Уинстън Сандърс
Договорът

Как Асмодей напук на цялата скептична съвременна наука стигна до извода, че някои старинни легенди са чиста истина, как дълго търси нужната книга и най-сетне се добра до нея, само по себе си е интересна история. Но сега става дума за друго. Доста време измина, докато той се сдоби с всички необходими инградиенти и най-вече докато се престраши. Най-сетне уреченият час настъпи и той позвъни на секретарката си. Тя прилетя в кабинета му.

— Да, сър?

— Имам извънредно важна работа — каза Асмодей. — Искам никой да не ме безпокои по каквито и да било въпроси, докато аз самият не разреша. Ясно ли ви е?

— Да, сър — кимна секретарката. — Някой да не ’и пречи. Освен ако поз’ъни Него’о Адско ’еличест’а.

Кучешките й зъби бяха внушителни, но затова пък малко разваляха дикцията. А най-съкровената й мечта беше, разбира се, сценичната кариера.

— Точно така — отвърна саркастично Асмодей. — Сега си вървете и не пускайте никого.

Секретарката направи дълбок поклон и отлетя. Асмодей затвори вратата след нея. Приближи се до прозорците и провери дали някой не прелита наблизо. Впрочем това беше почти изключено: като Пълномощник по производството на Сяра и Зловония той заемаше третия етаж от административния небостъргач, а малцина имаха правото да летят толкова ниско. Отнякъде се раздаде ужасен вопъл, Асмодей наостри уши.

— Ла бемол — кимна той и направи повелителен жест. Прозорецът се затвори.

Без да губи повече време, той издърпа чекмеджето на бюрото и извади оттам полуизгнил фолиант, подвързан в драконова кожа. Разтвори го и прегледа нужните места още веднъж.

Първият етап на процедурата беше неприятен, но търпим: трябваше да се прочете една молитва отзад напред. После следваше нещо ужасно, но за щастие, след като извърши необходимите действия, Асмодей беше толкова зашеметен, че направи всичко останало почти машинално. Едва когато начерта с тебешир върху триизмерния под повърхността на Мьобиус, той донякъде дойде на себе си и вече надменно произнесе:

— Яви се! Яви се! Яви се!

Избухна безумно ослепителен пламък и когато Асмодей отново придоби способността да вижда, в центъра на магическия кръг стоеше човек.

Асмодей се отдръпна. Знаеше, че заклинанието трябва да подействува, но когато то наистина даде резултат… Почувствува, че трепери. Запали пура, смукна дълбоко и едва тогава се реши да погледне този, когото бе извикал. На ръст човекът беше приблизително колкото него, имаше също две ръце и два крака, само че беше без рога, крила и опашка. Случил се беше възрастен екземпляр, слаб и плешив, а кожата му напомняше стар пергамент. Но кое точно във вида на човека му вдъхваше такъв ужас? Като го огледа по-добре, Асмодей разбра: очите. Зад дебелите стъкла на очилата светеше нещо необикновено. А още по-надълбоко се криеше душата… Асмодей с мъка подтисна вечно глождещата го завист.

Човекът се поизвърна малко, опитвайки се да излезе от повърхността на Мьобиус, но не можа. (Книгата предупреждаваше, че ако извиканият човек се изтръгне на свобода, преди да бъде сключен договорът, последиците ще бъдат ужасни.) Но скоро човекът се успокои. Като забеляза Асмодей, той кимна с глава.

— Никога не съм вярвал в тия глупости — каза насмешливо и сухо той. — Но това не е сън. Твърде много са подробностите. Освен това, винаги, щом разбера, че спя и сънувам, веднага се събуждам. Здравият смисъл не бива да отстъпва пред фактите. Те наистина ли имат формата на чинии?

— Кои? — зяпна Асмодей.

— Вашите космически кораби.

— Космически кораби ли? — За да разбере за какво става дума, Асмодей взе да си припомня човешките езици от всички времена. — А, разбирам. Не, това не е космически кораб.

— Така ли? Че какво е тогава? Ах, да, спомних си! Скок през хиперпространството — струва ми се, така се наричат тези неща в съвременната фантастика?

И без да даде възможност на Асмодей да каже и дума, той продължи:

— Много добре разбирам, че от математична гледна точка това е абсурд. Но във всеки случай вие вероятно можете да ме пренесете по някакъв начин на вашата планета?

— На моята планета ли? Никаква планета нямам — отвърна още по-озадачен Асмодей. — Искам да кажа… е, с една дума, аз съм се появил по времето, когато всичко едва-що е започвало. Тогава още не е имало планети, за да мога да се родя на някоя от тях. Даже зодиакалните съзвездия все още не са съществували.

— Един момент! Може в технологично отношение нашата цивилизация и да е изостанала от вашата, но защо имате тъй лошо мнение за нашия разум? Ние установихме, че Вселената е възникнала преди не по-малко от милиард години.

— Вярно. По-точно преди 8 753 271 413 — неохотно потвърди Асмодей.

— Какво? Ето, видяхте ли? А вие най-безсрамно твърдите, че и вие сте на същата възраст! Но нали, ако се вземе предвид дори и само мнемоничните трудности, едно такова предположение…

— Ей, ей! — прекъсна го Асмодей. — Чакайте малко, милорде, гражданино или както се наричате!

— Може да ми казвате просто „мистър“. Мистър Хобарт Клип. Нито един нормален доктор на науките не позволява да го наричат „доктор“. Иначе всеки идиот, с когото го запознаят, веднага ще започне да му изрежда всичките си болести.

— Мистър Клип — Асмодей почувствува, че отново придобива обичайната си учтивост, — радвам се, да се запозная с вас. Казвам се Асмодей, т.е., в обществото ме наричат така. Позволете да ви обясня ситуацията. Аз съм този, когото вие наричате паднал ангел, демон, дявол…

Хобарт Клип се изпъна и разтърси костеливия си юмрук.

— Забранявам ви да ни се присмивате, сър! Аз не съм суеверен варварин и от години съм агностик и републиканец!

— Така и предполагах — каза Асмодей. — Не бих могъл да призова случаен човек. За да се осъществи това, трябва предварително да е достигнал определено психодуховно състояние. Малцина смъртни от плът и кръв са идвали тук. Например Данте. Но и той имаше водач. А, доколкото зная, само единици между нашите най-мъдри учени са успявали да призоват хора. Било е много отдавна и никой вече не знае техните тайни. Сега всички го считат легенда. Нашите учени не са измрели — дяволите не умират — и това, знаете ли, също е наказание. — Димът от пурата на Асмодей образува във въздуха фигура със съблазнителни очертания. — Но за тези паднали ангели най-привлекателното от всичко е било познанието и тъкмо затова те са наказани със загубване на паметта. Забравили са магическите обреди. В наши дни всички са се побъркали на тема наука — всевъзможни радиации, промиване на мозъците, бихевиоризъм и т.н. Наложи ми се съвсем сам да възраждам метода, противоположен на Фаустовия.

Клип го слушаше, смаян все повече и повече.

— Вие, какво, да не искате да кажете, че това е… м-м-м… пъкълът? — запъна се той.

— Моля да ме разберете правилно. Аз можах да ви извикам поради особените свойства на вашия характер. Но това не означава, че душата ви е погубена или ще загине. Просто вие имате подходящ… манталитет.

— Това е лъжа! — заяви решително Клип. — Аз съм мирен астроном, стар ерген, обичам котките и винаги гласувам за кандидата на моята партия. Признавам, че не мога да търпя деца и кучета, но никога нищо лошо не съм сторил нито на едните, нито на другите. Да, вземал съм участие в научни дискусии и понякога в тях се стигаше до лични нападки, но, сравнени с обикновените кавги между съседи, те бяха напълно безобидни!

— О, разбира се! — потвърди Асмодей. — Това е в самия ви характер. Единствената ви страст е неизчерпаемата научна любознателност. Вие не чувствувате особена привързаност към нито един смъртен, нито към нашия… м-м-м… да го наречем уважаем противник. Нито към нас, разбира се. Нямате духовни корени. Именно поради това успях да ви призова.

— Предполагам, че казвате истината — рече Клип замислено. — Не мога да си представя, че пришълец от друга планета ще вземе да ми мъти главата с подобни дивотии. Нещо повече, в една що-годе логично устроена Вселена вие не бихте могли да летите с тия глупави криле.

Известен с адската си суетност, Асмодей едва се сдържа да не отвърне рязко.

— Но кажете — продължи Клип, — нима има безсмъртие? Та нали и последната молекула от вашите нервни клетки ще е абсолютно необходима само за да бъдат закрепени знанията, натрупани от вас в течение на едно единствено хилядолетие? Да не говорим пък за обработката на такава огромна информация.

— Духовното съществуване не се подчинява на физическите закони — сърдито отвърна Асмодей. — Аз изобщо не съм материален.

— Ах, така значи? Ясно. В такъв случай вие естествено можете да съществувате във всяка материална среда, да пътувате с всякаква скорост и тъй нататък? — продължаваше Клип, все по-силно заинтересуван.

— Да, разбира се. Но нека…

— И Вселената наистина е била сътворена в един единствен момент?

— Разбира се. Нали ви казах. Но време е да се заловим за работа — прекъсна го Асмодей. — Не мога да разговарям с вас цели десетилетия. Ето какво предлагам: вие сте материално същество в нематериален свят и в него можете да преминавате през препятствия. Ако не се боите от нищо, ще можете да се движите с всякаква скорост, също както на Земята. Когато ви освободя, ще се озовете в света на смъртните не само на вашето място, но и в съответния момент.

— Чудесно — каза Клип. — Да си призная, безпокоях се малко. Тъкмо експонирах снимки в обсерваторията. Такива интересни изследвания, а ми отпускат само една нощ на седмица! Ако получа нужните данни, моята теория за променливите звезди, от типа на Волф–Райс… Впрочем, как ви харесва тази идея? При вътрешнозвездните температури премествания обикновено са невъзможни…

— Млъкнете и ме изслушайте! — изрева Асмодей. — В края на краищата кой кого е извикал? Вие трябва да изпълните моето поръчение. А аз ще ви се отплатя. Ще ви направя най-богатия човек на света.

— Я виж ти! — Клип приклекна. — Най-после стигнахме до същината на работата. — Той потърка брадичката си с ръка. — Богатство ли? Не, за бога, защо ми е? Да не мислите, че не мога да оползотворя времето си много по-разумно, отколкото да седя в някой скучен кабинет и да се разправям със скучни данъчни чиновници? И къде ли пък ще харча това, което ще остане? Боже мой, не!

Асмодей потръпна.

— Подбирайте си думите — каза той. — Бих могъл например да ви направя отново млад. Нали разбирате: вино, жени, песни…

— А знаете ли колко отегчителни са и най-интелигентните жени? — измърмори Клип. — Та аз веднъж едва не се ожених. Беше през двадесет и шеста година. Тя беше от Харвард и направи доста прилична работа върху двойните затъмнени звезди. Но когато започна да бръщолеви за роклята, която бе видяла на една витрина… С алкохол не обичам да се тровя, а колкото до песните, като певец изобщо не мога да се меря със записите на моята богата фонотека.

— Ами безсмъртието?

— Вече отбелязах, че физическото безсмъртие е повече от безполезно. А ако се вярва на думите ви, за мое собствено учудване аз вече притежавам духовно безсмъртие.

Асмодей се почеса между рогата.

— Но тогава какво ще искате?

— Трябва да си помисля. А вие какво ще искате?

Асмодей застина в напрегната поза. Време е!

— Печата на Соломон! — прошепна той.

— Какво, какво?

— Донесен бе от Земята преди хиляда години. Няма да ви описвам трудностите, с които бе свързано това, нито ще ви разказвам как завърши всичко. В края на краищата се реши да скрият печата. Сам Властелинът на ада го пусна в Огнения извор. И досега е там. Вече кажи-речи забравен. Ни един демон не може да доближи до Извора, там е най-горещият пламък в целия ад.

— Но аз…

— Вие сте смъртен и този огън няма да ви засегне физически. Наистина ще изпитвате душевни терзания. Струва ми се, най-добре ще бъде да се затичате, да се гмурнете в огъня и след това вече по инерция ще продължите по-нататък. Ще видите един олтар и върху него — печатът. Грабвате го и хуквате обратно. Това е всичко, само не забравяйте да му сложите дръжка, за да мога да го хващам.

Клип потъна в размисъл.

— Все още не знам какво да поискам в замяна.

— Съгласен съм на всякакви условия — величествено произнесе Асмодей, измъкна от бюрото пергамент и вдигна над него ръката си с перото.

— Хм… — Клип започна да крачи из пространството, ограничено от магическия кръг. В кабинета стана много тихо. Асмодей дори се изпоти. Не е лесно да имаш работа с такива същества. Книгата предупреждаваше, че смъртните са хитри и коварни.

Най-после Клип се спря и щракна със сухи старчески пръсти.

— Точно така — прошепна той. — Тъкмо това искам.

Той се обърна към Асмодей. Очите му трескаво блестяха.

— Добре. Ще направя това, за което ме молите. Но когато бъда на смъртния си одър, ще дойдете при мен и ще изпълните онова, за което ще помоля аз.

— Имайте предвид, че ако сте осъден на вечни мъки, не ще мога да ви спася — предупреди го Асмодей.

— Струва ми се, че не ме заплашват вечни мъки — отвърна Клип. — Досега животът ми е бил безупречен и не смятам тепърва да го променям.

— Ами… Добре. — Асмодей мислено се разсмя. — Когато умирате, ще се явя, за да изплатя дълга си. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Той започна да пише.

— И още нещо — каза Клип. — Можете ли да ми намерите една кутийка седоксен?

— Какво? — Асмодей запримигва и го загледа втренчено. — А, онова успокояващо средство ли? Да, не е трудно.

Асмодей пое от въздуха една кутийка седоксен и я подаде на Клип, като се стараеше да не пресече магическите линии. След това дописа договора и го бутна към Клип. Той го прочете, кимна и върна пергамента.

— Подписа ви, моля — рече той.

Асмодей издраска с нокът китката си и се подписа с кръв от вената си. Клип взе договора, сгъна го и го сложи в задния джоб на панталона си.

— Добре — каза той. — Как да стигна до този Извор?

Асмодей изличи магическия кръг. Клип се поразходи из кабинета, за да се пораздвижи. В книгата се казваше, че след като съглашението е подписано, вече няма никаква опасност, но Асмодей все пак се дръпна настрани и бързо каза:

— Аз ще ви отнеса до самия Извор. Не забравяйте, че според договора, трябва да ми донесете пръстена с печата, каквито и страдания да изпитвате. Когато го извадите, извикайте ме и аз ще ви взема.

— Чудесно — Клип изправи слабите си рамене. — Да започнем веднага.

Асмодей облиза пресъхналите си устни. Настъпи най-опасният момент. Ами ако някой види?… Асмодей махна с опашка и човекът изчезна.

Цял разтреперан, седна зад бюрото. Ама че същество му се случи! Той извади бутилка огнена вода, надигна я и доволно си помисли, че Клип няма да се върне скоро. Много време ще мине преди той, стенейки от страх и мъка, които ще му вдъхне Изворът, да намери пръстена и да се измъкне навън…

— Асмодей!

Демонът трепка.

— Кой вика?

— Асмодей!!! Дявол да ви вземе, да не сте оглушал? Измъкнете ме от тази дяволска дупка, по-бързо! Аз не съм като вас, работа ме чака!

Опашката на Асмодей конвулсивно потръпна и в кабинета се появи Клип.

— Е-е-е! — кресна той. — Можеше и по-бързо!

— Ами пръстенът? — прошепна Асмодей. — Нима…

— Ето го!

Клип хвърли на бюрото Печата на Соломона. Асмодей изскимтя и се намери върху шкафа.

— Внимателно! — извика демонът. — Духоактивен е!

Клип погледна железния пръстен с кървавочервен камък, върху който беше гравиран печат, и широко се прозина.

— Хайде да свършваме — каза той. — Разправяхте нещо за дръжка.

— Всичко е приготвено — засуети се Асмодей, все още върху шкафа. — В долното ляво чекмедже.

Клип извади оттам черен жезъл с малка щипка на единия край и с дръжка като на шпага — на другия. Той кимна сънливо. Отново се прозина, едва не разчекна устата си.

— Ще трябва да изпия цял кафеник, иначе няма да мога да работя.

Той стегна пръстена с щипката и Асмодей слезе долу.

— Как успяхте? — попита демонът. — Мислех, че това ще ви отнеме много дни, дори седмици…

— Нали казахте, че пламъкът причинявал само душевни мъки — сви рамене Клип. — Аз се нагълтах със седоксен и минах през огъня, без да бързам. Чувствувах само лека депресия. Дръжте си скъпоценния печат!

Асмодей необикновено ловко пое черния жезъл. Когато дръжката беше вече в ръцете му, той нададе тържествен вой.

— Ето го знака! — крещеше Асмодей. — Ето го всемогъщия! Същия, на когото се подчиняват гиганти и духове, многокрили и многооки, и тяхното покорство така възмущаваше небесата, когато царуваше Соломон. Пази се сега, Молох! Почакай, анархисте нещастен! Ще ти дам да разбереш!…

Клип хвана крайчето на мятащата се насам-натам опашка и я дръпна с всички сили.

— Ако може да прекъснете това представление за една секунда, бих помолил да ме върнете в обсерваторията. Вашата компания не ми доставя нито интелектуална, нито естетическа наслада.

Като всички демони Асмодей имаше твърде бързи реакции и веднага се овладя.

— О, разбира се! — рече той. — Благодаря за услугата!

— Няма нужда да благодарите. Надявам се, че ще платите дълга си навреме.

— С всичко, което е по силите ми — поклони се Асмодей и едва се сдържа да не се разсмее, като видя как алчно светнаха очите на човека. Той произнесе магическите думи, отново избухна пламък и Хобарт Клип изчезна.

Цял час Асмодей щастливо съзерцава Печата на Соломон. Власт — мислеше си той, — самото Най-върховно Могъщество или поне неговото подобие се криеше в тези пресечени триъгълници. Сега нека се съберат всички сили на Ада и да започнат викове, караници, интриги! Тогава именно Асмодей ще пристъпи напред, ще вдигне над тях вълшебния жезъл! Пък и самият Властелин!… Но Асмодей отхвърли тая мисъл. Поне засега. Стига му и това, че пред него ще трепери цялото адско племе… Е, добре. Сега трябва да скрие печата. Ако някои го намери, дори ако някой преждевременно заподозре… Асмодей потрепери. Вдигна ръка, прозорецът се отвори и със силни махове на крилата той се понесе из тъмата.

Пътят за Огнения Извор беше дълъг и труден.

До него беше камъкът, който Асмодей предварително беше приготвил. Той го отмести и сложи в трапчинката Печата заедно с дръжката, след това отново постави камъка отгоре и отлетя.

Сега може да бъде спокоен. Толкова близко до Огнения Извор не идва никой, дори самият Луцифер.

Когато вече наближаваше кабинета си, силният му смях огласи цялата околност.

Той влезе през прозореца, отключи вратата, седна зад бюрото и позвъни на секретарката си. Тя бързо долетя.

— С’ършихте ли, сър?

— Да, пишете, ще ви продиктувам едно писмо.

— Тук мирише на ’ещо — оплака се тя.

— Тъй ли? Хм… — Асмодей подуши въздуха. Ясно се чувствуваше миризмата на кислород. — Аз тук… правих разни опити с една нова високопроизводителна система.

— Още по-’ъчителна ли, сър?

— Какво? А, искате да кажете по-мъчителна? Да, разбира се.

Не го сдържаше. Искаше му се да се похвали малко. Запали нова пура и се отпусна в креслото. Крайчецът на опашката му се мяташе весело насам-натам.

— Отново проучвах проблемите на мъченията — заяви той. — Открих някои интересни подходи.

— Да! — въздъхна секретарката. Тя се канеше днес да си тръгне по-рано от работа: вечерта щеше да има репетиция на Световните Суети. А сега ще закъснее, разбира се, защото шефът ще разказва надълго и нашироко.

— Да — продължи Асмодей. — Спомнете си например стария метод на Фауст. Знаете ли какво представлява той? Смъртният извиква демона или ако смъртният е достатъчно грешен, демонът сам идва при него. И смъртният продава душата си срещу някаква услуга. Никога ли не сте се замисляли кое е най-мъчителното тук? Защо човек всякога, неизбежно се оказва по-глупавият от двамата?

— ’ри ’оложение, че не намери ’якаква ’ратичка на дого’ра — забеляза жлъчно секретарката.

— Да, естествено — понамръщи се Асмодей. — Имало е и такива случаи. Методът не е вече на мода именно поради това. Макар че, уверен съм, достатъчно е да се употреби съвременна техника, да се използува символичната логика при формулирането на един наистина изчерпателен договор и… Е, добре, да предположим, че и двете страни изпълняват своите задължения. Но, нали разбирате, все едно играта не може да бъде честна. Каквато и услуга да поиска смъртният, тя е винаги крайна. Богатство, власт, слава — всички те са като капчици роса в топла утрин. И най-дългият живот се равнява на определен брой години. А мъките, на които човек е обречен в замяна на това, са безкрайни! Те са вечни! Ясно ли ви е сега колко мъчително е за него, когато разбере — уви, твърде късно! — как е бил измамен?

— Да, сър. ’ие споме’ахте ’ещо за писмо.

— А има и метод, противоположен на Фаустовия — съвършено митически, естествено! — Асмодей се усмихна. — Една забавна легенда. Демонът вика смъртния и предлага да му стане роб срещу някаква услуга, която може да му окаже човекът. Наистина в този случай положението на смъртния е малко по-добро. И все пак демонът разполага с цяла вечност. Смъртният по самата си природа може да получи само едно ограничено по време удоволствие. Ако поиска демонът да му стане роб за цял живот, разбира се, е неприятно. Но все пак животът му по необходимост има край, дори и да заповяда да го продължат. След хиляда години той просто физиологически ще се превърне в лишена от всякаква мисъл развалина. И желанията му са просто нищожни в сравнение с моите вечни дела. Горкият смъртен!

Асмодей се разсмя силно и затропа с копита по пода.

— Да, сър — унило произнесе секретарката. — Как’о стана с ’исмото?

До изборите оставаше съвсем малко време — само десет години. Политическата обстановка в ада се нажежаваше. Асмодей се трудеше неуморно — обработваше кандидатите, подкупваше, заплашваше, уговаряше, клеветеше, предаваше.

Той разчиташе, че след няколко години Хоберт Клип ще свърши. Но старецът беше здрав и изкара цяло десетилетие. Точно в навечерието на изборите, когато Асмодей бе сам в кабинета си и си готвеше речта, чу глас.

— Какво има? — трепна той. — Вика ли ме някой?

— Асмодей! По дяволите, що за обслужване е това!

Най-напред демонът дори не можа да си спомни кой е този човек.

— О! Не!… Не сега!… — простена той най-сетне.

— Ако не се явите незабавно, безделнико, ще се оплача на когото трябва!

Асмодей въздъхна тежко, разпери криле и се понесе към Земята. Нямаше друг избор. Е, нищо, помисли си той, ще трябва му угодя. (Добре де, не крещете така, идвам!) А след това ще се върне в същата точка на Вечността и ще продължи подготовката си. Наистина старият глупак може би ще поиска нещо, за което ще са нужни няколко години. И през тях Асмодей ще трябва да живее в очакване на своя триумф!…

— Дръжте се, Клип! Ето ме и мене! Дойдох колкото се може по-бързо.

Стаята беше отрупана с великолепни снимки на мъглявини и галактики — като че ли отвсякъде бяха разтворени огромни прозорци към Вселената. Старецът лежеше в постелята, край него се търкаляха астрономически списания. Още повече бе заприличал на мумия. Но очите му, срещнали погледа на Асмодей, бяха все така сини и насмешливо блестяха.

— Е, най-сетне! — Гласът не беше вече неговият. — Едва успяхте.

— Много съжалявам, че сте болен — започна Асмодей с надеждата, че старецът ще иска нещо по-простичко. — Уверен ли сте, че ви е дошло времето?

— О, да! Тоя кретен, докторът, искаше да ме изпрати в болница. Но аз не се съгласих. Кълна се в Галилей, нямам намерение да умирам с кислороден маркуч в устата. Ето, пак пристъп. Остават ми няколко минути.

Клип млъкна за миг поради болките, а след това се засмя.

— Ние с вас имаме да свършим една работа!

Асмодей се поклони.

— На вашите услуги, сър! Мога да ви излекувам. Едно двадесетгодишно тяло, да речем?

— О-хо! — простена Клип. — Наистина ли мислите, че аз съм глупав като вас? Слушайте! Аз посветих живота си на науката. И пак умирам заради нея. Миналата седмица паднах от платформата на петнадесетдюймовия телескоп. Перспективата вечно да викам „Осанна!“ никак не ме привлича. От друга страна, нямам основания да смятам, че съм осъден на вечни мъки в ада…

— Прав сте — неохотно призна Асмодей.

— Прекрасно. Единственото нещо, което желая, е да продължа изследванията си. Сега, когато се готвя… По дяволите! Как да го кажа? „Да умра“ като че не е точната дума, щом душата ми е безсмъртна и не е свързана с никакви физически ограничения. С една дума, искам, щом се избавя от тленната си обвивка, да вземете душата ми, която иначе изглежда ще отиде първо в Чистилището и после в Рая…

— Така е — кимна Асмодей. Тялото на Хобарт Клип се тресеше в агония.

— Да… Та значи, вземате душата ми, вероятно знаете как се прави това. Искам да изследвам физическата Вселена.

— Какво?

— Целия Космос — Клип трескаво се въртеше под одеялото. — Не ми трябват готови знания. Искам да разбера всичко сам. Можем да започнем с изучаването на вътрешния строеж на Земята. При него, нали разбирате, има няколко интересни проблеми: структурата на ядрото, магнетизмът и всичко останало. След това Слънцето. Мисля, че само за ядрените реакции там ще са ми необходими не по-малко от хиляда години. Да не говорим пък за короната и петната. След това планетите. И после Алфа Центавър и нейните планети. И тъй нататък, и тъй нататък. Разбира се, за да можем да разрешим проблемите на космологията, ще трябва да се движим ту напред, ту назад и във времето…

Очите му блестяха тъй силно, че Асмодей закри лицето си с крило.

— Ами метагалактиката! Вероятно винаги ще ме интересуват произходът, структурата, еволюцията й, нейната… да, нейната съдба!

— Но за това са необходими стотици милиарди години! — извика Асмодей.

Клип се усмихна.

— Ах, така ли? Дотогава сигурно ентропията ще е изравнила всичко, енергията на звездите ще се изчерпи, пространството ще се разшири до максималния възможен радиус, ще възникне колапс и всичко ще започне отново да се разширява. Ще започне нов цикъл.

— Да — простена Асмодей.

— Чудесно — засия Клип. — Направо неизчерпаема изследователска тема. И няма нужда да се пишат никакви отчети!

— Но аз си имам работа!

— Много съжалявам — равнодушно рече Клип. — И помнете, че вашите идиотски приказки не ме интересуват. За мене вие сте само средство за придвижване. Сега ще мога да дам сто точки аванс дори на Кеплер. Интересно, може би и той на времето си… о-о-о!

Асмодей чу как се приближава Ангелът на Смъртта, излетя през комина и с вопли и проклятия се затъркаля по земята, заудря я с юмруци. Беше ранно пролетно утро. Чуруликаха птички, шумоляха млади листа, небето се синееше. Дори може да се каже, че и то се подсмиваше.

Скоро душата на Хоберт Клип излезе бодро през стената, огледа се и потри ръце.

— Уф! — каза тя. — Най-после се свърши. Неприятна работа. Е, какво, да почваме ли?