Айзък Азимов
Некролог

Съпругът ми Ленселот имаше навика да си чете вестника сутрин по време на закуската. Той сядаше на стола и първото, което виждах, бе изражението на вечна скука върху слабото му лице. Никога не поздравяваше. Вестникът предвидливо е разгънат и го чака на стола и в следващия миг лицето му изчезва.

По време на цялата закуска виждам само ръката му, която се протяга зад вестника, за да вземе от мен втората чаша кафе, в която съм сложила само една лъжичка захар. Точно една — нито повече, нито по-малко. Иначе той би ме изпепелил с погледа си.

Всичко това отдавна вече не ме вълнува. В крайна сметка на масата цари спокойствие и това ми стига.

Но тази сутрин спокойствието бе нарушено. Неочаквано Ленселот избухна:

— Господи! Този глупак Пол Фербър пукнал!

В първия момент не разбрах за кого точно говори. Ленселот веднъж бе споменавал това име — май че беше някой от неговата компания. Също физик и според това, как говореше за него моят съпруг, твърде известен. Във всеки случай бе от тези, които съумяват да просперират нещо, което не можеше да се каже за Ленселот.

Той хвърли вестника и ме погледна злобно.

— Не, ти само прочети какво дрънкат тия! — просъска той. — Можеш да помислиш, че някой втори Айнщайн се е възнесъл на небето.

Ленселот стана и излезе от стаята, без да си изяде яйцето и без да пие втора чаша кафе.

Въздъхнах. Какво ми оставаше да направя?

От само себе си се разбира, че истинското име на моя съпруг не е Ленселот Стъбинз. Аз промених името и някои подробности, за да избягна известни усложнения. Но работата е там, че дори и да назова съпруга си с истинското му име, то все едно, нищо не би ви говорило.

Ленселот притежаваше удивителната способност да остава неизвестен. В това отношение бе направо талант — не можеше у никого да предизвика интерес. Всичките му открития бяха направени преди него от други хора. А ако успееше да открие нещо ново, тогава винаги някой друг по същото време създаваше нещо много по-забележително и за Ленселот никой не се сещаше. Никой не слушаше докладите му по конгресите, защото именно в тази минута в съседната аудитория някой правеше значително по-важно съобщение.

Всичко това не можеше да не му повлияе и той стана друг човек.

Преди двайсет и пет години, когато се оженихме, той беше момче на място. Блестяща партия. Относително богат, току-що бе получил наследство и като добавка вече оформен учен, нелишен от честолюбие и енергия, който обещаваше много. Аз също, според мен, не бях съвсем лоша. Само че от цялата ми красота сега не е останало нищо. Остана само моята затвореност, пълната ми невъзможност да завоювам някакъв успех в обществото, както се полага на съпругата на един млад и многообещаващ учен. Може би това отчасти обяснява неуспехите на Ленселот. Ако имаше друга жена, би могъл в краен случай да свети с отразена светилна.

Беше ли разбрал той всичко това в края на краищата? И не беше ли тази причината за неговото охладняване към мен след първите щастливи години на нашия брак? От тези мисли понякога съм като не на себе си и се обсипвам с укори.

Но понякога си мисля, че цялата вина е в това негово тщеславие, което го измъчваше и растеше с всеки пореден неуспех. Ленселот напусна факултета и си построи собствена лаборатория доста извън града. Казваше, че обича да се радва на чистия въздух далече от хората.

Финансовата страна на въпроса не го тревожеше. Правителството не жалеше средства за физични изследвания и той получаваше толкова, колкото искаше. Освен това най-безотговорно изразходваше и нашите собствени спестявания.

Опитвах се да го вразумя. „Слушай, Ленселот — говорех аз. — Нямаме нужда от пари. Никой не те гони от университета. За какво е всичко? Деца и спокоен живот — това е единственото, от което се нуждая.“

Но той като че ли бе заслепен от огъня на честолюбието, който го изгаряше. В отговор отвръщаше злобно: „Има нещо по-важно! Трябва да ме признаят! Те трябва накрая да разберат кой съм! Аз… аз съм велик изследовател!“

Тогава той още не се решаваше да се нарече гений.

И какво? Както и преди, не му вървеше. В лабораторията му работата продължаваше. За огромни суми успя да наеме най-добрите помощници. Сам работеше като вол. Но полза никаква.

Все още се надявах, че той ще се опомни и ще се върнем в града, за да заживеем тихо и мирно. Но не. Едва оправил се от поредното поражение, той отново се хвърляше да щурмува бастионите на славата. Всеки път го окриляше нова надежда и всеки път съдбата хвърляше по него кал.

Тогава той се сети за мен. Всичките си обиди прехвърляше на моя сметка. Не съм много смела жена, но накрая ми стана ясно, че трябва да се разделим.

Трябва, но…

В тази последна година Ленселот се готвеше за ново сражение. За последното — това и аз разбрах. В него се появи нещо ново и непознато за мен — някаква трескава напрегнатост. Понякога си говореше сам и без повод се заливаше в саркастичен смях. По цели дни не ядеше и не спеше. Стигна дотам, че започна да крие през нощта лабораторните дневници в спалнята ни, страхувайки се, че собствените му сътрудници ще го ограбят.

Бях уверена, че и тази идея е обречена на провал. Но сега той беше вече в такава възраст, в която човек е длъжен да разбере, че това е неговият последен залог. Е, какво, нека си опита още веднъж късмета. Ще си счупи главата за последен път и ще прати всичко по дяволите. Запасих се с търпение и започнах да чакам.

Именно тогава стана тази история с некролога, който прочете във вестника. Забравих да кажа, че веднъж вече имахме подобен случай. Тогава не издържах и му казах нещо в смисъл на това, че и него в най-лошия случай ще го похвалят в собствения му некролог.

Разбирам, естествено, че това не е много остроумно. Но тогава исках да го разсея, да му попреча да потъне в усещането за пълна безизходност, която го правеше съвършено непоносим. А може би, без сама да разбирам, се бях озлобила към него. Честно казано, не знам.

Когато чу думите ми, той подскочи. Рошавите му вежди надвиснаха над потъналите в орбитите очи, рязко се обърна към мен и изпищя с пронизителен фалцет:

— Но аз няма да мога да прочета собствения си некролог! Даже и от това съм лишен!

И плю. Плю в лицето ми.

Избягах в стаята си.

Той така и не се извини. Няколко дни се старах да не го срещам, след това малко по малко взаимоотношенията ни се възстановиха, също така безрадостни, както и преди.

Никой от нас не си спомни повече за инцидента. И изведнъж — отново некролог. Веднага ми стана ясно, че това е последната капка и настъпи кулминацията в поредицата от неговите неуспехи.

Кризата приближаваше — чувствувах това и не знаех да се страхувам или да се радвам. Може би все пак трябваше да се радвам. Нямаше какво повече да губя — всяка промяна можеше да бъде само в положителната посока.

Преди обед той влезе при мен в стаята, където седях с някакво ръкоделие — трябваше все пак да се занимавам с нещо — и поглеждах с края на окото към телевизора, пак с единствената цел да се занимавам с нещо.

Той отсече:

— Трябва да ми помогнеш.

Бяха минали вече двайсет години, ако не и повече, от момента, в който за последен път се обърна към мен с подобна молба. Сърцето ми се сви. Видях, че е възбуден до крайност. Бузите му, винаги бледи, сега се бяха зачервили. Прошепнах:

— С удоволствие, стига да мога…

— Ще можеш. Освободих помощниците си за един месец. От събота вече няма да ги има. В лабораторията ще работим само двамата. Имай предвид, че през следващата седмина няма да се занимаваме с нищо друго.

— Но… Ленселот — бях напълно объркана, — как бих могла да ти помогна, като не знам за какво става дума и нищо не разбирам от твоята работа.

— Знам — каза той презрително. — Не трябва и да разбираш. Ще изпълняваш само това, което ти кажа, и нищо повече. Виждаш ли… открих нещо… и то ще ми даде възможност…

— О, Ленселот! — викът се изтръгна от гърлото ми без участието на волята. Толкова пъти бях чувала това.

— Изслушай ме, глупачке, и се опитай поне веднъж да се държиш като възрастен човек. Да, открих. Но този път никой няма да ме изпревари, защото идеята ми, надхвърля всякакво въображение, В целия свят няма нито един физик, който би могъл да измисли нещо подобно. За това е необходимо да се смени поне едно поколение… С една дума, ако светът узнае за моите работи, ще трябва да ме признаят за най-големия учен на всички времена.

— Много се радвам и те поздравявам, Ленселот.

— Длъжни са, казах. Могат и да не признаят обаче. В научния свят заслугите се разпределят твърде несправедливо, изпитал съм го на собствения си гръб… Но сега няма да бъда такъв глупак, не! Няма да съобщя за откритието си. А иначе, докато се огледаш, и някой ще се включи в играта. И ще се свърши с това, че моето име ще плесенясва в някой тъп учебник по история, а истинската слава ще остане за друг.

Той не можеше повече да се сдържа. Буквално се разкъсваше. И сега, когато до осъществяването на неговите замисли оставаха само три дни, той бе решил, че пред такова нищожество като мен може да говори без всякакво опасение.

Той продължи:

— Ще представя откритието си така, че цялото човечество да ахне. И тогава никой няма да помисли за другите — всички ще говорят само за мен.

Това вече беше прекалено. Уплаших се — а ако го чака ново разочарование? Тогава той окончателно ще се побърка.

— Скъпи — казах аз, — защо е това бързане? Нека да почакаме малко. Ти си много уморен, почини си. Вземи си отпуск. Бихме могли да попътуваме из Европа. Между другото отдавна исках…

Той тропна с крак.

— Ще престанеш ли най-после да дрънкаш глупости? В събота идваш с мен в лабораторията. Ясно?

Тези три нощи не мигнах. Никога не го бях виждала такъв, толкова ожесточен. Може би наистина се е побъркал? Какво е замислил? А може би ще ме подложи на някакъв безумен експеримент? Или просто ще ме ликвидира?

За какво ли само не помислих през тези безпросветни, пълни с ужаси нощи. Исках да повикам полицията, да избягам, с една дума, не знаех какво да правя.

Но идваше утрото и се успокоявах. Не, той не е луд и не е способен на насилие. Даже когато плю в лицето ми, всъщност това бе само един символичен жест. Той никога не бе вдигал ръка да ме удари.

И отново чаках. Дойде събота. И покорно като на заколение тръгнах към неизвестността. Двамата мълчаливо вървяхме по пътеката от къщата до лабораторията.

Самият вид на лабораторията ме ужаси. Когато се приближихме към нея, краката ми се подкосиха, но Ленселот, забелязвайки състоянието ми, отсече:

— Престани да се оглеждаш, никой нищо няма да ти направи. Твоята работа е да изпълняваш само моите заповеди и да гледащ натам, накъдето ти посоча.

— Да, скъпи…

На вратата висеше катинар. Той го отключи и ние влязохме в тъмна стаичка, цялата изпълнена със странни уреди, от които на всички страни висяха кабели.

— Да започваме — каза той. — Виждаш ли онзи стоманен тигел?

— Да, скъпи. — Това беше един висок и тесен съд с дебели стени, тук-таме покрит с ръжда. Върху него бе хвърлена метална мрежа.

Съпругът ми ме дръпна към тигела и едва тогава видях, че в него има една бяла мишка. С предните си лапи тя се опираше на стената, опитвайки се да си провре муцуната през мрежата, и трепереше — може би от страх, а може би и от любопитство.

Отдръпнах се. Винаги е неприятно изведнъж да видиш мишка.

Ленселот избухна:

— Няма да те ухапе, я… Хайде, тръгвай и гледай какво правя.

Всичките ми страхове се върнаха. Ужасена очаквах отнякъде да изскочи някакво стоманено чудовище и да ме смачка или да ме порази мълния и да ме превърне в шепа пепел… Затворих очи.

Но нищо особено не стана. Някъде нещо засвистя и чух гласа на Ленселот; „Ей, събуди се“.

Отворих очи. Ленселот ме гледаше втренчено. Той сияеше.

— Е, как е?

Нищо не разбирах и безпомощно се оглеждах наоколо.

— Глупачка — каза той. — Това е точно под носа ти.

Едва тогава забелязах, че до тигела стои още един, абсолютно същият. Преди това го нямаше там.

— Имаш предвид втория тигел? — попитах аз.

— Това не е втори, а двойник на първия. Абсолютно копие на първия, до последния атом. Погледни внимателно, дори и петната от ръжда са еднакви.

— Ти си направил от един два?

— Ами да. Само че по един необикновен начин. Виждаш ли, за да се създаде материя, е необходимо да се изразходва колосално количество енергия. Например, ако ти искаш да удвоиш един грам вещество, дори и по най-съвременната технология, е необходима енергията от делението на не по-малко от сто грама уран. А аз открих, че материя може да се създава с нищожни загуби на енергия. За тази цел трябва да се удвоява обектът не в настоящето, а в бъдещето. Целият фокус,… е…, скъпа моя, се състои в това, че като създавам такъв дубликат и го пренасям от бъдещето в настоящето, получавам ефект на придвижване във времето.

Може да си представите колко голямо бе неговото въодушевление, щом той се обърна към мен с толкова прочувствен епитет.

— Да, това е забележително — действително бях потресена. — Кажи ми, а… мишката също ли се удвои?

Този път той не ми отговори. Погледнах във втория тигел. Като че ли ме удариха с юмрук в гърдите. Мишката лежеше на мястото си. Но беше мъртва.

Ленселот леко се изчерви.

— Тук нещо не е в ред — измърмори той. — Разбираш ли, мога да връщам назад живата материя, но по някаква неизяснена причина тя се оказва мъртва.

— Колко досадно! Защо?

— Засега е неизвестно. Убеден съм, че обектът се копира напълно точно, със запазването на цялата микроструктура. Това се потвърждава при аутопсиите.

— Но ти би могъл да попиташ ня… — Спрях. Той ме изгледа и в погледа му нямаше нищо хубаво. Кой дявол ме накара да споменавам това. Знаех много добре, че щом повика някой, и славата непременно ще остане за другия.

Той заговори с горчива усмивка.

— Вече питах. Мишките бяха аутопсирани от опитен биолог. Но той не можа да открие нищо. Разбира се, никой не знаеше откъде вземах животните. Винаги си вземах обратно материалите… Можеха да възникнат някакви подозрения. Господи! — възкликна той. — Даже моите асистенти нищо не подозираха.

— Но защо е трябвало да пазиш всичко в такава тайна?

— Защо? Защото не можех да върна мишките живи. По всяка вероятност ставаха някакви нищожни молекулярни изменения. И ако сега публикувам резултатите си, ще се намери някой, който ще премахне тези изменения. Съвсем малко ще усъвършенствува моето изобретение, но затова пък ще му се удаде да върне жив човек, който да донесе информация за бъдещето. И славата отново ще ме подмине!

Той беше прав. Сигурно веднага щяха да се намерят последователи. И тогава моят съпруг вече нямаше да може да разчита на признание — нямаше да му помогнат никакви заслуги. Това беше сигурно.

— М-да — промърмори той, обръщайки се повече към себе си, отколкото към мен, — но аз повече не мога да чакам. Тази работа трябва да се публикува, но така, че изобретението винаги да бъде свързано с моето име. Разбираш ли, необходима е сензация. Всяко споменаване за пътешествие във времето трябва да предизвиква в съзнанието на хората моето име, независимо че после други също ще са работили над него. Така че аз… съм подготвил такава сензация. Ти също трябва да участвуваш в нея.

— Аз? В качеството на какво?

— В качеството на моя вдовица.

— Ленселот! — Хванах го за ръката. — О, господи… Какво си замислил?

Той студено се отстрани.

— Успокой се. Не мисля да се самоубивам. Ще прекарам три дни в бъдещето и ще се върна.

— Но ти ще умреш!

— Ще умре моят двойник, а не аз. Моето истинско „аз“ ще живее, както и преди. Като тази мишка.

Той си погледна часовника.

— Аха. Ето. Остават три секунди. Наблюдавай втория тигел.

Отново се раздаде свистящият звук и пред очите ми тигелът с мъртвата мишка изчезна.

— Къде изчезна?

— Никъде — каза Ленселот. — Това е копие. Ние го създадохме в определен момент от бъдещето и сега този момент дойде и тигелът завърши своето съществуване. А първата мишка, която послужи за оригинал, е жива и здрава. Същото ще стане и с мен. Моето копие ще се върне мъртво. Оригиналът, самият аз, обаче ще продължава да живее. След като минат три дни, ще настъпи нулевият момент и моето мъртво копие ще изчезне, докато оригиналът ще продължи да живее така, както си е живял. Нима не е ясно?

— Ясно е. Но все пак има риск.

— Откъде го измисли? Само си представи — намират моя труп и лекарите потвърждават смъртта. За това пишат във вестниците, готви се панихида и всичко останало. И изведнъж аз се появявам жив и невредим. Тогава разказвам за всичко. След такава история няма да съм просто физик, който е открил начин за придвижване във времето. Аз ще бъда човек, който е възкръснал! За мен ще заговори целият свят. Ленселот Стъбинз и пътешествията във времето — тези понятия ще станат неразделни. Никой няма да посмее да ги раздели.

— Ленселот — казах аз тихо, — но защо, защо не обявим за твоето откритие без тези усложнения? Ти и така ще станеш знаменит. И тогава ще можем да се върнем в града и…

— Мълчи! И прави това, което ти казвам!

Не зная кога бе успял да измисли целия този план и каква роля играеше за него некрологът във вестниците, но определено недооценявах умствените възможности на съпруга ми. Въпреки че той беше феноменален неудачник, никой не може да му отрече изобретателността, която проявяваше.

Той предварително бе съобщил на своите сътрудници, че възнамерява да проведе някакви химични експерименти. Сътрудниците му трябваше да потвърдят, че той наистина е работил с цианови съединения и по всяка вероятност се е отровил.

— Ти ще подскажеш на полицията веднага да се свърже с моите помощници. Знаеш къде да ги търсят. Не ми е необходимо нито убийство, нито самоубийство — никакви подозрения. Нещастен случай и толкова. Най-обикновен, законен нещастен случай. Колкото се може по-бързо получи медицинската експертиза на смъртта и я публикувай във вестниците.

— Слушай — казах аз, — а какво ще стане, ако те намерят жив?

— Глупости! След като има труп, на кой ще му дойде наум да търси жив човек. Аз най-спокойно ще си седя в стаята. Ще си взема сандвичи, а тоалетната е до стаята.

Той въздъхна:

— Само че какво ще стане с кафето? Ароматът му може да ме издаде. Е, добре, три дни ще изкарам и така, без кафе. Ще остана само на хляб и вода.

Слушах го, като се мъчех да подтисна нервните тръпки, които ме обземаха.

— Но ако все пак те намерят? Знаеш ли какво ще стане, ако се появят двама души — един жив и едни мъртъв?

Стараех се да подготвя и себе си. Към този неизбежен, струва ми се, неуспех.

Той завика:

— Глупости, ще се получи евтин фарс. А аз не искам да се прославя като герой на анекдоти.

— Много неща могат да се случат — внимателно забелязах аз.

— Само не и с мен!

— Ти винаги така говориш. А после…

Ленселот побеля от ярост. Зениците му се впиха в мен. Той ме хвана за лакътя и го стисна с такава сила, че едва не изкрещях.

— Затова пък ти всичко можеш да объркаш! — изхриптя той. — Само се опитай! Ако не се държиш както трябва, аз… аз… — той търсеше и не можеше да намери подходящо възмездие за мен — аз ще те унищожа.

Обхваната от ужас, се опитвах да се освободя, но напразно. Гневът придаваше на този слаб човек чудовищна сила.

— Слушай ти! — проговори той накрая. — Ти винаги си ми носила нещастие. Но аз сам съм си виновен — не трябваше да се женя за теб. Това, първо. А, второ, трябваше да се разведа. Но все не ми оставаше време… Сега обаче стоя пред прага на необикновен успех. Въпреки теб! И ти се кълна, че ако и този път ми развалиш работата, ще те убия. Разбра ли? Ще те убия, в буквалния смисъл на думата.

Не се съмнявах, че ще го направи. Само прошепнах:

— Добре.

Едва тогава той ми пусна ръката. През целия следващ ден той се ровеше в своите апаратури.

— Никога не ми се е налагало да транспортирам повече от стотина грама живо вещество — разсеяно обясняваше той.

Мислех си: „Няма да стане. Все нещо няма да стане както трябва.“

На следващото утро всичко беше готово. Той регулира уредите така, че на мен ми оставаше само да натисна бутона. Накара ме да повторя това движение стотици пъти на празен ход.

— Е — повтаряше той, — ясно ли ти е какво трябва да направиш?

— Да, да.

— Включвай, когато светне лампичката. Не по-рано.

„Господи, нещо ще стане“ — мислех си аз.

— Да — произнесох гласно.

Ленселот, с гумена престилка върху работната дреха, зае мястото си. Беше застанал като статуя. Настъпи мълчание.

Блесна лампичката и аз, запомнила неговите нареждания, натиснах бутона, без даже да помисля за това, което правя. След секунда пред мен стояха двама Ленселотовци, които си приличаха като две капки вода. Само вторият като че ли беше малко по-разрошен. В същия момент той омекна и се строполи.

— Браво! — възкликна другият Ленселот, излизайки от квадрата, който бе нарисувал върху пода. — Сега ми помогни. Хващай го за краката.

Удивих се на издръжливостта му. Да видиш собствения си труп, своето бездиханно тяло, дошло от утрешния ден, и да не мигнеш даже с око. Хвана го под мишниците като чувал с картофи.

Аз го вдигнах за краката. Беше ми лошо. Трупът бе още топъл и ние го повлякохме по коридора, по стълбата и накрая стигнахме стаята. Всичко бе приготвено предварително. В причудливо извитата реторта бълбукаше някакъв разтвор, а наоколо бяха разхвърляни различни химикали.

С една дума това беше образцов работен безпорядък, внимателно обмислен предварително. На масата сред останалите реактиви стоеше голяма стъкленица с едър надпис „Цианкалий“. Наоколо бяха разхвърляни кристали от отровата.

Ленселот разположи трупа така, че веднага да става ясно, че човекът е паднал от стола. Поръсихме престилката му с цианкалий, като поставихме няколко кристала върху брадичката.

„Веднага ще разберат“ — помислих си аз. Накрая той хвърли един критичен поглед наоколо.

— Това, струва ми се, е всичко. Иди в къщи да позвъниш на лекаря. Ще обясниш, че съм се заседял в лабораторията и ти си ми донесла сандвича. Дошла си и…

Той посочи разсипаните по пода сандвичи и счупената чиния, която аз би трябвало да съм изпуснала.

— А сега се разплачи. Но без да прекаляваш.

В необходимия момент се разплаках. Не беше трудно, защото всичките тези дни бях на границата на истерията. Сега всичко излезе навън.

Лекарят се държа точно така, както бе предсказал Ленселот. Веднага забеляза стъкленицата с цианкалий, намръщи се и процеди:

— Ай, ай, ай! Какво невнимание!

— Защо му позволих да работи сам — говорех и гълтах сълзите си. — Беше пуснал в отпуск всичките си помощници.

— Когато към цианкалия се отнасят като към готварска сол, винаги се случва нещо лошо. — Лекарят съкрушено поклащаше глава с менторски тон. — Не се обиждайте, мисиз Стъбинз, но съм принуден да повикам полицията. Нещастен случай без съмнение, но всяка смърт изисква полицейска намеса.

— Да, да, разбира се, повикайте ги — започнах аз и същия момент си прехапах езика, моята привързаност можеше да се окаже подозрителна.

Полицията дойде. Съдебният експерт видя веднага кристалите от отровата и измърмори нещо неясно. Случката не направи никакво впечатление на цялата компания. Те записаха името, фамилията и възрастта. Осведомиха се дали ще го погребвам на своя сметка. Отговорих „да“ и те са отидоха.

След това започнах да звъня по редакциите, свързах се с две агенции по печата и ги помолих, ако се позовават на полицейския протокол, да не се разпространяват върху факта, че моят съпруг се е оказал недостатъчно добър химик. Казах им го с тон на убита от скръб вдовица, която не иска върху репутацията на покойния да падне и най-малката сянка. Освен това той не беше химик, добавих аз. Неговата специалност бе ядрената физика. И тук сполучливо подметнах, че отдавна съм имала предчувствието за някаква беда, която го заплашва.

Говорейки така, изпълнявах съвсем точно инструкциите на Ленселот. Бях изключително убедителна — те веднага се хванаха на въдицата. Нещастен случай с атомен физик. Какво е това — шпионаж?

Започна нашествието на репортерите. Донесох им портрета на Ленселот от младите години и ги разведох из лабораторията. Фотоапаратите щракаха непрекъснато. И никой не попита какво има в заключената стая. Сигурно въобще не я забелязаха.

Снабдих ги с богат материал за жизнения път и научното творчество на покойния. Припомних си няколко забавни случки, които трябваше да покажат, че великият учен в живота е бил обикновен скромен човек. Всичко това бе предварително подготвено от Ленселот. Стараех се, колкото можех, но тайната тревога не ме напускаше. Ето сега, мислех си, ще се случи нещо. Някоя дреболия ще ни издаде и виновната ще бъда аз. И какво ще стане тогава с мен? Та той се бе зарекъл да ме убие.

Сутринта му занесох вестниците. Ленселот се нахвърли върху тях с алчен блясък в очите. „Ню Йорк Таймз“ му беше отделил цяла колона в ъгъла на първа страница. „Таймз“ не се стараеше прекалено да заинтригува читателя, по същия начин реагираше и „Афтърнуун пост“. Затова пък някакво булевардно вестниче бе сложило огромна шапка върху цялата страница: „Тайнствената смърт на учен атомист“.

Той се заля в щастлив смях. Прочете всичко открай до край, а след това започна да препрочита. Накрая каза:

— Не си отивай. Чуй какво пишат.

— Вече го четох.

Той започна да чете на глас, без да бърза, като обръщаше особено внимание на похвалите по свой адрес.

— Е, и какво? — запита той, когато всички вестници вече бяха прочетени. — Кажи, и сега ли се съмняваш?

Отговорих неуверено:

— А какво ще стане, ако полицията се върне и поиска да узнае какво да разбира под думите „някаква беда, която го заплашва“.

— Ще се ограничиш с намеци. Ще им кажеш, че ти се е присънил страшен сън. Остави ги да се занимават с разследването и времето ще мине.

Наистина всичко вървеше като по вода. Но аз продължавах да се боя. Страхувах се да се надявам. Човекът е странно същество — дори и когато за никаква надежда не може и дума да става, той продължава да се надява.

Измърморих:

— Кажи ми, Ленселот, ако всичко свърши добре… и ти станеш знаменит… ще можем ли тогава да си отдъхнем? Ще се върнем ли в града и ще заживеем ли спокойно, а?

— Идиотка! Нима не разбираш, че когато ме признаят, ще бъда задължен да продължа делото си. Към мен ще се втурне младежта. Лабораторията ми ще се превърне в грандиозен Научноизследователски институт по изучаване на Времето. Ще стана легендарна личност. Най-големите умове ще се окажат пигмеи в сравнение с мен…

Изпъчил гърди, Ленселот бе впил в пространството невиждащи блестящи очи. Дори се бе изправил на пръсти. Изглеждаше, сякаш вече вижда мраморния пиедестал, върху който ще го изправят възхитените му съвременници.

Въздъхнах. Рушеха се моите последни надежди за поне малко човешко щастие!

Поисках от погребалното бюро да остави ковчега с тялото в лабораторията, преди да го отнесат в Лонг Айлънд, където е фамилната гробница на семейството Стъбинз. Отказах се от балсамирането, като се мотивирах с това, че ще го държа в голяма, хладилна камера.

Заявих, че искам да прекарам последните часове около ковчега на Ленселот, че трябва да дойдат неговите сътрудници, но всичко това прозвуча според мен неубедително. Върху лицето на погребалния агент се изписа студено неодобрение. Но такива бяха инструкциите, дадени от Ленселот.

— Знаеш ли — казах му аз, — погребалният агент е недоволен. Явно подозира нещо.

— Нека си подозира, колкото си иска. Защо се вълнуваш? Остава ни да чакаме само още един ден. През това време нищо няма да се измени. А утре тялото ще изчезне… тоест трябва да изчезне.

— Ти мислиш, че може и да не изчезне?

Така си и знаех. Така си и знаех.

— Малко ли неща могат да се случат. Възможно е да настъпи малко задържане… или, обратното, да стане малко по-рано. Никога досега не ми се е случвало да прехвърлям толкова масивни обекти и не съм сигурен доколко са точни в това отношение моите формули. Затова реших да оставя тялото тук.

— Напразно. В моргата то щеше да изчезне пред свидетели.

— А тук ти мислиш, че ще заподозрат нещо, а?

— Разбира се.

Тази мисъл го развесели.

— Нали! Та да започнат да питат: Защо е освободил асистентите си? Къде изчезна трупът? И въобще как успя да се отрови, като правеше разни детски опити? Цялата тази история с пътешествие във времето е фалшива! Ще кажат, че съм пил някакво лекарство и съм изпаднал в безчувствено състояние, а лекарите са решили, че съм умрял.

— Е, да — казах с мъртъв глас. Той бе помислил за всичко.

— А след това — продължи той, — когато започна да настоявам, че съм извършил пътешествие във времето и едновременно съм бил жив и мъртъв, корифеите на науката ще ме анатемосат. Ще бъда публично изобличен като долен мошеник и цяла седмица името ми няма да слезе от първите страници на вестниците. И тогава ще поискам пътешествието във времето да се покаже по телевизията. Общественото мнение ще ме подкрепи. Телевизионните компании ще ми помогнат — те не се интересуват какво ще видят хората — моя триумф или моя крах. Важното е да е интересно. Зрители ще има повече от достатъчно: И тогава ще ударя всички по мозъците.

В този миг цялата тази феерия ме ослепи. Но вътрешният глас ми подсказваше, че пътят ще е твърде дълъг, твърде сложен. Не може да не се случи нещо.

Вечерта дойдоха двама от сътрудниците на съпруга ми. И двамата се стараеха да закачат на лицата си израза на подобаваща скръб. Е, още двама свидетели, които са видели Ленселот мъртъв. Още двама участници в тая паяжина, която водеше събитията към страшната кулминация.

В четири часа ние, с кожени шуби, стояхме в хладилната камера, очаквайки кога ще настъпи нулевият момент. Ленселот с треперещи ръце настройваше уредите си. Портативната изчислителна машина нито за миг не преставаше да работи. Не можех да си представя как набира необходимите цифри с вкочанените си пръсти.

Чувствувах се съвършено разбита. Студено. А до нас — мъртвото тяло и пълната неопределеност, която ни чакаше.

Измина цяла вечност, а ние все седяхме я чакахме. Накрая Ленселот каза:

— Ето, всичко е наред. Ще изчезне, като че ли въобще не го е имало. Максималното закъснение ще е само пет минути — все пак това са седемдесет килограма. Минимална грешка, която потвърждава отличните качества на моя хронодинамичен анализ. — Той ми намигна, а след това бодро намигна и на трупа.

Забелязах, че ризата му е силно замърсена. Не я беше свалял три дни — сигурно спеше с нея — и беше добила същия вид, какъвто имаше ризата на втория Ленселот в мига на неговото появяване.

Ленселот просто почувствува за какво мисля. Улавяйки погледа ми, той погледна своята риза.

— Хм, трябва да я сменя, вече три дни съм в нея.

— А може би не си струва да я сменяш? — гласът мм прозвуча без всякакво изражение.

— Не, трябва. Необходим е някакъв характерен детайл. За да се разбере, че това е един и същ човек — той внимателно ме изгледа.

— Ти както и преди ли смяташ, че ще се случи нещо?

С усилие произнесох:

— Не знам.

— Ти може би мислиш, че ще изчезна аз, а не трупът?

Мълчах и гласът му се издигна до вик:

— Нима не виждаш, че щастието ми се усмихва?! Нима не виждаш, че всичко върви като по ноти! Още малко и ще стана най-великият човек на Земята!… По-добре ми стопли вода за кафето — рече той неочаквано успокоен. — Скоро моят покойник ще се изпари, а аз ще възкръсна. Това събитие трябва да се отпразнува.

Той побутна към мен кутията с нес-кафе — след тридневно очакване не държахме какво ще е кафето.

Трудно се оправих с печката — побелелите ми пръсти не ме слушаха. Той ме отблъсна и сам постави на плочата колба с вода.

— Ще почакаме още малко — забеляза той, превключвайки ключа на позиция „макс“. Хвърли един поглед на часовника и отново се съсредоточи върху своите уреди. — Водата няма да успее да кипне. Сега ще изчезне. Ела тук.

Той застана редом с ковчега.

Аз се бавех.

— Ела! — заповяда той.

Дойдох.

С неописуемо наслаждение той гледаше собствения си труп. И двамата не откъсвахме очи от мъртвеца.

Чу се познатият звук и Ленселот извика:

— Точно навреме!

В следващия миг трупът изчезна. В ковчега лежеше празен костюм. Дрехите на двойника естествено не бяха тези, с които се беше появил. Затова и останаха. Панталони, сако, риза, нова връзка. Обувките се обърнаха, чорапите стърчаха от тях. А човека го нямаше.

Чух, че водата кипи.

— Кафе — извика Ленселот. — По-бързо кафе! След това извикай полицията и журналистите.

Имаше кафе за двамата. Бях приготвила задължителната лъжичка захар — пълна, но без връх — нито повече, нито по-малко. Това беше желязно правило дори и сега, когато всичко губеше своя смисъл, навикът бе по-силен от него.

Лично аз пия кафето без захар. Това е моят навик. Отпих. Приятна топлина заля цялото ми тяло.

Ленселот взе своята чаша.

— Ето — тихо каза той. — Най-после дочаках. — И поднесе чашата към устните си с някаква скръбна тържественост.

Това бяха последните му думи.

Когато всичко свърши, ме обхвана някакво безумие. Свалих му дрехите и го облякох с това, което беше в ковчега. Как съм успяла да го вдигна от пода и да го поставя в ковчега, и сега не мога да си спомня. Скръстих ръцете му върху гърдите, така както бяха на оня, изчезналия.

След това дълго и старателно търках следите от кафе в умивалника и внимателно изплакнах захарницата. Мих чашата дотогава, докато в нея не остана и най-малкият намек за цианкалия, който бях сипала вместо захар.

Хвърлих дрехите му в сандъка за боклук. Преди три дни оставих вътре дрехите на двойника, но сега там нямаше, естествено, нищо.

Привечер, когато трупът вече бе изстинал, аз виках агентите от погребалното бюро. Те, разбира се, не се учудиха, а и на какво — мъртвецът си лежеше, както и преди. С една малка подробност в стомаха, цианкалия, както впрочем трябваше и да бъде.

Те заковаха ковчега и го отнесоха. След това Ленселот бе погребан.

Но строго погледнато, в момента, когато го отрових, Ленселот официално бе мъртъв. Така че не съм уверена дали може да се смята това за убийство. Естествено, не съм се обръщала към юрист за консултация.

Сега най-после получих мечтания покой. Доволна съм от живота. Пари имам достатъчно. Ходя на театър. Приемам гости.

Съвестта ми не ме мъчи.

Убедена съм, че Ленселот никога нямаше да получи признание. Някога придвижването във времето ще бъде отново открито, но споменът за Ленселот Стъбинз ще изчезне в мрака на забравата. Точно така, както му казах — всичките му проекти са обречени на провал и той няма да дочака славата. Ако не бях свършила с него, той щеше, ако нещо не станеше както трябва, да ме убие.

Не, за нищо не съжалявам.

Честно казано, всичко съм му простила. Всичко освен едно, това, че ми плю в лицето. Но каква ирония на съдбата! Преди да умре, той беше получил от нея един подарък, който рядко се поднася на хората, и той по своему бе доволен.

Въпреки това, което ми крещеше, преди да ми плюе в лицето, Ленселот можа да прочете своя собствен некролог.