Бертрам Чандлър
Клетка

Трябваше да кацнат на неизвестна планета, защото приборите за електронен контрол закапризничиха и отнесоха „Щастлива звезда“ в неизследван район на Вселената. А като капак на бедата при съприкосновението на кораба с повърхността ядреният реактор излезе от строя. Капитанът заповяда на помощника си Хокинс бързо да евакуира пътниците, а сам остана с няколко механици на борда и се опита да ликвидира последиците от аварията.

Едва Хокинс успя да отведе хората на безопасно разстояние, когато се раздаде мощен взрив. На мястото, където допреди миг се извисяваше „Щастлива звезда“, сега зееше гигантски кратер…

Лустрото на цивилизацията бързо се свлече от останалите живи пътници и членове на екипажа. Атмосферата на планетата бе годна за дишане, но задушна и гореща. От небето непрестанно ръмеше топъл дъжд. Въздухът буквално гъмжеше от малки гъбички, които великодушно не докосваха жива плът, но охотно поглъщаха дрехите и металните предмети.

Проблемът с храната се разреши твърде бързо. Неколцина доброволци, подлудели от глад, се осмелиха да вкусят сочните гъби, които плътно покриваха стволовете на огромните папратообразни дървета, и откриха, че са твърде хранителни и вкусни. Когато се разбра, че дегустаторите не се канят да се преселят във вечността, гъбите станаха основно меню.

Хората си основаха постоянно поселище на върха на малък хълм. Там растителността не беше толкова гъста, а и почвата беше по-малко разкаляна. Папратообразните дървета послужиха за строеж на примитивни жилища.

Заселниците не можаха да се откажат от привичната си форма на обществено управление и избраха съвет под председателството на корабния доктор Бойле. Хокинс бе избран просто за член на съвета — очевидно мнозина го смятаха основен виновник за претърпяното бедствие.

Първото заседание се състоя в специално подредена колиба. Членовете на съвета се разположиха в кръг. Бойле се изправи бавно. Хокинс криво се усмихна — изпълнената с достойнство поза на доктора никак не съответствуваше на сплъстените му сиви коси, невчесаната израснала брада и пълното отсъствие на дрехи.

— Леди и джентълмени — започна Бойле. — Съдбата избра нас, представителите на човечеството, за тази забутана планета. Предлагам да обсъдим шансовете си да преживеем тук не като отделни индивиди, но като цяла раса…

— Искам да запитам мистър Хокинс има ли надежда да ни спасят? — възкликна едната от двете избрани в съвета жени, кокетно облечена в поличка от листа.

— Нищожна — отвърна Хокинс. — Преди кацането успяхме да изпратим сигнал за помощ, но ние дори не знаехме координатите си. А и няма никаква сигурност, че някой е уловил тези сигнали.

— Мис Тейлър — обидено ги прекъсна Бойле. — Позволете да ви напомня, че съм избран за председател и ще получите думата, когато аз намеря това за необходимо. Както разбирате — продължи той, — тази планета се намира в стадий на развитие, съответствуващ примерно на земния карбонски период. По времето, когато следва да се появят повече или по-малко разумни същества, вашите потомци ще се разселят из цялата планета. Ние сме длъжни да им осигурим максимално благоприятни условия за съществуване. Ще им оставим нашия език…

— Хич не ме е еня за езика, докторе — прекъсна го Мери Харт, стройна блондинка с решителен израз. — Преди всичко ме вълнува въпросът за потомството. В съвета аз представлявам жените, която могат да имат деца. Тук сме петдесет и трима души мъже и жени. Като изключим десетте съпружески двойки, остават двадесет мъже и тринадесет жени. Предвиждам сериозни усложнения поради неизбежната ревност, жертва на която може да стане всяка от нас. Това не бива да се допуска.

— И какво предлагате? — осведоми се Бойле.

— Ако двама мъже изпитват страст към една и съща жена, нека те в честен двубой решат кой е по-достоен за тази чест.

— Защо не — промърмори докторът, — един вид естествен подбор.

На върха на хълма имаше малка падина — естествена арена. Зрителите се настаниха около нея. Ролята на рефер пое доктор Бойле, който при нужда можеше да окаже и първа помощ на участниците в състезанието. Главната награда беше Мери Харт.

Хокинс погледна първите съперници: Фенет служеше като курсант на „Щастлива звезда“, а Клемънс, седем години по-стар, беше търговски агент.

— Ако ще се обзалагаме, бих поставил на Клемънс — заяви дебеланкото, седнал редом с Хокинс. — Тоя млад сополанко няма да издържа дълго, неговото поколение не умее да се пердаши, а Клемънс познава всички правила на юмручния бой.

— Фенет е в отлична форма — парира го Хокинс. — Той нито миг не стои без работа, а Клемънс само се тъпче с гъби и се търкаля по тревата. Я вижте какъв търбух има!

— Никому не вреди, ако е по-охранен — обидено отвърна дебеланкото и поглади собственото си шкембенце.

— Няма да се хапете, нито ще си дерете очите! — заяви реферът Бойле. — Започвайте!

Фенет потръпна, направи нерешителна крачка напред и бухна юмрука си в незащитеното лице на Клемънс…

Нещо застави Хокинс да вдигне глава. Не беше звук, защото тълпата ревеше като на мач между професионални боксьори — нали за пръв път имаха някакво развлечение. Хокинс погледна нагоре и се вкамени. Над арената кръжеше вертолет. Някакви неуловими детайли му подсказаха, че това не е земна конструкция. Внезапно от блестящия търбух на вертолета се плъзна широка метална мрежа и се свлече право върху вкопчилите се съперници. Тя ги прихвана заедно с доктора, Мери Харт и приближилата се до тях мис Тейлър. А когато Хокинс скочи да й помогне, мрежата като жива обви глезените и завърза китките му…

* * *

Условията, в които попаднаха пленниците, изгодно биха се отличавали от напуснатия от тях свят, ако не беше ненужната доброта и грижливост на стопаните на кораба. Клетката, в която седяха тримата мъже, със забележителна точност възпроизвеждаше климатичните условия на планетата, на която претърпя катастрофа „Щастлива звезда“. От отверстията на покрива непрестанно капеше топла вода, от която двете папратообразни дървета изобщо не можеха да ги спасят. Два пъти дневно клетката се отваряше и на пленниците поднасяха точно такива гъби, каквито ядяха и на планетата.

Вдясно и вляво имаше други клетки. В дясната бе Мери Харт, с която мъжете разменяха знаци — стените бяха от звуконепроницаема материя. Вляво имаше непознато чудовище, прилично на гигантски калмар. По-нататък имаше и други клетки.

Хокинс, Бойле и Фенет седяха върху мокрия под и се пулеха на пазачите си през дебелото стъкло, а онези на свой ред ги разглеждаха подробно.

— Поне да бяха хуманоиди — въздъхна докторът. — Тогава бихме могли да се опитаме да установим контакт и да им докажем, че сме разумни същества.

— За съжаление не са хуманоиди — въздъхна Хокинс. — Но и ние ако бяхме на тяхно място, щяхме трудно да се убедим, че тия кръчмарски бъчонки с по шест пипалца са ни братя по разум… Опитайте още веднъж питагоровата теорема — обърна се той към курсанта.

Без никакъв ентусиазъм младежът нареди от клечки триъгълник с квадрати на катетите и хипотенузата. С плоските си безжизнени очи другоземците с видимо безразличие следяха манипулациите му.

— Нека опитаме да се справим със създалото се положение — предложи докторът. — И тъй шестима членове на нашето общество сме в плен. Вертолетът ни достави на изследователския им кораб, който по размери очевидно не надминава земните. Нас ни настаниха в тая зверилница. Отначало се обръщаха хуманно, често ни даваха гъби и вода. После двама от пазачите завряха в клетката прътове с мрежи и уловиха Клемънс и мис Тейлър. И ние повече не ги видяхме. На следния ден отлъчиха от нас и Мери Харт…

— Дали не са ги подложили на вивисекция? — с трепет запита Фенет. — Никога не съм обичал особено Клемънс, но…

— Боя се, че нашите съотечественици ги сполетя най-печална участ — въздъхна Бойле. — Аутопсирането е позволило на другоземците да установят разлика между половете и да ни класифицират. Но за съжаление вивисекцията не позволява да се съди за степента на развитие на разума…

— Подли същества! — не се сдържа Фенет.

— Някъде бях чел — припомни си Хокинс, — че историята за произхода на човека е история на животни, които са се научили да разгарят огън и да изготвят оръдия на труда…

— Че тогава накладете огън — предложи докторът. — И ни изработете някакви оръдия на труда…

— Не се правете на глупак! Сам знаете, че не разполагаме с нищо. Дори с изкуствени челюсти — Хокинс се замисли. — Когато бях курсант на космически кораб, нас ни учеха на древни занаяти: изкуството да плетем въжета и кошници. На пътническите кораби ние плетяхме кошнички, боядисвахме ги в ярки цветове и ги продавахме на пътниците като сувенири от загиналата планета Арктурус.

— Накъде клоните? — запита докторът.

— Сега ще разберете. Аз ще ви науча да плетете кошници и другоземците ще разберат, че ние сме разумни същества.

— Възможно… — замислено измърмори докторът. — Това може да направим. Но от друга страна, не забравяйте, че бобрите си строят твърде сложни жилища, а през брачния си период някои птици си свиват гнезда, за да привлекат партньора…

* * *

Очевидно на Главния надзирател също му бяха известни животни, склонността на които напомня брачните игри на земните птици. След три дни трескаво плетене на кошници, за които изразходваха цялата постилка и клонките на дърветата, мъжете бяха възнаградени за труда си — при тях въведоха Мери Харт. Когато щастливата истерия премина и Мери разбра на какво се дължи преместването й, възнегодува още повече.

* * *

— Добре че Мери е при нас — помисли си Хокинс вече в просъница. — Още няколко дена самотен затвор и момичето можеше да получи психично разстройство.

Но, от друга страна, присъствието на Мери поставяше на помощник-капитана определени задължения — да следи младия Фенет, а и Бойле не биваше да остава без надзор — старият козел!

Внезапно Мери изпищя.

Хокинс мигновено се пробуди, скочи на нозе и приближи до девойката.

— Какво се е случило?

— Н-не зная — запелтечи Мери. — Нещо мъничко, с остри ноктенца. То пробяга по мене…

— О — усмихна се Хокинс, — та това е Джо.

— Кой Джо? — с недоумение запита Мери.

— Някакъв местен еквивалент на мишка — отвърна събудилият се доктор. — През нощта то се вмъкна през някакъв процеп на пода. Ние се мъчим да го опитомим.

— Искате да развъждате тук подобни гадости! — нахвърли се върху мъжете Мери. — Вземете го и го убийте! Незабавно!

— Утре — рече Хокинс.

— Още сега — закрещя Мери.

— Утре — твърдо обеща Хокинс.

* * *

Улавянето на Джо се оказа проста работа. Капана изработиха от две плоски кошнички, хитроумно свързани с нещо като капаче. Вътре поставиха примамката — късче гъба. Коварният капан трябваше да се затвори при най-лекото докосване до примамката. Хокинс, който се бе излегнал на влажната постеля, чу хлопването — капанът се бе затворил. После се разнесе негодуващото цвъртене на Джо и мъничките му ноктенца задраскаха по стените на кошничката.

— Уловихме Джо.

— Убийте го, какво чакате? — сънено рече девойката.

Но те не убиха Джо. Мъжете бяха успели да се привържат към животинчето. На разсъмване го преместиха в мъничка клетка, която бе измайсторил сръчният Хокинс. Дори Мери се смили, като видя мъничката мъхната топчица с пъстра кожа, която неуморно се въртеше из клетката си и гръмко протестираше против лишаването й от свобода. Мери дори настоя само тя да храни зверчето и ликуващо запляска с ръце, когато нежните лапички за пръв път нерешително поеха късчето гъба от дланите й.

Три дни тя не сваляше очи от любимеца си. На четвъртия в клетката им влязоха надзирателите, изведоха Хокинс и взеха Джо.

* * *

— Боя се, че повече няма да го видим — произнесе Бойле. — И него го постигна същата участ.

— Ще изработят от него чучело и ще го поставят в зоологическия си музей — мрачно предсказа Фенет.

— Не! — решително отсече Мери. — Няма да посмеят!

— Ще посмеят — тъжно се усмихна докторът.

Внезапно вратите на клетката се разтвориха. И преди пленниците да успеят да се отдръпнат към ъгъла, се раздаде познат глас:

— Всичко е наред, аз съм.

В клетката влезе Хокинс. Беше чисто избръснат, а по бузите му се бе появил бронзов загар. Бившият помощник-капитан беше обут в панталони от яркочервена тъкан.

— Излизайте! — рече той. — Нашите хазяи искрено се извиняват пред нас и ни предлагат по-удобни апартаменти. Когато всичко бъде готово, ще полетим за съотечествениците си.

— Почакайте, Хокинс, не тъй бързо — помоли се докторът. — Как разбраха, че сме разумни същества?

Лицето на Хокинс потъмня.

— Само разумни същества са способни да поставят едно живо същество в клетка!