Александър Хлебников
Невероятен фантазьор

Вятърът ме удари в лицето. Беше свеж, с миризма на морски водорасли. Стоях на ръба на пропастта. Долу се разстилаше пясъчен плаж, а пред него се ширеше морето, яркозелено, с бели зайчета, които на равни линии пълзяха бавно към брега. После се сливаха, издигаха се и тази прозрачнозелена маса извиваше пенест гребен и се сриваше надолу. Плувците стремително се гмуркаха под растящата вълна с радостна викове и тя ги връщаше към плиткото.

Огледах се. Близо до мен на червен надуваем дюшек лежеше момиченце.

— Маша! — повиках я аз.

Момиченцето вдигна глава, видя ме и отвърна:

— Тук съм дядо!

— Веднага изключи Хотиса!

Маша послушно изпълни нареждането ми и предаването на Холографния Телеимитатор на средата прекъсна. Разбира се, аз стоях не над пропастта, а на прага на просторна детска стая. До вратата наистина лежеше надуваем дюшек. Маша изтича към мен и се хвърли на врата ми:

— О, дядо, влизай по-бързо! Да знаеш как ми домъчня за теб!

— Е, немирнице — казах трогнат аз, — виждам че се радваш да ме видиш. Но защо не си в леглото? В двадесет и два нула нула трябва вече да си гледала „Световни новини“ и тихичко да си лежиш, както всички послушни деца, а ти си измислила развлечение! Доколкото разбрах, ти гледаше историческа хроника. Кажи ми, моля ти се, можеш ли веднага след това да заспиш? Не, разбира се. А утре трябва да ставаш рано. Ако на пет години си позволяваш такова нарушение на дисциплината, какво ли ще бъде, когато станеш на десет!

— Дядо, миличък, не се сърди — забъбри Машенка. — Много уроци ни дават. Утре имаме астроботаника, космология, история на Земята, математика и естетика.

— Почакай, а ти с какво се занимава?

— Правих домашно, затова и закъснях. То е едновременно по география, история, литература, психология и естетика.

— Трудно ли беше?

— Никак. Ролката с холограмата беше лесна. По история трябваше да определя епохата и държавата. После се искаше да докажа чие крайбрежие е и къде точно… Вече отговорих на въпросите. Това е Черно море, социалистическата държава от двадесети век България, мястото се нарича Слънчев бряг.

Лицето на малката сияеше от такава гордост, че реших да продължа още малко нейния триумф.

— Машенка, а може би си сгрешила? — усъмних се аз.

— Слънчев бряг е, абсолютно точно! — възкликна тя. — Нали видя, наляво в морето се вдава висок нос, зелен и къдрав. Надясно, помниш ли, като стрелка се е проточил полуостров, целият в бели къщички? Това е знаменитият резерват — градът-музей… При такива великолепни ориентири е невъзможно да сбъркаш. Юнак съм аз, нали?

— Тогава защо закъсня, щом домашното беше лесно? — като скрих усмивката си, рекох аз.

— Не успях да довърша домашното по литература, психология и естетика — веднага посърна Маша. — Дадоха ни да напишем съчинение на тема: „Морето — източник на положителни емоции у човека“. И аз реших да напиша защо на хората им е приятен шумът на морето.

— На хората? — заинтересувах се аз. — Много любопитно. И ти, разбира се, не се справи с такава сложна тема.

— Напротив, справих се. Без да се запъна, продиктувах съчинението на микромага — похвали се Маша. — Но го изпълних в проза, а ми се искаше в стихове.

— Остави съчинението, както си е в проза — авторитетно казах аз. — Поетичната форма ще го направи лековато и не така убедително.

— Нека бъде, както ти казваш — развесели се Маша. — А щом е така, мога вече да спя… О, дядо, извинявай — обърка се тя, — не ти предложих да седнеш.

Маша изтича към стенния пулт, прокара пръстчета по клавишите. Във въздуха се образува пулсиращ полупрозрачен облак. Той преливаше във всички цветове на дъгата, сгъстяваше се и потъмняваше, докато се превърна в старомодно кресло.

— Харесва ли ги, или да ти предложа нещо по-съвременно? — грижливо попита Маша.

— Чудесно си го избрала, благодаря. Мебелираш умело — одобрих аз, като се настаних в креслото.

— А ти, деденце, когато беше малък, също ли така добре мебелираше?

— Уви, аз съм дълголетник, а в двадесети век в годините на моето детство дори не са предполагали, че от силови полета, ето така на игра, може да се твори всякаква мебел. Пък и по-рано нямаше такова изобилие на енергия.

Маша ме погледна недоверчиво и се засмя. До креслото тя сътвори креват и повика Уникус да донесе спално бельо. Така тя ласкаво наричаше универсалния робот, който се грижеше за домакинството. Явно го обичаше, защото не искаше да го замени с нов, по-съвременен модел.

Това ми хареса.

Уникус влезе, като понакуцваше, застла леглото и си отиде. Маша го изпрати със съчувствен поглед:

— Жал ми е за него, дядо. Трудно му е да ходи — смазката в коленете му се е сгъстила. И кръстът му не е наред — сервомеханизмите му са се разнебитили. А не може да се поправя — той е модел за еднократно ползуване и след първото счупване или повреда подлежи на смяна. А пък как да се разделя с моя мил грижовник? Толкова добрини ми е сторил.

Закашлях се.

— Дядо, тя май си настинал — забезпокои се Маша. — Да извикам ли пак Уникус? Той може да оказва най-елементарна медицинска помощ.

— Не трябва — казах аз. — Подбери ми по-добра околна среда.

— А ти каква искаш? Ако желаеш, ще набера индекс б-двадесет-з-б.

— Припомни ми какво означава.

— Бор, плюс двадесет градуса, залез, безветрие.

— Сполучлива комбинация предлагаш. Но моля те, подбери друга. Борът е прекалено тържествен, а ние с теб имаме празник — толкова време не бяхме се виждали.

Преднамерено отклоних първия вариант и с любопитство зачаках какво ще предложи Маша. Задачата за комбиниране на Обкръжаващата среда беше доста сложна. Тук се изискваха и умение да се работи с пулта, и въображение, и естетически вкус.

— Не зная, ще подхожда ли? — рече Маша.

Пръстчетата й отново се запреплитаха по клавишите и копчетата на пулта. Стаята изведнъж се преобрази. Озовахме се в цъфнала ябълкова градина. Неподвижен благоуханен въздух. Белоснежните клонки, залети от лунна светлина, дори не потрепваха. И тишина… особена, пролетна… Чуваше се дишането на черната и влажна земя и покълването на жилавите стръкчета трева.

— Сега доволен ли си, дядо? — лукаво попита Маша.

— По-добро не може да се измисли. Има само един недостатък — прекалено красиво е и ти, гълъбче, няма да заспиш.

— Тогава ми разкажи приказка, дядо.

— О-хо-хо, не те ли е срам? Я виж колко си голяма, а искаш приказка. При неблагоприятни условия ти вече сама трябва да умееш с волеви усилия да заспиваш.

— Моля ти се, дядо! Омръзнаха ми роботите. От тях човешки глас не можеш да чуеш! Освен това роботите не могат да съчиняват приказки, а разказват само възпитателно-информационни истории. Уморих се да ги слушам. Искам истинска приказка, човешка.

Стана ми лошо. Маша беше права. Тя много рядко виждаше родителите си, които работеха на Марс. Момиченцето бе обкръжено от най-съвършени роботи, но му липсваше родителска ласка, особено майчина, и най-обикновена човешка реч. Впрочем сега много деца се възпитават вън от семейството. Родителите им, увлечени в преобразуването на природата, в усвояването на близкия и далечния Космос, напълно бяха поверили възпитанието и обучението на децата си на роботи, специално подготвени за такава отговорна работа.

— Дядо, ако не ми разкажеш нещо, ще заплача и дълго ще плача — продължи Маша, като ме гледаше с жален поглед.

— Добре — предадох се аз. — Не зная приказки, но ще ти разкажа за моето детство… Слушай. Беше много отдавна, още преди Великата отечествена война. Живеех заедно с родителите си (тук Маша тежко въздъхна) в дървена двуетажна къща.

— Ти си живял в музеен обект? — учудено попита Маша. — Нима е имало двуетажни къщи?

— Имаше дори и едноетажни. И не съм живял в музеен обект, а в най-обикновена къща… Не ме прекъсвай, иначе те сбъркам… През зимата рано сутринта пръв се събуждаше татко. Той вземаше кибрита и запалваше лампата.

— Извинявай, дядо, но не разбирам. Какво е това лампа?

— Старинен уред за осветяване на жилищата. В лампата гореше парче фитил от плат, напоен с газ.

— А какво е това кибрит?

— Приспособление за добиване на огън: тънки къси дървени пръчици, намазани в единия край с вещество, което при триенето о кутийката, предназначена за тяхното запазване, се запалваха.

— Колко сложно и неудобно! — учуди се Маша. — А пък аз мислех, че газовите запалки са най-простите, които могат да се видят в музеите.

— Не, запалки още нямаше. А кибритът буквално унищожаваше горите. Изготвяше го цяла кибритена промишленост, като употребяваше за това само в нашата страна един милион кубически метра дървесина.

— Милион? — изуми се Маша. — Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

— Добре, а какво правеше твоят баща, когато лампата светваше?

— Запалваше печката.

— Пак нещо не разбирам, какво е това печка?

— Старинен агрегат за отопление на жилищата. На принципа на изгарянето на парчета дърва.

— И тук са изгаряли дървета. А къде отиваше димът от горенето?

— Излизаше през комини в атмосферата.

— Много странно. Защо хората са били толкова несъзнателни? В историческата хроника съм виждала автомобили с двигатели с вътрешно горене. Изгорелите газове са отравяли не само въздуха наоколо… Хората са дишали този отвратителен пушек, замърсявали са дробовете си и са умирали преждевременно… Автомобили, печки… Нима хората не са разбирали, че не трябва да замърсяват въздуха, които дишат?

— Не бъди строга, Машенка! Нивото на прогреса в тази епоха не позволяваше много неща. А хората плащаха за това не само със здравето си, но и с времето, което трябваше да губят за множество уморителни работи… Особено много страдаха жените. Те не само работеха в производството, но поддържаха домовете си в ред, грижеха се за цялото домакинство, а пък да знаеш то колко беше сложно. Тогава дори дрехите нямаха ефекта на постоянство — замърсяваха се, мачкаха се и трябваше често да се перат и гладят. Страшно е, като си помисли човек колко прекрасни дни съсипваха жените с тази тежка и тъпа работа… Но аз, струва ми се, се отвлякох… След закуската отивах в детската градина. Мама ми помагаше да си облека зимното палто — тежка и неудобна горна дреха. Палтото беше дебело, подплатено с вата, и аз не можех сам да закопчавам копчетата си.

— А това пък, ватата, какво е?

— Термоизолация от растителни влакна.

— А копчета?

— Малки кръгчета, с които се съединяват полите на палтото.

— Нима е нямало магнитни бутони?

— Уви… Напълно защитен в дрехите от студа, отивах към детската градина. Тогава над градовете нямаше сфери и студът спираше дъха ти.

— Дядо, ти май нещо сбърка. Искаше да кажеш, че си отивал заедно с Урсик.

— Нищо не съм сбъркал. Тогава улични роботи за съпровождане на деца още нямаше и когато закъснявах, възпитателката се сърдеше.

— Сърдеше се? Нима тя беше човек?

— Разбира се. В детските градини като възпитатели работеха хора.

— Може би ще кажеш, че и в училищата учителите също са били хора, които са се сърдили, радвали са се. Били са ту несправедливи, ту великодушни?

— Разбира се, учителите също бяха хора. Какво чудно има в това?

— Чудно! — Маша звънко се разсмя. Тя възторжено размахваше ръце и се смееше до сълзи. Когато се успокои, каза:

— Дядо миличък, колко увлекателно съчиняваш! И как правдоподобно! Само дето накрая загуби чувството за мярка… Отначало повярвах, че си спомняш за детството. Едва когато спомена за милиона кубически метра дървесина за кибрит, се досетих, че разказваш обикновена приказка. А сега напълно се убедих, че ти можеш да измисляш приказки, и то вълшебни. Знаеш ли, дядо, какъв чуден край има приказката! В детската градина възпитателите са хора, в училището учителите също… На нас такова щастие и насън не ни се е присънвало… Ох, дядо, ти си невероятен фантазьор! Искаш ли да ти разкажа и аз една приказка?

— Но вече трябва да спиш.

— Тя е кратичка, с едно изречение. Слушай. На върха на една върба седял динозавър и гледал човека с кръвожаден поглед.

— Почакай, ти всичко обърка. Динозаврите са измрели седемдесет милиона години преди появата на човека на Земята, върбата още не е растяла, а динозаврите не седят по дърветата, защото някои от тях са стигали до двадесет метра дължина.

— Зная, дядо — усмихна се Маша. — Те са живели в мезозоя, делили са се на тревопасни и хищници.

— Щом като знаеш, защо преиначаваш историческите факти?

— Та това е приказка! Как не разбираш?

Побързах да отвлека вниманието на Маша с изложението за шестата, най-новата хипотеза за причината за измирането на динозаврите. И тя бързо заспа.

И тогава от домашния възел за свръзка повиках Марсианската база. Когато бащата на Маша се появи на екрана, аз доложих:

— Изпълних вашето поръчение по обследването. Общообразователното развитие на Маша протича нормално. Сериозни нарушения в дневния режим няма. Като забелязах малка преумора от учебните занятия, за нейно развлечение проведох беседа от цикъла „Историческа етнография“ на тема „Предмети от домашния бит на хората през първата половина на двадесети век“. За съжаление материала от беседата трябваше да закрепя само емоционално и по слух. Данни за себе си: Изпита за портретно сходство с вашия баща издържах успешно и почти се приближих до човешките параметри на поведение. Моля да предадете на истинския дядо на Маша моята благодарност. Неговите спомени много ми помогнаха.

И като направих пауза, завърших:

— Сътрудник в бюрото за приятни услуги експериментален биоробот модел А24, сериен номер — деветнадесет — двадесет и шест.

* * *

И така, свърших си работата.

Въпреки колосалните технически трудности по мнението на клиента задачата е изпълнена успешно. Но не изпитвах никаква радост. Кой знае защо, отново и отново си спомнях за възторга, с който Маша увисна на шията ми, нейните целувки и тъжните й очи. Не се чувствувах добре, нещо ме мъчеше, не ми даваше мира. Но какво именно, не можех да разбера. „Колко е трудно да бъдеш човек“! — помислих си аз и изключих генератора за емоции. Стана ми по-леко.