Оригинално заглавие
Circolo chiuso, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 7,8/1980 г.


Удобно отпуснат в креслото, Кент пушеше цигарата си. Той изпитваше дълбоко удовлетворение от себе си и от живота. Малко по-късно повика келнера и си поръча още едно мартини. С широка усмивка проследи мислено разработения до най-малките подробности план.

Това ще бъде истински шедьовър, който ще увенчае дългата му кариера. А после ще може да се оттегли и дори да започне да пише мемоари.

Отпи глътка мартини и се отпусна във властта на нахлулите спомени. Видя се съвсем млад, когато за пръв път, може да се каже, случайно, се зае с подобен род занимания. По него време бе недодялан, грубоватичък младеж и явно не му достигаше шик. Да намери истинското си призвание му помогна Бертила, прислужницата на старата графиня. Доколкото си спомняше, започна със скъпоценностите на графинята, оценени на повече от милион.

Кент притвори очи, преживявайки отново незабравимите минути на онзи, първия грабеж. Колко отдавна беше — преди дванадесет години! Като че ли всичко това се беше случило не с него, а с някой друг. И ето сега поради каприз на съдбата му е съдено да завърши блестящата си кариера точно там, където тя започна. Но само че този път това няма да бъде кражба на брилянти, а нещо по-интересно.

Кент с удовлетворение си спомни последния разговор с агентите на една чужда държава. Той вече получи в предплата твърде солидна сума, но в сравнение с това, което ще му падне на края, тя бе дреболия. И така дванадесетгодишната блестяща кариера отива към своя край, кръгът се затваря.

Бертила! Пред очите му пламват червените й коси, близват като огнени езици голите й рамене, той отново вижда кафяво-жълтите й очи, а в ушите му още дълго звучи нейният нежен гръден смях. Той прокара длан по челото си. Колко вода изтече оттогава… Но нима може да се забрави онази ужасна нощ?

* * *

Дъждът шибаше по прозорците и по стените на вилата, дърветата в парка стенеха и се люшкаха под безжалостните пориви на вятъра. От време на време сноп мълнии пронизваха тъмносиволилавите облаци, озарявайки за миг старинната мебел и старите картини, които сякаш живееха свой собствен тайнствен живот, скрит от чужди очи.

Кент внимателно стъпваше на пръсти, осветявайки пътя си с електрическо фенерче. Накрая се добра до сейфа. Бертила излезе права, ключалката действително беше проста, не представляваше никакъв труд да се отвори. Но ковчежето беше празно.

Кент злобно изруга. Къде са скъпоценностите? Бертила твърди, че графинята почти никога не ги изважда от ковчежето. Нима именно днес на дъртата вещица й е хрумнало да ги сложи на друго място?

Той едва не зарева от безсилна ярост. Зад прозорците свирепствуваше бурята и Кент с огорчение помисли, че Бертила го чака в колата със запален мотор. Какво да прави? Да търси скъпоценностите по целия дом е късно, а и безсмислено. Изглежда, кражбата ще трябва да се отложи за по-подходящ случай, а дотогава трябва да се разузнае къде графинята е скрила дяволските си стъкълца. Ами ако някой го е изпреварил и е измъкнал плячката точно под носа му? Но той веднага отхвърли това нелепо предположение и побърза към вратата.

Паркът напомняше разбушувало се море. Черните клони на дърветата се люлееха като обезумели вълни, а проливният дъжд, изглежда, си беше поставил за цел да удави всичко живо. Кент се понесе към портата, стараейки се да се движи в сенките на дърветата, и вече беше пробягал половината път, когато изведнъж видя нещо, което го порази по-силно от най-ярката мълния.

Под големия клонест дъб, на десетина метра от него, Бертила прегръщаше нежно някакъв непознат, който я обсипваше с целувки. Нещо се скъса в гърдите на Кент и пред очите му се спусна гъста мъгла. Той направи няколко крачки, стиснал пистолета, който винаги носеше в джоба си. Струваше му се, че светът се руши. Изведнъж разбра, че целият живот е безсмислен, ако тази жена го е разлюбила. Олюляваше се като пиян.

Като че подчинявайки се на чужда воля, той извади пистолета от джоба си и стреля. Бертила за миг впи в него смаян поглед, сякаш отчаяно се опитваше да разбере какво става, устата й се изкриви във вик на ужас, но вторият куршум я успокои завинаги. Тя се поклати нелепо в пелената на дъжда и рухна тежко на земята. Непознатият се вцепени. Гримаса на страх изкриви лицето му. А може би на смайване или на нетърпима болка? Това така порази Кент, че той се заколеба за миг. Очевидно непознатият улови това секундно объркване и искаше да се хвърли върху врага си, но три нови изстрела го повалиха мъртъв. Няколко минути, които му се сториха вечност, Кент като побъркан гледа двата трупа, търкалящи се в краката му. Лицето на мъжа беше зарито в калта, а пръстите му конвулсивно впити в буците рохкава земя. Дъждът шибаше Бертила по восъчните бузи и разпръснатите червени коси, очите й се бяха изцъклили, а на устните — застинал вик на ужас.

Сянката от люлеещите се дървета за миг затулваше от Кент убитите влюбени и веднага, като морска вълна от брега, се отместваше назад. И тази смяна на мрак и светлина хипнотизира Кент, в гърлото му се повдига, пред очите му се спускат кръгове…

С невероятно усилие на волята той сваля от себе си този кошмар, навежда се над убития и трескаво започва да рови по джобовете му. Както и предполагаше, скъпоценностите бе откраднал този негодник. Кент припряно ги натика по джобовете си, скочи и побягна към изхода на парка.

„За мое щастие тътнежът на гръмотевиците заглуши грохота на изстрелите“ — помисли той, тръшна вратата на колата и запали мотора. Няколко минути по-късно беше вече далеч от вилата. Джобовете му бяха пълни със скъпоценности, а душата — пуста като изоставен, напуснат дом.

* * *

Кент се опомни от мечтите и хвърли в пепелника угарката от цигара, изгорила пръстите му. Дванадесет година! Доста преуспя той оттогава. Естествено в началото беше трудно. Споменът за Бертила и за нейната измяна го преследваше неотстъпно, пречеше му да работи. Мъчеха го въпроси, на които не намираше отговор. Кой беше онзи човек? Любовник на Бертила? Ако те бяха намислили да се надсмеят над него и да отмъкнат плячката изпод носа му, защо се държаха след това така глупаво? А че още и онзи луд, дето същата нощ го хванаха във вилата на графинята! Няколко седмици поред вестниците писаха само за него. Той твърдеше, че се е появил на Земята от бъдещето и въобще дрънкаше невъобразими глупости. Обвиниха го в открадването на скъпоценностите и в двойно убийство, въпреки че не намериха у него нито оръжие, нито брилянти. Това не попречи на съдиите да предположат, че и едното, и другото е взел със себе си съучастник, който е успял да се скрие. Безумеца затвориха в лудница, където, по съобщения на вестниците, така и умря преди няколко години.

Колко пъти жестоки съмнения измъчваха Кент! Но постепенно като скелет на морски съд, претърпял авария, миналото потъна в дъното на душата му и той отново се залови за работа. В името на справедливостта следва да се признае, че той като че ли беше създаден за такава работа.

Скоро стана истински виртуоз. Да се сбърка негов грабеж с друг беше невъзможно. Кент се отличаваше с особен стил, съчетание на безупречна техника с наистина безразсъдна смелост.

За международната полиция той се превърна в същински призрак. И което придаваше особена пикантност на ситуацията, много висши полицейски чинове, неподозирани за истинската му професия, го смятаха за свой най-близък приятел.

Той се усмихна, спомняйки си как веднъж успя да похити цял кораб, новичък, направо от скелето. След това една латиноамериканска република преправи и пребоядиса това-онова и тържествено издигна на кораба своя флаг… Той щеше още дълго да се предава на елегични спомени, ако погледът върху часовника не му потвърди, че е настъпило време да се действува.

* * *

Професор Ходжкин, при когото той сега служеше като шофьор, го освободи до вечерта. За вечерята трябваше да се върне във вилата. Като за късо време изучи старателно навиците на господаря и прислугата, той избра за „набега“ именно тази юнска нощ.

Точно в осем заедно с готвачката и камериера на професора вечеряше с апетит в кухнята. Камериерът разказваше за чудатостите на професора и Кент гръмко се надсмиваше над нелепите му постъпки.

В десет и половина готвачката изключи телевизора и отиде да спи, а той, без да мисли, следеше в пролуката на вратата как тя кой знае защо оправя долната си фуста. В полунощ изиграва неизменната партия на карти с камериера, после му пожела лека нощ, а сам остана за няколко минути в кухнята — да изпуши последната си цигара. Когато окончателно се убеди, че обитателите на вилата са потънали в сън, той се измъкна от стаята си и при светлината на електрическо фенерче премина дългия коридор. Минавайки покрай стаята, която някога заемаше Бертила, той усети, че сърцето му неволно заби по-силно. В онези далечни времена той неведнъж се промъкваше в тъмнината по дългия коридор в стаята й, от която през пролуката на вратата се прокрадваше слаба светлина, а Бертила вече го чакаше с разпуснати червени коси по белите си рамене и зовящи и страстни очи. Годините погребаха под себе си навяващите мъка спомени, но не можаха да ги изтрият от паметта. Сега в старинната вила, която някога принадлежеше на графинята, живееше професор Ходжкин, а неопитният крадец на дребно отдавна бе станал известен международен грабител.

Нощта се случи тиха и звездна. Кент безшумно се прокрадна в лабораторията. В средата на стаята се възвисяваше масивна стоманена платформа и Кент отново замря пред нея в нямо възхищение. Сейфът стоеше в ъгъла и като че ли отдавна очакваше умелите пръсти на Кент да се докоснат до него — така бързо и лесно се отвори. Кент извади нужните книжа, преснима ги на микролента и внимателно ги сложи на старото им място.

Още утре тези скъпоценни материали, изпъстрени с цифри и тайнствени формули, ще легнат на масата на учените от една чужда държава. И макар че Кент абсолютно нищо не разбираше от тези цифри и изчисления, досещаше се, че става дума за нещо особено важно. Не току-така чуждото разузнаване му даде щедро толкова пари.

Едва доловим шум от коридора застави Кент да се обърне мигновено. Някой се промъкваше в лабораторията и той едва-едва успя да се скрие в нишата, когато вратата на лабораторията се отвори тихо и в отвора се очерта нечия фигура. Въпреки почти пълната тъмнина Кент веднага го позна — това беше Джеймз Пауър, асистентът на професор Ходжкин. Как беше успял да проникне във вилата? Какво му е потрябвало в лабораторията в толкова късен час?

Пауър се движеше в тъмнината с ловкостта на котка. Да не би между другото оня да се занимава и с работа като неговата? В такъв случай може само да му завиди на хитростта и издръжливостта — Кент за нищо на света не би заподозрял в този скромен, приветлив асистент един опитен шпионин.

Пауър запали малката електрическа лампа в натисна едно копче на пулта за управление. Стаята мигновено се изпълни със слабо бучене, а платформата се озари със зеленикава светлика.

Шумът нарастваше всяка секунда и Кент се изплаши да не би професорът да се събуди. Той не сваляше очи от гърба на Пауър, който стоеше около самата платформа. Внезапно асистентът се обърна и погледите им се кръстосаха. С бързината на мълния Пауър се хвърли върху му, но Кент не беше новак в бокса и се отклони от удара и успя да уцели челюстта на противника. Но оня бойко понесе удара и с тежестта на цялото си тяло се стовари върху Кент. Двамата паднаха, сплетени в смъртоносна прегръдка, и се затъркаляха по пода. Кент и тук успя да нанесе на врага няколко точни удара, но Пауър очевидно бе надарен с невероятна физическа сила. Той успя два пъти да удари главата на врага си о пода. Чувствувайки, че ей сега ще загуби съзнание, Кент с нечовешко усилие успя да разтвори железните клещи и скочи. Пауър с труд се изправи и тръгна срещу него. Кент се намръщи и с всички сили го блъсна с глава в корема; двамата загубиха равновесие и паднаха върху желязната платформа. Пауър закрещя в ужас, избухна виолетов пламък, който ослепи Кент и той загуби съзнание.

* * *

Когато дойде на себе си, Кент почувствува, че лежи върху размекнатото тяло на своя враг. В стаята беше съвсем тъмно. Кент се опита да слезе от платформата, която вече не светеше, но напипа само плочките на пода — платформата беше изчезнала!

Отвън яростно свиреше вятърът, дъждът злобно шибаше в прозореца. Блясък на мълния прониза тъмнината; Кент скочи и приглушено извика — той беше не в лабораторията, а в съвсем непозната стая. И освен това тук имаше мебели, които не му се беше случвало да вижда във вилата.

При непрекъснатите блясъци на мълниите той се помъчи да се ориентира. Отправи се към вратата и забеляза ниша, много приличаща на онази, в която се бе скрил при появяването на Пауър. Кент изскочи в коридора и започна да се промъква през дългата редица от стаи към своята. Той не преставане да се удивлява — изглеждаше, че стаите са същите, а мебелите в тях други. Масивен часовник с махало, който не беше виждал тук по-рано, удари единадесет часа. Кент конвулсивно потри очи — той отлично си спомня, че излезе от стаята си в един часа през нощта. Нима е полудял?

В стаята пак пламна бяла светлина и на Кент се стори, че всичко това той вече е преживял веднъж. Ама, разбира се! Той вече е бил в тази стая и тук наистина имаше часовник с махало.

Като снаряд, избухнал в нощта, го удариха спомени за миналото. Та това е стаята на старата графиня! По волята на адската машина на времето той и Пауър са се пренесли преди много години. Да, но колко? Сърцето му се разтуптя бясно, откъслечни мисли и догадки се сплетоха в най-сложно кълбо.

Нима? Не, той не искаше, не се решаваше да повярва! Нима той отново ще види Бертила — жива, весела; ще може да измени хода на някогашните събития, да измени своята съдба?!

За дванадесет години той спечели много и ако закупи акции, да речем, на Северното общество или пък солните мини в Чили, той ще забогатее приказно… Бертила!… Тогава ще изживее с нея дванадесет чудесни, с нищо несравними години. Нима всичко това ще се сбъдне? Чувствувайки, че буквално се опиянява от щастие, Кент отново се измъкна в коридора. Но когато се прокрадна към стаята на Бертила, силите внезапно го напуснаха. Ами ако всичко това е само дяволска магия, халюцинация на жалък безумец? Той леко натисна вратата и тя послушно се отвори.

— Бертила… — прошепна той, влизайки в стаята. Тя се хвърли към него и го обгърна крепко с ръце.

— Кент! — нежно, с неподправена тревога възкликна тя. — Толкова рано? Случило ли се е нещо?!

Нямайки сила да произнесе нито дума, Кент силно я притисна към гърдите си. Ако това е сън, колко хубаво би било да не се събужда! А Бертила нежно се притисна към него с цялото си тяло, което преди дванадесет години рухна в парка пред очите му на гнилите листа. Кент я целуна и за миг забрави всичко на света. Сякаш издалеч до него стигна приглушеният глас на Бертила.

— Ти… си съвсем друг, Кент — объркано проговори тя — Нежен и страшно красив.

Кент радостно се засмя и ласкаво разроши косите й.

— Обещай ми, че ще останеш завинаги такъв, какъвто си сега. Нали, Кент?

Кент не отговори нищо и отново притисна устни към нейните. Но тя меко се освободи от прегръдката му.

— За тебе е време! — с шеговита строгост напомни тя. — След като вече си дошъл, ще те заведа сама на мястото.

— Време ли е?… — неуверено повтори Кент.

— Да, разбира се. Нали си човек практичен и обичаш не само целувките.

Тя се усмихна, хвана го за ръка и го поведе по коридора. В главата на Кент се рояха най-противоречиви мисли. Двамата вървяха, притискайки се към стената, и избухванията на мълниите осветяваха за миг фигурите им.

— Какво временце! Най-доброто за крадците, нали? — с тъжна усмивка каза Бертила.

В отговор Кент само стисна по-силно ръката й. Сега той разбра всичко. Като отделни части от мозайка всички подробности се наредиха в строго определен ред и пред погледа на Кент веднага се яви завършена и ясна картина.

Но, разбира се! Той отново, за втори път ще открадне скъпоценностите. Но това ще бъде последното престъпление в неговия нов живот, благодарение на което той ще забогатее, ще закупи акции от Северната компания или на солните мини в Чили.

Да отвори сейфа беше за него съвсем дребна работа. При светлината на мълниите скъпоценните камъни блестяха като звезди в нощното небе.

— Колко ярко светят! — възторжено възкликна Бертила.

— Твоите очи са още по-ярки! — нежно прошепна Кент и ловко напъха брилянтите по джобовете си.

Той внимателно затвори ковчежето и грабна любимата си за ръката.

— А сега да бягаме! — възкликна той.

— Нека само да си взема куфара! — плахо помоли Бертила.

— Не, не! Времето не чака — разтревожено възрази Кент.

В момента, когато се спуснаха долу, бурята връхлетя с нова сила върху парка и вилата. Дъждът се превърна в порой. Гръмотевиците се сляха в непрекъснат тътен. Хванати за ръце, те се спуснаха към портите. Но въпреки че бягаха много бързо, гонени от поривите на вятъра, на Кент му се струваше, че проклетите врати като че ли се отдалечават. А и самият парк сякаш невероятно се бе разраснал и удължил, превърнал се бе в непроходими джунгли, които като по зло вълшебство са пленили двамата и не възнамеряват да ги пуснат.

— Повече не мога, да спрем за минута! — задъхано простена Бертила.

Те се облегнаха на едно дърво, дишайки тежко от умора. Бертила се притисна силно към Кент.

— Страх ме е! — прошепна тя. — И въпреки всичко съм щастлива.

Влажното й от дъжда лице беше нежно и тъжно, а устните й неудържимо мамеха към себе си.

* * *

Внезапно Кент почувствува, че Бертила трепна и сякаш се вкамени. Той вдигна очи и със страх видя… дулото на насочения към тях пистолет. В погледа на Бертила се четеше объркване и ужас. Тя разтвори уста, но сухият звук на изстрела изпревари отчаяния й вик; тя се изплъзна от обятията му и някак неловко, настрани рухна на земята.

Кент искаше да закрещи, но му се стори, че шумът на кръвта, биеща в слепоочията, заглушава гласа му. Кръвта като бесен поток се стремеше навън, раздирайки със свистене ушите му, а цялото му тяло изстиваше от ужас пред безжалостното видение на самия себе си с пистолет в ръка.

„Невъзможно е да се измени съдбата!“ — прозвуча неумолим вътрешен глас. И все пак Кент тръгна срещу нея. И веднага от насочения пистолет се откъсна езиче на пламък, калната земя връхлетя върху него и Кент усети на устните си противния мирис на гниещи листа.

Край