Фредрик Браун
Поне малко зелено

Огромното тъмночервено слънце пламтеше на виолетовото небе. На хоризонта зад кафявата равнината, осеяна с кафяви храсти, се виждаха червените джунгли.

Макхари се отправи с едри крачки към тях. Търсенията в червените джунгли бяха трудна и опасна работа, но крайно необходима. Макхари вече беше пребродил стотици такива гъсталаци; този път му предстоеше да огледа още един.

— Да вървим, Дороти — произнесе той. — Готова ли си?

Малкото същество с пет крайника върху рамото на Макхари не отвърна нищо — впрочем, както винаги. Дороти не умееше да говори, но на нея можеш да й приказваш. Такава или инаква, все пак е компания. Дороти беше толкова лека, че предизвикваше у Макхари странно усещане: като че ли през цялото време на рамото му лежеше нечия ръка.

Дороти беше с него ето вече… колко години? Не по-малко от четири. Той е тук вече пет години, а Дороти е заедно с него вероятно около четири. Той причисли Дороти към слабия пол само заради мекотата, с която се отпускаше на неговото рамо — също като женска ръка.

— Дороти — продължи той, — ние трябва да бъдем готови за всичко. В гъсталаците може да има лъвове или тигри.

Той разкопча висящия на пояса му кобур и здраво стисна слънчевия пистолет. За стотен път той благодари на щастливата си звезда за това, че по време на аварията му се удаде да спаси безценното оръжие, което практически беше вечно. Достатъчно беше да подържи пистолета някой и друг час на слънце, под което и да е ярко слънце, за да започне той да поглъща енергията, която ще се отдели после при натискане на спусъка. Без това оръжие Макхари положително не би могъл да изкара пет години на планетата Крюгер–III.

Още не беше стигнал до червените джунгли, когато видя лъва. Разбира се, това животно с нищо не напомняше земния лъв. То имаше червена кожа, почти незабележима на фона на кафявите храсти, в които се криеше, осем меки, гъвкави и мощни лапи; люспестата му муцуна завършваше с птичи клюн.

Макхари беше нарекъл това чудовище лъв. Но със същия успех можеше да го нарече и другояче, защото то още нямаше име. А даже и да имаше, неговият „кръстник“ не беше се връщал на Земята, за да разкаже за флората и фауната на Крюгер–III. Според официалната статистика, преди Макхари тук е кацал само един кораб, но той така и не можал да стартира обратно. Именно него търсеше Макхари, търсеше го през целите тези пет години.

Ако успееше да го намери, там може би ще е оцеляла електронната апаратура, която се разби при кацането на Макхари. И тогава той ще може да се върне на Земята.

Той се спря на десетина крачки от червените храсталаци и се прицели в мястото, където се притаи звярът. Натисна спусъка, блесна ослепителна зелена мълния — само един миг, но какъв прекрасен миг — и храстите и осмокракият лъв изчезнаха безследно.

Макхари със задоволство се изкашля.

— Ти видя ли, Дороти? Тя беше зелена, а само този цвят го няма на твоята кървавочервена планета. Зеленият цвят — това е най-чудесният цвят в цялата Вселена. Аз познавам една зелена планета и ние с тебе скоро ще полетим към нея. Разбира се, ще полетим. Това е моята родина, Дороти, тя е по-прекрасна от всичко на света. Сигурно и на теб ще ти хареса.

Той се обърна, огледа кафявата равнина, осеяна с кафяви храсти, разпростряла се под виолетовото небе, в което пламтеше тъмночервено слънце, винаги тъмночервеното слънце на Крюгер. То никога не залязваше зад хоризонта, тъй като планетата беше обърната към него само с едната си страна, както Луната към Земята.

Тук нямаше нито ден, нито нощ, ако не се пресече границата между дневната и нощна страна на планетата; а на нощната страна бе така студено, че там никакъв живот не беше възможен. Тук и годишни времена нямаше. Температурата беше постоянна и винаги еднаква: нямаше ни ветрове, ни бури.

И отново, вече за кой ли път, му дойде на ум мисълта, че съвсем не би било лошо да се живее на Крюгер–III, само ако тук от време на време се срещаше зеленина, като на Земята, ако можеше да се види нещо друго зелено, освен пламъка на слънчевия пистолет. Тук се дишаше леко, температурата се колебаеше от 5 градуса Целзий на терминатора^[1], до 30 градуса Целзий на екватора, където лъчите на слънцето падат вертикално. Храна — колкото искаш; той отдавна вече се научи да разпознава годните за ядене видове животни и растения от останалите.

Да, това беше превъзходна планета. В края на краищата Макхари се беше примирил с мисълта, че тук той е единственото разумно същество. За това много му помогна и Дороти; така или иначе, имаше пред кого да си излее душата, въпреки че Дороти не можеше да му отговаря.

И само — боже мой, как му се искаше отново да види зеления свят! Земята… Единствената планета в цялата Вселена, където преобладава зеленият цвят, където хлорофилът е основа на всичко живо.

На другите планети — даже на съседните на Земята планети от Слънчевата система, съвсем рядко се срещаха по скалите зеленикави ивици мъх — по-скоро зелено-кафяви. С години можеш да живееше на тези планети и нито веднъж да не видиш нищо зелено.

При мисълта за това Макхари въздъхна и започна да разсъждава на глас, обръщайки се към Дороти:

— Да, Дороти, Земята е единствената планета, на която си струва да се живее! Зелени поля, зелени ливади, зелени гори… Знаеш ли, Дороти, ако ми се удаде да се върна на земята, аз никога вече няма да я напусна. Ще си построя къща в някоя тиха гора. Но ще трябва да си избере полянка, на която почти няма дървета и където би расла трева. Зелена трева! И къщата също ще боядисам зелена.

Той отново въздъхна и погледна червените храсталаци пред него.

— Какво каза, Дороти? — Дороти нищо не бе казала, но Макхари често се преструваше, че чува нейните въпроси; тази игра му помагаше да запази разсъдъка си. — Дали ще се оженя след завръщането си на Земята? За това ме попита, нали?

Той забави отговора.

— Кой знае? Може би да, а може би не. Помниш ли, аз ти разказвах за жената, която оставих на Земята. Ние трябваше скоро да се оженим. Но пет години е много дълъг срок. Вероятно са ме обявили за безследно изчезнал, а може би и за загинал. Тя едва ли ще ме чака. Разбира се, ако ме дочака, аз ще се оженя за нея… А ако не ме дочака, какво тогава? Искаш да узнаеш ли? Нямам представа. Но защо трябва да се вълнувам предварително? Разбира се, ако бих намерил зелена жена, или поне зеленокоса, аз бих се влюбил безумно в нея. Но на моята планета почти всичко е зелено, освен жените.

Той се усмихна на собствената си шега и с насочен пистолет навлезе в червените храсталаци, в храсталаците, където нямаше нищо зелено и само понякога зелените мълнии от неговия пистолет озаряваха всичко наоколо.

Освен присъствието на Дороти, може би и тези изстрели го бяха спасили от умопомрачаване. Няколко пъти на ден той виждаше зеления пламък… Едва-едва зелен, само колкото да му напомня как изглежда този цвят, просто очите му да не отвикнат да го различават, ако все пак някога му се случи отново да види нещо зелено…

Той се намери на неголямо островче джунгла (наистина земните мерки едва ли бяха приложими на Крюгер–III). Вероятно тук имаше милиони такива островчета, тъй като Крюгер–III е по-голяма от Юпитер. За да се изследва неговата повърхност, не би стигнал цял живот. Макхари го знаеше, но не искаше да мисли за това. Ако той допуснеше да се усъмни, че ще намери останките на единствения кораб, спуснал се на тази планета, или ако загубеше вярата, че ще намери там приборите, без които не можеше да задействува собствения си космически кораб, с него би било свършено.

Макхари излезе на еднообразната кафява равнина.

— И този път няма, Дороти — каза той. — Може би ще ни провърви повече в други храсталаци. Може би ето в тези там, на хоризонта.

Виолетово небе, тъмночервено слънце, кафява равнина, кафяви храсти…

— Зелените хълмове на Земята, Дороти! Те сигурно ще ти харесат…

Кафява, безкрайна равнина…

Неизменно виолетово небе…

Но какво се чува оттам, отгоре? Някакъв звук?… Не може да бъде, тук никога не се е случвало такова нещо. Той вдигна очи към небето и видя…

Високо-високо във виолетовото небе той видя малка черна точка. Тя се движеше! Космически кораб! Това можеше да бъде само космически кораб. На Крюгер–III няма птици. Пък и никъде няма птици с огнени опашки…

Той знаеше какво трябва да направи: вече хиляди пъти си беше представял как ще съобщи за своето присъствие, ако някога се появи кораб. Извади пистолета и стреля в небето. Блесналият пламък, разбира се, не беше голям, но той беше зелен. Ако пилотът гледаше планетата, ако поне веднъж я погледнеше, преди да отлети, той непременно щеше да забележи зеленото избухване над планетата, на която нямаше нищо зелено.

Той отново натисна спусъка.

И пилотът видя. След като на три пъти изхвърли струи пламък (това беше общоприетият отговор на сигнала за тревога), той започна да се насочва за кацане.

Макхари стоеше целият треперейки. Той толкова дълго чака — и ето, край на всичко! Той сложи ръка на рамото си и докосна малкото същество с петте крайника, което си почиваше там, като мека женска ръка.

— Дороти — прошепна той, — това е…

Той не можа да произнесе повече ни дума. Корабът кацаше. Макхари хвърли поглед на облеклото си и внезапно го обхвана срам при мисълта как ще се представи пред своя спасител. Цялото му облекло се състоеше от един пояс, на който висяха кобур, нож, някакви инструменти. Той беше мръсен. Навярно миришеше неприятно. Под дебелия слой кал тялото му изглеждаше изтощено и даже старо. Вярно е, той беше гладувал, но попадне ли на Земята, хубавата земна храна ще го измени до неузнаваемост.

Земята! Зелените хълмове на Земята!

Макхари затича, препъвайки се от нетърпение, натам, където се спускаше корабът; той беше вече много ниско и Макхари успя да забележи, че е едноместен. В края на краищата това не е важно: ако се наложи, в него ще се поберат и двама. В краен случай Макхари ще попадне на най-близката обитаема планета, а оттам друг кораб ще го откара на Земята. На Земята! Към зелените хълмове, зелените поля, зелените долини…

Той ту се молеше, ту ругаеше тичайки, а по бузите му се стичаха сълзи.

После почака, докато вратичката се отвори и оттам се появи строен млад човек в униформата на междузвезден инспектор.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Разбира се — отвърна младият човек. — Отдавна ли си тук?

— От пет години.

Макхари знаеше, че плаче, но нищо не можеше да направи.

— Значи така! — възкликна пилотът. — Аз съм лейтенант Арчер от инспекционната служба — представи се той. — Разбира се, че ще те взема. Само малко да поизстине двигателят, а след това отново ще го пусна. Ще те закарам до Картадж, на Алдебаран–III, а оттам ще отлетиш накъдето поискаш. Имаш ли нужда от нещо? Да похапнеш? Да пийнеш?

Макхари мълчаливо поклати глава. Коленете му се подгъваха. Да яде, да пие… та какво значение има това?

Зелените хълмове на Земята! Той пак ще ги види! Само това е важно и нищо повече… Той толкова дълго ги чака и ето, вече край! Внезапно виолетовото небе затанцува пред очите му и почерня. Макхари рухна на земята.

Като дойде на себе си, той видя, че лежи, а лейтенантът поднася към устните му манерка. Отпи голяма глътка, течността изгори гърлото му. Седна и се почувствува по-добре. Огледа се, за да се увери, че корабът никъде не е отлетял и му стана чудно хубаво на душата.

— Ще почакаме, докато събереш сили — каза пилотът. — Ще потеглим на път след половин час, а след шест часа ще бъдем в Картадж. Искаш ли да си поговорим тук, докато се съвземеш? Разкажи ми за всичко, което ти се е случило.

Те седнаха в сянката на кафявите храсти и Макхари разказа на Арчер за всичко. За принудителното кацане, за разбития кораб, който той не можеше да подготви за излитане. За това, как пет години търсеше другия кораб — той бил чел, че на тази планета се е разбил кораб, на който може би случайно да са оцелели приборите, необходими на Макхари за полета. За дългите търсения. И за Дороти, приютила се на неговото рамо: така той имаше с кого да разговаря.

Но когато разказът на Макхари беше към края си, лицето на лейтенант Арчер се промени. То стана още по-сериозно и състрадателно.

— Слушай, старче — внимателно попита той, — в коя година си долетял тук?

Макхари се досети на къде клони. Нима можеше точно да измери времето на тази планета без годишни времена, където е вечен ден и вечно лято?

— В четиридесет и втора — отговори той. — С колко греша, лейтенанте? На колко години съм всъщност? По моя сметка — на тридесет.

— Сега сме седемдесет и втора година. Значи ти си прекарал тук тридесет години и сега си на петдесет и пет. Но не се отчайвай — бързо добави той. — Медицината у нас постигна големи успехи. Ти още дълго ще живееш.

— Петдесет и пет — тихо повтори Макхари. — Тридесет години…

Лейтенант Арчер съчувствено го погледна:

— Слушай, искаш ли да ти кажа всичко наведнъж? Останалите лоши новини? Наистина, аз не съм психолог, но ми се струва, че е по-добре да узнаеш цялата истина наведнъж, без отлагане. Ще я понесеш по-леко сега, когато най-после заминаваш оттук. Е, като е така, ще ме изслушаш ли, Макхари?

Нищо не можеше да бъде по-лошо от вестта, която сега му съобщиха. Разбира се, ще слуша, нали скоро ще се зърне на Земята, на зелената Земя. Той отново обгърна с поглед виолетовото небе, тъмночервеното слънце, кафявата равнина и спокойно отговори:

— Карай, лейтенанте. Разказвай.

— Ти си се държал юнашки тук тридесет години, Макхари. Благодари на съдбата за вярата, че корабът на Марлей се е спуснал на Крюгер–III. А всъщност, той се е разбил в повърхността на Крюгер–IV. Ти никога не би го намерил тук. Но както правилно си забелязал, тези търсения са ти помогнали за запазиш здрав разсъдъка си… почти здрав.

Той замълча за минута и след това продължи още по-меко:

— На рамото ти няма никой, Макхари. Дороти е създадена от твоето въображение. Впрочем, това не е важно: призракът ти е помогнал да устоиш.

Бавно, много бавно Макхари посегна към лявото си рамо. Докосна го. На него нямаше никой.

— Разбери, старче, даже само това, че не си се побъркал е истинско чудо. Тридесет години самота! Но ако сега, след като ти разказах всичко, ти продължаваш да вярваш в своята фантазия, психиатрите в Картадж или на Марс само за миг ще ти помогнат да се избавиш от нея.

— Всичко е свършено — произнесе мрачно Макхари. — Дороти повече я няма. Аз… сега даже не знам, лейтенанте, вярвал ли съм някога в съществуването на Дороти. Аз я измислих, за да има с кого да разговарям. Ето затова и не се побърках. На мен ми се струваше… струваше ми се, че на рамото ми лежи нечия нежна ръка. Казах ли за това?

— Да, каза. Искаш ли да узнаеш останалото?

— Останалото? — взря се в него Макхари. — Аз съм на петдесет и пет години. Тридесет от тях съм загубил за търсенето на кораб, който никога не бих могъл да намеря, защото е паднал на друга планета. През всичките тези години аз не съм бил на себе си. Но сега най-важното е, че отново мога да полетя към Земята!

Лейтенант Арчер поклати глава:

— Само не към Земята, старче. Ако искаш на Марс, към прекрасните жълти хълмове на Марс. Или, ако добре понасяш горещините, на виолетовата Венера. Но не на Земята. Там сега никой не живее.

— На Земята… Никой?…

— Да… Космическа катастрофа. За щастие ние успяхме да я предвидим навреме. Преселихме се на Марс: сега там живеят четири милиарда земляни.

— Земята вече я няма — съвсем безизразно произнесе Макхари.

— Да, старче. Но Марс никак не е лоша планета. Ще свикнеш… Разбира се, няма да ти достига зеленина…

— Земята вече я няма — отново съвсем безизразно повтори Макхари.

— Радвам се, че прие това спокойно, старче — каза Арчер. — Все пак това е удар. Но струва ми се, че вече можем да летим! Ще отида да проверя приборите.

Той стана и се отправи към малкия кораб.

Макхари извади пистолета. Изстрел — и лейтенант Арчер изчезна. След това Макхари се изправи и тръгна към ракетата. Прицели се, стреля — и част от ракетата изчезна. След шест изстрела с ракетата беше свършено. Атомите, от които по-рано се състоеше лейтенант Арчер, и атомите, които до неотдавна бяха ракета, кръжаха във въздуха, оставаха тук, но вече бяха невидими.

Като напъха пистолета в кобура. Макхари тръгна на път — към червеното петно храсталаци там, на хоризонта.

Той докосна с ръка рамото си — на него отново седеше Дороти, както и през всичките тези четири или пет години, които той прекара на Крюгер–III.

Той отново изпита чувството, че на рамото му лежи мека женска ръка.

— Не тъгувай, Дороти — каза той. — Ние сигурно ще я намерим. Може би тя е паднала ей в ония храсталаци. А когато я намерим…

Пред тях като стена вече стояха джунглите, червените джунгли. Оттам изскочи тигър и се нахвърли върху него. Розовато-лилав, с шест лапи, с огромна като бъчва глава. Макхари се прицели и натисна спусъка. Видя ослепително зеления пламък. Само един миг, но какъв прекрасен миг!… Тигърът изчезна безследно.

Макхари доволен изхъмка:

— Видя ли, Дороти? Той беше зелен, а този цвят го няма на нито една планета освен на тази, към която ще полетим. Зеленият цвят е най-красивият цвят в цялата Вселена! Аз знам една зелена планета, тя е по-прекрасна от всичко на света. Това е моята родина, Дороти. Тя сигурно ще ти се хареса.

— Разбира се, Мак — отговори Дороти.

Ниският, гърлен глас на малкото създание му беше много добре познат. Той не се учуди, когато му отговори: тя винаги му отговаряше. Той познаваше гласа на Дороти не по-зле от своя. Макхари помилва малкото същество, седнало на голото му рамо. Като че ли до него се докосваше мека нежна ръка.

Той се огледа, обгърна с поглед кафявата равнина, осеяна с кафяви храсти, виолетовото небе, на което блестеше тъмночервеното слънце. И се засмя. Това не беше смях на побъркан, а мека, снизходителна усмивка. Толкова ли е важно всичко това? Нали скоро ще намери кораба, ще свали от него приборите, необходими му за ремонта, и тогава ще се върне на Земята.

При зелените хълмове, при зелените поля, при зелените долини.

Той отново погали ръката, лежаща на рамото му, и се огледа. С пистолет в ръка навлезе в червените джунгли.

Бележки

[1] Границата между светлина и сянка на небесно тяло — бел.пр. ↑