първата дреболия. Картината на стената — рязък пустинен пейзаж — втората. Обикновено тукашните жители предпочитаха да окачат на видно място картини с брези или с прохладно езеро. Станислав очевидно не беше сантиментален.

— Как се чувствувате? — запита той и постави на масата тигана с цвъртящите още в горещото масло яйца. Рядко удоволствие. Регина можеше да го оцени.

Господи, той бе измъкнал отнякъде и бяла риза. Представяте ли си, да домъкнеш дотук през половината Галактика бяла риза!

— Отдавна ли сте тук? — запита Станислав с тона на учтив домакин. Явно умееше да приема гости.

— В Пустинята ли? Трети ден. Работя в Първа база.

Той вече не я иронизираше. Регина без повод си помнели, че косите му се виеха чаровно.

— Нещо се замислихте?

— Не, нищо. Там, при нас, има океан. Пръските долитат чак до базата. И се вижда на десет километра. Не сте ли ходили в Първа база?

— Не, никога. Тук съм почти непрекъснато вече четвърти месец. Виж, като завърша след около две седмици опитите си, може би ще посетя и вас. Макар че не е много вероятно — чакат ме във Ваяла.

— И аз ще летя до Ваяла. Но не зная дали ще е скоро. Навярно ви е скучно тук самичък?

— Никога не скучая. Скуката е занимание за безделници.

— Лошо се изразих. Исках да кажа „тъжно“.

Станислав се усмихна и сви рамене.

— Яжте, ще изстинат.

Имаше красиви ръце. Сухи, с издължени пръсти.

— Трябва да ви се извиня, че ви накарах да излезете в такова време — рече Регина.

— Но вие не сте се заблудили нарочно — успокои я Станислав. Очевидно това бе единственото оправдание за нея, което той можа да изобрети.

Спокойна атмосфера, чашка чай, на гости — ето нещо, което преди час не би могла да си въобрази. За всичко си бе виновна сама. Защо да обвинява геолозите, които бе принудила да си зарежат работата и да тръгнат да дирят в Пустинята чечако?

— Геолог ли сте?

— Да. Искате ли по-силен чай?

И чаят му беше ароматичен. И чайникът за запарване истински фарфоров.

Самият домакин почти не пи. И от яйцата не хапна.

— Не обичам портокали — заяви Регина.

— Не ви разбрах?

— Четох в някакъв исторически роман. За едно бедно семейство. И майката казваше на децата: „Не обичам портокали“. За да има за тях.

— Но аз наистина не обичам пържени яйца.

— Пазите яйцата за гости ли?

— Домът ми винаги трябва да бъде готов за гости.

За него това беше дом. И който и да е кокошарник, палатка или пещера, в които ще влезе да живее, всяко ще бъде негов дом. Има на тоя свят хора, които умеят да придадат на всяко жилище нормален човешки облик.

— Възниква нов проблем — каза Станислав. — Ще трябва да нощувате тук.

— Но може би ще…

— Познавам бурята. Тя няма да ви пусне.

Регина разбра, че е прав. Бурята така се разлюти, че стените на врасналия се в скалите кокошарник затрептяха.

— И къде е проблемът? — сухо попита Регина. — Нали имате свободна койка?

— Разбира се — Станислав я гледаше сериозно в очите, сякаш се канеше да й предложи сърцето и ръката си. — Обикновено аз спя на долната койка, вече съм свикнал. Но ако ще ви е по-удобно долу, ще си пренеса бельото горе.

— И това ли е целият проблем?

— Естествено.

Той разтреби масата и започна да мие съдовете.

— Да ви помогна — предложи Регина. — По-добре ще го сторя.

— Вие сте гостенка — възрази Станислав. — Пък и не разбирам защо да умеете по-добре от мен да миете съдове. Специално ли сте учили?

— Не — засмя се Регина. — Просто следвам традициите.

— Не ми отговорихте за койката.

— Предпочитам да спя горе.

— С това снехте от плещите ми голям товар. Ще ви призная самата истина: боя се да спя горе, страхувам се, че ще падна.

Тя пак не разбра шегува ли се, или говори сериозно.

— Аз няма да падна — успокои го в същия тон Регина.

— Ако не възразявате, бих поработил още малко — попита Станислав.

— Разбира се. А имате ли някакво женско занимание за мене?

— Какво разбирате под „женско занимание“?

— Ами да кърпя, да шия, да пера…

— Ето там, на полицата, е последният брой „Биологически вести от Ваяла“ Навярно още не сте го преглеждали?

— Не. Със себе си ли го донесохте?

— Прегледайте го. Навярно това е по-добър вид женско занимание.

Регина разсеяно прегледа броя, целия изподраскан с възклицателни знаци по полетата.

— Интересува ли ви биологията?

— Умерено — призна Станислав. — Това са плодове от дейността на моя брат. Работи на Ваяла. Долетя при мене и ми го донесе.

— Сега разбирам — рече Регина. — Не ви е в характера да се отнасяте така с едно списание.

— Но това не зависи от характера — възрази Станислав. — Може би на брат ми така му е по-удобно.

— Но не би било по-удобно за вас.

— На мене — не.

Семейна сцена — помисли си Регина. — Той над работната маса, тя в креслото. Отвън буря, безсилна да наруши уюта и спокойствието. Що за дивотии й мътят главата?

— Скучно ли ви е?

— Не, откъде ви хрумна? Впрочем къде е торбичката ми с лишеи? Навярно от тях нищо не е останало.

— Оставих я в преддверието. Да ви я донеса ли?

— Няма нужда, ще се опитам да не ви преча повече.

— Пречете ми — каза — Станислав. — Нямам нищо против. Приятно ми е, че дойдохте тук.

Надвечер бурята внезапно прекъсна. Станислав каза, че трябва да види наред ли е всъдеходът.

— Ще ме отведете ли?

— Не. Само след час, а може и по-скоро бурята ще се разрази още по-силно. Сега с вас попаднахме в окото на тайфуна. Знаете ли какво е това?

— Не е ли самият център на бурята? Окото на тайфуна — кой знае защо, за мен то е свързано с Конрад, с По…

— „Вятърът опъва въжетата, грот-мачтата е пречупена, във втория трюм помпите не успяват да се справят с пробоя…“

— Точно така. Може ли да изляза с вас?

— Бих се радвал Само нека преди това да проверя балона ви.

— Злопаметен сте.

— Само предпазлив.

Двамата седяха на големия плосък камък пред входа на поста. Беше много тихо.

Той каза:

— Когато от базата ми съобщиха, че сте се изгубили в моя район, отначало се разсърдих. Извинете ме, но точно така беше. Та как е възможно: да се качиш на лекия флаер и да се отправиш в Пустинята, когато всеки миг се чака буря. А бурята тук е такава, че доброволно и на сто метра от поста не бих се отдалечил… Не, не ви разказвам това, за да предизвикам у вас разкаяние. Напротив, виновен съм аз, че бях груб. А после, когато пристигнахме, се зарадвах, че сте тук.

Слънцето се изгуби зад края на стената от прах. Стъмни се.

— Време е да се прибираме — каза Станислав и й протегна ръка.

Регина разбра, че чакаше този жест. Да й протегне ръка. Не ще почувствува топлината на дланта му, но това нямаше значение.

В преддверието, докато снемаше шлема си, Регина запита:

— Обичате ли работата си?

— Едва ли това е въпрос на обичане и необичане — отвърна Станислав. — Но очевидно изпитвам удовлетворение от процеса на изследване.

— И от резултатите?

Лицето му беше съвсем близо. В полумрака на преддверието очите му бяха по-светли от кожата. Регина неволно вдигна ръка и докосна страната му.

Очите му се разшириха от удивление.

— Простете — рече Регина. — Без да искам.

— Без да искате?

Той се усмихна. И добави:

— Помислих, че съм си изцапал бузата. Или някоя прашинка…

— Приемете, че беше прашинка.

Регина хвърли ръкавиците си на полицата.

— Аз ще се занимая с вечерята — заяви тя. — Нали ще позволите да се погрижа за вас?

— Едва ли — отвърна Станислав. — Неразумно е. По-лесно ми е да направя всичко сам, отколкото да ви обяснявам кое къде е.

И, разбира се, настоя на своето.

През нощта Регина дълго не можа да заспи.

Мъничката каюта, спалният отсек, сякаш плуваше в бурно море. Като положеше длан върху стената, усещаше как се бият в нея вълните от пясък и вятър. От горната койка виждаше осветения правоъгълник на вратата и част от работната маса на Станислав. Сега той откъсна очи от страницата, вдигна ръка и оправи лампата. А сега се обърна по посока към Регина. Не я вижда. Не знае, че тя търси погледа му. Прислушва се дали спи. Да го повика ли? Защо? Пък може би сам ще се досети, ще дойде и ще й пожелае „лека нощ!“. Може би ще отпусне ръка и ще намери в мрака пръстите й… Но той отново се извърна и притегли към себе си спектрографа. Няма да дойде за лека нощ. Нима е редно, когато имаш случаен гост, заблудил се чечако, който ще изчезне заедно с бурята? Последната мисъл внезапно раздразни Регина несъразмерно с чувствата й. Не мисли глупости! — заповяда си тя и се обърна към стената. Но не заспа. Опитваше се да си представи какво прави в момента Станислав.

Събуди се късно. Той не я беше събудил.

— Наспахте ли се? — попита той, когато я чу да скача от койката.

През илюминатора се виждаше само жълта мъгла. Кръглият часовник показваше 11.34. Регина остана на мястото си, като мислеше къде ли беше четката за коса. Хич не й се щеше да му се появи като пале след сбиване. Но четката май беше над мивката в другия отсек…

Широката длан на Станислав се появи през пролуката на вратата. Върху нея лежеше четката.

— Аз ще разтребя в преддверието. Ще се върна след десет минути. Докато успеете да се приготвите напълно. И тогава ще закусим. Обичате ли каша?

— Обожавам я! — отвърна Регина, взе четката и със сладка безнадеждност разбра, че безумно, безкрайно е влюбена в тоя вежлив, сух човек.

* * *

— И после какво? — Стас запуши и Станислав, който не обичаше цигарения дим, се закашля и махна с ръка пред лицето си.

— Остана при мен в кокошарника още два дни. По-точно два и половина.

— Докато свърши бурята ли?

— Не. Но наблизо мина всъдеход. Зави до нас и отведоха Регина.

— И какво ти каза на сбогуване?

— Нищо. Взе си вежливо довиждане. Както е прието. Поблагодари ми за гостоприемството.

— И толкова?

— Беше ми сърдита.

— Защо?

— Струва ми се, че в дъното на душата си тя предполагаше, че аз нарочно съм извикал всъдехода, за да се отърва от нея.

— А ти ли го извика?

— Не. Нищо общо нямах с това. Но ако можех да го извикам, бих го сторил. Така че предположението й не беше далеч от истината.

— Изплаши ли се?

— Беше ми жал за девойчето.

— Тя не е девойче. А възрастен човек. Дошло й е време да се влюби. И си й попаднал ти. Не особено красив, но напълно завършен мъж, при това спасител. И не си проявил никаква инициатива — най-добрият капан.

— Не се мъчи да се правиш на циник.

— Не се мъча. Това не е цинизъм. Това е просто констатиране на фактите. Напълно вероятно е, че ако те беше видяла тук, на Ваяла, би те отминала без внимание. Такива мъже като нас двамата тук с лопата да ги ринеш.

— Но тя е идвала тук, на Ваяла. Израснала е на Земята. И все пак обикна мене.

— Но вече те е забравила.

— Не!

Станислав взе едно писмо и го протегна на брат си.

Стас го разгърна и забеляза:

— Банален почерк.

— Въпросът не е в почерка — търпеливо отвърна Станислав.

Стас небрежно пробяга с очи по редовете, обърна листа от другата страна, да види има ли и там вещо писано.

— Е, твърде трогателно — заключи най-сетне той.

— Само това ли ще кажеш?

— Че какво още да кажа? Да не би аз да съм й внушил тия чувства.

— Шегуваш ли се?

— Не, съвсем сериозен съм.

— Никога не мога да разбера кога се шегуваш и кога си сериозен. Видях очите й, когато се сбогувахме. Тя пише съвършено искрено.

— И за миг не се съмнявам в това. А и не моите съмнения те тревожат.

— Не, не те. Но, кълна ти се, не предприех никакви стъпки, за да я…

— За да я съблазниш ли?

— Този път се шегуваш.

— Шегувам се.

Станислав стана от креслото и отиде до прозореца. Отсреща като копия се извисяваха небостъргачите на Ваяла. На фона на голямото червено слънце като рой мушици прехвърчаха флаери. Станислав опря лице върху стъклото и погледна надолу към пропастта на улицата.

— Чуй ме, братко — рече Стас. — Безсилен си да й помогнеш. И кълна ти се, ще мине седмица, най-много месец и тя ще се утеши. Млада е и бързо ще забрави всичко. Нека не те измъчват угризения. Повтарям ти: дошло й е време да се влюби и точно ти си попаднал на пътя й.

— Не си я виждал — възрази Станислав. — Много е мила и умна. И искрена. Много ми е жал за нея.

— Друг на твое място би й предложил брак.

— Пак ли се шегуваш?

Станислав рязко се обърна. Гъстите му черни вежди се сляха над носа в една пресечена права линия.

— Сърдиш ли се, Цезаре? Значи не си прав.

— Трябва да я видиш — настоятелно каза Станислав.

— Очаквах тази молба.

Веждите на Стас образуваха същата пресечена черна линия. Същите сиви очи за секунда издържаха погледа на андроида, отместиха се встрани. Ръката с дълги, тесни пръсти посегна към пакета с цигари на масата.

— Не пуши — помоли Станислав. — Не обичам дима. Вреди ми.

— Ти унаследи моите качества, но знаеш какво ти липсва, за да бъдеш човек, нали?

— Зная. Недостатъци.

— Ти си мое копие.

— Да. Понякога се замислям за жестокостта на хората. Не, не на отделните индивиди, а на хората като цяло. Разбирам, че като създавате андроиди, вие вървите по пътя на най-малкото съпротивление — максимално дублиране на оригинала. Но забравяте за недостатъците. Забравяте, че аз не само съм непълноценен, но съм и толкова съвършен, че съзнавам своята непълноценност. Отвращава ме тщеславието на биоконструкторите. Аз трябваше да бъда примитивен. Биоробот и толкова. Робот — от думата „работя“.

— Станиславе, не се опитвай да бъдеш несправедлив към хората.

— Защо да съм несправедлив?

— Защото си всъщност човек.

— Андроид. Почти човек, при това без недостатъци.

— Добре, андроиде. Вземи си писмото. То е адресирано до тебе.

— Нима досега не си разбрал, че не е до мен, а до теб? Та аз не мога да изпитвам любов…

— А замислял ли си се някога колко близко до любовта е съжалението?

— Съжалението е функция на мозъка. То е достъпно дори за моя наполовина електронен мозък.

Стас угаси цигарата.

— Тя пише, че те чака…

— Да.

— Макар и за минута…

— Да.

— На входа на Зоологическата градина…

— Да.

— А какъв процент от твоята филипика против жестокостта на людете беше театрално представление?

— Не повече от десет процента — усмихна се Станислав. — Не повече. Не се мръщи, братко мой. Не лъжа. То не е за моята уста лъжица…

— Е чак пък…

Станислав каза:

— Тя ще бъде там след десет минути. Едва имаш време да стигнеш до Зоопарка.

— Всичко си пресметнал — засмя се Стас. — Ами ако не успея?

— Ти нямаш нужда да заставяш оригинала си да действува по човешки.

— Как ще я позная?

— Тя сама ще те познае.

— И все пак?

— Сърцето ще ти подскаже.

— Но твоето не ти подсказа, нали?

— То и не можеше да подскаже. Почти синтетично е. Затова и функционира по-надеждно от твоето. Как си с бъбреците? Болят ли те?

— Едва, едва.

— Трансплантацията ще ти отнеме само три дни.

— Не разполагам с тях.

— Ще те отменя. Следващата седмица съм свободен.

Стас облече якето си.

— Не — Станислав се приближи до него. — Вземи моето.

— Страхуваш се, че няма да ме познае ли?

— Ще й бъде по-приятно да ме види… тоест да те види в старото яке.

— Ех че си познавач на женските сърца!

Стас отвори вратата към коридора. И спря.

— Слушай, а какво да й кажа?

— Извини й се, че си бил зает… е, кажи нещо. Можеш дори да я разочароваш от нас. Само не я обиждай.

— Жалиш ли я?

— Тръгвай вече! На твое място не бих се колебал.

— Регина ли беше?

— Да, да, Регина. Има светли коси, прави и светли…

Стас тръгна към асансьора.

Станислав седна в креслото и разсеяно измъкна цигара от пакета. Погледна я, сякаш не можеше да съобрази какво се прави с това късче. После тикна цигарата в устата си. Щракна запалката. Закашля се и смачка цигарата в пепелника.

— Пазете съставните си части — пробръмча си той с несвойствено нисък глас. — Не са ви дадени, да вършите лудории.

Погледна часовника.

Стас вече е пред входа на Зоопарка.

Станислав отново стана, приближи се до прозореца и като опря чело на стъклото, загледа се в тъмната зеленина на парковата зона. Като че ли можеше да види някого на три километра! Естествено, че не!

Върна се до масата, запали още една цигара я смукна дълбоко. А когато се закашли, смукна още веднъж.