Айзък Азимов
Вземаш клечка кибрит…

Космосът бе черен навсякъде наоколо, във всички посоки. Не се виждаше дори една звезда.

Не защото нямаше звезди…

В действителност мисълта, че няма звезди, ама наистина никакви звезди, смразяваше цялото същество на Пър Хенсън. Това беше старият кошмар, който присъствуваше едва доловимо в подсъзнанието на всеки, който пътуваше в открития Космос.

Може ли да е сигурен човек къде ще изплува след Скок между две точки, отстоящи на разстояние няколко светлинни години, и то във Вселена, чиито частици се движат по-бързо от светлината? Регулирането на енергията на Скока по количество и време трябва да е много прецизно и вашият Енергетик, специалист по термоядрените реакции, трябва да е между най-добрите в Космоса. Все пак принципът на неопределеността властвува навсякъде и винаги има вероятност да се допусне неточност — това дори е неизбежно.

И както се случва в света на бързите частици — тахионите, най-малкият пропуск може да означава отклонение от целта на разстояние хиляди светлинни години.

Какво ще стане, ако се озовете „никъде“? Или поне толкова далеч от „някъде“, където нищо не би ви показало местоположението и следователно не би ви насочило по обратния път?

Невъзможно, казват умните глави. Няма място във Вселената, откъдето да не се виждат квазарите и това вече е достатъчно, за да определите координатите си. Нещо повече, вероятността да се озовете по време на обикновен Скок извън границите на Галактиката е само едно на десет милиона, докато за по-големи разстояния, да кажем до галактиката Андромеда или Мафей 1, вероятността е още по-малка — може би едно към десет на 15-а степен.

Забравете за това, говорят умните глави.

И така, когато корабът излиза от Скок и се за връща от царството на свръхестествените тахиони, по-бързи от светлината — към познатите ни тардиони, оттам, където протоните се забавят — към нашия свят на ускоряващи се протони, тогава трябва да се виждат звезди. Ако те въпреки всичко не се виждат, значи сте попаднали в облак от прах — това е единственото обяснение. В Галактиката, както и във всяка спирална галактика, има запрашени области, така както е било някога на Земята. Тази Земя, която тогава е била единственият дом на човечеството — не сегашната, старателно пазена, с регулируем климат, резерват на живота, музеен обект.

Хенсън беше висок и мрачен. Кожата му беше като щавена. Това, което той не знаеше за свръхкорабите, браздящи на длъж и шир Галактиката и близката й околност (като изключим, разбира се, онова, което Енергетиците пазеха в тайна), щеше тепърва да се открие. Сега беше сам в капитанската каюта — обичаше самотата. Имаше на разположение всичко необходимо, за да се свърже с всеки мъж или жена на кораба, както и да наблюдава всички устройства и апарати. Доставяше му удоволствие да присъствува невидим.

Но в този момент нищо не можеше да му достави удоволствие. Включи се и каза:

— Какво друго, Щраус?

— Намираме се в разсеяно струпване — отговори гласът на Щраус. (Хенсън не включи екрана — това би означавало да покаже и своето лице, а той предпочиташе да скрие болезнено загрижения си вид.)

— Поне така изглежда — продължи Щраус, — вероятно е разсеяно струпване. Това се вижда от нивото на излъчване в далечната инфрачервена и микровълнова част на спектъра. Трудността е, че не можем да определим точно местоположението на източниците и оттам да разберем къде сме. Няма и надежда.

— А във видимия спектър?

— Съвсем нищо. Няма нищо и в близката инфрачервена област. Прашният облак е гъст като супа.

— Колко е голям?

— Не може да се каже.

— Можеш ли да оцениш приблизително разстоянието до най-близкия му край?

— Дори не мога да определя порядъка. Би могло да е една светлинна седмица. Или пък десет светлинни години. Не мога да кажа абсолютно нищо.

— Говори ли с Вилюкис?

— Да — кратко отвърна Щраус.

— Какво ти каза той?

— Почти нищо. Цупи се. Взема го като лична обида, разбира се.

— Разбира се — Хенсън въздъхна безшумно. Енергетиците се държаха като деца и понеже в открития Космос играеха романтичната роля, бяха разглезени. — Предполагам обяснил си му, че тези неща не могат да се предвидят и могат да се случат по всяко време.

— Казах му го. И той отговори, както можеше да се очаква: „Не и на Вилюкис“.

— Но все пак му се случи. Е добре, няма да говоря с него. Каквото и да му кажа, ще изглежда само като опит да използувам предимството на званието си. И не бих измъкнал нищо повече от него. Дали няма да задействува уловителя на междузвездния прах?

— Казва, че не може. Щял да се повреди.

— Как може да се повреди магнитно поле?

Щраус измърмори:

— Не му казвай това. Ще ти се тросне, че реакторът за термоядрен синтез не е само магнитно поле и че се опитваш да го подценяваш.

— Да, зная… Тогава мобилизирай всички сили и средства за тази цел. Все трябва да има възможност да открием нещичко за посоката и разстоянието до най-близкия му край…

Хенсън прекъсна връзката и сбърчи вежди.

Най-близкият край! Съмнително беше дали при тази скорост на кораба (спрямо околната материя) биха посмели да изразходват енергията, необходима за радикална промяна на курса.

Започнаха Скока с половината от скоростта на светлината спрямо ядрото на галактиката от познатата ни Вселена и го завършиха, естествено, със същата скорост. Винаги имаше елемент на риск при това. Представете си например, че при завръщането се озовете съвсем близко до някаква звезда и се движите право срещу нея със скорост на светлината.

Теоретиците отричат тази възможност. Не е много правдоподобно да се предположи, че в резултат на Скок ще се окажеш в опасна близост до масивно тяло. Тъй казват умните глави. В Скока участвуват гравитационни сили и при преминаването от нашата (тардио) в другата (тахио) Вселена и обратно, по природа тези сили се отблъскват. В общност случайният ефект от чисто гравитационна сила, който никога не можеше да се пресметне точно, допринасяше до голяма степен за неопределеността при Скока.

Освен това, биха казали те, осланяйте се на инстинкта на Енергетика. Добрият Енергетик никога не греши.

Само че този ги натика в облака.

— Ах, това ли! Често се случва. Няма значение. Знаете ли колко са рехави повечето облаци. Няма и да усетите, че сте в облак.

(Не и този облак, Учителю.)

— Всъщност облаците там са полезни. Уловителите на междузвезден газ не трябва да работят толкова дълго и напрегнато, за да поддържат ядрения синтез и акумулирането на енергия.

(Не и този облак, Учителю.)

— Е, тогава Енергетикът да намери изход.

(Но ако няма изход?)

Хенсън упорито отхвърляше тази мисъл. Опитваше се да не мисли за това. А как да не се подадеш на мисъл, която изцяло владее ума ти?

Хенри Щраус, бордовият астроном, беше изпаднал в дълбока депресия. Ако това, което се случи, бе неизбежна катастрофа, би могло да се примири човек. Всеки, който пътува със свръхскорост, прекрасно знае голямата вероятност за катастрофа. И е подготвен за това. Или поне се опитва да бъде. С пътниците е по-лошо, разбира се, но когато в катастрофата участвува нещо, за което човек би дал какво ли не да го наблюдава и изучи, когато съзнава, че откритието на живота му е това, което го убива…

Той въздъхна тежко.

Беше силен човек. Оцветените контактни лещи придаваха на очите му фалшив блясък и цвят, които иначе щяха много да подхождат на безцветната му личност.

Капитанът не би могъл да направи нищо. Знаеше го. Може да е пълен господар за всичко останало на кораба, но Енергетикът сам за себе си е закон — винаги е било така. Дори за пътниците, помисли си с отвращение той. Енергетикът е император на космическите пътища и пред него всички са безсилни.

Това беше въпрос на търсене и предлагане. Компютрите биха изчислили точното количество в момента на подаване на енергията и точното място и посока (ако понятието „посока“ въобще има смисъл при преминаването от нашата Вселена на тардионите във Вселената на над светлинните скорости, на тахионите), но грешката е огромна и само талантливият Енергетик може да я намали. Откъде всъщност се вземаше талантът на Енергетиците, никой не знаеше — те просто се раждаха такива, не се създаваха. Но самите Енергетици съзнаваха, че имат талант и никой от тях не пропускаше да се възползува от това. В сравнение с другите Енергетици Вилюкис не беше толкова лош.

Той и Щраус не бяха скарани, говореха си, въпреки че Вилюкис с лекота обсеби най-хубавата пътничка на кораба, след като Щраус я забеляза пръв. (Това някак влизаше в императорските права на Енергетика при пътуване.)

Щраус се обади на Антон Вилюкис. Връзката се забави, но когато всичко бе готово, Вилюкис изглеждаше раздразнен и имаше смачкан и тъжен вид.

— Как е реакторът? — запита Щраус.

— Временно го спрях. Прегледах го изцяло и не открих никаква повреда. Сега ще трябва да се пооправи.

— Поне не е повреден.

— Да, но не можем да го използуваме.

— Би трябвало да можем, Вил — каза Щраус с подкупващ глас. — Не знаем какво ще се случи там, навън. Ако реакторът беше повреден, не би имало значение какво става навън. Но така, както е сега, ако облакът се разсее…

— Ако, ако, ако… Ще ти кажа още едно „ако“: Ако вие, глупавите астрономи, знаехте, че тук има облак, аз бих могъл да го избягна.

Това бе съвсем грубо, но Щраус не се поддаде на изкушението да му отвърне. Само забеляза:

— Може да се разсее.

— Какво показва анализът?

— Не е добър, Вил. Това е най-гъстият хидроксилен облак, който някога сме наблюдавали. Поне доколкото аз зная, никъде в Галактиката няма място, където хидроксилът да е толкова концентриран.

— И никакъв водород?

— Има малко, разбира се. Около пет процента.

— Не е достатъчно — отсече Вилюкис. — А има и нещо друго освен хидроксил, което ми причинява повече неприятности от него. Открихте ли го?

— О, да. Формалдехид. И той е повече от водорода. Разбираш ли какво означава това, Вил? Някакъв процес е концентрирал в пространството кислород и въглерод в нечувано голямо количество. Достатъчно много, за да изразходва водорода в обема на може би кубически светлинни години. Няма нищо, което да зная или да мога да си представя като възможна причина за подобно явление.

— Какво искаш да кажеш, Щраус? Да не би да твърдиш, че това е единственият облак от този тип в Космоса и аз съм бил достатъчно глупав да вляза в него?

— Не, Вил. Казах само това, което чу да казвам, а ти не чу такова нещо, нали? Но, Вил, само ти би могъл да ни измъкнеш. Не мога да повикам помощ, защото не мога да насоча свръхлъча за далечна връзка, когато не зная къде се намираме. А не мога да определя къде се намираме, защото не виждам никакви звезди.

— А като не мога да използувам реактора, тогава аз ли съм лошият? Ти също не можеш да си свършиш работата, тогава защо винаги Енергетикът да е лошият? — Вилюкис едва се сдържаше. — От теб зависи, Щраус, оправяй се! Кажи ми накъде да насоча кораба, за да намеря водород. Кажи ми къде е краят на облака. Или по дяволите краят на облака! Намери поне къде е краят на тая хидроксилно-формалдехидна история!

— И аз бих искал да зная — отвърна Щраус. — Но досега не успях да открия нищо друго освен водород и хидроксил.

— Но ние не можем да извършим синтез с тях!

— Зная.

— Е — каза Вилюкис необуздано, — грешка на управляващите органи е да узаконят такива свръхпредпазни мерки, вместо да предоставят всичко на Енергетика, на място. Ако имахме правото да извършим Двоен Скок, сега не бихме имали затруднения.

Щраус отлично знаеше какво има предвид Вилюкис. Тенденцията беше винаги да се спестява време, като се извършат два Скока непосредствено един след друг. Но ако при един само Скок има риск, при два последователни Скока несигурността се увеличава многократно и тогава дори най-добрият Енергетик не би могъл да стори нещо. Мултиплицираната грешка винаги значително увеличава общото време на пътуването.

Стриктно правило в хипернавигацията бе, че между два Скока трябва да има поне един пълен ден, а за предпочитане три. Това дава възможност следващият Скок да се подготви с нужното внимание. За да се избегне нарушаването на това правило, всеки Скок се извършва при такива условия, че останалата енергия да не бъде достатъчна за втория Скок. За известно време поне в съдовете за междузвезден газ трябва да се събира и сгъстява водород, да се извършва синтез и получената енергия да се акумулира, докато може да започне Скокът. Обикновено е нужен поне един ден, за да се събере достатъчно енергия за Скок.

— Колко енергия не достига, Вил? — запита Щраус.

— Съвсем мъничко, ей толкова — Вилюкис показа с пръсти разстояние, по-малко от сантиметър. — Колкото да не стигне.

— Лошо — поклати глава Щраус.

Енергийното захранване се записваше и можеше да се контролира, но въпреки това Енергетиците процедираха така, че винаги им оставаше резерв, за да извършат втори Скок.

— Сигурен ли си? — попита той. — Да предположим, че включиш резервните генератори и изключиш цялото осветление?…

— И апаратурата за циркулация на въздуха, и уредите, и хидрофорния апарат. Зная, зная. Пресметнах всичко. Все пак не можем да успеем. Тази глупава наредба за Двойния Скок…

Щраус все още успяваше да се сдържи. Той знаеше (всички знаеха), че зад този закон стоеше именно Братството на Енергетиците. В повечето случаи при Двойния Скок, за който понякога настояваше капитанът, Енергетикът изпадаше в глупаво положение. Задължителното кръстосване между два Скока отсрочваше с поне една седмица времето, когато пътниците ставаха неспокойни и подозрителни. През тази седмица все нещо би могло да се направи. Досега не бе изтекъл дори един ден.

— Сигурен ли си, че не можеш да сториш нещо с твоята система? Например да филтруваш някои от замърсителите? — попита пак той.

— Да ги филтрувам! Но това не са замърсители, те са основното. Тук водородът е замърсител. Слушай, нужни ми са поне половин милиард градуса, за да извърша ядрен синтез с атомите на въглерода и кислорода. А може би и цял милиард. Не мога да го направя! Не мога да опитам дори. Ако опитам и нищо не излезе, това ще е моя грешка. Нямам намерение да я извърша. От теб зависи да ме заведеш при водород и ти трябва да го сториш. Просто насочи кораба към водород. Не ме интересува колко време ще трае.

Щраус отвърна:

— Предвид гъстотата на заобикалящата ни среда не е възможно да се движим по-бързо, Вил. А при скорост половин светлинна може би ще се наложи да кръстосваме две години… или двадесет…

— Е, измисли начин да се измъкнем. Или…

Отчаян, Щраус прекъсна връзката. Просто нямаше начин да се поддържа рационален разговор с Енергетик. Бе чувал да твърдят, при това съвсем сериозно, че повтарящите се Скокове се отразявали на мозъка. При Скока всеки тардион от обикновената материя трябва да се превърне в еквивалентен тахион, а след това пак в тардион. Ако при това двойно преобразуване има макар незначителна грешчица, това със сигурност ще се прояви първо в мозъка, който несъмнено е най-сложната за трансформиране материя. Досега експериментално не бяха открити никакви неблагоприятни ефекти и нямаше екипаж на свръхкораб, при който да е наблюдавано подобно влошаване. Но това, което прави мозъците на Енергетиците такива, че чисто интуитивно да пресмятат по-добре от най-съвършените компютри, може би е особено сложно и следователно особено уязвимо.

Глупости! Нищо подобно! Просто Енергетиците са страшно разглезени!

Той се поколеба. Трябваше ли да се опита да се свърже с Черил? Ако изобщо някой може да оправи нещата, това е тя. И ако това възрастно бебе Вил се подхване тактично, той би могъл да измисли начин да включи реакторите независимо дали наоколо има хидроксил, или не.

Вярваше ли, че Вилюкис наистина ще съумее да стори това? Или просто се мъчеше да избяга от мисълта, че ще се реят в Космоса години наред? Тази вероятност по принцип е предвидена при свръхкорабите, но това досега не се бе случвало и екипажът, а още по-малко пътниците бяха готови за подобен риск.

Но ако наистина говори с Черил? Как би могъл да й заръча нещата така, че да не изглеждат като заповед за прелъстяване? Досега е изминал само един ден и той още не бе готов да сводничи за един Енергетик.

Ще изчака! Но не много дълго във всеки случай.

* * *

Вилюкис се намръщи. Почувствува се по-добре, след като се окъпа, и беше доволен, че се държа твърдо с Щраус. Не беше лош човек, но като всички тях („тях“ — капитанът, екипажът, пътниците, изобщо всички глупави не-Енергетици във Вселената) искаше да се отърве от отговорност. Енергетикът е виновен за всичко. Стара, прастара песен. А той не беше Енергетик, който да понася.

Тия приказки за години кръстосване из Космоса бяха само начин да се опитат да го сплашат. Ако си понапънат мозъците, биха могли да определят границите на облака и някъде там трябва да има някой по-близък край. Глупаво е да се предполага, че са попаднали точно в центъра му. А ако бяха близо до единия край и се отправеха към другия…

Вилюкис стана и се протегна. Беше висок и веждите му надвисваха над очите като стряха.

Да предположим, че това наистина трае години. Никой свръхкораб досега не е кръстосвал години. Най-дългата обиколка беше осемдесет и осем дни и тринадесет часа. Случило се беше с кораб, който се озова в неблагоприятно положение спрямо облак от междузвезден прах и трябваше да се отдалечи със скорост повече от 90 на сто от светлинната, за да бъде в състояние да извърши Скок.

Всички оживяха в това тримесечно скитане. Но двадесет години…

Не, това бе невъзможно.

Сигналната светлина проблесна три пъти, докато я забеляза. Ако е капитанът и идва лично да го посети, щеше да си отиде бая по-бързо, отколкото беше дошъл!

— Антоне!

Гласът беше мек, настойчив и част от раздразнението му изчезна. Отвори вратата и Черил влезе.

Беше около двадесет и пет годишна, зеленоока, с волева брадичка, тъмночервени коси и превъзходна фигура, чиито прелести не бяха незабележими.

— Антоне, нещо не е в ред ли? — попита тя.

Вилюкис не беше чак толкова изненадан, че да признае подобно нещо. Енергетикът отлично знаеше, че не бива да издава предварително нищо пред пътниците.

— Нищо няма. Какво те кара да мислиш така?

— Един от пътниците ми каза. На име Мартънд.

— Мартънд? Че какво знае той? — после продължи някак подозрително. — Работа ли ти е да слушаш глупавите приказки на един глупав пътник? Как изглежда?

Черил се усмихна уморено.

— Просто един, който започна разговор в дневната. Трябва да е шестдесетгодишен и съвсем безопасен, въпреки че му се иска обратното. Но това не е важно. Не се виждат звезди. Всеки го знае и Мартънд каза, че това е важно.

— Така ли? Ние просто преминаваме през един облак. Има много такива облаци в Галактиката и свръхкорабите ги прекосяват.

— Да, но Мартънд казва, че обикновено звездите се виждат дори когато си в облак.

— Че какво разбира той? Да не е някой опитен в открития Космос?

— Не е — призна Черил. — Всъщност мисля, че това му е първото пътешествие. Изглежда обаче, че знае много.

— Обзалагам се. Слушай, върви при него и му кажи да млъкне. Заради тия приказки може да бъде поставен в уединение. А ти също не разказвай подобни истории.

Черил наклони глава:

— Искрено казано, Антоне, държането ти подсказва, че имаш някаква неприятност. Този Мартънд, Луи Мартънд се нарича, е интересен човек. Учител е. Преподава общообразователни науки в осми клас.

— Гимназиален учител! Боже, Черил…

— Не трябва да си толкова пренебрежителен. Той казва, че да се учат деца е една от малкото професии, при които човек трябва да знае по малко за всичко, тъй като децата задават въпроси и умеят да доловят неверния отговор.

— Е, тогава може би и ти трябва да се специализираш в откриването на неверни отговори. Сега, Черил, върви и му кажи да млъкне, или аз ще отида.

— Добре. Но първо кажи вярно ли е, че се движим в хидроксилен облак и реакторът е спрян?

Вилюкис отвори уста, после я затвори. Доста време измина, преди да изрече:

— Кой ти каза това?

— Мартънд. Сега отивам.

— Не — спря я рязко Вилюкис. — Почакай малко. На кого още е казал това?

— На никого. Заяви, че не желае да предизвиква паника. Бях там, когато размишляваше върху всичко това, поне така предполагам, и затова не устоя да ми го каже.

— Знае ли, че ме познаваш?

Челото на Черил леко се набразди.

— Мисля, че му споменах нещо.

Вилюкис изпръхтя.

— Не допускаш ли, че тоя смахнат старец, когото си изнамерила, иска да покаже какъв е умник. Чрез тебе иска да направи впечатление и на мене.

— Нищо подобно — възрази Черил. — Всъщност той специално заръча да не ти споменавам нищо.

— Като знае, естествено, че веднага ще дойдеш при мене.

— Защо би искал да го направя?

— За да ме изложи. Знаеш ли какво означава да си Енергетик? Всеки негодува срещу тебе, всеки е против тебе, защото си толкова нужен, защото ти…

Черил го прекъсна:

— Но какво общо има това? Ако Мартънд греши, как би могъл да те изложи това? А ако е прав… Прав ли е, Антоне?

— Е, какво точно каза?

— Не съм сигурна, разбира се, дали мога да си припомня всичко — отвърна замислено Черил. — Беше след като приключихме Скока. Всъщност само няколко часа след това. Всички говореха, че не се виждат звездите. В дневната всеки твърдеше, че трябва скоро да има друг Скок, защото какво представлява едно пътуване в далечния Космос, ако няма гледка. Разбира се, знаехме, че трябва да пътуваме поне един ден. Тогава влезе Мартънд, видя ме и ме заговори. Струва ми се, че му харесвам.

— Но мен ми се струва, че аз не го харесвам — рече мрачно Вилюкис — Продължавай.

— Казах му че е твърде скучно без гледка и той ми отговори, че така щяло да бъде доста време. При това изглеждаше разтревожен. Естествено, запитах го защо говори такива неща и той ми обясни причината — реакторът бил изключен.

— Кой му е казал?

— Обясни, че в една от мъжките тоалетни винаги се чувало тихо бръмчене, но сега вече изчезнало. Добави още, че имало едно място в шкафа в игралната зала, където държат шахматните дъски и фигури, там стената била топла поради реактора, но вече топлина не се усещало.

— Това ли са всичките му доказателства?

Черил не му обърна внимание и продължи:

— Каза, че звезди не се виждат, понеже сме били сред облак от прах и че реакторите са спрени поради липса на водород. И вероятно няма да има достатъчно енергия за нов Скок и че ако търсим водород, бихме обикаляли с години, за да се измъкнем от облака.

Смръщеното лице на Вилюкис доби свиреп вид:

— Той разпространява паника. Знаеш ли…

— Нищо не разпространява. Заръча ми да не споменавам нищо пред никого, тъй като това би предизвикало паника, пък и можело нищо да не се случи. На мене го каза само защото току-що бе дошъл до това заключение, беше много възбуден и му се искаше да сподели с някого. Каза още, че от това положение може много лесно да се излезе и че Енергетикът знаел какво да прави, така че няма нужда да се тревожим. И тъй като ти си Енергетикът, струваше ми се, че трябва да те попитам дали наистина той е прав за облака и дали ти действително си се погрижил за всичко.

Вилюкис каза:

— Този твой гимназиален учител не разбира нищо от тези неща. Стой си настрана от него. А той обясни ли ти какъв е този тъй наречен лесен изход от положението?

— Не. Трябваше ли да го попитам?

— Ами. Защо да го питаш? Какво ли би могъл да знае той? Е, все пак, може и да го попиташ. Любопитен съм какво има предвид този идиот. Да, попитай го.

— Мога веднага да го сторя — кимна Черил. — Но кажи ми, наистина ли сме в беда?

Вилюкис отвърна кратко:

— Това вече е моя работа. Докато аз не го потвърдя, значи не сме в беда.

Той дълго гледа затворената след нея врата, едновременно ядосан и притеснен. Какво се стремеше да постигне този Луис Мартънд, този учител, със своите успешни догадки?

Ако се наложи да кръстосват продължително, трябваше внимателно да уведоми пътниците, иначе никой не би оцелял. А ако тоя Мартънд го крещеше на всички, които биха го слушали…

Почти свирепо Вилюкис набра комбинацията за капитана.

* * *

Мартънд беше строен и имаше много спретнат вид. Устните му сякаш винаги бяха готови за усмивка, въпреки че лицето и поведението му носеха белега на учтива сериозност, като че ли непрекъснато очаква събеседникът му да каже нещо наистина важно.

Черил се обърна към него:

— Говорих с господин Вилюкис. Той е Енергетикът, знаете. Разказах му вашите предположения.

Мартънд остана потресен и поклати глава:

— Страхувам се, че не е трябвало да го сторите!

— Той наистина изглеждаше недоволен.

— Естествено. Енергетиците са особен народ и не обичат външни лица…

— Разбирам това. Но той настоя, че нямало нищо тревожно.

— Разбира се, че не — съгласи се Мартънд, хвана ръката й, потупа я успокоително и я задържа в своята. — Казах ви, че има лесен изход от положението. Той вероятно вече извършва приготовленията. Все пак предполагам, че ще мине известно време, докато се сети за това.

— За какво да се сети? — запита Черил и добави по-меко. — Защо да не се сети, щом на вас ви е дошло на ум?

— Той е специалист, скъпа млада госпожице. Специалистите мислят с понятията на своята специалност и им е трудно да се откъснат от тях. А аз никога не следвам приетите норми. Когато трябва да подготвя демонстрация за учениците в клас, в повечето случаи импровизирам. Никога не съм бил в училище, което да е разполагало с миниатюрен атомен реактор, а когато урокът е навън, налага се да използувам керосинен термоелектричен генератор.

— Какво е това керосин?

Мартънд се засмя. Изглеждаше възхитен.

— Видяхте ли? Хората забравят. Керосинът е течно гориво. Още по-примитивен източник на енергия, който хората са използували много преди него, е огън от запалени дърва. И ги запалвали чрез триене. Срещали ли сте някога някои от тези видове? Вземате клечка кибрит…

Черил гледаше недоумяваща и Мартънд продължи снизходително:

— Е, няма значение. Само се опитвам да си представя, че вашият Енергетик ще трябва да се замисли за нещо по-примитивно от ядрен синтез и това ще му струва време. Колкото до мен, свикнал съм да работя с примитивни методи. Знаете ли какво има навън?

Той посочи панорамния прозорец, който в този момент беше напълно безинтересен, толкова безинтересен, че дневната бе почти безлюдна поради тази липса на изглед.

— Облак, облак от прах.

— Да, но от какъв вид? Това, което се намира навсякъде, е водородът. Той е основната материя на Вселената и свръхкорабите зависят от него. Никой кораб не може да носи със себе си достатъчно гориво, за да извършва тези повтарящи се Скокове, нито път многократно да набира скорост до светлинната, а после да забавя. Горивото се събира от Космоса.

— Знаете ли, винаги съм се чудила на това. Мислех си, че Космосът е празен.

— Почти празен, мила госпожице, и това „почти“ е твърде много. Когато пътувате със скорост сто хиляди мили в секунда, бихте могли да съберете и да сгъстите огромно количество водород, въпреки че в един кубически сантиметър има само няколко негови атома. И това малко количество водород благодарение на непрекъснатия ядрен синтез ни доставя всичката необходима енергия. В облаците водородът обикновено е по-нагъсто, но пречистването би могло да причини неприятности, какъвто е случаят сега.

— Откъде знаете, че в този облак има замърсители?

— Защото в противен случай господин Вилюкис нямаше да изключи реактора. Най-разпространените след водорода елементи във Вселената са хелият, кислородът и въглеродът. Щом помпите на реактора са спрени, това означава, че има недостиг на гориво, т.е. освен водород има и нещо, което може да повреди сложната система на реактора. Това, естествено, не може да бъде хелият, който е безвреден. Възможно е да са хидроксилни групи, това ще рече комбинация от кислород и водород. Разбирате ли?

— Мисля, че разбирам — кимна Черил. — Учила съм го в общообразователните предмети в училище и си спомням нещичко. Прахът всъщност представлява хидроксилни групи, прикрепени към твърди прахови зрънца.

— Или дори свободни, в газообразно състояние. Хидроксилът дори не е толкова опасен за реакторната система, разбира се, в умерени количества, но въглеродните съединения са вредни. Най-вероятно това е формалдехид и аз бих предположил съотношение едно към четири в полза на хидроксилите. Сега ясно ли ви е?

— Не мога да разбера — заяви Черил категорично.

— С тези съединения не може да се направи ядрен синтез. При нагряване до няколкостотин милиона градуса те се разпадат на свободни атоми и концентрацията на кислорода и въглерода просто ще повреди системата. Но защо не ги вкараме в реакция при нормални температури? Ако приложим налягане, хидроксилът ще се съедини с формалдехида и тази реакция няма да навреди на системата. Сигурен съм, че добрият Енергетик може така да модифицира реактора, че да извършва химични реакции при стайна температура. Енергията от реакцията може да се акумулира и след известно време ще бъде достатъчна за извършване на Скок.

Черил вдигна вежди.

— Това въобще не ми е ясно. В сравнение с ядрения синтез химичните реакции едва ли дават някаква енергия.

— Съвсем сте права, скъпа. Но на нас не ни трябва много. След предишния Скок остава количество енергия, недостатъчно за втория Скок — такива са правилата. Готов съм да се обзаложа, че вашият приятел, Енергетикът, е направил така, че да му липсва колкото може по-малко енергия. Енергетиците обикновено постъпват така. Малкото енергия, която не достига, може да се събере и от обикновена химична реакция. И тогава, щом след Скока се озовем вън от облака, един едноседмичен полет в Космоса ще ни позволи да съберем достатъчно енергия, за да продължим без проблеми. Разбира се… — Мартънд сви рамене.

— Да?

— Разбира се — продължи Мартънд, — ако по някаква причина господин Вилюкис се забави, тогава може да има неприятности. С всеки изминал преди Скока ден запасите ни намаляват, понеже се изразходва енергия за ежедневни нужди. След известно време химичните реакции няма да са в състояние да ни доставят енергията за Скока. Но се надявам, че той няма да чака толкова дълго.

— А защо не му кажете вие това? Сега?

Мартънд поклати глава:

— Да кажеш нещо на Енергетик? Не бих могъл да го сторя, скъпа.

— Тогава аз ще го направя.

— О, не. Той сигурно ще се досети сам. Всъщност готов съм да се обзаложа с вас. Разкажете му точно какво казах и добавете, че той самият сигурно вече е мислил по въпроса и дори е включил реакторната тръба в действие. И ако спечеля…

Мартънд се усмихна.

Черил също се засмя.

— Ще видя — каза тя.

Мартънд се загледа замислено след нея. Мислите му не бяха изцяло заети с очакваната реакция на Вилюкис.

Не беше изненадан когато един от охраната на кораба се появи почти веднага и го помоли:

— Моля, елате с мен, господин Мартънд.

Мартънд отвърна учтиво:

— Благодаря ви, че ме оставихте да довърша спокойно. Страхувах се, че няма да успея.

Малко повече от шест часа изминаха, преди да разрешат на Мартънд да се срещне с капитана. Затварянето му (поне той мислеше така), беше всъщност изолация, но не бе тягостно. Когато отиде при капитана, последният изглеждаше изморен и не особено враждебно настроен.

— Съобщиха ми, че разпространявате слухове, които създават паника сред пътниците. Това е сериозно обвинение — рече Хенсън.

— Разговарях само с една пътничка, сър, и то преднамерено.

— Така мислим и ние. Поставихме ви веднага под наблюдение и ми докладваха доста подробно за разговора ви с госпожица Черил Уинтър. Това е бил втори разговор по този въпрос.

— Точно така, сър.

— Очевидно вие сте целели същността на разговора да бъде предадена на господин Вилюкис.

— Да, сър.

— Не ви ли мина през ума да отидете лично при него?

— Съмнявах се, че ще ме изслуша, сър.

— Или при мене?

— Вие бихте ме изслушали, но как щяхте да предадете информацията на господин Вилюкис? Тогава вие самият щяхте да използувате услугите на госпожица Уинтър. Енергетиците си имат своите странности.

Капитанът кимна разсеяно.

— Какво очаквахте да се случи, когато госпожица Уинтър предаде информацията на Вилюкис?

— Надеждата ми беше, сър — рече Мартънд, — че той би се отбранявал по-малко от госпожица Уинтър, отколкото от когото и да било другиго. Би се чувствувал по-малко застрашен. Надявах се, че той ще се засмее, ще й каже, че идеята е проста и му е хрумнала много преди това и че наистина уловителите вече действуват и химичната реакция е в ход. Тогава, след като се отърве от госпожица Уинтър, а си представям, че това щеше да стане бързо, той наистина щеше да ги включи и да ви съобщи какво е направил, като просто пропусне да спомене за мен или за госпожицата.

— Не помислихте ли, че може да отхвърли тази идея като неосъществима?

— Имаше такава вероятност, но не се реализира.

— Откъде знаете?

— Половин час след като бях затворен, осветлението в стаята забележимо намаля и вече не се усили. Предположих, че разходите на енергия в кораба са били сведени до възможния минимум. Предположих също, че Вилюкис хвърля всичко в кюпа, за да може химичната реакция да осигури достатъчно захранване за началото на Скок.

Капитанът се намръщи.

— Кое ви дава сигурността, че можете да управлявате от разстояние господин Вилюкис? Сигурен съм, че никога не сте имали работа с Енергетици, нали?

— Но, капитане, аз преподавам на ученици от осми клас. Имал съм работа с други деца.

За момент капитанът остана вдървен. После бавно се отпусна в усмивка:

— Харесвате ми, господин Мартънд, но това няма да ви помогне. Вашите очаквания наистина се сбъднаха. Доколкото мога да преценя, точно както предвиждахте. Но разбрахте ли какво последва?

— Ще разбера, ако ми кажете.

— Господин Вилюкис трябваше да прецени вашето предложение и да реши веднага дали може да са реализира то. Наложи се да извърши редица прецизни настройки на системата, за да проведе химичните реакции, без да попречи с това на бъдещите ядрени реакции. Трябваше да определи максималната безопасна скорост на реакцията; количеството акумулирана енергия, която не бива да се изразходва, кога може без риск да се опита да задействува двигателите; вида и природата на Скока. Всичко това трябваше да се извърши бързо и само Енергетик можеше да го направи. Всъщност не всеки Енергетик щеше да го постигне. Дори като Енергетик господин Вилюкис е изключение. Сега разбрахте ли?

— Твърде добре.

Капитанът погледна часовника на стената и включи екрана. Както и през повечето време от последните два дни, той беше тъмен.

— Господин Вилюкис ме информира за времето, когато ще опита да включи машините за Скока. Той мисли, че всичко ще работи добре, и аз съм уверен в неговата преценка.

— Ако той не успее — мрачно забеляза Мартънд, — ние ще се окажем пак в предишното положение, но вече лишени от енергия.

— Разбирам това — каза Хенсън — и тъй като сигурно чувствувате известна отговорност за подхвърлената идея, мисля, че ще искате да почакате тук през напрегнатите мигове, които ни предстоят.

Двамата мъже наблюдаваха мълчаливо екрана. Изминаха секунди, после минути. Хенсън не спомена точно определено време и Мартънд не знаеше колко още остава до Скока и дали вече срокът не е минал. Единственото, което можеше да стори, бе от време на време да поглежда за миг лицето на капитана. Но то оставаше преднамерено безизразно.

И тогава усети онова странно присвиване, което изчезва почти веднага като тик на коремната стена. Скокът бе извършен.

— Звезди — промълви Хенсън с дълбоко удовлетворение.

Екранът блесна с цял рояк звезди. В този момент Мартънд не можеше да си припомни по-чаровна гледка от тази през целия си живот.

— И точно навреме — отбеляза Хенсън. — Красива работа. В момента сме напълно лишени от енергия, но за две-три седмици ще се заредим отново и през това време пътниците ще има какво да съзерцават.

Макар и удовлетворен, Мартънд бе твърде изтощен, за да разговаря.

Капитанът се обърна към него.

— Да, господин Мартънд, идеята ви си я биваше. Може да се спори дали точно тя спаси кораба и всички в него. Може също да се оспорва дали самият господин Вилюкис щеше да се сети за нея навреме. Но върху това нима да разсъждаваме изобщо, тъй като вашата роля ще остане във всички случаи скрита. Господин Вилюкис извърши работата и това бе една виртуозна работа, дори ако се вземе предвид, че идеята подхвърлихте вие. Той ще бъде похваленият и той ще получи високите отличия. А вие няма да получите нищо.

Мартънд замълча за известно време. След това каза:

— Разбирам. Енергетикът е незаменим, а аз не съм като него. Ако гордостта на господин Вилюкис се накърни, макар и мъничко, той може да стане безполезен за вас, а вие не можете да си позволите да го загубите. Колкото се отнася до мене… е, нека бъде, както пожелаете. Приятен ден, капитане.

— Не съвсем — задържа го капитанът. — Ние не можем да ви вярваме.

— Но аз няма нищо да кажа.

— Може би нямате намерение, но всичко се случва. Не можем да се уповаваме на случайността. До края на пътуването вие ще останете под домашен арест.

Мартънд се намръщи.

— Защо? Защото спасих вас, вашия проклет кораб, че и Енергетика ви?

— Точно за това. Заради спасяването на кораба. Така излиза.

— Къде е справедливостта?

Капитанът бавно поклати глава.

— Това е рядка стока, трябва да призная, и понякога твърде скъпа, за да си позволим да я притежаваме. Вие дори не можете да се върнете в стаята си. Няма да се виждате с никого до края на пътуването.

Мартънд потърка брадата си.

— Сигурно вие нямате буквално това предвид, капитане.

— Страхувам се, че съвсем буквално.

— Но има друг, който би проговорил. Случайно, без да ще. Вие по-добре поставете и госпожица Уинтър под домашен арест.

— И да удвоя несправедливостта?

— Нещастието обича компания — забеляза Мартънд.

Капитанът се усмихна.

— Може би сте прав — заключи той.