Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 36,37/1979 г.

История

  1. — Добавяне

1.

Когато и последното бяло петно изчезна от картата на света, а машините се научиха да се грижат за себе си и за своите създатели, настъпиха трудни времена. Хората можеха всичко: да рискуват живота си в лов на полярни лисици или като пресичат Сахара пешком, да се развличат из джунглите на Амазония или в тибетските барове. Достатъчно беше човек да пожелае.

Но все по-малко ставаха желаещите.

Самоубийствата се увеличаваха. Процентът на нарастването им беше изчислен за дълги години напред.

Теорията на невероятностите обясни всички стари митове и се зае да уточнява датите на бъдещите чудеса.

Оставаше само да се чака…

От такива нерадостни мисли се измъчваха мнозина по онова време. Те бяха хора, които знаеха, че никога няма да станат велики учени, гениални програматори или пилоти на далечни космически рейсове. Но и не се интересуваха много от подобни неща. Единственото, на което държаха, беше другите да ги оставят на спокойствие и никой да не се чувствува отговорен за тях.

Естествено съществуването на подобни личности беше известно на Програмата и тя предвиждаше за тях съответната възможност…

Юнският ден е чудесно време да вземеш важни решения! По доскоро вкочанената, гола и нерадостна земя на Новия Зелен остров весело клокочеха потоци, прозрачният въздух милваше лицето, а слънцето излъчваше онзи все още неразгадан от науката елемент, чиято същност гласи: да тръгнем! По-скоро нататък, където отива вятърът!…

Тримата се познаваха от неотдавна. Едно лято и една наистина трудна зима в самотата на Новия Зелен остров. Разбираха се добре без много думи. През свободното време обичаха да се разхождат край брега, да изкачват сивочерните базалтови скали, да пият от една бутилка. После се прибираха в метеорологичната станция.

Освен тях на острова живееха и няколко ескимоски семейства. Ловяха риба, убиваха моржове и тюлени по обичая на дедите си — с костени въдици и капани, заредени с ескимоска хитрост. Музейни експонати, частица от миналото на Човечеството, подобия на гладните си изложени на опасности прадеди. Така искаше Програмата. В рисковете, на които се излагаха, за да поддържат формата си на истински ловци, всичко бе така добре пресметнато, че от години в живота им не се случваше нищо — добро или лошо.

Тримата мъже от метеорологичната станция се срещаха рядко със своите единствени съседи. Може би защото и те бяха тук по волята на същата всемогъща Програма…

Поточето весело шумеше, блъскаше се в скалата и хвърляше светли пръски по лицата им, когато Нат Големия забеляза:

— Отива в морето, а оттам към други брегове. Но няма да стигне, океанът ще го погълне.

— Ще изчезне нашето поточе — потвърди с въздишка на съжаление и Хосе, — това е съвсем естествено.

— Да, то е истинско, не като нас!

Нат Големия и Хосе се обърнаха. Но лицето на Иван бе възприело обичайния си невъзмутим вид. Какво, по дяволите, иска да каже с това — не като нас!…

Към средата на август тримата покриха металния скелет на „Арго“ с дъски от бял бор, после ги боядисаха, а в края на месеца гротът и бизан-мачтата се извисиха над палубата. Като на хора, отговорни за метеорологичната станция, Голямата земя изпълняваше поръчките им бързо и в срок. Компаси, секстанти, бинокли, карти — трябваше само да посочат какво и кога го искат. В началото на септември оловният кил на „Арго“ докосна водите на океана край бреговете на Новия Зелен остров.

Ескимоси-ловци минаха ненадейно край метеорологичната станция и се загледаха с равнодушни очи в странното съоръжение. То плаваше, движеше се, но за какво ли служеше? Един от тях се спря на базалтовия хълм и дълго гледа как вретеновидното тяло на „Арго“ се полюлява лениво, блъскано от океанските вълни. После махна с ръка и се изгуби в дрезгавината на гаснещия северен ден.

На тримата сега им оставаше да заявят на Програмата за решението си. В живота им няма да настъпят никакви забележими промени. На техните места в станцията ще пристигнат други — желаещи никога не липсват, — а те, предоставени сами на себе си, ще осъществят намисленото: „Арго“ ще опъне белите си платна и бреговете на Новия Зелен остров бавно ще се изгубят в разпенената вода на океана.

Но готови ли са да умрат?

Защото точно това означаваше отказът от Програмата…

Иван Савелев попадна на Новия Зелен остров случайно. От дълго време го измъчваше мисълта, фикс-идеята, че всичко в неговия свят е осъществимо. Малко усилия, малко суетност, упоритост и тщеславие с равни порции — и ти, и светът можете да бъдете напълно доволни един от друг! Но опиташ ли се да направиш нещо само свое, трябва да си готов да рискуваш живота си. Такова е условието на Програмата. Тя любезно ти предоставя свобода да действуваш по свой избор, като ти отказва само едно — да закриля живота ти. Да ти гарантира онези сто и петдесет години съществуване — така както на всеки друг, който не желае невъзможното и доброволно се е поставил под нейните разпореждания.

Как се чувствува мухата, затворена между стъклата на двоен прозорец? Добре й е, има какво да яде и не я заплашват паяци. Но не може — или не се осмелява — да излезе навън… В едни такъв момент на отчаяние дойде предложението да замине на Новия Зелен остров. Прие, без да се колебае. Работата в трудните условия на Севера можеше да го спаси от болезнените размисли. Не се излъга. Тук му дойде и идеята за „Арго“…

В другия ъгъл на каютата Нат Големия мислеше за себе си. Ти какво си дал и какво си взел от живота? Този въпрос преди години затвори пътя му, легна като планина пред него и той не можеше просто да я заобиколи, за да продължи. Опита се да затвори очи — а какво все пак е животът? Какво може да му се даде и какво да се вземе от него? Не е ли по-просто да живее като всички, да не се опитва непременно да узнае смисъла на загадките, с които е пълен денят?

Виждаше се един от тези „всички“, виждаше познатите радости и развлечения, нещастия или мълчаливо упорство и не искаше да бъде такъв.

Но какво означава да живееш като всички? Човекът — всемогъщ бог — бе станал твърде лесно заменим. Идва му редът, изчезва и едва ли някой забелязва това. Все едно че никога не е бил.

Не искаше да приеме такава съдба.

А дълги години бе имал радостното самочувствие, че се е родил в изключително време и вижда осъществен идеала на отминалите в прахта на историята поколения. Струваше му се, че се намира на брега на море от примамливи възможности — само да протегне ръка, да направи усилие… Взе участие в междупланетни експедиции, влюбва се и страда — докато звездите от небето, което си бе създал, започнаха да избледняват. Но разсъмваше ли се, или се свечеряваше над неговия така добре подреден до вчера свят, той не знаеше.

След дълги месеци на бездействие пожела да го включат в резерва на Програмата. Предложиха му да замине в метеорологичната станция. Прие, защото вече му беше все едно къде и с какво ще се занимава. Късото северно лято и суровата зима, близостта на Иван и Хосе, редките срещи с ескимосите — това беше неговото време за размисъл.

Но сега всичко е решено…

Третият член от малкото човешко общество на острова, Хосе, беше най-младият. Все още всичко на този свят му харесваше — животът такъв, какъвто е, хората — добри или лоши, бъдещето, което идва. У Хосе навярно живееше душата на дете, птица или цвете — кой би могъл да определи точно, — но такива мисли навестяваха човек, щом го опознаеше. Заплетените възли на човешкото съществуване, съмнението в смисъла на битието — край всичко това той минаваше безгрижен. Записваше си нещо в една тетрадка и не се разделяше с нея. Тетрадка и молив, в стила на отминалите столетия — какво общо имаха те с неговата същност? Захласваше се с часове в някоя първична гледка, каквито предлагаше в изобилие дивата природа на Новия Зелен остров. Тогава мургавото му лице на южняк застиваше в далечен и печален унес…

Невинен беше Хосе и те двамата нямат право да го изкушават с решение като тяхното!

Иван и Нат Големия се измъчваха от съмнения.

Имаше все пак нещо, което не можеха да отрекат. Хосе беше по-млад от тях, но познаваше добре света, в който живееше. Духът на приключението го беше водил в свещените тибетски пещери и в космическите станции на Луната, той беше слушал вятъра на патагонските пампаси и бе работил в бетонната пустиня на градовете. Комарите на сибирската тайга, зноят на тропическото слънце не бяха новост за него. И още много от онова, което по странен каприз Програмата съхраняваше в неговия първоначален, даден му от бога вид беше известно на Хосе. Трябваше да признаят — Хосе носеше душа на скитник и здравата бе поскитал, преди да се озове на острова.

Но нямаше ли в часа на изпитанието да ги укори, че не са му попречили да вземе решение като тяхното?… Иван и Нат Големия строяха яхтата и по цели часове не отронваха дума. Единствен той стъпваше с леко сърце, свиреше с уста и сипеше остроти. Навярно затова никак не се изненадаха, когато им каза:

— Вие се страхувате да ми дадете право за нещо, което отдавна ме занимава. Решението ми е взето и необходимото, за да бъде то в сила, направено още преди да ви познавам. Надявам се, че ще бъда включен в екипажа на „Арго“.

2.

Никога погледите им не бяха стигали по-далечни хоризонти, никога дробовете им не бяха се изпълвали с по-свеж въздух!… Бреговете на Новия Зелен остров се изгубиха в схлупеното северно небе и космонавигатор Нат, превърнал се по силата на обстоятелствата в морски капитан, уверено поведе яхтата на юг. Мъглите редееха, разнищваха се и един ден съвсем изчезнаха. През първите дни на плаването страхът, че могат да се блъснат в айсберг и всичко да пропадне още в началото, не им даваше покой. Иван и Хосе се редуваха да наблюдават океана, но за тяхно щастие (и разочарование) дори не им се случи да видят ледена планина. В края на първата седмица на мачтата кацна птица. Плаваха в по-умерени ширини и това се разбираше не само от показанията на термометъра.

Поддържаха курс на югозапад, като разчитаха на платната и вятъра. Планът им беше да пресекат Атлантика от север на юг, да заобиколят нос Хорн и озовали се в просторите на Великия океан, да потърсят някой малък необитаем остров. Макар и малобройни, такива островчета съществуваха. Програмата ги охраняваше като област на първична, недокосната от цивилизацията природа. На тяхната яхта нямаше съоръжения, по-усъвършенствувани от подобните, използувани преди десетина века, тримата имаха право да хвърлят котва и да останат на острова, като разчитат само на ловкостта на мускулите си, за да оцелеят. Шестнадесетият век съществуваше съвсем истински в техния двадесет и пети и за да попаднат в него, се искаше само решителност и готовност да рискуват живота си.

— Земя, отляво на борда земя! — Хосе напразно се стараеше да прикрие ликуващите нотки на откривател в гласа си.

Засякоха координатите и установиха, че сушата в далечината е остров от групата на Ферьорските. Нямаха работа на тях, островите отдавна бяха свръхцивилизовани. Микроклимат, гарантирана продължителност на живота, съзнание, че си полезен на обществото и… че си винтче от превърналата се в негов най-висш критерий Програма. Не, те са хора от друг свят!

Сутрин океанът им разкриваше величието си — безкраен, тих, необозрим. От палубата на „Арго“ тримата се взираха в далечната черта на хоризонта и с разтуптени сърца се опитваха да проникнат в същността на тази грамада от могъщество и необхватност. Яхтата също се смиряваше през тези часове, платната провисваха и тя се оставяше да я люлее равният, спокоен пулс на океана.

Но случваха се и ветровити дни, тогава по гребените на вълните тичаха бели зайчета и стихията се раздвижваше сърдито като сепнато от сън животно. Тяхната черупка политаше напред с трептящи от напора на вятъра мачти. В подобни мигове на шеметно плаване в сърцата на тримата трепваше заплашителният образ на взетото неотдавна решение.

Все по-често в мрака на южните нощи блясваха непознати светлини, на палубата падаха летящи риби, призори океанът пламваше в студени синьо-зелени пламъци. Този фосфоресциращ, пълен с тайнствен живот свят събуждаше спомените на Нат Големия за галактиките и звездните мъглявини.

На изток от техния курс остана Африка — континент на космически полигони, на термоядрени и слънчеви електростанции, на зорко охранявани от Програмата природни резервати. Тримата продължаваха на юг. Бели трансатлантически лайнери задминаваха изгубената в пустинята на океана яхта, любопитни екскурзианти се трупаха на бордовете да я гледат…

Макар че отдавна очакваха бурята, тя все пак ги връхлетя ненадейно и с цялата си мощ.

Задухата на ранния следобед, бързо променящата се цветова гама на небето от ясносиво до черно, падналият ниско живак на барометъра — всичко ставаше пред очите им. Като бързаха и се препъваха, Иван и Хосе навиха платната около мачтите. Минутка забавяне само и яростният напор на вятъра би ги направил на ленти. Вълната, която подхвана яхтата и я издигна на гребена си, после изтръгна руля от ръцете на Нат, сякаш се зароди под тях, никой не я видя на хоризонта. Мигновение — в океана се образува огромна дупка и „Арго“ се плъзна надолу като във фуния. — Няма да изплаваме вече! — трепна предчувствие у тримата. Ударът на грамадата вода върху корпуса ги хвърли на пода. Всичко около тях трептеше, скърцаше и пукаше, но все още честно изпълняваше предназначението си. Водонепроницаемата каюткомпания издържа и на втория пристъп. А на следващия?…

Край, край, край!… Нетърпимо ярка светлина блесна в мозъка на Нат Големия и се разсипа в искри, накара го до кръв да прехапе устните си. Но промъкналото се в гърдите му ожесточение върна съзнанието му. По дяволите, не е той човекът, който ще се откаже от решението си! Нищо не струват сто и петдесет години съществуване пред един единствен миг, в който можеш да разчиташ само на себе си и да се почувствуваш истински човек! Не съжалявам! — искаше му се да изкрещи и той се усмихна злостно, презрял слабостта си.

От удара в ушите на Иван сякаш забиха камбани, стомахът му се преобърна, очите му плувнаха в кръв. Остра болка пронизваше цялото му същество. Докато се опитваше да изправи в съзнанието си картината на света, Иван разбра, че още малко, още съвсем малко и корпусът на „Арго“ няма да издържи, ще изтрещи. — Не съжалявам, за какво ли?… — прошепна той и потърси с поглед другите.

По слепоочието на Хосе се стичаше кръв, той я бършеше с ръка и размазваше по лицето си. Беше успял да се изправи на крака, когато усети очите на Иван върху себе си.

„Мигът на всички даден, изживей до дъно,

за миналото не плачи, от бъдещето не се бой!“ — отчетливо произнесе той, като се усмихваше. — Хайам, велик е, нали?

Внезапно стана тихо, почти спокойно, сякаш ураганът по махване на вълшебна пръчица бе замрял, а яростта на вълните укротена. И тримата ясно чуха как корпусът на „Арго“ изпука. После, губейки съзнание през рева и трясъка на вятъра, те усетиха силата на огромната вълна, която запрати тяхната яхта… Къде — може би на дъното…

3.

В командния център на Програмата се получи сигнал — остър, пронизителен, тревожен. „Човек в опасност, човек в опасност…“ — и по сребърните пюпитри заблещукаха лампи, замигаха мътно червените очи на електронните мозъци, музикалният шум на координиращите устройства се смеси с боботенето на вариантния оптиматор. Секунда, две… пет — и Програмата знаеше вече на кое точно място в Южния Атлантик три човешки живота са заплашени от смъртна опасност. Данните, които изпращаше Окото — нисколетящ орбитален сателит, — бяха пълни и точни. Едновременно със сигнала за тревога в Програмата постъпваше и обемновизуалният образ на събитието, анализаторите мълниеносно обработваха информацията, координаторите почти едновременно отдаваха необходимите заповеди, вариантният оптиматор определяше най-подходящите начини за спасяване на търпящите бедствие хора. От най-близкия до района на корабукрушението нестационарен спасителен остров излетя машина с хидророботи. Като прецени, че за успеха на спасителната акция бурята трябва да бъде подавена, Програмата излъчи конкретни разпореждалия. Невидимо силово поле обхвана района на щорма, вятърът стихна в миг, няколкометровите вълни се укротиха и разстлаха в пространството. „Арго“, с разбити от многотонния порой, стоварил се върху тях, два отсека, беше вън от опасност.

Но тримата, полузадушени във воднонепроницаемата каюткомпания, не трябваше да знаят за това.

Спасителната машина увисна над яхтата и от утробата й на палубата се спуснаха хидророботи. Трудно можеше да ги отличи човек от истинските хора. Най-напред те се погрижиха спасяваните да не узнаят, че им се оказва помощ — такава беше заповедта, — след това премахнаха непосредствената опасност за живота им и се заеха да уточняват тяхната самоличност. Кои са тези безумци, дръзнали да прекосяват океана не по нареждане на Програмата, да бродят из необезопасени райони, да живеят вън от обществото? И трябва ли да им се помага на тях, отлъчилите се?…

Но макар че бяха мислещи, хидророботите не можеха да вземат самостоятелни решения. Те бяха изпълнили задачата си и трябваше да се прибират в своята база.

— Яхтата и хората на борда й да бъдат следени и подпомагани незабелязано, ако се наложи! — заповяда Главният Програматор.

— Не разбирам защо трябва да оказваме помощ на хора, които доброволно са се отрекли от нас — измърмори недоволно киберът, който прие заповедта.

Човекът се усмихна и преди да напусне командния пункт, се обърна към него:

— Не зная дали въобще някога ще разбереш, но на този, който е приел, че смисълът на човешкия живот не се изчерпва с неговата продължителност, а свободата на избора е единственото, което го оправдава, дори самата съдба е длъжна да помага.

После добави:

— Освен това един от тримата е и поет, но какво точно означава тази дума, дори аз не бих могъл да ти обясня.

Край