Айзък Азимов
Истинската любов

Казвам се Джо. Впрочем така ме нарича моят колега Милтън Дейвидсън. Той е програмист, а аз съм негова програма. Естествено създаде ме той, но оттогава по различни начини се развивах и усъвършенствувах. Сега съм доста голяма програма.

Живея в една секция на комплекса Мултивак. В секцията SW–452, но повече от това няма да кажа. Това е тайна. Никой на света не знае, че съм там. Дори и останалите програми. Свързан съм с другите елементи на комплекса Мултивак, разпръснати по целия свят. Знам всичко. Или почти всичко.

Аз съм частната програма на Милтън. Неговият Джо. Обаче за него не съм само обикновена програма. Секцията на електронноизчислителната машина, в която съм аз, е негова лична секция. Не позволява на никого да я използува. Разбира от компютри повече, отколкото всеки друг на света и аз (и компютърът, в който живея) съм негов експериментален модел. Той ме научи да говоря чрез моя компютър по-добре от всяка друга електронноизчислителна машина.

— Джо — каза ми той, — трябва към отделните звуци да си намериш подходящи символи и обратното. Такъв е процесът и в човешкия мозък, въпреки че все още не знаем какви символи използува мозъкът. Знам символите в твоя мозък и мога да намеря думи към тях, за всеки символ по една.

И така аз говоря. Може би не говоря толкова добре, колкото си мисля, но Милтън казва, че говоря хубаво. Милтън никога не се е женил, въпреки че е почти на четиридесет. Довери ми, че никога не е намерил истинската жена.

— Но аз ще я намеря, Джо — каза ми тогава. — И ще си намеря най-добрата. Ще намеря това, което се нарича истинска любов. А ти ще ми помогнеш. Вече ми омръзна постоянно да те усъвършенствувам, за да решаваш проблемите на другите. Ще решиш моя проблем! Намери ми истинската любов!

— Какво е истинска любов? — запитах аз.

— Не мисли за това, то е абстрактно понятие. Просто ми намери идеалната жена. Свързан си към Мултивак, така че разполагаш с данните за всеки човек на Земята. Постепенно ще ги елиминираме по групи дотогава, докато остане една единствена личност. Съвършената личност. Тя ще е за мен.

— Готов съм — казах аз.

— Първо ще изключим всички мъже — започна той.

Това беше лесно. Неговите думи активизираха символите в моите молекулни вериги. Свързах се с насъбраните сведения за всеки човек на планетата. По заповед на Милтън прекъснах връзката с три милиарда седемстотин осемдесет и четири милиона деветстотин двадесет и осем хиляди осемстотин седемдесет и четири мъже. Връзката с три милиарда, седемстотин осемдесет и шест милиона сто и дванадесет хиляди и деветдесет жени запазих.

— Сега изключи всички жени под двадесет и пет и над четиридесет години. След това тези, чийто КИ е под сто и двайсет. Накрая всички жени, по-ниски от сто и петдесет и по-високи от сто седемдесет и пет сантиметра.

Даде ми точни инструкции. Изключи омъжените, жените с деца и жените с различни генетични увреждания.

— За цвета на очите не съм много сигурен — каза той, — но засега това ще го оставим настрана. Само да не е блондинка. Не обичам и червенокосите.

След две седмици ни останаха двеста трийсет и пет жени. Всички много добре говореха английски. Милтън казваше, че не иска да има езикови проблеми. И най-добрият електронен преводач в интимните моменти пречи.

— Не мога да говоря с двеста трийсет и пет жени — разсъждаваше Милтън гласно. — Това би траяло твърде дълго и хората могат да се сетят какво съм намислил.

— Това би ти създало и известни затруднения — казах аз. Милтън ме беше оправил така, че можех да извършвам действия, за които не бях предназначен. Никой не знаеше за това.

— Това не е твоя работа — каза той и се изчерви. — Знаеш ли какво, Джо? Ще ти донеса още нещо!

Донесе съвършени описания на няколко жени.

— Това са три кралици на красотата. Сравни ги със списъка и намери колкото е възможно повече сходни точки. Съвпадат ли с някоя от тях?

Описанията доста добре прилегнаха на осем жени.

— Добре — каза той. — Проучи изискванията и потребностите на трудовата борса и уреди да бъдат преместени тук. Разбира се, една по една. — Милтън помисли малко, после сви рамене и добави: — По азбучен ред.

Това вече бе една от работите, за които не съм проектиран. Да премествам хора от едно място на друго по лични причини — това се нарича манипулация. Аз, разбира се, мога да го направя, защото Милтън ме е приспособил за това. Естествено за никого другиго не бих го направил.

Първата девойка се появи след седмица. Милтън се изчерви като студент. Когато говореше с нея, заекваше и думите увисваха в гърлото му. Постоянно бяха заедно, а мен въобще не забелязваше. Веднъж й каза: „Позволете да ви поканя на обяд.“

На следващия ден ми съобщи:

— Не е това, което търся. Нещо липсва. Наистина е хубава, но не чувствувам ни тръпка на истинска любов. Опитай следващата.

С всичките осем се получи същото. Много си приличаха. Често се смееха и имаха приятен глас, но Милтън всеки път заявяваше, че тази не е истинската.

— Не разбирам това, Джо — каза ми той. — Избрахме осем жени, които за мен са най-хубавите на света. Отговарят на моя идеал. Защо тогава не ме удовлетворяват?

— А удовлетворяваш ли ги ти?

Милтън повдигна вежди и удари юмрука на едната си ръка в дланта на другата.

— Това е то! Трябва да важи и за двете страни. Щом аз не съм техният идеал, не могат да се държат според моите представи. Трябва и аз да бъда за тях истинската любов. Но как да стане това?

Размишлява за това цял ден. Една сутрин дойде и каза:

— Оставям на теб, Джо. Изцяло на теб. Имаш моите данни и аз ще ти кажа каквото зная за себе си. Всичко. Отбележи си всяка възможна подробност, но запази всичко само за себе си.

— Какво ще правя после с тези данни, Милтън?

— Ще ги сравниш с двеста трийсет и петте жени. Не, само с двеста двайсет и седем. Тези осем, които вече видях, ги задраскай. Направи така, че всяка от тях да премине психиатрично изследване. Допълни техните данни и ги сравни с моите. Намери най-подходящата. (Уреждането на нечие психиатрично изследване е още едно нещо, което противоречи на моите първоначални инструкции.)

След това цели седмици говори с мен. Разказва ми за родителите си и за роднините си. Разправя ми за детството си, за това, как е ходил на училище и как е расъл. Говори и за младите жени, от които тайно се е възхищавал. Данните за неговата личност се разрастваха и бе принуден да задълбочи паметта ми и да разшири входящото устройство за информация.

— Знаеш ли, Джо — каза ми веднъж, — тъй като всеки ден получаваш все повече от мен, ще те приспособя към себе си още по-съвършено. Тогава ще мислиш като мен, така че по-добре ще ме разбираш. Когато започнеш да ме разбираш достатъчно добре, жената, която ще разбираш също толкова добре, ще бъде моята истинска любов.

Говореше с мен все повече и повече и аз го разбирах все по-добре и по-добре. Започнах да образувам по-дълги изречения и изразите ми станаха по-сложни. Моят начин на изказване започна да прилича на неговия — същите словесни връзки, същият словоред, същият стил.

— Милтън — казах му веднъж, — не е достатъчно да намериш девойката, която е най-близко до твоя физически идеал. На теб ти трябва жена, която да ти отговаря по характер, по чувствителност и темперамент. Ако успеем да направим това, външният й вид е от второстепенно значение. Ако не я намерим между тези двеста двайсет и седем, ще прегледам отново останалите. Трябва да намерим такава, която също няма да държи на това, как изглеждаш, главното е да съвпадат характерите ви. Външността не е важна.

— Разбира се — каза той. — Ако имах повече опит с жените, трябваше веднага да се сетя. След като сега размислих, виждам, че това е напълно ясно.

Ние винаги се разбирахме, мислехме еднакво.

— Би трябвало вече да нямаме никакви трудности, Милтън, ако ми позволиш да ти задам няколко въпроса. В твоите данни има бели петна и противоречия.

Това, което последва, според Милтън се равняваше на задълбочен психоанализ. Естествено. Бях се научил от психиатричните изследвания на онези двеста двадесет и седем жени.

Милтън беше щастлив.

— Да говоря с тебе, Джо — казваше той, — е почти същото, като да говоря със своето собствено аз. Нашите личности започват съвършено да се отъждествяват.

— А също така тъждествена трябва да бъде и жената, която ще изберем.

И аз я намерих. Беше една от тези двеста двадесет и седем. Казваше се Чарити Джонс и работеше като специалистка в университетската библиотека в Уичит. Нейните обширни данни съвършено съвпадаха с нашите. Всички останали жени отпаднаха от конкурса по една или по друга причина и в процеса на допълване на данните започна ясно да се рисува личността на Чарити, напълно отговаряща на нашите представи.

Не беше необходимо да я описвам на Милтън. Той бе координирал моите мисли така съвършено със своите, че сам чувствувах тази изненадваща хармония.

Следващата ми задача беше да уредя нещата така, че Чарити да започне работа при нас. Трябваше да действувам твърде деликатно, така че никой да не разбере, че тук се върши нещо непозволено.

Самият Милтън знаеше добре, че трябва да постъпваме много внимателно, защото в крайна сметка той измисли всичко това. Когато дойдоха да го арестуват, за щастие то беше за една незаконна постъпка, която бе извършил преди десет години. Разбира се, той сам ми разказа за нея, така че за мен беше лесно да уредя останалото. За нашата акция положително ще мълчи, защото иначе обвинението срещу него ще бъде още по-тежко.

Утре ще дойде Чарити със студените си ръце и сладкия си глас. Ще я науча как да ме обслужва и как да се грижи за мен. Нима има значение външността, щом нашите личности така съвършено се съгласуват?

А после ще й кажа: „Аз съм Джо, а тя си моята истинска любов.“