Айзък Азимов
Такъв прекрасен ден…

На 12 април… година по неизвестни причини се поляризира страничният клапан на модулатора на полето на Вратата, която принадлежеше на мисиз Хеншоу. В резултат — плановете на мисиз Хеншоу за този ден изцяло се провалиха, а синът й Ричард получи странна невроза.

Тя не бе от неврозите, описани в обикновените учебници, и, разбира се, малкият Ричард се държеше, общо взето, така, както се полага на едно добре възпитано дванадесетгодишно момче при нормални обстоятелства.

Обаче от 12 април нататък Ричард Хеншоу трябваше да полага извънредно големи усилия, за да си наложи да мине през Вратата.

* * *

Онази сутрин мисиз Хеншоу се беше събудила, както обикновено в момента, когато домашният й робот безшумно се бе вмъкнал в стаята с чашка кафе, поставена върху малък поднос.

През този ден мисиз Хеншоу възнамеряваше да иде до Ню Йорк, но преди това трябваше да свърши някои неща, които не могат да се поверят на робата, затова, като отпи няколко глътки, тя стана от леглото.

Роботът се отдръпна, плъзгайки се безшумно по диамагнитното поле, което поддържаше овалното му тяло на около сантиметър от пода, и се върна в кухнята, където натисна съответните копчета на различните кухненски уреди и скоро стандартната закуска бе готова.

Мисиз Хеншоу обгърна със сантиментален поглед кубографията на покойния си мъж и както винаги с удоволствие премина през всички стадии на обичайния сутрешен ритуал. Чуваше как на другия край на етажа синът й се приготвя, но знаеше, че няма нужда да се намесва. Роботът ще се погрижи Ричард да вземе душ, да облече чисти дрехи и да закуси добре. След като бяха инсталирали миналата година тергодуша, измиването и изсушаването бяха станали толкова приятни, че тя не се съмняваше — Дики ще се измие без всякакви увещания.

Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да целуне момченцето по бузата, преди то да излезе. Тя чу мекия звън, който издаде роботът, и който означаваше, че наближава началото на заниманията в училище, и слезе със силовия асансьор на долния етаж, за да изпълни майчиния си дълг.

С джобен прожекционен апарат в ръка и с няколко ролки учебни филми, които се полюшваха на гърба му, Ричард стоеше пред Вратата. Беше много мрачен.

— Знаеш ли, мамо — каза той, — набрах координатите на училището, но нищо не стана.

Едва ли не машинално тя отвърна:

— Глупости, Дики. Никога не съм чувала подобно нещо.

— Тогава опитай ти.

Мисиз Хеншоу опита на няколко пъти. Странно. Вратата на училището винаги е настроена да допуска свободно когото и да е. Вратите на домовете на приятелите й може и да не са нагласени да приемат гости, но в такъв случай следва да има сигнал и тогава всичко би било ясно. През този ден обаче въпреки всичките й манипулации, Вратата си оставаше безжизнена сива преграда. Нямаше съмнение, че Вратата се бе повредила, а бяха минали само пет месеца след редовния есенен преглед от страна на фирмата.

Мисиз Хеншоу здравата се ядоса.

И защо трябва да се повреди тъкмо в деня, в който тя бе запланувала толкова много неща. Мисиз Хеншоу с досада си спомни, че преди месец се беше отказала от монтирането на допълнителна Врата, за да избегне излишни разноски. Но откъде да знае, че Вратите са станали толкова ненадеждни?

Все още кипнала от яд, тя се приближи до видеофона и каза на Ричард:

— Дики, мини по пътя и използувай Вратата на семейство Уилямс.

Колкото и странно да е, ако се вземат пред вид последвалите събития, Ричард се възпротиви:

— Да, мамо, но ще се изцапам. Не е ли по-добре да си стоя в къщи, докато поправят Вратата?

И също така, колкото и странно да е, мисиз Хеншоу бе настояла да бъде изпълнено решението й. Без да изпуска из пръстите си диска за набиране на видеофона, тя каза:

— Няма да се изцапаш, ако обуеш галоши върху обувките си и не забравяш хубавичко да се изчистиш, преди да влезеш в къщата.

— Но…

— И никакви възражения, Дики. Ти трябва да бъдеш в училище. Ще те гледам като отиваш. Само че по-бързо, защото ще закъснееш.

Роботът — той бе много съобразителна машина, най-нов модел — вече бе застанал пред Ричард и услужливо му протягаше галошите.

Ричард надяна върху обувките си прозрачните пластмасови щитчета и с подчертано нежелание тръгна към изхода.

— Аз дори не зная как се отваря това нещо, мамо.

— Просто натискаш ето това копче — показа му мисиз Хеншоу. — Червеното копче. На него пише „Авариен изход“ И не се бави. Искаш ли роботът да дойде с тебе?

— Не, дявол да го вземе — мрачно отвърна Ричард. — Да не мислиш, че съм малък? — Звукът на затръшвала се врата заглуши мърморенето му.

Едва докосвайки с пръсти диска на видеофона, мисиз Хеншоу набра нужния номер и на твърде висок глас изрази пред фирмата мнението си за нейната продукция.

Джо Блум, скромен млад човек, който бе завършил техникум и курсове за повишаване на квалификацията си по механика на силовите полета, пристигна в резиденцията на Хеншоу след по-малко от половин час. Той наистина бе твърде компетентен, макар че младостта му събуди у мисиз Хеншоу инстинктивно недоверие. Тя отвори подвижната част от стената веднага щом Джо изсвири с клаксона и видя, че той енергично изтърсва от дрехите си уличния прах. Вече бе свалил галошите си. Мисиз Хеншоу затвори стената и от това пряката слънчева светлина, която бе нахлула в къщата, секна.

— Добре поне, че пращат човек — рязко отвърна мисиз Хеншоу на поздрава на механика. — Целият ми ден пропадна.

— Много съжалявам, госпожо. И какво се е случило?

— Тя просто не работи. Изобщо нищо не се променя, когато набираш някакви координати — каза мисиз Хеншоу. — И то започна без каквото и да е предупреждение. Наложи се да пратя сина си у съседите през ей това… това нещо.

Тя посочи „аварийния изход“, където бе посрещнала механика.

Той се усмихна и заговори с тон на човек, който има специални познания за Вратите.

— Това също е врата, госпожо. Само че тази дума не се пише с главна буква. Това е нещо като механична врата. По-рано е имало само такива.

— Е, добре, че поне тя работи. Моето дете трябваше да излезе по мръсотията и да стане плячка на микробите.

— Времето на улицата не е лошо, госпожо — каза механикът с вид на познавач, на човек, който поради професията си е принуден да бъде на открито почти всеки ден. — А понякога времето е наистина неприятно. Но Вие, струва ми се, желаете незабавно да поправя тази ваша Врата, нали, госпожо?

Той седна на пода, отвори големия куфар с инструменти, който бе донесъл със себе си, и само за половин минута с помощта на точков демагнитизатор свали лицевата страна на блока за управление и оголи лабиринт от сложни детайли.

Мисиз Хеншоу го наблюдаваше със скръстени ръце.

Най-сетне механикът възкликна:

— А, ето го! — и с умело движение измъкна спирачния клапан. — Този клапан се е размагнитил, госпожо. Това е всичко. — Той прокара пръст по отделенията на куфара си и извади съвсем същата част. — Тези неща много обичат да се повреждат внезапно. Най-неочаквано.

Той постави блока за управление на мястото му и стана.

— Сега вече всичко ще се оправи, госпожо.

След това той набра контролна комбинация от цифри, анулира я, после набра нова. И всеки път унилата сивота на Вратата се превръщаше в дълбока кадифена чернота.

— Разпишете се, моля Ви, ето тук, госпожо, и бъдете така добра да отбележите номера на вашата сметка.

Механикът набра нова комбинация от цифри, този път координатите на своя сервиз и като докосна вежливо челото си с пръст, премина през Вратата. Щом тялото му проникна в тъмното пространство, очертанията му веднага се изгубиха. Последен изчезна крайчецът на куфара с инструментите и Вратата отново си възвърна своя унил сив цвят.

След половин час, когато мисиз Хеншоу най-сетне бе привършила прекъснатите си приготовления и все още негодуваше по повод на сутрешния инцидент, видеотелефонът зазвъня досадно и от това иззвъняване започнаха нейните истински беди.

* * *

Мис Елизабет Робинс бе смутена. Малкият Дик Хеншоу винаги досега се бе проявявал като добър ученик. Никак не й се искаше да се оплаква от него. И все пак, каза си тя, днес той се държи много странно. И тя, разбира се, трябва да поговори с майка му, а не с директора на училището.

По време на сутрешната почивка тя се възползува от видеофона, като остави един от учениците да наглежда останалите. Набра нужния номер и усети, че разглежда необикновено внимателно красивата и малко страшна глава на недоволната от нещо мисиз Хеншоу.

Мис Робинс се уплаши, но вече беше късно за отстъпление. Тя започна боязливо:

— Мисиз Хеншоу, аз съм мис Робинс.

Мисиз Хеншоу я обгърна с поглед, който не изразяваше нищо, после попита:

— Учителката на Ричард? — гласът й звучеше сухо и надменно.

— Точно така. Обаждам ви се, мисиз Хеншоу — продължи мис Робинс, — да ви кажа, че тази сутрин Дик дойде на училище много късно.

— Нима? Не може да бъде. Аз го видях, като излезе.

Мис Робинс се престори на вежливо учудена. Тя попита:

— Искате да кажете, че сте го видели как той ползува Вратата?

Мисиз Хеншоу бързо отвърна:

— Не, не. Нашата Врата временно не работеше. Изпратих го у съседите и той използува тяхната Врата.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Да не би да Ви лъжа?

— Какво говорите, мисиз Хеншоу. Нямах предвид това. Исках да кажа: сигурна ли сте, че той е стигнал до съседите? Може би е сбъркал пътя…

— Глупости. Ние имаме прекрасни карти и аз не се съмнявам, че Ричард отлично знае къде се намира която и да е къща от район А–3.

След това със спокойната гордост на човек, който съзнава видното си обществено положение, добави:

— Не че му се налага да знае това, разбира се. Достатъчно е да провери нужните координати в справочника…

Мис Робинс, която бе израсла в семейство, на което винаги се налагаше да ползува своята Врата много икономично поради стойността на енергията, поглъщана от нея, и която поради това доскоро ходеше пеш, се засегна от тази горделивост. Тя изрече доста натъртено:

— Хм, страхувам се, мисиз Хеншоу, че Дик не е използувал Вратата на съседите. Той закъсня за училище повече от час и състоянието на галошите му не оставя никакво съмнение, че той е скитал из улиците. Те са кални.

— Кални? — повтори мисиз Хеншоу със същата интонация — Какво казвате? И как обяснява той това?

Мис Робинс не можеше да не изпита удоволствие от явното смущение на тази жена. Тя продължи:

— Той категорично отказва да говори за това. Честно казано, мисиз Хеншоу, струва ми се, че той е болен. Именно за това ви се обаждам. Може би ще пожелаете да го види лекар?

— Има ли температура? — в гласа на майката се долавяха звънтящи нотки.

— О, не. Не искам да кажа, че е болен физически. Става дума за неговото отношение към околния свят и за израза на очите му. — Тя се колебаеше, после като се стараеше да бъде колкото може по-деликатна, промълви:

— Струва ми се, че една обикновена проверка чрез психосондиране може би ще…

Тя не довърши изречението. Мисиз Хеншоу я прекъсна с леден тон; единствено доброто й възпитание пречеше той да премине в животинско ръмжене:

— Искате да кажете, че Ричард е неврастеник?

— О, не, мисиз Хеншоу, но…

— Разбира се, че тъкмо това искате да кажете. Що за идея! Той винаги е бил съвсем здрав. Ще проуча тази история, щом той се върне в къщи. Сигурна съм, че ще ми даде някакво напълно нормално обяснение.

Връзката рязко се прекъсна и мис Робинс се почувствува обидена и някак глупава. В края на краищата тя просто се бе опитала да изпълни това, което смяташе за свое задължение.

Тя побърза да се върне в клас и мимоходом погледна металическия циферблат на стенния часовник. Времето за самоподготовка изтичаше. Следващият час бе по литература.

Но мис Робинс не бе изцяло завладяна от мисли за литературата. Съвсем машинално тя извикваше учениците един по един и им предоставяше да прочетат по избор откъс от своите литературни творения. Също така машинално тя записваше един от тези откъси на магнитофонна лента и го пускаше през малкия вокализатор, за да им покаже как трябва да четат по английски.

Както винаги, в механичния глас на вокализатора звучеше съвършенство и пак, както винаги, му липсваше индивидуалност. По-рано мис Робинс понякога се бе замисляла дали е разумно да се обучават децата на реч, лишена от индивидуалност, с която се постига еднаква интонация при всички.

Днес обаче тя съвсем не мислеше за това. Наблюдаваше единствено Ричард Хеншоу. Той тихичко седеше на мястото си, без да обръща никакво внимание на онова, което го заобикаляше. Бе вглъбен в себе си и никак не приличаше на по-раншното момченце. Тя разбра, че тази сутрин с него се беше случило нещо необикновено и следователно тя бе постъпила правилно, като бе позвънила на майка му, макар че може би не биваше да споменава за психосондирането. Но този метод е толкова популярен сега… Изследват всички наред. В това няма нищо унизително. Или поне се смята, че няма.

Накрая тя извика Ричард. Наложи се да повтори фамилията му два пъти и едва тогава той чу и стана.

Бяха писали съчинение на тема: „Кое древно транспортно средство бихте избрали за пътешествие и защо, ако ви предложеха да избирате?“ Мис Робинс използуваше тази тема всеки срок. Темата беше хубава, защото развиваше чувство на историзъм. Тя караше децата да се замислят за начина на живот на хората през миналите векове.

Мис Робинс слушаше как Ричард чете с тих, монотонен глас.

— Ако имах избор сред древните транспортни средства — каза той, като произнасяше „средстви“ вместо „средства“, — щях да избера стратолайнерът. Той се движи полека, както и всички останали транспортни средстви, но пък е чист. Понеже се движи в стратосферата, той трябва да бъде напълно херметичен и затова едва ли ще се заразите от някаква болест. Можете да видите звездите, ако е нощем, почти както в планетария. Ако погледнете надолу, ще видите Земята като на карта, или може би облаците… — Той прочете още няколкостотин думи.

Когато момчето свърши, мис Робинс живо каза:

— Думата средство в множествено число става средства, ударението е на първата сричка. И не може да се каже „движи се полека“ или „виждам силно“. Как трябва да се каже, деца?

Отговорите прозвучаха в нестроен хор…

Така минаха часовете. Дойде обяд. Някои ученици обядваха в училището, някои си ходеха в къщи. Ричард остана. Това направи впечатление на мис Робинс, понеже обикновено той се връщаше в къщи.

Мина пладне, после би последният звънец и двадесет и пет момченца и момиченца започнаха шумно да се строяват.

Мис Робинс плесна с ръце:

— По-бързо, деца. Зелда, застани на мястото си…

— Изпуснах си перфоратора, мис Робинс — изписука, оправдавайки се, момиченцето.

— Хайде, прибери си го. По-бързичко, деца, по-бързичко.

Тя натисна копчето и част от стената се прибра в нишата и откри сивкавата чернота на Вратата. Това не бе обикновената Врата, която учениците ползуваха, когато си отиваха да обядват, а усъвършенствуван модел, с който това процъфтяващо частно училище се гордееше много.

Вратата беше двойно широка и имаше голямо внушително приспособление, наречено „автоматичен избирач на номера“, чрез който тя можеше да се настройва едновременно на няколко различни координата, набиращи се през определен промеждутък от време.

В началото на всяка учебна година мис Робинс прекарваше по един ден заедно с механика, за да настроят Вратата на координатите на домовете на новите ученици. Но после пък, слава богу, през целия срок обикновено не ставаше нужда на викат механика.

Децата се наредиха по азбучен ред — отпред момичетата, зад тях момчетата. Вратата стана кадифено-черна и Естер Адамс махна с ръка, като влизаше в нея:

— Довиж…

Думата „довиждане“ секна по средата, както обикновено.

Вратата посивя, после отново почерня. Редицата постепенно намаля — Вратата поглъщаше момиченцата едно след друго и пренасяше всяко от тях право в къщи. Разбира се, някои майки забравяха да настроят своята Врата на индивидуално допускане в определеното време и тогава училищната Врата си оставаше сива. След едноминутно изчакване Вратата автоматично набираше координатите на дома на следващия по ред, а ученикът, чиято Врата не беше отворена, изчакваше да си разотидат всички, след което позвъняваха на разсеяната майка и оправяха създалото се положение. Това винаги действуваше на децата зле, те много тъгуваха, понеже смятаха, че в къщи не мислят за тях. Мис Робинс винаги се стараеше да внуши тази мисъл на родителите, когато ги посещаваше, но въпреки това подобни инциденти се случваха поне по веднаж на всеки срок.

Възникваше и още едно усложнение, при това твърде често, когато някое момиченце или момченце заемеше чуждо място в редицата. Въпреки бдителността на учителите това все пак се случваше понякога, особено в началото на учебната година, когато децата още не бяха свикнали с местата си в редицата.

Когато станеше така, около половин дузина деца внезапно се намираха в чужди домове и се налагаше да ги връщат обратно. Докато се отстрани неразборията, минаваха няколко минути и родителите много се сърдеха.

Изведнаж мис Робинс забеляза, че редицата престана да се движи. Тя подвикна на момченцето, което стоеше най-отпред:

— Влизай, Семюел, какво, чакаш?

Семюел направи обидена гримаса и каза:

— Тези координати не са на нашата къща, мис Робинс.

— А чии са тогава? — Тя раздразнено огледа редицата, в която бяха останали пет момченца. — Кой е застанал на чуждо място?

— Това са координатите на къщата на Дик Хеншоу, мис Робинс.

— Къде е той?

Отговори й друго момченце с онази твърде неприятна самодоволна интонация, която неизбежно се появява в гласа на всички деца, когато съобщават на възрастните за простъпките на своите другарчета.

— Той излезе през спасителния изход, мис Робинс.

— Какво?

Училищната Врата включи следващата комбинация от координати и Семюел Джоунз си отиде в къщи. След него един по един и останалите ученици.

Мис Робинс остана сама в класната стая. Тя се приближи до спасителния изход. Това бе съвсем мъничка вратичка, която се отваряше ръчно, скрита в една ниша в стената.

Мис Робинс я открехна едва-едва. Тази врата трябваше да служи за спасителен изход в случай на пожар и се предвиждаше от един остарял закон, който не вземаше пред вид съвременните методи на автоматична борба с пожарите във всички обществени сгради. Там, на улицата, нямаше нищо освен… улица. Грееше ярко слънце, духаше прашен вятър.

Мис Робинс затвори вратата. Беше доволна, че сутринта бе позвънила на мисиз Хеншоу и бе изпълнила дълга си. Сега вече нямаше никакво съмнение, че нещо става с Ричард. Тя подтисна желанието си да позвъни още веднаж.

* * *

През този ден мисиз Хеншоу не отиде в Ню Йорк. Остана си в къщи, изпълнена с тревога, примесена с гняв — последният бе предизвикан от нахалството на мис Робинс.

Петнайсетина минути преди края на учебните занятия тревогата й я накара да застане пред Вратата. Миналата година бе поискала да монтират автоматично устройство, което в три без пет настройваше Вратата на координатите на училището, изключваше ръчното регулиране и поддържаше това състояние, докато Ричард се върне.

Тя не откъсваше поглед от мрачната сивота на Вратата — и защо ли пък това неактивирано силово поле не може да има някакъв друг, по-жив и по-радостен цвят… Тя обхвана с ръце раменете си и почувствува колко студени са ръцете й.

Вратата почерня съвсем навреме, но момченцето го нямаше. Минутите минаваха. Ричард закъсняваше. След това закъсня много, после вече закъсня възмутително.

В три и четвърт мисиз Хеншоу изпадна в пълно недоумение. По-рано при такъв случай тя щеше да позвъни в училището, но сега не можеше да го направи, просто не можеше. Само това не, след като онази учителка се бе усъмнила в психическото състояние на Ричард. Каква наглост!

Мисиз Хеншоу крачеше неспокойно из стаята, палеше цигара след цигара и моментално ги гасеше. А може би тя напразно се тревожи? Нима не може Ричард да е останал след часовете по някаква причина? Но той щеше да я предупреди… Прониза я една догадка: той знае, че тя се кани да иде в Ню Йорк и ще се задържи някъде до късно вечерта… Не, не, той непременно щеше да й каже.

Гордостта й стана на пух и прах. Ще трябва да позвъни в училището, или дори — тя затвори очи и между миглите й се появиха сълзи — в полицията.

А когато отвори очи, пред нея стоеше Ричард с наведена глава и с вид на човек, който очаква да го порази гръм.

— Здравей, мамо.

Тревогата на мисиз Хеншоу мигновено (по начин, известен единствено на майките) премина в гняв.

— Къде беше, Ричард?

После, преди да започне да му опява за безсъвестните вятърничави синове и за майките с разбити сърца, тя го разгледа по-внимателно и изохка от ужас. След това прошепна:

— Ти си бил на улицата!

Синът й погледна прашните си обувки (без галоши), мръсните петънца но лактите си, леко скъсаната си риза. И каза:

— Дявол да го вземе, мамо, просто си помислих, че аз… — и млъкна.

Мисиз Хеншоу попита:

— Да не се е случило нещо с училищната Врата?

— Не, мамо.

— Не разбираш ли, че едва не полудях от тревога за тебе? — Тя напразно чакаше отговор. — Добре, после ще поговорим. Сега ти ще се изкъпеш и всичките ти дрехи до последното кончѐ ще бъдат изхвърлени. Роботе!

Но роботът беше вече реагирал на фразата „ще се изкъпеш“ и бе пристъпил към необходимите действия.

— Обувките си събуй тук — каза мисиз Хеншоу — и тръгвай след робота.

Ричард изпълни заповедта с такова обидено изражение, което беше по-красноречиво от всякакви многословни протести.

Мисиз Хеншоу пое измърсените обувки с два пръста и ги хвърли в шахтата за боклук, която недоволно избръмча под това неочаквано бреме. После старателно избърса ръцете си с хартиена кърпичка и хвърли и нея след обувките.

Тя не седна да вечеря заедно с Ричард, а го остави в компанията на робота. Това, реши тя, ще му покаже колко е недоволна и ще има много по-голямо въздействие от всякакъв упрек или назидание. Така той по-бързо ще разбере, че е постъпил неправилно. Ричард, често си казваше тя, е много чувствително дете.

Но преди да си легне, мисиз Хеншоу се отби при сина си. Тя му се усмихна и му заговори с нежен глас. Струваше й се, че така е по-добре: наказанието трябва да бъде с мярка.

Тя попита:

— Какво е станало днес, момченце Дики? — Така го наричаше някога, косато беше съвсем мъничък, и сега едва не се просълзи от умиление.

Но Ричард се обърна на другата страна и в гласа му прозвуча упорство и студенина.

— Просто не ми се минава през тази проклета Врата, мамо.

— Но защо?

Той размърда ръце под тънките чаршафи — разбира се, дезинфекцирани, сменяни всяка сутрин — и каза:

— Тя не ми харесва и толкова.

— Но тогава как ще ходиш на училище, Дики?

— Ще ставам рано — измърмори той.

— Но Вратата никак не е лоша.

— Тя не ми харесва — той тъй и не се обърна към майка си.

Изпаднала в отчаяние, тя каза:

— Е, сега спи спокойно, утре ще се чувствуваш по-добре.

Тя го целуна и излезе, като прекъсна за миг с ръка пътя на лъча към фотоелемента — светлината в стаята изгасна.

През тази нощ мисиз Хеншоу не можа да заспи. И защо ли Дики така внезапно намрази Вратата? По-рано той изобщо не й обръщаше внимание. Е, разбира се, тази сутрин Вратата се повреди, но би трябвало това да го накара да цени още повече толкова съвременното средство за транспортиране.

Дики се държеше така неразумно…

Неразумно? Това й напомни за мис Робинс и нейната диагноза и мисиз Хеншоу стисна зъби в самотата и уединението на стаята си. Глупости! Момчето е разстроено и сънят е единственото лекарство, от което то има нужда.

Но когато стана на следващата сутрин, сина й го нямаше в къщи. Роботът не умееше да говори, но можеше да изразява „да“ и „не“ чрез жестове на механичните си ръце и само за половин минута мисиз Хеншоу разбра: момчето бе станало половин час по-рано от обикновено, умило се бе криво-ляво и бе изскочило от къщи.

Но не през Вратата.

А иначе — през вратата. Пише се с малка буква.

* * *

През този ден видеофонът на мисиз Хеншоу мелодично иззвъни в три часа и десет минути. Мисиз Хеншоу интуитивно почувствува кой я търси и когато включи екрана, разбра, че не е сбъркала. Тя хвърли бегъл поглед към огледалото, за да се убеди, че лицето й е съвсем безгрижно след този изпълнен с тревоги и грижи ден, и включи предаващото устройство на своя видеофон.

— Моля, мис Робинс — студено каза тя.

Учителката на Ричард беше развълнувана. Тя бързо изрече:

— Мисиз Хеншоу, Ричард умишлено излезе през спасителния изход, въпреки че му казах да използува Вратата. Не зная къде отиде.

Като подбираше внимателно думите, мисиз Хеншоу отвърна:

— Тръгнал е за в къщи.

Мис Робинс бе много огорчена:

— И Вие одобрявате това?

Пребледняла от негодувание, мисиз Хеншоу реши да постави учителката на мястото й:

— Ако моят син не желае да ползува Вратата, това си е негова и моя работа. Доколкото зная, не съществува училищна наредба, която да го задължава непременно да ползува Вратата, нали? — Целият й вид достатъчно ясно показваше, че и да съществуваше такава наредба, тя би направила всичко възможно, за да я отменят.

Мис Робинс пламна, но успя да каже, преди връзката да се прекъсне:

— Аз бих го завела на психосондиране. Непременно бих направила това.

Мисиз Хеншоу продължи да стои, вперила невиждащ поглед в изгасналия екран. Известно време гласът на кръвта я караше да вземе страната на Ричард. Нима е длъжен да ползува Вратата, щом не иска? Но въпреки това тревогата не я напускаше — та поведението на Ричард наистина не е съвсем нормално…

Той се върна в къщи с предизвикателно изражение, но, събрала цялата си воля, майка му го посрещна така, сякаш нищо не бе станало.

В продължение на няколко седмици тя се придържаше към тази политика. Нищо страшно няма, казваше си тя. Детски капризи. Ще мине с възрастта…

Понякога, като слезеше долу за закуска, мисия Хеншоу намираше Ричард застанал мрачно пред Вратата — той я използуваше, когато беше време да отиде на училище. Случваше се той да излиза три дни по нормалния начин. Майка му се въздържаше от коментарии.

Всеки път, когато той постъпеше така и особено ако ползуваше Вратата два пъти, тоест ако се и върнеше в къщи по същия начин, сърцето й се отпускаше и тя си казваше: „Е, ето че всичко свърши“. Но след ден, два или три като наркоман, който се стреми към своя наркотик, той отново тихомълком се измъкваше през вратата с малка буква.

След подобни бягства мисиз Хеншоу отчаяна мислеше за психиатри и психосондиране, но мисълта за мис Робинс неизменно я възпираше, макар че тя едва ли си даваше сметка, че тъкмо това е истинската й подбуда.

Въпреки душевните си страдания мисиз Хеншоу съумя да се приспособи към новия начин на живот. Тя нареди на робота да чака пред вратата (с малка буква) с комплект „Терго“ и с чифт бельо. Ричард безропотно се миеше и сменяше дрехите си. Бельото, чорапите и галошите му неизменно биваха изхвърляни и мисиз Хеншоу мълком приемаше тези разходи.

Веднаж тя предложи на Ричард да я придружи при пътуването й до Ню Йорк. Това бе продиктувано по-скоро от смътното й желание да вижда Ричард до себе си, а не от някакъв предварително обмислен план. Ричард не възрази. Той дори беше щастлив. Смело влезе във Вратата, без дори да се замисли. За разлика от случаите, когато ползуваше Вратата, за да иде на училище, сега в погледа му нямаше и следа от недоволство.

Мисиз Хеншоу ликуваше. Може би тъкмо това е начинът, по който отново ще приучи сина си да ползува Вратата. Тя си блъскаше главата да измисля всевъзможни предлози за пътувания заедно с Ричард. Сметката й за изразходвана енергия достигна невиждани размери поради еднодневните посещения на двамата на един фестивал в Китай.

Това бе в неделя, а на другата сутрин Ричард тръгна право към онази дупка в стената, която ползуваше най-редовно. Събудила се по-рано от обикновено, мисиз Хеншоу сама бе свидетел на това.

— Но защо не през Вратата, Дик?

Той обясни без излишни приказки:

— Тя е подходяща само за далечни пътувания — и излезе от къщи.

И тъй планът й не донесе успех. Веднаж Ричард се върна в къщи мокър до кости. Роботът неуверено се засуети около него, а мисиз Хеншоу, която току-що се бе върнала от дома на сестра си в щата Айова, възкликна:

— Ричард Хеншоу!

Той отвърна помръкнал:

— Заваля дъжд. Неочаквано заваля.

Тази дума не стигна до съзнанието й веднага. Бяха минали двадесет годния, откакто бе ходила на училище и бе учила география. След това си спомни и си представи как от небето се лее вода — бясно, безкрай, луд поток вода, който не може да се спре, като се завърти кранчето, като се натисне копчето или се прекъсне контактът…

Тя попита:

— И ти стоя на дъжда?

Ричард отвърна:

— Но, мамо, аз хукнах към къщи колкото можех по-бързо. Не знаех, че ще завали.

Мисиз Хеншоу мълчеше. Тя бе ужасена и това състояние до такава степен изпълни цялото й същество, че не остана място за никакви думи.

Два дни по-късно Ричард получи хрема, а гърлото му бе пресъхнало и дращеше. Мисиз Хеншоу бе принудена да признае, че вирусът на болестта бе намерил приют в нейния дом, сякаш той бе някаква жалка колиба от железния век.

Това сложи край на гордостта и упорството й и тя с горчивина си каза, че нищо не може да се направи: Ричард има нужда от психиатър.

* * *

Мисиз Хеншоу избра психиатъра много внимателно. Означало тя искаше той да е някъде по-отдалече. Дори си мислеше да се обърне непосредствено към Медицинския център и да избере лекаря наслуки.

Но после й дойде наум, че ако постъпи така, ще си остане просто една от стотиците, потърсили съвет. Ще й отделят не повече почит и внимание, отколкото на който й да е обитател на градските бордеи, които ползуваха обществената Врата. Докато, ако потърси помощ от своя район, думата й ще има необходимата тежест…

А защо пък не? Районът А–3 бе широко известен в света, той бе символ на аристократизъм. Това бе първата община, създадена на основата на максимално използуване на Вратите. Пръв сред първите райони, най-големият, най-богатият, най-известният. Той нямаше нужда нито от фабрики, нито от магазини. Дори и от пътища. Всеки дом бе малък уединен замък, чиято Врата можеше да достави стопанина във всяка точка на света, където съществува също такава Врата.

Мисиз Хеншоу старателно прегледа списъка на петте хиляди семейства, които живееха в район А–3. Тя знаеше, че в него работят няколко психиатри. Медицината имаше многобройни представители в този богат район.

Името на доктор Хемилтън Слоун бе второ по ред и пръстът на мисиз Хеншоу се закова върху картата. Приемната му се намираше на не повече от две мили от резиденцията на семейство Хеншоу. Хареса й името на доктора. А фактът, че живее в район А–3, доказва професионалния му авторитет. При това фактически й е съсед. Той непременно ще разбере, че работата е спешна и конфиденциална.

Без да се колебае повече, тя позвъни в приемната и уговори среща.

* * *

Доктор Хемилтън Слоун бе сравнително млад човек, на не повече от четиридесет години. Той, разбира се, бе чувал за мисиз Хеншоу и я посрещна много любезно.

Когато тя завърши разказа си, Слоун попита:

— И всичко започна от момента, когато Вратата се повреди?

— Точно така, докторе.

— Проявява ли той някакъв страх от Вратата?

— Не, разбира се. Каква нелепа мисъл! — Тя бе извънредно учудена.

— Но това се случва, мисиз Хеншоу, случва се. В края на краищата, ако се замислим как работи Вратата, това наистина е страшничко. Влизате във Вратата и за миг вашите атоми се превръщат в енергетични полета, премествани в друга част на пространството и преобразувани в друга материя. През този миг вие сте мъртви.

— Сигурна съм, че никой не мисли за тези неща.

— Но не е изключено вашият син да мисли за тях. Той е бил свидетел на повредата на Вратата. Може би си казва: „Ами ако Вратата се повреди насред път?“

— Но това са глупости. Та нали той ползува Вратата. Даже е идвал с мене в чужбина. И както вече ви казах, той я използува и когато ходи на училище — веднаж или два пъти седмично…

— Без да се замисля? В добро настроение?

— Е — неохотно промълви мисиз Хеншоу, — оставам с впечатление, че тя малко го подтиска. Впрочем, докторе, какъв смисъл има да говорим за това? Ако вие набързо проведете психосондиране и разберете какви са причините… — И тя завърши непринудено: — Това би било достатъчно. Сигурна съм, че няма нищо опасно.

Доктор Слоун въздъхна. Той ненавиждаше думата „психосондиране“, но едва ли имаше друга дума, която да чува по-често от нея.

— Мисиз Хеншоу — каза той, — няма „психосондиране набързо“. Аз, разбира се, зная, че видеовестниците са пълни с тази глупост, а в някои статии я превъзнасят до небесата, но това е чудовищно преувеличение.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Психосондирането е много сложен процес. Това е процес на проследяване на мисловните вериги. Разбирате ли, мозъчните клетки са свързани една с друга по многобройни начини. Някои от тези „пътища“ се използуват по-често от други. Те представляват стереотипи на мисленето — както на съзнателното, така и на подсъзнателното. Според теорията тези „пътища“ във всеки конкретен мозък могат да се използуват за определяне на умствените заболявания…

— И какво от това?

— Но да се подложи на психосондиране е нещо страшно, особено за едно дете. Психиката неизбежно се травмира. Сондирането отнема повече от час. Освен това резултатите трябва да се изпратят в Централното психоаналитическо бюро за анализ и отговорът ще се получи едва след няколко седмици. И освен всичко останало, мисиз Хеншоу, много психиатри смятат, че сондирането на психическата структура чрез сега съществуващите апарати не дава достатъчно надеждни резултати.

Мисиз Хеншоу сви устни:

— Искате да кажете, че нищо не може да се направи?

Доктор Слоун се усмихна:

— Съвсем не. Психиатри е имало много векове, преди да измислят психосондирането. Дайте ми възможност да поговоря с момчето.

— Само да поговорите?

— Ще ви поискам допълнителни сведения за миналото му, ако се наложи, но мисля, че най-важното е да поговоря с вашия Дики.

— Не, доктор Слоун, съмнявам се, че той ще се съгласи да обсъжда с вас този въпрос. Той дори и с мене отказва да разговаря, а аз съм му майка.

— Това се случва много често — увери я психиатърът. — Понякога детето много по-охотно разговаря с непознати. Но ако не сте съгласна, аз просто няма да се наема с лечението му, защото не виждам друг начин.

Подчертано недоволна, мисиз Хеншоу стана:

— Кога можете да дойдете, докторе?

— Какво ще кажете за събота? Тъкмо детето няма да е на училище. Вие свободна ли сте?

— Ще ви чакаме.

Тя излезе с достойнство, Доктор Слоун я изпрати до Вратата и изчака да набере координатите на своя дом. Той видя как тя влезе във Вратата. Мисиз Хеншоу стана половин жена, четвърт жена, отделен лакът и крак, превърна се в нищо… Това наистина бе страшно.

Дали Вратата някога се е повреждала по време на транспортировка и нечие тяло е оставало половината на едно място, половината на друго? Слоун никога не бе чувал за такъв случай, но разбираше, че той е напълно възможен.

Той отново отиде до бюрото си и провери за колко часа е уговорена следващата консултация. Мисиз Хеншоу, помисли си той, явно се обиди и разочарова, че не успя да го склони да лекува сина й чрез психосондиране.

Но защо, дявол да го вземе? Защо метод като психосондирането, явно шарлатанство по негово мнение, е толкова привлекателен за стотици и хиляди хора? Това сигурно е една от проявите на растящото преклонение пред машините. Всичко, което върши човекът, машините могат да извършат по-добре от него. Машини! Повече машини! Машини за всички житейски ситуации! О времена, о нрави!

Изведнаж собственото му неодобрително отношение към психосондирането започна да тревожи лекаря. Не е ли това страх пред безработицата, която може да бъде предизвикана от растящата технизация на медицината, чувство на неувереност в себе си, машинофобия?…

Слоун реши да обсъди този въпрос със своя собствен аналитик.

* * *

Изминаха първите десет минути, през които всички се чувствуваха неловко, и Слоун реши, че е време да опита. Мисиз Хеншоу се бе втренчила в него и неестествено се усмихваше. Сякаш очакваше той да извърши чудо. Ричард непрекъснато се въртеше на стола си, не реагираше на плахите въпроси на доктор Слоун — беше се изморил, скучаеше и не криеше това.

Изведнаж Слоун попита:

— Искаш ли да се поразходим заедно, Ричард?

Очите на момчето станаха кръгли, то престана да се върти и-погледна доктора в очите:

— Да се поразходим, сър?

— Искам да кажа по улицата.

— Вие ходите ли… по улицата?

— Понякога. Когато имам настроение.

Ричард скочи на крака, цял тръпнещ от нетърпение.

— Аз мислех, че никой не се разхожда по улиците.

— Аз пък понякога се разхождам. И нямам нищо против да бъда с компания.

Момчето се поколеба и седна.

— Мамо?

Мисиз Хеншоу се бе вкаменила от възмущение, но все пак успя да изрече:

— Ама, разбира се, Дики. Само внимавай.

И хвърли бърз, злобен поглед към доктор Слоун.

* * *

Доктор Слоун бе излъгал. Той не бе излизал на открито, откакто бе влязъл в колежа. Наистина той обичаше спорта, но по време на обучението му вече бяха широко разпространени закритите плавателни басейни и тенискортовете с ултравиолетово облъчване. Спортуването на закрито бе напълно достатъчно за онези, които се страхуват от капризите на природата. Така че доктор Слоун не бе имал никакъв повод да излиза на улицата.

А сега… Побиха го тръпки от един внезапен порив на вятъра, а тревата сякаш го бодеше по краката, дори през обувките и галошите.

— Я, погледнете ей там. — Ричард сега бе съвсем друг, сдържаността му се бе изпарила.

Но доктор Слоун едва успя да забележи нещо синьо, което се мярна сред гъстия листак на едно дърво.

— Какво беше това?

— Птица — отвърна Ричард. — Някаква синя птица.

Доктор Слоун се огледа удивен. Къщата на семейство Хеншоу бе на едно възвишение и оттам се откриваше красива гледка. Рядката гора тук-там отстъпваше място на поляни със сочна зелена трева. Цветни петна, обкръжени с по-тъмна зеленина, образуваха червени и жълти рисунки. Това бяха цветя. Слоун без особен труд разпознаваше тези явления на живата природа — беше ги виждал из книгите и по видеоконцертите.

Но тревата беше толкова спретната, цветята такива подредени… Без да съзнава това, Слоун бе очаквал нещо много по-диво. Той попита:

— Кой се грижи за всичко това?

Ричард сви рамене:

— Не зная. Може би роботите.

— Роботите ли?

— Тук има цял куп роботи. Понякога те имат нещо като атомен нож, който прокарват над земята. С този нож подрязват тревата. И непрекъснато се занимават с цветята и с всичко останало. Ето един от тях.

Момчето посочи някакъв загадъчен малък предмет — той се движеше бавно и вършеше нещо напълно неразбираемо, а металната му кожа хвърляше ярки слънчеви зайчета.

Доктор Слоун бе поразен. Той дори не знаеше, че има такива роботи.

— А това какво е? — внезапно попита той.

Ричард се извърна.

— Това е собственост на семейство Фроуликс. Координатите му са А–3,23,461. А онова малкото островърхо здание е обществена Врата.

Доктор Слоун внимателно разгледа къщата. Нима отвън тя изглежда така? Винаги му се бе струвало, че всяка къща е нещо като куб и много висока.

— Да вървим! — извика Ричард и изтича напред.

Доктор Слоун го последва с по-умерена крачка.

— Всички къщи тук ли знаеш?

— Почти.

— Къде се намира къщата с координати А–3,26,475. — Това, разбира се, бе домът на самия Слоун.

Ричард се огледа.

— Чакайте да си помисля малко. Но, разбира се. Знам къде е… виждате ли водата ей там?

— Водата ли? — доктор Слоун забелязва сребриста линия, която се виеше сред зеленината.

— Разбира се. Това е истинска вода. Тя тече непрекъснато, без да спира. Може да се мине през нея по камъните. Нарича се река.

Прилича по-скоро на ручей, помисли си доктор Слоун. Той естествено бе учил география, само че икономическа и културна. Физическата география бе отмряла наука, от нея не се интересуваше никой, освен неколцина специалисти. И все пак Слоун знаеше теоретически как изглеждат реките и какви са ручеите.

Ричард продължаваше да говори:

— Зад самата река, ей зад оня хълм, на който има голяма горичка, от другата страна е къща А–3,26,475. Тя е светлозелена, с бял покрив.

— Така ли? — доктор Слоун бе искрено учуден. Той не знаеше, че домът му е боядисан в зелено.

Някакво дребно животинче пробяга през тревата, спасявайки се от приближаващите се стъпки. Ричард погледна след него и сви рамене.

— Не може да се хване. Опитвал съм.

Край тях прелетя пеперуда, размахала жълти крилца. Доктор Слоун я проследи с поглед.

Отвсякъде се чуваше чуруликане и цвъртене — весело и многогласо, слухът му постепенно ставаше по-остър, доктор Слоун започна да различава хиляди звуци и ни един от тях не бе изкуствен.

Върху земята легна голяма сянка, тя бързо приближи, падна върху Слоун. Стана хладно, той потръпна и погледна нагоре.

Ричард каза:

— Това е само облак. След малко вятърът ще го отнесе. По-добре вижте тези цветя. Миришат хубаво.

Бяха се отдалечили на няколкостотин ярда от къщата на Хеншоу. Облакът отплава, отново грееше слънце. Доктор Слоун се обърна назад и се ужаси, като видя какво голямо разстояние са изминали. Ако изведнаж изгуби къщата от погледа си, а Ричард избяга, ще може ли той, възрастният човек, да намери пътя си и да се върне.

Той прогони тази мисъл и отново се загледа в ивичката вода, която сега бе много по-близко, и отвъд нея, там, където трябваше да бъде собственият му дом. Значи светлозелен — мислеше учуден Слоун.

След малко той каза:

— Ти, изглежда, си истински изследовател.

Ричард отвърна със сдържана гордост:

— Когато отивам на училище и се връщам оттам, винаги се старая да минавам по различен път и да видя още нещо ново.

— Но ти не минаваш по улицата всяка сутрин, нали? Понякога, предполагам, използуваш Вратата.

— Да, разбира се.

— Защо постъпваш точно така, Ричард?

Кон знае защо, доктор Слоун бе уверен, че тук се крие някакъв особен смисъл.

Ричард обаче го разочарова. Той учудено вдигна вежди и отвърна:

— Ами, дявол да го вземе, понякога сутрин вали дъжд и се налага да ползувам Вратата. Много мразя това, но какво да се прави? Преди около две седмици ме намокри дъжд и аз… — той машинално се огледа и гласът му, премина в шепот — простудих се и мама ужасно се разстрои.

Доктор Слоун въздъхна:

— Е, не е ли вече време да се връщаме?

По лицето на Ричард премина разочарование:

— Но защо?

— Помислих, че майка ти сигурно ни чака.

— Сигурно. — Момченцето неохотно тръгна обратно. Те бавно вървяха към къщи и Ричард раз казваше непринудено:

— Наскоро в училище написах съчинение за това, как бих пътешествувал с някое древно транспортно средство (думата „средство“ той произнесе извънредно старателно) „Бих пътешествувал със стратолайнер и бих гледал звездите и облаците…“ Ама че глупак съм бил.

— Сега нещо друго ли щеше да избереш?

— Естествено. Бих пътувал с автомобил, и то съвсем полека. Тогава щях да видя всичко наоколо…

* * *

Мисиз Хеншоу изглеждаше загрижена и неуверена.

— Значи вие не смятате това за ненормално?

— Необикновено — да, но не виждам тук нищо ненормално. Ричард обича да бъде на открито.

— Но защо? Там е толкова мръсно, толкова неприятно…

— Въпрос на вкус. Преди сто години нашите прадеди са прекарвали на открито по-голямата част от времето си. Дори и днес, смея да го твърдя, има милиони африканци, които даже не са виждали Вратата.

— Но на Ричард винаги му е било внушавано да се държи така, както подобава на един достоен жител на Района А–3 — каза гневно мисиз Хеншоу. — Та той, пази боже, не е африканец и… и в края на краищата не е прадед.

— Проблемът отчасти се състои именно в това. Момчето чувствува необходимост да бъде на открито, но знае, че не бива да прави това. Той се срамува да говори за това с вас или с учителката си. И той се затваря в себе си, а това е опасно.

— И как да го превъзпитаме?

Доктор Слоун отвърна уверено:

— Не се и опитвайте. Най-добре ще е да насочите активността му в определено русло. В деня, когато се е повредила вашата Врата, той е бил принуден да излезе на улицата и е открил, че там му харесва. Ричард е използувал ходенето на училище и връщането като предлог да повтори това вълнуващо впечатление. Да предположим, че му разрешите да излиза от къщи по два часа в събота и неделя. Ричард ще разбере, че на улицата може да се излиза и без определена цел. Не мислите ли, че тогава той охотно ще използува Вратата, когато ходи на училище и се връща в къщи? Това изцяло решава въпроса.

— Но в такъв случай положението не се променя. Какъв е смисълът? Ще бъде ли синът ми някога отново нормален?

Доктор Слоун стана:

— Мисиз Хеншоу, той и сега си е абсолютно нормален. Но сега той вкусва радостта от забранения плод. Ако вие му помагате, като му покажете, че нямате нищо против тези негови действия, те веднага ще изгубят част от своята привлекателност. По-късно, като порасне, той ще започне да разбира по-ясно какво очаква и изисква обществото от него. Ще се научи да се подчинява. В края на краищата във всеки от нас се спотайва бунтар, но поривът на бунта обикновено гасне с възрастта и настъпващата умора. Разбира се, ако този стремеж бъде непредвидливо подтиснат, възможен е психологически взрив. Не правете подобна грешка. Ричард си е напълно в ред.

Слоун се приближи до Вратата.

Мисиз Хеншоу попита:

— А не мислите ли, докторе, че най-добре е да му се направи психосондиране?

Той се обърна и без да скрива раздразнението си, възкликна:

— Не, определено не! Детето не проявява никакви признаци, които да подсказват необходимостта от такава намеса. Разбирате ли? Нищо.

Пръстите на Слоун застинаха на около сантиметър от шайбата за избиране, а изразът на лицето му започна бързо да се променя.

— Какво има, доктор Слоун? — попита мисиз Хеншоу.

Но той не я чу, защото мислеше за Вратата, за психосондирането и за задушаващото, непрекъснато нарастващо надмощие на техниката.

После отпусна ръка и тихо каза:

— Знаете ли, днес е такъв прекрасен ден, че, струва ми се, по-добре е да се поразходя пеш…

И краката му го понесоха по-надалеч от Вратата…