Фредрик Браун
Важна персона

Та така значи: имаше едно време един Хенли, Ал Хенли и ако го бяхте видели, нямаше и през ум да ви мине, че може да бъде годен за нещо сносно. А пък ако знаехте как живееше, преди да долетят дарианите, изобщо нямаше да повярвате, докато не дочетете разказа, че трябва да му бъдете благодарни до гроб…

В оня ден Хенли беше пиян. А този факт не беше изключителен, защото Хенли си ходеше вечно пиян. Целта в живота му беше да не изтрезнява нито за миг, макар че това понякога не беше много лесно. Отдавна бе останал без пари и без приятели, от които да може да вземе на заем. А списъкът на познатите му дотолкова бе изпосталял, че смяташе за късмет, ако си осигури поне двадесет и пет цента.

За Хенли настанаха лоши времена. Извървяваше много мили на ден, докато срещне някой поне малко познат с надежда да изпроси някоя и друга монета. А от дългите разходки из главата му изветряваха последните остатъци от пиянството — е, не съвсем изветряваха, но почти. И накрая се озова в положението на Алиса в Огледалния свят: помните ли, когато срещна кралицата и трябваше да бяга с всички сили, за да остане на едно място…

Да изпроси нещо от непознати не беше изход. Джандарите стояха нащрек и работата свършваше с нощуване в дранголника, където не дават нито капка алкохол. А пък тогава по-добре да е с примка на шията. На това стъпало, до което се беше изтърколил Хенли, дванадесет часа без пиене означаваше, че ще настъпят лилавите кошмари, пред които делириум тременс е лек ветрец в сравнение с ураган…

Делириум тременс си е само една малка халюцинация и толкоз. А пък ако не си глупак, ти прекрасно знаеш, че няма никакви халюцинации. Понякога те са дори развлечение (на когото каквото му харесва). А лилавите кошмари са си лилави кошмари. За да разбереш какво представляват, трябва да си изпил повече уиски, отколкото обикновеният простосмъртен може да побере в себе си и трябва да си пил години без прекъсване, а после да те лишат от алкохол изведнъж и напълно, както правят в затвора.

Само при мисълта за лилавите кошмари Хенли се разтреперваше. И той започна да тръска ръката на стария си и сърдечен приятел. Хенли беше виждал този приятел всичко на всичко два-три пъти и при не особено приятни за него обстоятелства. Този стар другар се наричаше Кид Еглстън и беше грамаден, макар и похабен мъж, в миналото боксьор, а после захвърлен в кръчмата, където Хенли явно не можеше да не се запознае с него.

Но не е нужно да помните непременно как се казва и кой е, защото той, приятелят, ни трябва за малко, дори в рамките на нашия разказ. По-точно, само след минута и половина той ще нададе ужасен вик и ще припадне и ние с вас повече няма да чуем за него.

И все пак, щом стана реч за това, трябва да отбележа, че ако Кид Еглстън не беше изкрещял и не беше припаднал, сега вие нямаше да седите там, където сте, и нямаше да четете това, което четете, а може би щяхте да копаете руда в кариерите под зеленото слънце на другия край на Галактиката. Уверявам ви, че това никак нямаше да ви хареса и не забравяйте, че именно Хенли ви е спасил и още ви спасява от подобна участ. Не го съдете строго. Ако Три и Девет бяха взели със себе си не него, а Кид, току-виж, че всичко се обърнало наопаки…

Три и Девет бяха пришълци от планетата Дар, втората (и единствена годна за живот) планета около гореспоменатото зелено слънце на другия край на Галактиката. Три и Девет не са, разбира се, пълните имена на тези същества. Имената на дарианите са числа и цялото име (по-точно номер) на Три беше 398 057 792 869 223. Във всеки случай така би изглеждал този номер, ако се изрази по десетичната система.

Надявам се, ще ме извините, че наричам единия от пришълците Три, а втория — Девет и ги карам да се обръщат по такъв начин един към друг. Самите те за нищо на света не биха ми простили това. Обръщайки се един към друг, дарианите всеки път произнасят пълния номер и всяко съкращение се смята не само за невежливо, а направо за оскърбително. Но те живеят много по-дълго от нас и не пестят времето си, а аз бързам.

В момента, когато Хенли тръскаше в екстаз ръката на Кид, Три и Девет се рееха тихомълком над тях на височина около една миля. И не бяха нито в самолет, нито в космическа ракета, и в никакъв случай в летяща чиния. (Всъщност аз вече зная що за предмети са тези чинии, но за тях ще говорим друг път. Не искам да се отвличам.) Дарианите се намираха в пространствено-временен куб.

Сигурно ще поискате и обяснение. Дарианите бяха открили — ако ни дадете време, и ние може би сами ще открием, — че Айнщайн е прав. Материята не е способна да се премества със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, без да се превърне в енергия. А и вие не бихте желали да се превърнете в енергия, не е ли истина? Дарианите също, но затова пък са започнали да изследват Галактиката, и то отдавна.

Работата е там, че на Дар са дошли до извода, че може да се пътешествува със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, при условие, че се придвижват синхронно и във времето. Тоест да пътешествуват не в пространството като такова, а в пространствено-временен континуум. И в своя полет от Дар до Земята пътешественците бяха покрили благополучно разстоянието от 163 хиляди светлинни години. Но едновременно с това се бяха преместили в миналото с 1630 века, така че времето на пътешествието за тях самите се оказа равно на нула. После по обратния път те се преместиха с 1630 века в бъдещето и попаднаха в изходната точка на пространствено-временния континуум. Надявам се, че ви стана ясно какво искам да кажа.

С една дума, така или иначе, но кубът се рееше невидим, за земляните на височина една миля над Филаделфия (и не ме питайте защо над Филаделфия — сам не мога да си обясня защо са избрали Филаделфия и за какво ли пък?). Кубът висеше там вече четири дни, а Три и Девет ловяха радиопредаванията, докато се научиха да ги разбират и да разговарят на същия език.

И както се досещате, не им стана ясно що за култура е нашата всъщност и какви са ни обичаите в действителност. Сами разбирате, че е невъзможно да си съставиш картина за живота на Земята, след като си сърбал попарата на радиовикторините, мелодрамичните опери, евтините скечове и каубойските похождения.

Наистина дарианите не се интересуваха особено много каква ни е културата, тях ги вълнуваше само едно: да не бъде много развита и да не представлява заплаха за тях. Но за четири дни се увериха, че дори не мирише на заплаха. Мъчно можем да ги обвиним, че са стигнали до това заключение, още повече, че са прави.

— Да се приземим ли? — попита Три.

— Време е — отвърна Девет.

Три обви с тялото си ръчките за управление.

— … Да, да, виждал съм те как се биеше — философствуваше Хенли. — Ти беше добър на ринга, Кид. Ако не беше попаднал на тоя никакъв треньор, знаеш ли какво би станало от тебе! Имаше в теб нещо… хватката, ето това е. А какво ще кажеш, да седнем ли в кьошенцето и да пийнем по нещо?

— За чия сметка, Хенли? За твоя или за моя?

— Знаеш ли, Кид, аз тъкмо се поохарчих. Но не мога да не пия — душата ми се е запалила. Заради старата дружба…

— На тебе ти трябва пиене, колкото на рибата чадър. Ти и сега си пиян, така че по-добре иди се наспи, докато не си се натряскал така, че да ти се привиждат змейове…

— Вече не ми пука от тях — каза Хенли. — Ето ги, полюбувай им се, те са зад гърба ти…

Въпреки всякаква логика Кид Еглстън се огледа. И като нададе пронизителен вик, се строполи в безсъзнание. Към тях се приближаваха Три и Девет, а отзад се открояваха неопределените очертания на огромния куб — всеки ръб по двадесет фута, ако не и повече. Кубът беше там, а в същото време сякаш го нямаше — отвратително зрелище. Навярно именно от него се изплаши Кид.

Та във вида на Три и Девет наистина нямаше нищо страшно. Червообразни, дълги (ако ги опънат) петнадесет фута и дебели в централната част на тялото около фут. Двата им края бяха заострени като гвоздейчета. Приятен светлосин цвят и без всякакви видими сетивна органи, така че не разбираш къде им е главата и къде са краката, а пък и това не е важно, защото и двата им края изглеждат еднакви.

Освен това, макар да се приближаваха до Хенли и до проснатия на тротоара Кид, не можеше да се различи кое е предната им част и кое задната. Те се движеха със своето нормално свито положение, плавайки във въздуха.

— Здравейте, момчета — каза Хенли. — Изплашихте ми приятелчето, дявол да ви вземе. А той щеше да ме почерпи, щеше да ми прочете едно конско, а после щеше да ме почерпи. Така че с вас чашката…

— Реакцията е алогична — забеляза Три, като се обърна към Девет. — И при другата особа също. Да вземе ли и двете?

— Няма защо. Другата наистина е по-голяма, но е доста по-слаба. Освен това на нас и една ни стига. Хайде!

Хенли отстъпи една крачка.

— Дайте ми да пия — тогава ще тръгна. А, не! Искам да зная къде ще ме водите.

— Ние сме изпратени от Дар…

— Дар ли? — попита Хенли. — Разбира се, без дар само котките мяукат. Хайде дарявайте ме с по една чашка, иначе няма да дойда с вас.

— Какво каза той? — попита Девет. Три помаха с единия си край в смисъл, че и той не е разбрал. — Да го взема ли насила?

— А може би ще тръгне доброволно. Същество, ще влезете ли в куба по своя воля?

— А там има ли нещо за пиене?

— Там има всичко. Молим ви да влезете…

И Хенли се приближи и влезе. Той, разбира се, не вярваше много на този призрачен куб, но все едно нищо нямаше да загуби от това. И после, след като се беше напил така, че му се привиждаха змейове, по-добре беше да се позабавлява с това. Кубът отвътре беше твърд и сега не му се струваше нито прозрачен, нито призрачен. Три се намота на ръчките за управление и с леки движения на двата си края се справяше с чувствителните механизми.

— Ние сме в подпространството — съобщи той. — Предлагам да спрем и да проучим добития образец и да установим годен ли е за нашите цели…

— Ей, момчета, а какво става с пиенето?

Хенли започна не на шега да се тревожи. Ръцете му трепереха, по гърба му залазиха мравки — ту надолу, ту нагоре.

— Струва ми се, че страда — забеляза Девет. — Може да е от глад или от жажда. Какво ли пият тези същества? Перхидрол като нас?

— По-голямата част от планетата според мен е покрита с вода, в която е разтворен натриев хлорид. Да синтезираме ли за него такава вода?

— Не трябва! — извика Хенли. — И дори без сол не ми трябва! Искам да пия! Уиски!

— Да изследваме ли обмяната на веществата? — попита Три. — С инфрафлуороскопа може да стане за минута… — Той се размота от ръчките и се запъти към някаква странна машина. Засвяткаха огънчета. — Чудно — каза той. Обмяната на веществата у това същество зависи от C₂H₅OH.

— C₂H₅OH?

— Точно така. От етиловия алкохол — поне основно. С малко добавка на H₂O и дори без натриев хлорид, който се намира в тукашните морета. Има и други ингредиенти, но в минимални дози. Явно, че това е всичко, което е усвоявал през последните няколко месеца. В кръвта и в мозъчните клетки има 0,234 на сто спирт. Явно, че цялата обмяна на веществата в организма му е основана на C₂H₅OH…

— Момчета — замоли се Хенли. — Така и ще си умра от жажда. Е, престанете да дрънкате и ми налейте една чашка.

— Имайте търпение, моля ви се — отвърна Девет. — Сега ще ви приготвя всичко необходимо. Само трябва да настроя инфрафлуороскопа на друг режим и да включа психометъра…

Отново засвяткаха огънчета и Девет се прехвърли в ъгъла на куба, където беше лабораторията. Там стана нещо и след минута той се върна с колба. От колбата се плискаше почти две кварти прозрачна кехлибарена течност.

Хенли я помириса, после я опита и въздъхна тежко.

— Аз съм на оня свят — съобщи той. — Та това е ултра прима лукс, нектарът на боговете. Такова очарователно питие просто няма…

Той отпи още няколко големи глътки и дори не му се запали гърлото.

— Какъв е този буламач, Девет? — заинтересува се Три.

— Сравнително сложен състав, точно съответствуващ на неговите нужди. Петдесет процента спирт, четиридесет и пет вода. Останалите ингредиенти са пет процента, но са доста много. Тук влизат в съответни пропорции всички витамини и соли, необходими за организма му. После в минимални дози има някои добавки, които подобряват вкусовите качества според неговите стандарти. За нас, дарианите, вкусът на подобна смес би бил ужасен, дори ако можехме да пием спирт или вода…

Хенли отново въздъхна и пак отпи. Залитна леко, погледна Три и се усмихна:

— А сега зная, че вас ви няма тук. Няма ви и не сте били…

— Какво иска да каже? — обърна се Девет към Три.

— Мисловните му процеси явно са съвършено алогични. Съмнявам се, че от същества от този вид могат да излязат що-годе прилични роби. Но, разбира се, ще проверим още веднъж. Как е името ви, същество?

— Защо ти е името ми, приятелю? — попита Хенли. — Можете да ме наричате, както си иска те, р-разрешавам… Вие сте ми най-, най-д-добрите приятели… В-вземете ме, н-носете ме, к-къде то искате, само ме сбудете, когато пристигнем там, където отиваме…

Той глътна още малко от течността в колбата и легна на пода. Неразбираемите звуци, които сега издаваше, Девет и Три не успяха да ги разшифроват. „Хррр… вззз… хррр… вззз…“ — или нещо от този род. Опитаха се да го събудят, но без успех. Тогава проведоха редица нови наблюдения и направиха всички опити, които можаха да измислят. Минаха няколко часа. Накрая Хенли се опомни, седна и втренчи безумни очи в дарианите.

— Не вярвам — каза той. — Вас ви няма, вие сте видения. Дайте ми да пия, за бога…

Отново му поднесоха колбата. Девет отново я беше напълнил догоре. Хенли пи и затвори очи в екстаз.

— Само не ме будете!

— Но вие не спите.

— Тогава не ми позволявайте да заспя. Разбрах вече какво е това. Амброзия, питието на боговете.

— Боговете? Кои пък са тия?

— Тях ги няма. Но те пият амброзия. Седят си там, на Олимп, и пият…

— Мисловните му процеси са съвсем алогични — забеляза Три.

Хенли вдигна колбата и провъзгласи:

— Кръчмата си е кръчма, а раят си е рай и от местата си те няма да слязат. За тези, които са в рая!

— Какво е това рай?

Хенли се замисли.

— Раят е, когато намериш и се накъркаш, и се шляеш, и се въргаляш, и всичко това като дар…

— Като Дар? Какво ви е известно за Дар?

— Дар на съдбата. Небесен дар. Днес с уиски, утре — без. Докато не сте ме изгонили, момчета, за ваше здраве!

Той пи още.

— Прекалено тъп, за да се приспособи за нещо, освен за най-обикновена физическа работа — направи извод Три. — Но ако пък е достатъчно силен, все пак ще препоръчаме да се нападне планетата. Тук има вероятно три-четири милиарда жители. На нас ни е необходим и неквалифициран труд, а три-четири милиарда ще ни окажат съществена помощ…

— Ура-а-а — закрещя Хенли.

— Струва ми се, че координацията му не е в ред — замислено каза Три. — Но може би наистина е силен… Как ви наричат, същество?

— Наричайте ме Ал, момчета.

Хенли някак си се вдигна на крака.

— Това вашето лично име ли е, или названието на вида? И пълно ли е това название?

Хенли се облегна на стената и се замисли.

— Названието на вида — заяви той. — А щом като трябва пълното… Нека да бъде на латински…

И си го спомни на латински.

— Искаме да изпробваме издръжливостта ви. Бягайте от едната стена до другата, докато се уморите. А пък аз ще държа през това време колбата с храната ви…

Девет се опита да вземе колбата от Хенли, но оня трескаво се вкопчи в нея.

— Още една глътчица. Още една м-мъничка глътчица и тогава ще тичам. Честна дума, ще тичам. Където искате…

— Може би има нужда от своето питие — каза Три. — Дайте му, Девет.

„Ами ако такова нещо не ми се падне скоро?“ — реши той и се притисна до колбата. После жизнерадостно махна с ръка на четиримата дариани, които се озоваха пред него.

— Хайде на надбягване, момчета! Всички вкупом… Залагайте за мене. Непременно ще спечелите, но първо още една малка…

И си глътна още, но този път действително по-малка глътка — две унции, не повече.

— Стига — каза Три. — Сега бягайте!

Хенли направи две крачки и се пльосна по корем на пода. Обърна се по гръб и остана да лежи така с блажена усмивка на лицето.

— Невероятно! — възкликна Три. — Но не се ли опитва да ни баламосва? Проверете, Девет…

Девет провери.

— Невероятно! — повтори той. — Наистина невероятно, но след толкова незначително напрежение образецът изпадна в положение на безсъзнание. И до такава степен, че загуби всякаква чувствителност към болка, А това не е преструвка. Този вид същества не представляват никаква ценност за нас. Гответе се за старт, връщаме се. Според допълнителните инструкции ще го вземем със себе си като екземпляр за зоопарка. Такова чудо не може да не си го вземем. От гледна точка на зоологията това е най-странното същество, което някога сме откривали на десетте милиона изследвани планети.

Три се изви около ръчките за управление в с двата си края започна да задействува механизмите. Минаха 163 хиляди светлинни години и 1630 века и взаимно се унищожиха толкова пълно и точно, че се създаде впечатление, сякаш кубът изобщо не се движеше нито във времето, нито в пространството.

В столичния град на дарианите, които управляват хиляди полезни планети и са посетили милиони безполезни, например като Земята, Ал Хенли обитава просторна стъклена клетка, поставена на най-почетното място в зоопарка; та нали е най-поразителният експонат тук.

Сред клетката има басейн, откъдето той постоянно пие, а се носят слухове, че се и къпел в него, Басейнът се изтича и в същото време се пълни догоре с чудесно питие. Това питие е точно толкова по-добро от най-хубавото земно уиски, колкото уискито е по-добро от най-долната воняща кръчмарска ракия. Още повече, че в тукашното питие са добавени, без да се промени вкусът му, всички витамини и соли, които поддържат обмяната на веществата в експоната…

От питието в басейна не боли глава, нито пък има други неприятни последици. И Хенли получава такава наслада от живота си, каквато получават постоянните посетители на зоопарка от поведението му. Те се взират изумени в него, а после четат надписа на клетката. Надписът започва с латинизираното наименование на вида, същото, което Хенли си спомни пред Три и Девет:

АЛКОХОЛИКУС АНОНИМУС

Основна храна — C₂H₅OH, леко подправена с витамини и минерални соли. Понякога проявява блестящи способности, но обикновено е напълно алогичен. Степен на издръжливост: може да направи само няколко крачки, без да падне. Търговската му стойност е равна на нула, но е доста забавен като образец на най-странната форма на живот, открита в границите на Галактиката. Място на обитаване: третата планета от системата ИК 6574 — ХГ 908.

Хенли е действително забавен, толкова забавен, че дарианите чрез специални процедури го превърнаха в практически безсмъртно същество. И това е чудесно, защото ако такъв интересен зоологичен експонат вземе, че умре, те ще вземат да прелетят на Земята за нов. А могат случайно да налетят на вас или на мен. А пък ако вие или аз точно в този ден по някакво недоразумение сме трезви? Ама че неприятна шега ще произлезе.