Андрей Дмитрук
Връщане на посещението

В нежното юнско утро, просто затънал до колене в лайка, детелина и див джоджен, Координатора Святополк Лосев стоеше изправен, впил поглед в ясното небе. С ръце, втикнати в джобовете на кожените панталони и леко разкрачен, той сякаш се готвеше да престои така цяло денонощие. Зад гърба му пилотът Мохамед ал Фатах споделяше спомените си с ръководителя на Центъра за Директни Контакти Марчела Щефанеску.

— … Когато преминеш границата на контрола, а това е почти една светлинна година след външната обвивка, двигателят внезапно се включва, а тебе те обхваща ужасна слабост. Просто падаш по гръб и лежиш, докато корабът буксира в порта… Можеш да пукнеш от страх.

Марчела търпеливо кимаше, без да откъсва очи от небето. Само телевизионният оператор, седнал с камера на гърдите, демонстрираше професионално безразличие, като остъргваше с ножчето си няколко елхови клонки. Святополк опита продължително да не мига, но почувствува остра болка и замижа. Един през друг цвърчаха щурци, дивната акустика на безветреното утро приближаваше до самото ти ухо пръхтенето на конете край реката, свистенето на пристигащите гравиходи и шумоленето на ливадата под нозете на любопитните.

Мелодичен звън на басови струни възникна по странен начин: сякаш не отвън, а в самото съзнание, и покри цялата тая пъстрота от звуци.

Лосев отвори клепачи, но все пак изпусна мига, в който се появи гостът. Впрочем този миг остана неуловим като потъване в сън и за всички посрещачи, и за телевизионните зрители, та дори и за ония, които после гледаха хилядократно забавения видеозапис.

Гледаха в небето, като по навик очакваха кораб или поне някакво видимо приближаване на нещо. Но гостът, неоспоримо реален в яркосиня риза и бели панталони, сякаш възникна от нищото. Той закрачи по тревата срещу внезапния порив на вятъра и без колебание протегна ръка на Святополк. Координатора с уважение стисна и разтърси вкопчаната хладна длан и си помисли, че толкова копринена кожа нямат дори бебетата. Разбира се, гостът беше истински човек, добре сложен и красив мъж. Може би дори твърде красив — сякаш еталон за хубост с прекалено правилните си черти.

Вятърът стихна. Гостът целуна ръка на Марчела и каза, че Центърът за Контакти явно притежава образец на съвършено същество в лицето на своя ръководител. Невероятно точен и пластичен във всяко движение, той просто целият се преливаше — като направен от дим. Пилотът Мохамед ал Фатах бе познат с радост, прегърнат и запитан: „Как се добра обратно?“.

„Нищо, знаете… Имате лека ръка…“ със заекване отвърна пилотът. Белозъбата усмивка на оператора, който отдавна бе скочил и търсеше най-добрите ракурси за снимки. После двете ръце на госта се издигат над главата му, сключват се и енергично се поклащат — това е предназначено за любопитната тълпа отвъд реката. Оттам викове, аплодисменти…

Святополк с неочаквана неприязън помисли, че гостът умее, всичко умее. Едва се появи на Земята, а вече отправя комплименти, целува ръце, кланя се на публиката, изписва на лицето си именно онова, което трябва да изрази. Вероятно те са свикнали да се превъплъщават, когато отиват при чужда цивилизация, особено при такава като нашата — по-млада с десетки хиляди години… Пилотът Мохамед ал Фатах, чиито предци едва преди два века браздеха с дървено рало сухата земя на Арабия, се бе натъкнал съвсем случайно на тяхната родина.

„Как ли пък няма да повярвам, че не знаеш как Мохамед е долетял обратно. Вероятно самите вие сте изчислили пътя му до нашето Слънце, пазили сте кораба му — първобитна пирога, литнала до вашия космопорт…“

Те там бяха сближили едва ли не двадесет звезди, бяха прехвърлили половин стотица планети в Кръга на Обитаването, бяха обкръжили цялата тая мощна черупка с напрегнато пространство… А ние отбелязахме в това място на картата гигантски „колапс“ и го обиколихме с десет пътя. След аварията на отражателя Мохамед е бил отнесен от дрейфа и той вече се е прощавал с всичко родно по екстрения канал.

Приветствената реч се лееше бързо и свободно, като по написан текст — точни формулировки, образни фрази, на места почти като стихове: неудържима експанзия на разумния живот, сливане на отделните ручеи на разума в единна пълноводна река и в перспектива — влизането на Земята в Галактическия Съюз на Системите.

„В перспектива… Моля, докато на Земята й дадат удостоверение от Съюза на Системите, над праха на Святополк Лосев ще загине не един слой мъртви дървета, а уважаемият гост, вечно млад и енергичен, наконтен и с идеална дикция ще продължава да държи речи на галактическите събрания и с безобидна ирония ще си спомня за своята първа визита при земляните…“

Като показа с подкупващо широка усмивка великолепните си зъби, гостът отново съедини ръце над главата си. Святополк с жест нареди да се прекрати телевизионното предаване. С гъвкаво, почти балетно движение гостът се извърна към Лосев:

— Е, каква е днешната програма, Координаторе?

„Той вероятно чете мислите ни, но щом му е угодно да задава въпроси, нека поддържаме играта му.“

— Преди всичко нямате ли нужда от малък отдих?

„Честна дума, изражението му става едва ли не виновно.“

— Струва ми се, че нямам.

„Естествено, само си се поразходил по бели панталони из Галактиката.“

— Отлично. Тогава ще отидем на малък разговор в Съвета на Координаторите. После, естествено ако позволите, ще ви изследва комисията ксенобиолози в Малта.

— Разбира се, че нямам нищо против. Не допускам, че ние с вас бихме пожелали да скрием каквото и да било едни от други.

— Да, това не е в нашите интереси. Е, а след Малта, ако успеем до нощта…

„Не мисля, че ние с вас бихме пожелали да скрием каквото и да било един от друг… Хм“.

Изведнъж на Святополк му хрумна толкова вълнуваща, толкова налудничава мисъл, че дори забрави за ласкавите светли очи на госта — очи, лишени от възраст и, възможно е, четящи в чуждите мозъци. Чувствуваше едно: ако той, Святополк, не извърши намисленото, странната му неприязън към посетителя ще нарасне до непозволени размери… Неприязън, която те е срам да признаеш пред самия себе си и която твърде много прилича на засегнато самолюбие. Все пак човек е свикнал да смята себе си за най съвършеното от съществата.

— … Ако успеем до нощта, ще посетим един паметник, мемориален комплекс.

Те се запътиха към чакащия ги гравиход на Съвета и на Лосев му се стори, че ласкавите очи станаха по-сурови и цялото лице на госта придоби ново, по-твърдо очертание. Нима е отгатнал? Странна, невъобразима среща… Летящите стъпки на госта с особено, леко забавяне във въздуха бяха по-изящни от балет и обувките му от красиво преплетени ивици бял велур също представляваха шедьовър, макар че Кръговете на Обитаване до ден днешен нямаха представа за велура…

Разговорът в Съвета беше превъзходен. Координаторите ликуваха: срещата с посланик на Галактическия Съюз откриваше нова епоха, едва ли не най-важната в световната история, и на несръчния пилот ал Фатах вече му готвеха пиедестал в Галерията на благодетелите на човечеството.

Само Святополк Лосев, макар да разбираше причините на това ликуване и сам да се подписа под възторженото послание на Съвета към всички земляни, запази в душата си глухо, мъчително съмнение. Той донякъде успя да внесе порядък в мислите си, когато машините от биоцентъра в Ла Валета изследваха госта. Нито бездънните енергетични запаси, нито неговата неуязвимост и безсмъртие, нито способността му да пътешествува между звездите без всякакви машини и уреди не предизвикваха у Лосев неприязън. Значи не завистта тласкаше Координатора, не потъпканото самолюбие на землянина, който до вчера се смяташе за пъпа на Вселената. Таеше се в изискано-правилното нежно лице, осенено от гъсти ресници, в някакъв… не, не фалш — почти божествената мъдрост и могъществото бяха несъмнени…, а някаква липса на твърде важни качества, които несъмнено са присъщи на човека… Някаква нечестива сила принуждаваше Святополк да се гърчи и той едва дочака края на кибернетичния шабаш в Малта.

… Внимателно, за да не засегне младите дръвчета, Лосев приземи гравихода над брезовата горичка. Сред белите й стволове в алената предзалезна светлина прозираше полето, което се преливаше до хоризонта. Нежната горичка очевидно бе много по-млада от стария ров, който с правата си линия прорязваше степта — ров с отдавна изгладили се отвесни стени, които меко се сливаха с дъното, потънали в гъста трева, репеи и безброй глухарчета.

Зад рова зеленочервеникавият мъх весело бе нашарил бетонните стълбове, изкривили се встрани от горичката, а цели килими от поветица се поклащаха по ръждивата тел, проточена между стълбовете — по странната тел, прилична на отровно растение с настръхнали кичури шипове. Тук-там тя бе прерязала вековни лози. Оцелелите фаянсови изолатори на стълбовете блестяха, надмогнали разрушението.

Святополк пръв прескочи купа сухи лозови стебла, омотани с тел там, където жицата прекъсваше. Гостът, загубил дявол знае защо полета в походката си, започна да се катери, повдигнал висока крачолите си.

В шахматен ред унило се гушеха, сраснали със земята, почернели тухлени бараки с двускатни покриви. Зад тях плоско, широко здание подпираше извънредно висок комин. За два века тревата бе завладяла твърдия чакъл на плаца и буйни храсталаци се бяха вкопали в зейналите врата на бараките.

Лосев мълчаливо се движеше. Като хрущеше по чакъла, стройният и спретнат гост крачеше към неприветливите стени. Когато достигнаха ръждиви те, сякаш покрити със спечена кръв релси на теснолинейката, те влязоха през широката, обкована с желязо врата на сградата под комина. И гостът, без да промълви дума, със строго и неподвижно лице тръгна край дългия ред душове на банята, докосваше втвърдените кубчета сапун по полиците, които не бяха използувани цели двеста години, защото не вода започваше да се лее при завъртане на крана, а онова, за което мислеше сега Святополк, и заставяше със своите мисли госта да вдига глава към дупчиците на душа и дълго да стои така, втренчен в остатъците от олющената боя.

А после се качиха при пещите. Изкачиха се по старите стълби, защото огромните товарни лифтове отдавна се бяха сраснали с пода на шахтите си, а и с тях не би поел никой от земляните дори и да бяха трижди изправни.

Многобройните пещи посрещнаха госта различно: едни, херметично затворили и затулили с резе дебелите стоманени шибри, други, широко зейнали, показваха застоялата си вътрешност, където върху острите ръбове на скарите имаше само пухкава пепел.

Гостът прокара изнежените си пръсти по скарата и изчисти пепелта. С този жест той се стори на Лосев мъничко по-близък, по-човекоподобен.

Но никой не промълви дума нито пред пещите, нито после, когато се спуснаха на първия етаж в показната зала на музея. Гостът бегло огледа рафтовете с пожълтели фотографии, документи.

Поспря се пред витрините.

Там, зад петдесет метра дългите стъкла, отдавна лежеше сплъстена маса женски, мъжки и детски обувки — те и като нови бяха нелепи, тия старинни обувки, а сега, извехтели за два века, натрупани по-високо от човешки ръст, бяха тъй смачкани, че детайлите не се различаваха. Тогавашните играчки също не приличаха на днешните… По цялата дължина на залата имаше пласт линеещи мечета, камиончета и топки, сгърчени като печени ябълки. Безброй сакати кукли, изработени ръчно, оцапани със сажди…

Витрините бяха поставени, след като тук всичко беше свършило. Огромни витрини, реклама на древното перукерство, където бяха изложени на показ снопове коси: твърди, къдрави и черни, пухкави руси, дълги ленени детски къдрици и побелели, остригани до корен. И още една малка витринка, пълна с радостен блясък — златни купове, като приказна пещера, като аквариум на ярка радост, натъпкана до половината със златни и сребърни коронки, понякога със зъби в тях, искрящи скъпоценности, венчални пръстени…

Залезът, невероятно ален, бе обагрил в червено кълбестите облаци, когато двамата излязоха на плаца. Малко встрани имаше няколко бараки в естествена величина, изградени от черен мрамор. А насред плаца, огромни, по-високи от бараките, изронени мраморни фигури с огромни, хлътнали очни орбити, се бяха сплели с протегнати ръце към Вечния огън.

В същност разрушението беше спряло до реалната част: желязото, дървото и другите материали бяха законсервирани още в ония времена, когато хората умееха да правят това стабилно. Но добре, че от онези времена беше успяла да се образува ръжда и дървото все пак беше поизгнило — иначе всичко би било твърде новичко, неправдоподобно като макет.

Спряха се над огъня в бронзов венец. Маската на госта бе сурова и се оживяваше само от танцуващите светли петна. Суровостта му можеше да се обясни различно. Кой знае, може би той от чиста вежливост ще отиде до оградата, ще се извие и ще изчезне, струнни акорди ще полюлеят тревата. И с това ще изчезне и немислимото лазурно бъдеще, с всички надежди за нова епоха, защото едно е да прочетеш в съзнанието на земляците спомена за кървавото минало (миналото у целия Галактически Съюз навярно не е било по-добро), а съвсем друго е сам да се озовеш в такова място, където само преди някакви си нещастни два века (в мащабите на Съюза все едно вчера) е работила ето такава една фабрика, образцово промишлено предприятие. Да се озовеш, като имаш за водач самолюбивия Координатор, който изпитва гордост, че неговият прадед е свалил с гъсениците на танка оградата на тая фабрика и завинаги е прекратил работата в нейните цехове. И не просто се гордее, ами още и изпитва чувство на превъзходство: ето, моля, погледнете, изискани господине, Вие там вече сто века на арфа подрънквате, праведници, а ние… Да, отново ще се затвори за Земята мнимият „колапсар“. И очевидно задълго.

Святополк си представяше как недоумяващият Мохамед или друг пилот се приближава до обвивката, а те ги вземат грижливо заедно с корабите и ги връщат на стартовата им площадка. Или изтриват координатите на „колапсара“ от паметта на земляците. Или…

— Да вървим — равно и мелодично като всякога заговори гостът, извърна се рязко и закрачи но пътя към изхода. Здрачът се сгъсти и Святополк ясно си представи другия възможен изход от тази авантюра.

В това ли е бедата, че „колапсарът“ ще се затвори и Съветът ще даде Лосев под съд?

Нали Галактическият съюз от чисто хуманни съображения — бог знае как разбират там хуманността! — може не само да отзове пратеника, но и, напротив, твърде много да се заинтересува от Земята. Гостът казваше, че такъв млад, още доскоро жесток свят той среща за първи път. Е, какво пък, нека започнат с нас… да ни преправят, да ни избавят от вредните наследствени качества.

Но действително ли миналото на Земята беше толкова страшно? Може би земляните са космически уроди, раса садисти, а всички останали цивилизации дори мухите са избивали само след здраво обсъждане? Ето това в същност е опасното — космическа експанзия за довчерашните любители на душове с изненади…

Святополк вървеше, но краката му просто се огъваха и той дори не смееше да вдигне очи към упорито крачещия си спътник. Да се опита ли да поизмени ситуацията? Да потърси някакви мъдри, точни думи? Напразно. Много му са нужни твоите звукови вълни. Вероятно за него ти си обект на изследване, на бъдещи експерименти, но не субект, не същество, към което етиката е приложима. Обект, а не субект… Познато словосъчетание. Нима строителите на тази фабрика не са се придържали точно към такива възгледи? Същества, към които етиката е неприложима. Низша раса. Нидерменш. Непригодните се унищожават, изолират се, тъй, тъй…

Стълбове, огънати навътре; редове хищна тел.

Черупка неестествено напрегнато пространство.

Гостът се спря и се обърна, достигнал вратите, изправен в буйната трева. Трудно беше да се отгатне изражението на очите му.

— Какво ще правим по-нататък, Координаторе? Ще ми покажете ли още нещо?

Святополк почувствува, че неудържимо почервенява, и отвърна:

— Аз, не… извинете… Скоро ще ме сменят. Ние си почиваме нощем, възстановяваме силите си.

— Добре, тогава и аз ще си почина до утре. А утре ще бъдете пак с мен, нали?

Лосев мълчаливо кимна с глава. Никога в живота си не бе изпитвал такъв срам.

„… Убедих се, че бедната ми глава трябва да се почисти, основно да се почистя от гнусните комплекси, от позорната подозрителност. Прости ми! Аз приех твоя свят като образец на земна етика. Аз се оказах непростимо буен, аз съвсем се обърках и вече нищо не разбирам. Ние наистина сме твърде млади. Отиди си в твоя Кръг на Обитаването, където двайсет слънца горят над невъобразимия рай на безсмъртните селения. Дай ни време да съзреем. Вие дори не можете да си представите какво невероятно гордо, уязвимо, страстно, противоречиво създание е землянинът. Как, самозабравил се, той извършва грешки, как сладко се разкайва после. Върви си, оскърбен ангеле, и остави моя грях върху плещите ми. Аз тръгнах според моите изводи по пътеката, подсказана ми от суровите предци. И сега разбрах, че раните на човешката душа още не са зараснали. Върви си, и ми прости, ако можеш!“

Леко, като пара, гонена от вятъра, гостът приближи до Святополк и ласкаво положи ръка върху плещите му.

— Раните никога не заздравяват, Координаторе, скъпи братко мой!

Той се наведе, откъсна няколко стръка детелина и ги пъхна в ризата си — яркосиня дори и в здрача.