Виталий Забирко
Пазачът на корпорацията

Денем.

И нощем.

При петдесетградусова жега и по време на буря, когато соленият воден прах на прилива виси над пътеката, утъпкана от самия него сред крайбрежните скали, без да бърза, но и без да спира, той обикаляше в кръг острова.

Една обиколка — два часа.

Една обиколка — осем километра.

Една обиколка — десет хиляди крачки.

Тежките остроноси обувки със саморегенериращи се метални подметки отмерено смачкваха срещаните по пътя консерви — в тенекиени кутии, в буркани, в пластмасова опаковка. От бурканите с хрустене излизаха мариновани краставици; пукаха се пластмасовите бидончета с бира и цитронада. От консервените кутии — от новите, и от тези, които вече бяха разядени от ръждата — пръскаха тънки струи доматен сок или зехтин.

По пътечката често се срещаха консервени кутии с жълт етикет. Тогава някъде дълбоко в подсъзнанието му трептеше неясна мисъл: „Ананаси? Защо никога досега не съм ял ананаси?“ Но настъпваше кутията и като размазваше с тежката подметка парчетата ананас, продължаваше.

Една обиколка — два часа.

Една обиколка — осем километра.

Една обиколка — десет хиляди крачки.

* * *

Бърт лежеше по очи върху широка скална издатина — грапава и топла. С цялото си тяло чувствуваше как от него се изпарява морската вода, чувствуваше как престава сърбежът на одраскванията и раните. Съхнеше. За пръв път от седем дни.

Вдигна глава.

Точно пред него, на разстояние някакви си четири крачки, имаше кутия със сок от праскови. Най-обикновена еднолитрова консервна кутия със син етикет. Върху етикета бяха нарисувани праскови и чаша с жълтооранжев сок. Бърт се понадигна и се довлече на четири крака до кутията. Вече протягаше ръка към нея, когато изведнъж редом се мярна някаква сянка. Нечий крак, обут в метален чепик с остър нос, изби от ръцете на Бърт кутията.

Кутията се удари в една скална издатина, във втора, а след третия удар от нея бликна сок и тя продължи да се търкаля. Ставаше все по-малка. Бърт тъпо я изпращаше с бавния си поглед, докато изчезна от очите му, после обърна глава. Над него стоеше с широко разкрачени крака някакъв човек. Ако не се смятаха обувките и превръзката на бедрата, беше съвсем гол. „Местен жител“ — помисли си Бърт.

— Защо направи това? — попита Бърт.

Човекът не трепна. Очите му, оцъклени и безизразни, гледаха в една точка. На корема му се очертаваше едва-едва овалът на обтегната кожа. Това бе еволюционната кутия.

„Симбиот? — потръпна Бърт и рефлективно се отдръпна. Стана му неприятно, сякаш изведнъж бе видял протеза, прикрепена към голо и размазано тяло. — Формата… — помисли си той — от човешкото у теб е останала само форма. Да, още и сянката…“

— Какво правиш на този остров — отново го запита Бърт.

— Пазя продукцията на Обединената консервна корпорация — безстрастно отговори симбиотът, като посочи надолу.

Бърт погледна надолу. Това, което отначало му изглеждаше като скали, се оказа огромен, фантастично огромен куп от консерви. Несъмнено точно по този куп бе стигнал догоре. Но тогава той се влачеше, бягаше, искаше да отиде колкото е възможно по-далеч от разбитата на трески лодка, още чувствуваше в тялото си тези страшни седем дни на жажда. Тогава виждаше пред погледа си само мигащи светли кръгове. Но сега…

Върху скалите, в котловината, по камъните, по целия гранитен остров лежаха разбити, ръждясали и цели, блестящи, най-добрите консерви в света. Облиза устни със сухия си грапав език.

— Слушай — каза той на симбиота и млъкна. — Слушай — повтори, — аз ще взема само една кутия сок. Само една!

Симбиотът мълчеше.

— Ще платя — продължи бързо Бърт. — Ще платя добре.

Той лъжеше. В джобовете си нямаше нищо освен по чудо оцелялото джобно ножче.

Роботът не реагираше. Стоеше неподвижен, с обърнато към слънцето блестящо тяло. Зареждаше се с енергия.

Бърт знаеше: производството на симбиоти чрез превръщането на хора в роботи бе забранено навсякъде — от стотици конвенции и федерални закони. Тук обаче, на този остров, конвенциите и законите бяха нарушени. Дръзко. Веднъж за винаги. Беше страшно — да умреш сред такова изобилие…

Бърт потръпна и погледна симбиота. Кръвта започна отмерено да пулсира в слепоочията му. Ръцете потрепваха.

— Сам ли си на острова — запита толкова спокойно, колкото можа.

— Да.

Това вече е по-добре. „Само без прибързване!“ — заповяда сам на себе си. Но тялото му потръпваше нервно, трескаво. Скочи от мястото си и се втурна към най-близката цяла кутия, която лежеше на ръба на скалата. Симбиотът се оказа по-бърз. Светкавично скочи към скалата и с един ритник изби кутията от ръката на Бърт. Ударът беше майсторски — сигурно е играл великолепно футбол, когато е бил човек. С носа на обувката си запрати кутията във въздуха, а сам се задържа на самия бряг на пропастта.

И тогава Бърт съвсем леко, така че сам да не загуби равновесие, го блъсна в гърдите. Симбиотът се залюля, помъчи се да запази за миг равновесие. Не успя. Странно извит, рухна надолу.

Бърт се обърна и като грабна първата здрава кутия, която му попадна под ръка, заби ножчето в нея.

Оказа се, че това са ябълки, залети с гъст, лепкав сироп. Пиеше жадно, без да обръща внимание на острите краища на кутията, които разраняваха устните му. Но не преставаше да пие, улавяйки в ръка изпадащите парчета ябълки. Но щом хвърли кутията, почувствува неудържима жажда. Отстрани, по сенчестата стена, видя цяла пирамида от кутии с бира. Беше ледено студена. Пиеше я бавно, на малки глътки.

Далеч на хоризонта, където се докосват небето и морето, се показа трептяща в нагретия въздух точка. Бавно нарастваше и се превърна в транспортен контейнер. Вече можеше да се види черният фюзелаж и светлооранжевите букви „Обединена консервна корпорация“.

Автоматичният контейнер увисна във въздуха над котловината, с трясък отвори люковете си и изхвърли огромно количество кутии. Корпорацията ликвидираше производствените излишъци. Контейнерът направи завой и отлетя.

Бърт махаше ръце. Извика — ей така, за всеки случай. Напразно.

* * *

От симбиота бе останало само безформеното му тяло. И два крака, стърчащи между камъните. Бърт се приближи до него и му свали обувките. Нахлузи ги и приседна на един камък редом.

— Твърде лесно успях — каза той на себе си. — Прекалено лесно…

От корема на робота се отдели почти запазената еволюционна кутия. Бърт се наведе и я вдигна — бе топла и не особено тежка. Сякаш бе от дърво.

„Сигурно са го упоили или напили — мислеше Бърт. — Може би са го чукнали по главата? Не, защото тогава случайно може да се повреди черепът… Значи са го напоили. А после — после са му допрели до корема тази кутия, тя веднага се прилепва, и роботът е готов. За час и половина — готово. Програмиран, с тясна специализация. Симбиоза на машина и човек. Сигурно и надеждно. По дяволите Парижката конвенция, по дяволите законите…“

Бърт въздъхна и се огледа. Наоколо — черен кръг базалтови скали, върху тях тук-таме червенина. Съвсем като в каньоните на Ню Мексико. Само че има консерви — купища консерви с различен вкус…

За всичко това Бърт мисли в продължение на няколко секунди, докато привлечената от човешкото биополе еволюционна кутия завинаги се прилепи към корема му.

* * *

Денем.

И нощем.

При петдесетградусова жега и по време на буря, когато соленият воден прах на прилива виси над пътеката, утъпкана от самия него сред крайбрежните скали, без да бърза, но и без да спира, той обикаляше в кръг острова.

Една обиколка — два часа…