Михаил Пухов
Порт перпетуум

— А сега да поговорим за възнаграждението — рече Главният Разузнавач и в дланите му проблесна Орехът на Живота.

Риц преглътна. Сияйнозлатист в бляскавата си черупка, Орехът на Живота се търкулна по синята повърхност на масата. И ето че вече е в тайния му джеб, какъвто има всеки, но… празен. Орехът на Живота, който възвръща онова, което са отнели годините.

— Това е авансът — поясни Главният Разузнавач. — Втората половина на хонорара, говоря за Трошачката, ще получиш след това. Естествено, ако оправдаеш надеждите.

Приказният букет от вкусови усещания, които Риц вече усещаше в устата си, се превърна в горчилка. За да вкусиш Ореха на Живота, е нужна Трошачка — специално, еднократно използувано устройство, без което Орехът е просто една консерва без ножче за отварянето й. Нямаш ли Трошачка, не можеш да разчупиш Ореха на Живота. Защото например удар с чук е смъртоносен за удрящия — Орехът би се взривил като граната. Разбира се, теоретически е възможно да разчупиш Ореха със зъби. Точно така са постъпвала предците. Но епохата на изкуственото хранене отдавна бе отнела на челюстите необходимата сила.

Топлината на Ореха проникваше през дрехата. Риц гледаше спокойно и предано Главния Разузнавач, точно по устава. Разговорът бе завършил. Главният Разузнавач стана.

— Пожелавам ти успех!

Тази фраза също бе според инструкцията, изпълнила един дебел том. Животът се състои от символи. Понякога те тежат повече от фразите.

Спокойно и предано, по устава, Риц наблюдаваше как Главният Разузнавач избикаля синята маса и вдига юмрук. Удар… изтракване на зъбите… и Риц като фърфалак летеше по коридора през любезно отворените врати. Въртящата се входна врата позабави инерцията и след миг Риц седеше сред тълпата върху движещия се тротоар. Неколцина се обърнаха. Съобразиха какво се е случило и го загледаха завистливо. Ясно е, че този, който сега се държи за лицето, е бил в държавно учреждение на посещение, за което не бива да се говори. А това бе достъпно само за избраници.

Тротоарът носеше Риц към астрогарата. Той вече се бе изправил на крака. Между порта и небето сновяха астромобили. Високо зад облаците прозираха Външните Станции. Понякога, примерно веднъж месечно, в тази посока запламтяваше ярка звезда. Това беше отлитащ ФПЗ — фотонноподпространствен звездолет, общоприетият транспорт на Вселената. Такъв един кораб се състоя от огромен отражател, а на задната му страна са монтирани пътническият и товарният отсек. ФПЗ стартира на фотонна тяга, набира субсветлинна скорост и преминава в подпространството, а на финала отново спира с фотонните двигатели. Един ФПЗ Риц, за да го препрати в космическата пустош за разгадаването на Великата Тайна.

* * *

— Жребият ти се усмихна — бе казал Главният Разузнавач един час преди това, непосредствено след приветствените удари. — Символите са самият живот, но само символи не стига. Необходима ни е и енергия. Звездолетите, тези ФПЗ, буквално я излапват. Те трябва да се засилват до умопомрачителна скорост, а после да се спират. За всеки рейс се изразходва годишната продукция на хиляди електростанции. А енергията се пропилява в пустошта. Урана, термояда, силата на реките и приливите — ФПЗ поглъщат всичко. Но ако ние не летим, другите ще ни изпреварят. Необходими ни са нови източници. Откъде да ги вземем?

Риц сви рамене:

— Ами да разузнаем как вървят нещата у другите цивилизации.

— Разсъждаваш правилно — кимна Главният Разузнавач. — Тази работа вършим планомерно от години, но без особен успех. И ето че сега неочаквано ни провървя. Нашият доблестен астронавт Интегер, ето снимката му, преживя наскоро авария. Подпространствената му придавка отказала. В най-неподходящото място. В пустошта, в безпросветността, далеч от звездите. И някой от екипажа забелязал самотна планета.

— Планета-сираче — вметна Риц. — Астронавтите използуват тоя термин.

— Да — потвърди Главният Разузнавач. — Точно такава била. Естествено Интегер решил, че тя е необитаема. Но за свое изумление открил там колония. Колония именно от оная Земя, жителите на която, тъй наречените земляни, вечно кроят против нас интриги. Ти, струва ми се, вече си се сблъсквал с тях?

— Сблъсквал съм се — потвърди Риц. — Неприятна цивилизация. Твърде пакостливи и хитроумни типове са тия земляни. Постоянно ни слагат пръти в колелата.

— Така е — съгласи се Главният Разузнавач. — Земляните. По-точно потомците им от тая колония. Планетата, както ти казах, е самотна. Няма слънце. Други източници на енергия също няма. Е, как си представяш ти с твоя опит подобна колония?

— Ами населението й очевидно е малобройно — бавно произнесе Риц, понеже заподозря някаква уловка. — Вероятно нямат нито една прилична астрогара. Щом са изолирани от всякакви източници на енергия, длъжни са да правят икономии. Макар практиката да доказва, че икономията, ако въобще има какво да се икономисва, никого не е спасила.

Главният Разузнавач се разсмя.

— Точно така отговориха и най-добрите ни експерти. Както и ти, и те забравиха, че имат работа с тия хитроумни земляци, при които всичко сякаш е наопаки. И именно доблестният Интегер още отдалеч забелязал на планетата нещо невероятно: няколко големи града и космопорт, съоръжен по последната дума на техниката с директно кацане.

— Тоест? — не разбра добре Риц.

— Без Външни Станции и астромобили — обясни Главният Разузнавач. — Звездолетите се приземяват там непосредствено на космодрума. Така естествено е по-удобно, но не в това е същността. Интересното е по-нататък. Не стига, че честните колонисти, потомци на хитроумните земляни, ремонтирали кораба ни. Те настанили Интегер и екипажа в хотел, описанието на който звучи анекдотично. Екипажът спял на постели, хранили ги отлично и това продължило цяла седмица.

— И какво са заплатили? — наивно се заинтересува Риц.

Главният Разузнавач избухна в смях.

— Заплатили? Когато Интегер и другите напуснали планетата, всекиму връчили по един десеткилограмов слитък злато като подарък. Полюбувай се — на масата се появи обемисто изображение. — Как ти се струва?

— Може би планетата се състои изцяло от злато? — предположи Риц.

— Такова предположение изказа и един твърде умен експерт — усмихна се Главният Разузнавач. — Сега той е в продължителен отпуск. Но това не засяга нашия въпрос. Сам разбираш, че веднага се погрижихме да изпратим там няколко групи поред. Геолози-разузнавачи. И какво откриха те според тебе?

Този път Риц замълча. Защо да гадае напразно? По-добре да изслуша официалните данни.

— Те видели нещо поразително — продължи събеседникът му. — По-точно нищо не видели. Нито източници на енергия, нито подземни богатства. А туземците и на тях връчили по един такъв слитък и сега хазната ни е претъпкана със злато. Нашите разбрали, че планетата го доставя от други места. Но ти никога няма да отгатнеш какъв продукт експортира тя.

Риц отново сви рамене.

— Ти си самонадеян тип, хайде опитай.

— Енергия — предположи Риц.

Главният Разузнавач подскочи и едва не падна от креслото си.

— Откъде знаеш?

— Ами аз много лесно се адаптирам — обясни Риц. — В парадоксални ситуации трябва да се разсъждава парадоксално. Направих най-малко вероятното предположение.

— Пък аз вече реших, че някой се е раздрънкал — облекчено въздъхна Главният Разузнавач. — Но ти си прав. Макар че очевидно няма откъде да добиват енергия, те я експортират в достатъчни количества, за да могат да изхранят себе си плюс масата туристи, които пристигат от всички краища на Вселената. Естествено тия туристи са шпиони. Не само ние търсим енергия. Съдейки по рапортите, не можеш да стъпиш на планетата, без да се натъкнеш на агенти. Но охраната тая е съвършена и не можеш се докопа до никаква информация. Обаче имаме една хипотеза, която ти ще трябва да провериш.

Рий чакаше.

— Жребият ти се усмихна — рече Главният Разузнавач. — Още днес заминаваш там, за да разучиш всичко за това перпетуум мобиле, което са изобретили туземците. А сега да поговорим за възнаграждението…

… И Орехът на Живота се търкулна върху синята маса, за да се премести в секретния джоб на Риц.

* * *

Старта и прехода в подпространството Риц понесе добре. ФПЗ беше обикновен, с шест души екипаж. Капитанствуваше някакъв начумерен тип, който имаше противната привичка мълчаливо да стои зад гърба ти. Когато и да се обърнеше Риц, винаги виждаше капитана, който намръщено прокарваше пръсти по прашната преграда или си оправяше нещо обувката, или безшумно го следваше като привидение. Често произнасяше глупости с административен подтекст и твърде скоро Риц разбра, че това е най-обикновен агент, а истинският командир на звездолета е помощникът, който никога не напускаше рубката, тъй че Риц изобщо не успя да се запознае с него. Самият Риц също се броеше за помощник, но на щурмана-програмист. На борда имаше и една стюардеса, любопитна като всяка жена. Но в любопитството й се прокрадваше нещо професионално, вероятно и тя беше колежка на Риц.

Аналогично предположение възникна у него и за петия член на екипажа — началника на Риц. И най-повърхностното познанство бе достатъчно, за да разбере, че познанията на щурмана са повече от скромни. В служебните разговори той просто повтаряше фразите на Риц, като разместваше невероятно думите и изменяше интонацията. Това правеше на непосветените нужното впечатление. За щастие подобни разговори ставаха рядко. Риц делеше каютата с шестимата членове на екипажа, сред които бе и радистът, но за разлика от останалите поне не криеше, че е шпионин.

По рацията радистът слушаше изключително джазова музика и имаше твърде своеобразна представа за работата на разузнавачите. Той мъкнеше три големи куфара със земни дрехи и постоянно ги мереше пред огледалото. И грим използуваше. Рацията работеше като обикновен радиоприемник, етерът трещеше от барабани, а радистът се преобличаше и се представяше пред Риц в различни роли: като администратор на отдел, брадат пиян портиер, дебел готвач, гъвкав келнер, дори мияч на съдове. „Необходима ни е информация — обясняваше той — и най-добрият начин да я добием е да се слеем с тълпата аборигени. Те знаят всичко и рано или късно някой от тях ще изплюе камъчето.“

Риц не възразяваше, макар че заниманията на радиста малко го дразнеха. За тях се губеше време — наистина само в първите дни, докато ФПЗ набере скорост за скок в подпространството. После времето спря и дори се върна малко назад. Чак когато звездолетът изплува пред планетата-цел, ходът на времето се възстанови.

Корабът летеше с кърмата напред, изригвайки мощен стълб светлина, после бързо спря. При спирането, както вече знаеше Риц, в пустошта се разпиляваше годишната продукция на хиляди електростанции, но в дадения момент това не го тревожеше. Имаше си други проблеми. Помощникът беше заседнал в рубката и никого не пускаше вътре, та Риц трябваше дълго да чака, докато планетата стане видима от наблюдателната палуба. Когато я видя, той се обърна към самия себе си, защото до него нямаше никой, и рече на глас:

— Ето я и нея.

— Коя? — ревниво запита стюардесата, която тъкмо излизаше на палубата. Риц й обясни за какво става дума. Внезапно чу зад гърба си лек шум, обърна се и видя капитана, който равнодушно прокарваше пръст по прашната преграда. След това се откъсна от занятието си и погледна Риц така, сякаш едва сега го забелязва:

— Къде е работното ви място? Защо сте тук, а не там? Дайте писмено обяснение.

От долната страна на звездолета имаше рефлектор, който при ускорение и спиране излъчваше концентриран светлинен лъч. Огледалото му беше сто метра в диаметър и затулваше космодрума почти до самото приземяване. Риц успя да забележи как иззад отражателя се появиха някакви сгради, после пистата за канапе и всичко изчезна.

— Попаднахме на мястото — рече Рий.

— Нали не попаднахме в затвора — рече стюардесата. — А това какво е? Някаква планета?

— Планета? — повтори капитанът. — Грешите. В плановете ни не се предвижда никаква планета.

Разнесе се пронизителен остър звук. Всички извърнаха глави. До тях на палубата стоеше полицай с каучукова палка, пистолет и строг поглед изпод позлатената козирка.

— Какво сте се струпали? — запита той със заплашителен полицейски тон и с гласа на радиста. — От тласъка спря музиката ми, тоест радиостанцията. Какво става?

Всички облекчено въздъхнаха.

— Помощник-програмистът потвърждава, че сме се озовали на някаква планета — рече стюардесата. — Чудесно! Така съм зажадняла за нормална човешка тежест!

Всички се обърнаха към Риц.

— На какво основание твърдите, че сме се озовали някъде си? — запита капитанът.

— Въз основа на зрителна информация — засмя се Риц. — Ако погледнете вляво, ще видите там защитния купол на астрогарата, характерен за всеки планетен космопорт. А вдясно ще забележите висока стена и ред други сгради, образуващи град. Доколкото ми е известно, никъде в Космоса освен на планетите не се срещат подобни феномени. И накрая точно пред себе си можете да видите едно разумно същество без скафандър. Ето го там, насред гаровия площад.

— Кълна се в черните дупки на Космоса, че той е прав — рече капитанът. — Какво се е случило с нашия помощник? Ние предупреждавахме ръководството, че комплектуването на екипажа с неопитни кадри може да породи нещо недобро. Ние му доверихме управлението и ето до какво доведе това.

— Вие забравяте за профилактиката — Риц се притича на помощ на капитана, който се бе оплел твърде сериозно по пътя на конспирацията. — Наближава срокът за преглед и ремонт на кибернетичното оборудване. Очевидно това е причината и обяснението за кацане.

С шумно трополене по стълбата се спусна началникът на Риц.

— Аз разузнах всичко! — закрещя той и продължи, перифразирайки последното изречение на Риц: — Кацането, както се разбра, е предизвикано от необходимостта за кибернетичния преглед на ремонтното оборудване. Нали имаме прегледа в плана?

— Да — потвърди капитанът. — Май щяхме да го пропуснем.

Всички се поздравиха с благополучното кацване. После вратата на рубката се разтвори и се появи помощник-капитанът, който като две капки вода приличаше на снимката на доблестния Интегер, която Риц бе видял у Главния Разузнавач.

— Послушайте врелия и кипелия ветеран — заяви басово той. — Никакъв вечен двигател няма да откриете, затова пък златото ми е осигурено. Наричам се Интегер. Чували ли сте за мен?

— Доблестният астронавт Интегер? — писна стюардесата.

— Не се правете на кретени — продължи да боботи Интегер. — Трошачка на вас и тъй няма да ви дадат, ама аз ще си получа златото. А вашето можете да го предадете по собствено желание в хазната. Моето няма да го измъкнат. Само аз знам координатите на това небесно тяло. Тъй че всичките ви Главни седят у мене ей тук!

И той показа на колектива кукиш.

— Повярвайте на врелия и кипял ветеран. Вечно движение няма да откриете, макар да сте отлични шпиони. А сега можете да отворите люка.

* * *

Електрическата светлина, местният сурогат на зарята, проникна под плътната завеса и накара Риц да отвори очи.

Врелият и кипял ветеран Интегер беше прав. За едноседмичния си престой тук Риц не бе открил никакъв вечен двигател на планетата. Аборигените, т.е. потомците на хитроумните земляни, също не бе видял. Те живееха зад високите стени, които разделяха порта на две, и в други градове на планетата. Проблемът за обслужването се разрешаваше от властите гениално просто, като се вземаше пред вид психологията на другопланетните разузнавачи. Много „туристи“, за да се вмъкнат в редовете на аборигените, проникваха в помещенията на обслужващия персонал, преобличаха се, гримираха се и поемаха някакво ново занятие. Най-често служещите, с които влизаше в контакт Риц, се оказваха неговите собствени преоблечени спътници. Например радистът метеше улиците, а ролята на камериерка в хотела поред изпълняваха лъжекапитанът и стюардесата, гримирани така чудесно, че дори капитанът изглеждаше стопроцентова млада особа.

Останалите бяха чуждопланетни туристи. По-точно шпиони под маската на туристи. Туристическият жаргон бе достатъчен, за да разговаря с тях, но Риц предварително беше решил да изучи туземния диалект и завчера завърши курса. Може би ще попадне на писмени източници, нищо че няма с кого да разговаря. Защото дори аборигенът, забелязан от Риц при кацането на гаровия площад, се оказа просто паметник.

Риц се приповдигна и дръпна шнура. Вратата бавно се отвори и в стаята тежко се вмъкна масичка на колелца с чашка кафе върху й. Тласкаше я с явно усилие преоблеченият капитан. Риц пое кафето и за конспирация ущипа хубавата камериерка по хълбока. Оня изписка тихичко, но не изпусна масичката.

След минута Риц бе готов за днешната си работа. Прескочи утринната гимнастика — и тъй трябваше да върши всичко с крайно напрягане на мускулите. Дори до тоалетната да отиде, не беше лесно. Отначало бе помислил, че някой отвътре затиска вратата. Потребни бяха усилия, за да отваря и затваря многобройните врати, да повдига завесите и дори да дърпа шнура, за да поиска сутрешното си кафе. Колко струваше да се тика една количка Риц точно не знаеше, но през последните дни капитанът здравата беше заякнал, а стюардесата направо можеше да спечели награда на някое състезание между борци-професионалисти.

Риц крачеше по безлюдните коридори, отваряше и затваряше вратите. Хотелът сякаш се състоеше само от врати. И другите хотели. Всички туристи след няколкодневен престой развиваха мощни бицепси.

Пред входа на хотела някакъв тип търгуваше с цигари и значки. Продавачът напомни на Риц собствения му началник. Той го поздрави:

— Добро утро! След херметично кондицираните апартаменти е тъй приятно да вдъхнеш истински полъх на въздуха, нали?

Другият охотно кимна.

— Да, да, вие сте съвършено прав. Апартаментната херметичност на кондиционера помага на полъха на истинския въздух. Добро утро!

Хипотезата веднага се потвърди. Риц доверително се наведе към щурмана-продавач:

— Знаете ли, приятелю, аз разгадах Великата Тайна. Тя се отнася за тукашните източници на енергия.

Амбулантният търговец в бяло настръхна. Очите и бузите му запламтяха.

— Струва ми се, че енергията произвеждат самите туристи — продължи Риц. — Обърнахте ля внимание колко трудно се отварят вратите? Като ги отварят и затварят, туристите зареждат акумулаторите. Умножете енергоемкостта на акумулаторите на броя на туристите и вие ще разберете.

Риц просто физически усети усилията на волята, с които гримираният щурман сподави радостния си вопъл, изтръгнал се от гърдите му.

— Мене изобщо не ме интересува енергоакумулаторността на емкостта, благодаря ви — излъга типът в бяло. И замлъкна от страх да не забрави чутото.

Риц продължи пътя си, като си подсвиркваше „Марш на шпионите“. Настроението му значително се подобри. Особено когато се обърна незабелязано и видя как оня в бяло набързо прибра сергията си и побягна с обемистия пакет под мишничка. „На пощата — определи Риц. — Ще изпрати шифрована телеграма. Още един кандидат за продължителен отпуск.“

* * *

Като се здрависа на кръстовището с брадатия пиян портиер, който явно скучаеше без джазовата си рация, Риц се отправи към гаровия площад. Улиците бяха пусти. Повечето туристи още спяха. Но тая безлюдност спомагаше за операцията. Още завчера Риц бе забелязал върху постамента на паметника дълъг надпис, а сега можа да го прочете. Главната грешка на туристите и на лошите разузнавачи бе, че не познаваха езика. Не изучиш ли местния език, нищо няма да узнаеш. Езикът се състои от символи, а символите са самият живот.

Обувките на Риц тракаха по паважа. Странен паваж. На всяко друго място Риц би се заклел, че тротоарът е настлан с фотоелементи. И пътят. Че и покривите на сградите май също навсякъде са от фотоелементи. На друга планета това би било рационално. Но тук, където няма слънце? Или не са намерили други строителни материали ли? Твърде съмнително.

Велика Тайна, възел от загадки и парадокси. Вечна нощ… и паваж от фотоелементи. Отсъствие на източник на енергия… и нейният необхватен експорт. И благоустроени хотели… Нима аборигените са могли да предвидят сегашния наплив на туристи? Или са го предвидили? Но за какъв дявол са им тия туристи? Нима наистина, за да отварят вратите и по този начин да зареждат акумулаторите?…

Докато си разсъждаваше така, Риц излезе на площада при паметника. Надписът на постамента гласеше:

Томас Алва Едисон

1847–1931

„Изтъкнат електротехник-изобретател от Земята. Изобретил фонографа, «Едисоновите нарези» за електрически крушки, грамофона, кинотоскопа, електрическа сметачна машина, обръщателен изключвател и други полезни вещи. Има големи заслуги в развитието на битовата техника. С помощта на специална трансмисия направил така, че посетителите, които отварят вратата на къщата му, да изпомпват вода от кладенеца. Това хрумване го поставя наред с най-големите мислители на всички времена и народи.“

Тук текстът свършваше. Електротехник, велик изобретател. Защо са му издигнали паметник тук, на планетата, чиито жители получават по необясним начин енергия от нищо?

Риц отново проследи с очи списъка на Едисоновите изобретения. За вечен двигател нито дума. Остава вратата в дома на изобретателя.

И вратите на хотела, които тъй трудно се отварят.

Но това е нелепо! Начинът за получаване на енергия, измислен от хитроумния Едисон, беше изящен, но не достатъчно ефективен. Още в зарята на цивилизацията стана ясно, че само мускулна сила не стига. И затова възникна и самата цивилизация. Като отварят вратите, туристите възвръщат на планетата само една нищожна част от изразходваната енергия. А това нищичко не обяснява. Пак неуспех. Задънена улица. Тайната си остава тайна и той, Риц, може да си обира крушите към дома.

Осветлението на площада имитираше развитието на деня и отдавна бе достигнало обедния предел. Но сега, странно нещо, Риц усети, че светлината сякаш се усилва, сякаш над града се издига невидимо слънце. Илюминация в чест на предполагаемото им заминаване ли? От тукашните прахосници, потомци на хитроумните земляни, можеш всичко да очакваш. Но внезапно основното осветление угасна и всичко се изясни. В зенита плуваше ярка звезда. Нечий ФПЗ с поредната серия „туристи“ се канеше да кацне.

Риц се огледа за някакво прикритие. Спасителният знак светеше наблизо. И след минута Риц вече следеше през защитните филтри как всичко става все по-светло. Някой идва да кацне. Още някой се опитва да разгадае Великата Тайна. Нищо, ще мине малко време и те също ще си отлетят, без да отнесат нови знания със себе си.

Светенето ставаше все по-наситено. Високо в небето звездолетът започна да спира. Отдолу, откъм улицата, той изглеждаше като слънце. ФПЗ се забави, изпусна пред себе си ослепителен лъч — концентриран вързоп енергия…

Енергия! В мозъка на Риц стана светло като на площада под безпощадния огън! Корабите с „туристи“ пристигат тук един след друг. И всеки от тях носи огромен запас кинетична енергия, равна на годишната продукция на хиляди електростанции. При спирането цялата тая енергия се превръща в излъчване. Но не е вярно, че се разпилява в пустошта. Тя се насочва към планетата-цел. И на тези, които я очакват на финиша, им остава само да поставят фотоелементите.

Дори през филтрите беше ослепително. Звездолетът се снишаваше, опирайки се на стълба от концентрирана светлина. И светлината не пропадаше напразно. Тукашните колонисти не бяха посрамили паметта на хитроумния си прадед, измислил как да застави гостите си да му свършат някоя полезна работа. Те дори са отишли по-напред, като са заставили да работят не само гостите, но и звездолетите им. Аборигените са съумели да се приспособят към условията на планетата, лишена от енергия, и да използуват тия условия. Вероятно човек може да се приспособи към всичко. Ако искаш да живееш, адаптирай се и всичко ще е наред. Тая информация бе най-важното, което може да отнесе оттук. Тя струваше колкото един вечен двигател. Само че какво да стори с нея? Да я предаде на началството? Не! Тя е по-скъпа от всичко.

Ами хонорарът? Трошачката за Златния Орех?…

* * *

— С една дума, наградата ти се усмихна — рече Главният Разузнавач след ритуалната размина на удари. — Мога да ти открия една тайна. Не Велика, но си я бива. Всички, които летяха с тебе, също бяха агенти. Естествено, просто редови. Затова и нищо особено не очаквахме от тях. Но ти… Аванса можеш да си го задържиш, но да ти дам Трошачката нямам право.

В отговор Риц измърмори нещо неопределено.

— Днес не ми харесваш — забеляза Главният Разузнавач. — Че не оправда надеждите ни и нищо не успя да узнаеш, добре. Не си ти първият. Но защо се държиш така, сякаш устата ти е пълна с вода?

Тоя път Риц благоразумно замълча. Само пооправи с език онова, което бе тикнал под бузата си. Наближаваше традиционното сбогуване и Риц го очакваше спокойно и предано, по устава. Всичко беше както преди. Но не съвсем…

Главният Разузнавач избиколи масата и силно удари с юмрук. Само след миг Риц вече седеше на тротоара, сред тълпата, която го гледаше със завист. В дадения случай напълно оправдана, макар никой да не се досещаше за това.

Орехът на Живота, разчупен от силния удар по челюстта на Риц, сега разливаше в устата му приказен вкусов букет и му възвръщаше всичко, което бяха му отнели годините.