Андрей Балабуха
Операция „Бисер“

Каубридж беше разположен по протежение на аутострадата като простряна лъвска кожа. В лявата „лапа“ на лъва бе забит стълб с надпис върху голяма табела:

СЪРДЕЧНО ВИ ПРИВЕТСТВУВАМЕ В НАШЕТО ГРАДЧЕ. ТУК ИМА ДВАДЕСЕТ И ДВЕ ХИЛЯДИ ВЕСЕЛИ ХОРА И ДВАМА МРАЧНИ ДЪРТАЦИ!

Джералд погледна табелата, намали скоростта и още веднъж хвърли поглед на картата. Трябваше да внимава, за да не пропусне завоя на Хановър стрийт, откъдето трябваше да излезе на Гринхил роуд, а тя ще го отведе точно където трябва. Започна старателно да брои пресечките. По дяволите тези провинциални градчета! Колко по-лесно е да се движиш там, където съществува единна адресна система и е достатъчно да набереш върху диска на автопилота цифровия код, за да спре колата сама пред нужната ти врата, а после, също сама, да замине за най-близкия паркинг… Аха! Рязко поведе своя „Тъндърсторм“ надясно, така че двете колела за миг увиснаха във въздуха. Джералд поклати глава и отново намали скоростта. В тази загубена дупка го бе докарало дежурното хрумване на шефа, когото вечно осеняваха гениални идеи. „Знаете ли, Джералд — се бе обърнал към него този гений, — трябва малко да се поработи… Моля, да влезете във връзка с всички патентни служби и под някакъв горе-долу благовиден предлог да измъкнете от тях информация за всички шантави изобретатели. Нали знаете, става дума за тези, които искат да патентоват антигравитация и апарати, които произвеждат от нищо всичко. Може в тоя боклук да се намери някое бисерче? Ония педанти от Патентния департамент може да са го изтървали…“

Така се роди операция „Бисер“.

След един месец изготвеният от Джералд списък съдържаше над сто случая. „Достатъчно са — каза шефът. — Сега ги прислушайте, но много внимателно. Не, не, това ще трае прекалено дълго… Ще получите за помощници Джонсън и Брентли.“

Джералд раздели списъка на три. За себе си остави всички, от които можеше да се очаква нещо, а на Боб и Дърси пробута останалата дребна риба. За съжаление на никого от тях не се удаде да намери прословутото „бисерче“ на шефа. И тоя от Каубридж беше последната надежда на Джералд. Впрочем той не разчиташе особено на някакъв успешен край на днешното си посещение. Тук трябва да се каже, че хрумванията на шефа рядко даваха резултат, но когато в тях имаше нещо, то компенсираше стократно всички нереализирани хрумвания, взети заедно. Вероятно поради това шефът се ползуваше с прекрасно име пред началниците и всеки ден можеше да получи пагони на бригаден генерал. Като го повишат, ще напусне Отдела по перспективни проблеми, а тогава… всичко става! Във всеки случай от работещите в отдела Джералд имаше най-големи шансове. Впрочем шефът вероятно сам ще го препоръча за свой наследник…

Бавно пътуваше по Гринхил роуд и се вглеждаше в номерата на къщите. Тук е! Още веднъж провери адреса. Всичко съвпадаше. Джералд натисна копчето върху арматурното табло на автомобила, вратата безшумно се изтегли назад. Джералд застана на асфалта и протегна краката си, изтръпнали от тричасовото пътуване.

Майк Ю. Крафтън. Завършил Политехниката в Масачузетс. Работил в „Уестърн Илектрик“, после в „Дженеръл Енерджетик, Лимитид“. Преди шест години напуснал работата си, въпреки че бил считан за специалист с голямо бъдеще. Оттогава тринадесет пъти правил предложение за патентоване на перпетуум мобиле. Разбира се, присмели му се. Тръгнали слухове, че бедният Крафтън… Е, какво пък, ще го поразгледаме!

Парцелът бе ограден с висок жив плет, гъст и изглеждащ отдалеч като направен от зелена гъба. Но на някои места под зеленината прозираше някакъв сив фон, в който опитното око на Джералд без усилие разпозна скрита бетонна стена. Над оградата се виждаха короните на растящите в двора дървета и фрагмент от някакъв кълбест купол, напомнящ резервоар за газ или покривка за антената на радиотелескоп. Стоманената врата бе плътно затворена. Джералд спря за момент пред нея, после натисна бутона за повикване.

— Слушам ви — чу се глас в домофона.

— Джералд Кремаски от Патентната служба в Олдкрик.

— Дълго мислихте, мистър Кремаски… Е, сърдечно ви приветствуваме, както гласи надписът при входа на нашия град. Ще добавя, че единият от мрачните дъртаци съм аз.

Вратата потъна надолу, като отвори проход, достатъчен дори за военен камион. В дълбочината на двора се виждаше свръхмодерна вила от стъкло и железобетон.

— Гаражът е зад къщата отляво — завърши гласът. — Сега ще изляза да ви посрещна.

Джералд се върна при колата и бавно потегли през вратата. В огледалото забеляза, че вратата започна да се вдига нагоре веднага щом над нея премина задната част на бронята на „Тъндърсторма“.

— Не е лошо автомобилчето — се разнесе глас, идващ неизвестно откъде. — Към триста коня?

— Триста и осемдесет.

— Динозавър…

— Защо го наричате така?

— Защото скоро няма да има такива. Щом моят двигател влезе в производство, тия чудовища ще изчезнат. Още повече, че сенатската комисия по опазване на околната среда започна още сега да ги преследва.

„Започва — помисли с досада Джералд. — Трябва да приключа с този маниак час по-скоро.“

Добре, но къде е гаражът? Зеленикавият асфалтов път го отведе на правоъгълна площадка, където можеше да се помести най-много един автомобил. Спря рязко и в същия момент площадката пропадна надолу и се задържа в подземен гараж. Там имаше един лендровър „Сафари“ и автомобил от неизвестна марка, приличен на малък автобус.

— Това именно е моята рожба — заеча гласът в празното пространство на гаража. — Бръмбарче. Как мислите, мистър Кремаски, колко кончета са в него?

— Петдесетина — Джералд критично огледа още веднъж автомобила.

— Сгрешихте. Точно четиристотин пъти повече — каза гласът с ехидно удовлетворение.

Бедният Крафтън… Изглежда, че той наистина…

— Ще се убедите сам в това, мистър Кремаски — обеща гласът със същата ехидност. — А междувременно моля да вкарате своя динозавър в бокса.

— Благодаря — отвърна Джералд.

Паркира и се изкачи горе. Там най-сетне видя самия Крафтън. Поздравиха се.

— Да не би тия тъпаци от Патентната служба най-сетне да са разбрали, че си струва да поговорят с мен? — заинтересова се Крафтън.

— Почти — предпазливо отговори Джералд. — По-скоро това е моя инициатива. Преглеждах архивата и намерих вашите предложения. После установих, че такива заявки са подадени и в други служби. Заинтересува ме вашата упоритост, още повече, че чувах много добри неща от колегите ви от „Дженеръл Енерджетик“.

— Виждам, че сте амбициозен, мистър Кремаски… Вие вероятно не можете да забравите, че дори Айнщайн някога е работил в патентно бюро? Всъщност това не е толкова страшен недостатък. По-скоро преимущество. Но защо вашият динозавър има вашингтонски номер? И откога в Патентната служба работят абсолвенти на Уест Пойнт?

Джералд прехапа устна. Как можа да забрави и да не смени номера на колата?

— Та да поговорим сериозно — продължи Крафтън. — Но това е по-добре да направим в къщи, нали?

Влязоха.

— Какво ще пиете? — запита Крафтън, отваряйки бутилките.

— Мартини, ако може.

— Разбира се. Апропо, какво е званието ви, мистър Кремаски?

— Майор Джералд Кремаски от Отдела за перспективни проблеми, на вашите услуги.

— И аз така си мислех. Заповядайте!

Джералд седна в ниския фотьойл, изпъна удобно крака и отпи малко от алкохола. Течността беше умерено тръпчива и студена. Изглежда, Крафтън разбира от алкохол. Добре ще е, ако разбира не само от това. Неизвестно защо този „луд учен“ будеше у Джералд подсъзнателна симпатия и би му било неприятно, ако и този път се излъжеше.

— Кажете, моля ви, мистър Крафтън, защо сте превърнали дома си в шедьовър на фортификационното изкуство? Не бих се учудил, ако в стените има скрити стрелбища.

— Виждате ли, мистър Кремаски…

— Просто Джералд, ако нямате нищо против. Така ще е по-удобно.

— Съгласен. И като така моля, наричайте ме Майк. Това е толкова мило, наистина по американски, нали? Що се отнася до къщата, нашите английски приятели казват: моят дом е моята крепост. Материализирах този израз. Реализирането на метафори е много полезно нещо… При удобен случай ще ти разкажа за това по-подробно, а засега да поговорим за нашия бизнес. Разбира се, даваш си сметка, че никога не съм се занимавал с изобретяване на перпетум мобиле?

Джералд вдигна поглед. Лицето на Крафтън бе сериозно, само в ъгълчетата на устните и в дребните бръчици около очите се криеше усмивчица, също така ехидна, както гласът му преди малко.

— Искаш да кажеш…

— … че това просто беше начин да обърна внимание върху себе си. Когато инженер, ползуващ се в определени кръгове с добро име и имащ пред себе си голямо бъдеще, неочаквано захвърли работата и започне да засипва Патентната служба с предложения за перпетум мобиле, мнозинството хора ще помислят веднага, че се е побъркал… Но в края на краищата някой ще реши да провери дали случайно в това побъркване няма някакъв метод. Например вашата служба. Както виждаш, начинът се оказа твърде резултатен.

— Трябва да те разтревожа, Майк. Ние обърнахме внимание не само на Крафтън, но и на всички… смахнати.

— И?

— Засега нямаме крайни резултати.

— Разбирам. Строго поверително, господин майор?

— Тъй вярно — Джералд се усмихна очарователно.

— Добре. Надявам се, че няма да си отидеш оттук с празни ръце. Само че… Трябва да си призная, че днес не очаквах посещения и не можах да се приготвя за някаква демонстрация. Но ще уредим нещо. Засега да отидем в моята съкровищница, може по пътя нещо да ми хрумне. Вярваш ли във вдъхновението, Джералд?

Вилата бе едноетажна. Затова Джералд се учуди много, когато в края на дългия и мрачен коридор Крафтън отвори вратата на асансьор, а след това натисна копче, върху което имаше цифрата „3“. Асансьорът започна да потъва надолу и слиза най-малко пет секунди. Най-сетне спря, вратата се отвори и те се намериха в малка бетонна зала, осветена от плоски плафониери.

— Противоатомно скривалище! — извика Джералд.

— Шедьовър на фортификацията — отвърна Крафтън — Получих всичко това в наследство. А ето и моята светая светих.

Джерал разчиташе да види машинна зала, работилница, лаборатория, но никога, че ще види това, което видя: малка стаичка с повърхност не повече от двадесет квадратни ярда, нисък таван и голи бетонни стени. До една от тях имаше метален регал с равни редове от черни пресечени пирамиди със страна, не по-голяма от един фут. Бяха около петдесет. В средата на бетонен фундамент бе поставена също такава пирамида. Към горната й стена бе прикрепена пластмасова дръжка и два контакта, от които два дебели кабела водеха малко табло, монтирано на насрещната стена.

— Това са моите пиленца. Как ви харесват, майоре?

— А какво е това всъщност?

— Хроноквантови генератори. Помниш ли, че говорех за метафорите? Една от тях казва, че времето е пари. Но какво е пара̀та, ако не мярка за стойност, както е с енергията? Времето е енергия… Всъщност съвсем не съм първият, който тръгва в тази посока. Доколкото знам, първият е бил един руснак, Козирьов. След него — Ройтблат в Германия и новозеланденцът Шелингтън. Аз само успях да намеря това, което те са търсили. Тези пиленца превръщат енергията на времето в електрическа енергия. Друг въпрос е, че аз съм практик и не мога до обясня, а дори сам да разбера как става това. Това обаче е ваша грижа. Мисля, че ще намерите цял полк теоретици. Ей това нещо — той посочи към пирамидата върху фундамента — захранва с енергия цялата ми къща. Ако искаш, питай в „Уестърн Илектрик“. Ще ти отговорят, че към моя парцел не водят никакви кабели нито въздушни проводници. Всъщност не те агитирам, можеш да ми повярваш и просто така. Ще добавя, че употребявам само едно на сто от енергията, която мога да получа от моя генератор. А всичките ми генератори спокойно могат да снабдяват с енергия цялата източна част на Щатите.

— Тия кутийки ли? — Джералд посочи към регала.

— Правя горе-долу по едно седмично. Сам човек няма да успее да направи повече. Но и те напълно ми стигат. Един генератор работи тук, друг съм инсталирал в бръмбарчето си. Къде да включа следващите? А сега малко гимнастика, майоре. Това ще ти е от полза, положително мускулите ти са поувехнали от седене зад бюрото. Вземи един от генераторите и да вървим горе…

— Къде да те поканя?… — продължи Крафтън, когато излязоха от асансьора. — Сетих се. Насам!

Джералд послушно тръгна след него. Черната пресечена пирамида бе удивително лека, тежеше три-четири фунта и съвсем не го затрудняваше. Завиха надясно, после още веднъж и спряха пред врата, която Крафтън отвори с широк жест. Зад вратата имаше баня.

— Какво мислиш да правиш тук, Майк?

— Ще видиш. Сложи го тук — Крафтън показа порцелановия умивалник. — Не се страхувай, ще издържи. — Наведе се над ваната и запуши канала с тапата. — А сега донеси тук две кресла. Ще намериш ли?

— Да се ориентирам в чужди къщи е една от основните ми професии — отговори Джералд със смях.

Кресла намери в салона. Бяха леки — алуминиеви тръби, обвити с микропореста пластмаса — и той можа да вземе две наведнъж. Когато се върна, Крафтън бе наведен над ваната, която се пълнеше с вода от крана, и изсипваше във водата сол от една пластмасова торбичка.

— Нужно е около две на сто, както в морската вода. Мислиш, че половин торбичка стига? Една вече изсипах. Впрочем нека да е по-мъчно! — и той решително изсипа цялото съдържание на торбичката. — Креслата поставѝ тук. Слава богу, моят родител обичаше комфорта и има място за десет души. Честна дума, от тебе може да излезе великолепен асистент! За това може да помислим после, когато получа Нобеловата награда, а армията няма да иска да ме изтърве от погледа си, нали?

Говорейки така, Крафтън прикрепи към клемите на генератора два кабела, които имаха на краищата си метални плочка с размер приблизително осем на осем инча, и ги потопи така във водата, че между електродите остана пространство приблизително четири инча. През това време ваната се бе напълнила и домакинът затвори крана. Стана тихо.

— А сега сядай, Джералд. Да обмислим двамата ситуацията… Да допуснем, че те мотая и ти показвам обикновен акумулатор, въпреки че можеше да се убедиш колко е лек. Но да допуснем. Как оценяваш капацитета му на око?

— Колкото на автомобилен акумулатор. Около петдесет амперчаса.

— Великолепно. Сега пък да допуснем, че съм гений и съм конструирал акумулатор с десет пъти по-голям капацитет, значи четиристотни амперчаса.

Джералд кимна.

— Понеже в момента не мога да измисля нищо по-интересно и по-убедително, да се позабавляваме с опити на равнището на основното училище. Бъди любезен и изчисли колко вода ще може да изпари за един час обикновен акумулатор и колко — десет пъти по-мощен, а аз междувременно ще донеса нещо за пиене. Съгласен ли си? Само не се опитвай да надникнеш вътре в генератора, той е солидно защитен от любопитство.

Джералд се усмихна. Когато след десетина минути Крафтън се върна с пълна с бутилки кошничка, каза:

— Изчислих, Майк. Съответно 72 и 720 грама, ако наистина си конструирал такъв акумулатор… Само че как ще измерим тези грамове в тази огромна вана?

— Аз конструирах хроноквантов генератор — каза многозначително Крафтън. Отиде при пирамидата и натисна бутона, поставен в горната й част, редом с дръжката. После извади от кошницата сребърен шейкър и го хвърли на коленете на Джералд. — Пригответе нещо по ваш вкус, майоре! — седна на края на ваната и се вгледа във водата.

— Погледни — каза той след няколко минути.

Джералд, чиито ръце бяха заети от шейкъра, се надигна от ниското кресло и подсвирна от учудване — водата между електродите бе започнала да ври и изхвърляше на повърхността големи мехури пара.

След петнадесет минути ваната бе изпразнена с една четвърт, а банята — пълна с пара. Дрехите им се навлажниха и увиснаха. Джералд отпусна вратовръзката си и разкопча яката.

— Уф — каза, — горещо! Да се махаме оттук, Майк. Можеш да смяташ, че си ме убедил.

— А, не така. По-добре ще ти донеса студена бира, искаш ли? А па̀рата никому досега не е повредила, трябва само човек да се съблече…

… Когато вече третата поред вана беше изпарена, Джералд призна, че експериментът е добър и във връзка с това трябва незабавно да замине за Вашингтон, да докара шефа тук, да му честити великолепното хрумване и да го запознае с Крафтън и неговата великолепна парна баня. Майк искаше да го задържи до сутринта, но Джералд бе непоколебим. Отидоха на площадката зад къщата, където беше вече изваденият от гаража „Тъндърсторм“ с услужливо отворена врата и изтеглена навън седалка. Прегърнаха се на прощаване и Джералд вече сядаше зад волана, когато проклетият динозавър все пак усети миризмата на алкохол и успя да му тръшне вратата пред носа. По дяволите тия хеморецептори! Джералд, ядосан, ритна колелото и се намръщи от болка. Едва в този момент си даде сметка, че е разсъблечен и бос и все пак трябва да пренощува у Крафтън. Но преди да си легне, няма никаква пречка да поседят малко и да пийнат още нещо…

* * *

Сутринта на следващия ден Крафтън изпрати госта са до вратата, изпи чашка кафе и се изтегна в шезлонга, поставен на терасата. Главата му беше тежка, както винаги след голямо пиене, неутрализирано от две таблетки алкаламид — една преди и една след. Запали цигара и едва тогава си позволи да се отпусне.

Най-сетне! Лапнаха въдицата!

Това бе победа или всъщност предвестник на победата, защото го очакваха още схватки. Но първото сражение бе спечелено. Тъпаците от Патентната служба му се смееха… Е, разбира се, от небето не могат да падат камъни; апаратът, по-тежък от въздуха, не може да лети; перпетуум мобиле не съществува. Но съществува хроноквантовият генератор на Крафтън. Съществува и работи, това е безспорен факт. Теоретиците ще започнат изследвания, ще строят хипотези, които да обясняват този феномен, а той ще долива в огъня на полемиките им колкото се може повече масло, което ще дава гъст и черен пушек.

Ще мине не една година преди учените мъже, вече примирили се със съществуването на генератора, да разберат изведнъж, че цялата хроноквантова механика е дрънкане и бълнуване, че това е параван, зад който се крие един малък и наистина съществуващ апарат — прочутото перпетуум мобиле!