Михаил Пухов
Терминатор

Двински научи кой ще му прави компания по пътя за Европа три дни преди излитането, когато командирът му каза:

— Ще летиш с компютър.

— С кого? — учуди се Двински.

— С компютър. На Европа са нужни не само специалисти. Компютърът, с който ще летиш, е необикновен. Най-последен модел. Искат да го изпитат за последен път. Впрочем сам ще видиш.

През следващите три дни Двински забрави за този разговор. Той се сбогуваше с Настя. Вечерта преди полета й каза:

— Сега две седмици ще мисля само за теб и никой няма да ми пречи.

— Нима ще летиш сам?

— Ако не се смята компютърът.

— Горкият. Роботите са добри, но безчувствени. Ще тъгуваш, нали?

— Не — не се съгласи Двински, — ти ще бъдеш с мен.

На сутринта той беше на космодрума. Европа е не само част от света. Тя е и спътник на Юпитер; там има филиал на института. Веднъж в годината пътнически керван с малка тяга отива до Юпитер — половин година натам, половин година обратно. През оставалото време се използуват експреси — малък обем, никакъв комфорт и грандиозни енергийни загуби. Но бавенето е по-скъпо.

Астрогарата. Границата между Земята и небето. Две групи — излитащи и изпращачи. Настя я нямаше — така се разбраха. Тъжно е, когато те изпращат. Но още по-тъжно е да изпращаш, дори за кратко време.

Двински го чакаха на орбитата. Не всеки ден някой стартира към Юпитер, още повече с експрес. Заведоха го в хангара. Експресът без ускоряващия блок беше малък, като безкрил изтребител.

Край открития люк Двински се сбогува с изпращачите. За кой ли път изслуша последните инструкции — как да се държи при излитането и особено при кацането. След това се изкачи по стълбичката в кабината и се отпусна в креслото пред пулта за управление.

Капаците на люка се съединиха и отделиха Двински от хората.

* * *

— Здравейте — каза гласът. — Двински Владимир Сергеевич, нали така?

Гласът звучеше равно, безцветно, както у обикновен автомат. „Нали така?“ — любимият израз на Настя. Чудно: разделяш се с жена, отиваш при машина и машината те погреша с думите, казани от жената на сбогуване. Философският смисъл: машината е свързана чрез програма с бъдещето, а човекът е свързан чрез паметта си с миналото. Раздялата с човека е аналог на срещата с машината. И затова ли думите са еднакви? Абсолютна глупост!

— Здравейте — отговори Двински.

— Сега се пригответе — каза гласът. — Наближава стартът. Не се ли страхувате от самотата?

— Не.

— Правилно Има неща, които първо трябва да се преживеят. Е, добре. Две седмици аз ще бъда всичко за вас — и пилот, и събеседник. Освен това ще се грижа за вас. Вместо майка. Или момиче. Имате си момиче, нали?

— Годеница.

— Виждате ли, Володя, аз умея да отгатвам. Ще разрешите ли да ви наричам така? Вие сте на трийсет, а аз съм малко по-възрастен. Но ние сме връстници. Как ви се струва предложението ми?

— Нормално — отвърна Двински. — А в какъв смисъл сме връстници?

— Това е дълга история — безцветно рече компютърът, — но пред нас са цели две седмици. Годеницата ви не е тук и няма кой да се грижи за вас. Освен аз. Затова пристегнете коланите. Излитаме. Можете да пушите, макар че е забранено. Димът не ми пречи. Ако стане пожар, ще го подушим двамата.

— Не пуша.

— Чудесно — одобри компютърът. — Димът не ми вреди, но мирише лошо. И гасенето на пожари не е особено приятно занимание.

— Наистина не е много весело.

— Умен сте, Володя. Всичко разбирате. Е, добре. Пристегнахте ли се вече? Чудесно. Сега отлитаме.

* * *

Натоварванията не бяха големи и не му създаваха неудобства. В това е и прелестта на стартирането от орбита. Натоварванията, макар и продължителни, са слаби. А при излитане от Земята е точно обратното.

Лек тласък показа, че ускорителният блок се е отделил и променяйки траекторията си, се насочва към приемната база.

— Ускорителят се отдели. Пригответе се за безтегловност.

— Готов съм — каза Двински.

— Добре. Вие как я понасяте?

— Нормално.

— Чудесно — одобри компютърът. — Чел съм, че мнозина се страхуват. Самият аз не изпитвам такива чувства. Впрочем, как ви харесва изразът „изпитател на чувствата“? Този, който изпитва разни чувства. В този смисъл всеки от нас е изпитател.

Нещо сякаш издърпа креслото изпод Двински. Той падаше към пода. Но падането продължи твърде дълго и Двински с разума си осъзна, че креслото си е на мястото и той все още е привързан към него. Никъде нищо не падаше. Безтегловност.

— Сигурно е интересно — каза компютърът. — Чел съм, че сякаш издърпват креслото изпод теб. Но това бързо минава, ако си трениран.

На времето Двински беше тренирал достатъчно. Той натисна копчето на страничната облегалка. Ремъците се плъзнаха и изчезнаха. Двински придържаше креслото, за да не отплува нанякъде. Да, непривично.

— Никакъв комфорт, нали така? — каза компютърът. — За съжаление за обед е още рано. Какво ще пиете? Има чай, кафе, разни сокове…

— Бих предпочел кафе — отвърна Двински.

— Правилно. Когато бях човек — каза компютърът, — също предпочитах кафе.

* * *

Течеше второто денонощие от полета. Двински, който отначало почти се беше разбъбрил с компютъра, сега избягваше разговорите. Последната фраза го обезкуражи. „Когато бях човек“. Шега на конструкторите? Не. Имаше нещо зловещо в думите на компютъра и Двински усети хладния полъх на чуждо, скрито минало. „Когато бях човек…“

Вечерта компютърът каза:

— Напразно се притеснявате. Не мислете, че мога да се обидя. Не мислете, че съжалявам за нещо. Всички смятат, че съм загубил. Че съм загубил нещо голямо, а съм получил съвсем малко. Точно обратното. Не загубих почти нищо, а придобих твърде много. Мозък, изчистен от емоции, чисто мислене без примеси от унижаващите човека страсти… Питайте и аз ще отговоря на въпросите ви.

Той млъкна. Двински също мълчеше. Той вече разбра: неговият спътник е киборг — кибернетичен организъм, човек, сраснат с машина. Такива вече сто години се разхождаха по страниците на романите. Но Двински никога не беше чувал, че те наистина съществуват.

— Всъщност аз съм киборг — продължаваше невидимият събеседник. — Позната ли ви е думата?

— Да.

— Но не сте знаели, че се произнася с ударение на „и“. Навярно сте слагали ударението на „борг“.

— Да — каза Двински.

Ето я човешката трагедия. Сега за него е важно само едно — правилно да се постави ударението.

Впрочем защо трагедия? Ако човек се е решил на това, направил го е доброволно. И както сам признава, неговото положение не му харесва.

— От Европа ще ме изпратят на Юпитер — продължаваше невидимият събеседник. — Представяте ли си? Нима не е чудо? Ще работя там, където досега са стигали само роботи. Под вечно бушуващата атмосфера, на дъното на газовия океан. Сам во веки веков. Това е прекрасно, нали така?

Двински мълчеше.

— За вас навярно е все едно, дали ще съм аз или някой робот — предположи събеседникът му. — В известен смисъл сте прав. Всички са прави. Само не мислете, че съм мечтал или че доброволно съм се решил на това. Имаме много време и ако пожелаете, ще узнаете всичко.

* * *

— Смъртта — това е самота. Вие нито веднъж не сте умирали. Никога не сте усещали как се забавя и спира времето. Цяла вечност изминава в това състояние — повече, отколкото за цял живот. По интересно ли ви е? Или напразно се старая?

— Вероятно е интересно — бавно каза Двински. — Нали почти никой не го е изпитвал. По-точно никому не са разказвали за това.

Разговорът, естествено, се водеше в същата кабина, на същото място, ако забравим, че за една нощ експресът се беше преместил на много километри. Впрочем Двински не разпитваше киборга. Както обикновено, онзи водеше разговора сам.

— Това е колапс на времето — обясни киборгът. — Вие и всичко останало попадате в различни редици на времето. В субективното време няма смърт, защото от другата й страна няма съзнание. Светът просто прелита край теб. Реална е само чуждата смърт, за индивида собствената не съществува.

— Това е удобна теория — каза Двински. — Мисля, че мнозина ще се съгласят с нея, ако я разкажете на всички. Приятно е да се чувствуваш безсмъртен, та макар и само в собственото си време.

— Е, безсмъртието в един застинал свят не е чак толкова приятно… Но не си струва да се боим от смъртта. Вселената се спира в съзнанието на умиращия точно така, както колапсиращата звезда застива за Вселената. Ако знаех това по-рано, сега нямаше да съм тук. Наистина изборът ми се оказа по-добър, отколкото предполагах. Сега, както виждате, разбрах маса неща. Не можете да си представите колко мощен е този инструмент — сегашният ми мозък. Впрочем възможностите на човешкото въображение са ограничени.

— А вашите? — попита Двински.

— Аз съм друго нещо. Нали точно това ви обяснявах… Такова нещо не съм изпитвал. Всичко беше по-спокойно. Нещастен случай, бях в безсъзнание. След това направо на операционната маса ми предлагат да избера: или — или. Не смърт ми предлагаха, разбира се. Но… животът на инвалид, кой знае защо, винаги ме е плашил. Тогава реших, че е по-добре въобще нищо да няма, никаква обвивка. Наскоро преди това се бях разделил с жена си. Вероятно под нейно влияние се беше родила тази мисъл у мен. Ти, казваше тя, си добър, но безчувствен. Като робот. Ти си само за компютър.

* * *

— Животът ни не потръгна — продължи киборгът. — Бяхме женени от пет години. Аз я обичах, но бях прекалено ревнив. Едва сега разбирам, че е било прекалено. А тогава ми се струваше, че тя е твърде лекомислена.

— Само ви се струваше?

— Разбира се — каза киборгът. — Тя беше много красива, умна… Естествено, ползуваше се с успех. А мен понякога ме прихващаха. Накратко, бях готов да убия всеки, който би се осмелил дори само да се доближи до нея. Дива работа е ревността. Вътре в теб възниква тревога, пустота, след това я залива някакъв мрак из дълбините. И ти си вече съвсем друг човек. И извършваш постъпки, за които после съжаляваш. И как съжаляваш! Но сам убиваш всичко… Постепенно съвместният живот става непоносим и остава само един изход.

— Какво имате предвид?

— Развода — обясни киборгът. — Разбира се, това не беше леко решение и за двама ни. Преживях го ужасно. И тя, както си мислех, също. Но само след няколко дни — представете си! — отивах някъде по работа, а тя стои на тротоара. Но не сама. Стои с един мъж и двамата се смеят. И тогава отново ме връхлетя. И ме понесе някъде извън града, а когато се свестих, бях вече на операционната маса…

Киборгът помълча, след това заговори отново:

— Да, ревността е дива работа. Сега много неща разбирам. Ако беше във властта ми да върна тези времена, всичко би било другояче. Не бива да се гледа на жената като на собственост. Сто пъти съм й се клел, че това няма да се повтори. И на себе си съм се клел. Но всичко се повтаряше.

— Сигурен ли сте, че наистина сте я обичали? — след като помълча, попита Двински.

— Разбира се. Сигурен съм, че и тя ме обичаше. Та тя е такъв човек. Наистина ме обичаше. По своему, разбира се. Тя почти не говореше за това, но има неща, които се знаят. Нали така?

— Да, наистина — съгласи се Двински.

* * *

От старта измина една седмица. Запълнена от разговорите с киборга, тя пролетя незабелязано. Експресът преминаваше през пояса на астероидите. Този пояс по традиция се смяташе за зона с повишена метеоритна опасност. В сравнение с другите райони на Слънчевата система тук вероятността от сблъскване действително нараства хилядократно, но все пак си остава нищожна.

— Може ли сам да си сваря кафе? — попита Двински.

— Не ви ли харесва моят начин?

— Харесва ми. Но никога не съм си варил кафе в безтегловност. Сега ми се струва, че го варете почти така, както някои на Земята. Възможно е, след като сам си го сваря, вашето да ми се хареса още повече.

— Сварете си — съгласи се киборгът. — Това наистина не е по правилата. Намираме се в пояса на астероидите и пътниците трябва да си стоят по местата. Може да има ускорения, тласъци. Експресът се разминава с метеорит и току-виж, връхлетите с глава в нещо. Но какво са правилата? Не може четиридесет часа поред да не ставате от креслото.

Двински се зае с кухненския автомат. По принцип експресът може да побере пет души. Сега четирите кресла бяха свалени и имаше достатъчно място. Кухненският автомат се намираше вдясно от креслото на Двински. До автомата имаше илюминатор. Зад прозрачните стъкла започваше черната пустош на небето. Прозорец в мрака, посипан с дребни звезди — приличаше на смляно кафе със захар, преди да го сварят по турски.

Как се прави това в безтегловност? Много просто, Настенка. Елементарно, любима. Течността леко се намагнитва. Или се наелектризирва. Това първо. Джезвето също се наелектризирва. Или намагнитва. Това второ. Сега то вече не е джезве, а магнитен капан. Магнитна чашка. Сега ще пием турско кафе от магнитни чашки…

Нещо изтръгна джезвето от ръцете на Двински. А него самия запрати с главата напред край илюминатора към пулта за управление. Но не можа да се удари в него. Пред самия пулт нещо го задържа, спря го, изправи го на крака. След това го хвърли в креслото. С това неприятностите свършиха.

* * *

Двински оглеждаше кабината. Малко кафе, две малки чашки. Но кабината беше порядъчно измърсена. Сега с парцал в ръка той пълзеше по пода и изтриваше петната от кафе. Киборгът му помагаше.

— Би трябвало да има две локви в ъгъла. Правилно. Още по-надясно.

— Точно така — каза Двински, бършейки петното с парцала. — Как ги откривате? Нима имате очи вътре в кабината?

— Не — каза киборгът — Те гледат към Вселената. Но имам инерционни датчици.

— Искате да кажете, че реагирате на изместването на центъра на тежестта?

— Естествено.

— На изместването поради разляното кафе?

— Защо не?

— Необходима е потресаваща точност.

— Какво знаете вие за моята точност?

— Нищо — отвърна Двински. Той намери второто петно в ъгъла. — Не, не и не. Аз нищо не знам. Но всеки сравнява със себе си. И още — как успяхте да направите такава маневра, че се намерих в креслото? Според мен вие ми спасихте живота.

— Не си струва да ми благодарите. Заплашваше ни метеорит. Има множество траектории, извеждащи експреса от опасност. Безкрайно множество. А то съдържа безкрайно подмножество траектории, по които инерционните сили ви хвърлят в креслото. Какво остава? Да изберем път, оптимален по даден параметър. Например по величината на ускорението.

— Но това е много сложна вариационна задача! — възкликна Двински. — Практически тя трябва да се реши мигновено! Нима това е възможно?

— Защо не? — каза киборгът — Ако решението е еднозначно, процесът на неговото намиране се свежда до превода му. Това е чиста лингвистика. Вие превеждате задачата от езика на началните условия на езика на решенията. Естествено, всички превеждат с различна скорост.

— И вие най-бързо от всички?

— Не — каза киборгът. — Както пишат в анкетите, аз владея и двата езика до съвършенство. Не ми е нужно да превеждам. Щом задачата е поставена, аз веднага знам решението.

— На думи разбирам — каза Двински. — Впрочем, ако вие правите такива неща инстинктивно, така, както аз пресичам улицата, тогава ми е ясна и същността. Само че защо не се оказах в креслото нагоре с краката? Впрочем за вас това също е просто.

— Естествено — отвърна киборгът. — Аз мога да ви придам каквото и да е положение спрямо кабината. Мога да ви настаня в креслото, да притисна лицето ви към илюминатора, да сложа ръката ви на пулта, да ви накарам да натиснете някое копче. Вашият ръчен пулт е фикция.

Когато корабът се управлява от робот, пилотът винаги може да поеме управлението. При нас това е възможно само по принцип. Сигналът от пулта прекъсва моите команди, но от мен зависи пултът да мълчи.

— Защо е направено така? — попита Двински. Отново за секунда усети, че сякаш го лъхва хлад. — Защо?

— Това никой не е предвидил — отвърна киборгът. — Всички мислеха, че пилотът винаги има възможност сам да поеме управлението. Но на практика не е така. И правилно. Човекът винаги е във властта на емоциите. Може да получи халюцинации, може да полудее, може да го залее черна вълна от дълбините на психиката. Зная това от опит. Малко ли неща могат да се случат на човека!…

— А на вас?

— За мое голямо съжаление — монотонно произнесе киборгът — нищо.

* * *

Двински се любуваше на Юпитер. По-величествено зрелище той не бе виждал. Земята също впечатлява, но със Земята сме свикнали. Юпитер е друго нещо. Никаква кинохроника не е в състояние да предаде изгледа на Юпитер от разстояние един милион километра. Бездънните глъбини на атмосферата, изпъкналостите на тайфуните, линиите на облаците, кръглите сенки на спътниците. И това, за което в езика ни още няма подходящи думи.

Експресът настигаше Европа. Основната му скорост беше намалена. Даже най-сложната маневра — гравитационното убиване на скоростта при прелитането край Калисто и Ганимед — беше завършена. Сега експресът, почти погасил скоростта си, се приближаваше към Европа. Петнистият й диск висеше отпред, превишавайки Земята, наблюдавана от стационарна орбита. И видимо растеше.

— Не сте забравили как трябва да се държите пои кацането, нали? — попита киборгът. — След няколко минути ще навлезем в атмосферата. Когато скоростта спадне до хиляда километра в час, ще спусна крилата. По-точно първо спирачните парашути. Лентовия, после обикновените. Те са четири. Много красиво изглеждат на фона на небето — като букет от четири цветя. Въпреки че аз бих предпочел да са три.

— Защо?

— Ами четири букета се слагат на гроб — каза киборгът. — Парашутите ми напомнят, че аз… не съм съвсем жив.

Известно време те мълчаха.

Европа стана по-голяма от Юпитер. Вдлъбнатата й чаша заемаше половината небе. Тя вече не се увеличаваше по размери, но рисунъкът на петната бавно се уголемяваше.

— Време е да се прощаваме — каза киборгът. — Надявам се, че нашите разговори няма да отидат напразно. Вие ми харесвате, Володя. Главното е да пазите годеницата си. Не се поддавайте на ревността. Мъжът трябва да умее да прощава. Сега аз никога не бих постъпил, както преди. Иска ми се винаги да я обичате. Нека моята тъжна история да не се повтаря.

— Вашата жена също не е била права — каза Двински. — Според мен на нея й е харесвало да ви мъчи. Жената трябва да бъде друга. Ако обича, разбира се.

— Тя ме обичаше — отвърна киборгът. — Има неща, които се знаят. Впрочем, обърнете внимание на пейзажа, скалите на Европа — това не са някакви си Алпи! А каква според вас трябва да бъде жената?

Небето в илюминаторите стана алено: експресът нажежаваше въздуха. Далече долу бяха скалите, диви, недокоснати от цивилизацията. От тях се проточваха дълги сенки. Експресът се приближаваше към линията на терминатора — долу пламтеше вечерната заря, там Слънцето залязваше, въпреки че на сто километра то стоеше все още високо. Още малко и ще се види тъмната страна на спътника. Там е обитаваният център и нощта, и хората, които вече заспиват.

— Жената трябва да бъде добра — каза Двински. — Като моята Настя.

— Тя се нарича Настя?

— Да. Защо питате?

— Така — монотонно произнесе киборгът. — Наистина глупаво. Тя сигурно е красива.

— Много — каза Двински. — Въпреки че лицето й някак ми се изплъзва, не мога да го задържа прел себе си. Ясно си спомням само бенката на бузата й.

— Бенка на бузата?

— Да. Тя има малка бенка близо до лявото око. Но тя й отива. Само фамилното й име не ми харесва. Но това е поправимо. Нали така?

— А как е фамилното й име? — бавно попита киборгът.

— Фамилното й име ли? — Двински го назова. — За какво ви е то?

Киборгът не отговори. Няколко мига висяща тишина. И внезапно се прекъсна — в репродукторите нещо замяука и запищя. Двински вече слушаше радиошумовете на Юпитер, превърнати в звук.

Но защо киборгът включи приемника, без да отговори на зададения му въпрос?

Експресът се опря в нещо — зад борда се разтвориха парашутите, погасявайки оставащата скорост.

Отново безтегловност. Без предупреждение, без покана да пристегне коланите. Повърхността на спътника се хвърли нагоре, отметна се, преобърна се. Експресът падаше. Мярна се небе — пустош, изпълнена с чернота. В далечината изникна причудлив разноцветен букет. Четири небесни цветя, отдалечилите се парашути.

— Защо не спускате крилата?

Киборгът мълчеше. Или отговорът му потъна в грохота на радиото.

— Какво става? — закрещя Двински. Спътникът бавно се преобръщаше в илюминаторите. Надолу. Наляво. Надясно. Отгоре. Отново отдолу. Експресът се въртеше.

— Какво се случи?

Никакъв отговор.

Какво би могло да се случи? „За съжаление нищо“. Зад илюминаторите — само небе и скали. Скалите са все по-близо и небето е все по-близо. И зловещият смях на радиото.

Двински се спусна към пулта. Още не е късно. Да включи двигателя и да спусне крилата. Нещо бе станало с киборга. После ще се разбере.

Двигателят оживя сам. Корабът се изправи вертикално. Двински беше изтръгнат от креслото и запратен напред.

Това вече се беше случвало.

Той не удари главата си в пулта. Задържаха го във въздуха. Не — той висеше неподвижно, а някой отдръпваше пулта от ръцете му, бавно завърташе кабината около него и приближаваше до очите му илюминатора. И притискаше, притискаше, притискаше илюминатора към лицето му.

Претоварването беше оглушително. Двински не можеше да се помръдне, но мисълта му работеше. Имаше фрази, които обясняваха всичко: „Роботите са добри, но са безчувствени“, „Сто пъти се заклевах, че това няма да се повтори“, „Нещо ме връхлиташе“. „Бях готов да убия всеки“, „Сега не бих постъпил така“, „С мен нищо не може да се случи“, „Тя се казва Настя?“, „А как е фамилното й име?“ „И има бенка на бузата?“, „Нали така?“.

Съвпадение? Нелепо съвпадение? Не. Не. Не!

Налят с оловна тежест, Двински лежеше по лице върху прозрачното стъкло, безсилен да помръдне. Нещо ридаеше в репродукторите.

Долу се зъбеха скалите.