А. Дж. Дейч
Лентата на Мьобиус

От станцията Паркстрийт линията на метрото се разклонява по всички посоки като образува една сложна, хитроумно преплетена мрежа. Резервен път свързва линията Личмийр с линията Ешмънт за влаковете, които отиват към южната част на града, и с линията Форест хил — за влаковете към север. Линиите Харвард и Бруклин се съединяват с тунели, които се пресичат на голяма дълбочина с линията Кенмър и в часовете-пик по тази линия се движи всеки втори влак, който отива по обратния маршрут към Енглстоун. Над Филдс корнър линията Кенмър се съединява с тунела Маверик и излизайки на повърхността, се свързва на Скоулей скуер с надземната линия Копли. После отново слиза под земята и на Бойлстоун се съединява с линията Кембридж. Околовръстната линия Бойлстоун съединява на четири нива седемте главни линии на метрополитена. Ако си спомняте, тя беше открита на трети март и оттогава влаковете могат безпрепятствено да достигнат която и да е станция от мрежата.

В съботния ден по всичките линии се движеха двеста двадесет и седем влака и те превозваха около половин милион пътници. Влакът, който изчезна на четвърти март от линията Кембридж — Дорчестър, имаше номер 86. Отначало никой не забеляза изчезването му. Във вечерните часове потокът пътници по тая линия бе мъничко по-голям от обикновено. Едва в седем и тридесет вечерта от диспечерския пункт започнаха да запитват за осемдесет и шести, но изминаха цели три дни, преди един от диспечерите най-сетне да заяви, че влакът е изчезнал.

Контрольорът на Милкстрийт крос поиска от дежурния по линията Харвард да му подаде още един допълнителен влак след завършването на хокейния мач. Дежурният предаде заявката в парка. Диспечерът извика влак №87, който към десет вечерта се прибираше в парка. Но дори и тогава диспечерът не забеляза изчезването на 86.

На другата сутрин в часа на най-големия приток на пътници Джек О’Брайан от диспечерския пункт на Паркстрийт се свърза с Уорън Суини от парка на Форест хил и поиска да дадат на линията Кембридж допълнителен влак. Влакове нямаше и Суини реши да провери по присъственото табло няма ли свободни влакове и обслужваш персонал. И внезапно забеляза, че машинистът Галахър след свършването на смяната не е преместил номерчето си. Като го премести, Суини прикрепи към него бележка. Смяната на Галахър започваше в десет сутринта. В десет и тридесет Суини отново беше пред присъственото табло: номерчето и записката си висяха още. Като изръмжа недоволно Суини се отправи към дежурния и поиска да изясни защо Галахър закъснява за работа. Дежурният отвърна, че изобщо не го е виждал сутринта. И тогава Суини се заинтересува кой друг освен Галахър обслужва осемдесет и шести. Не минаха и две минути и той узна, че кондукторът Даркин също не е отбелязал излизането си от работа, а днес имал почивен ден. И едва в единадесет и тридесет Суини разбра, че влакът се е изгубил.

Следващия половин час той въртя телефона, позвъни на диспечерите, контрольорите и дежурните от всички линии на метрото. Когато в един и половина се върна от обед, отново заседна пред телефона. В края на смяната си беше не на шега озадачен и доложи случилото се на главното управление. До полунощ не замлъкнаха телефоните във всички тунели и депа на градския метрополитен и чак след полунощ, в четири часа сутринта, решиха да обезпокоят главния управител и му позвъниха в къщи.

На шести март техникът от главния диспечерски пункт пръв има забележителното хрумване да свърже изчезването на влака с необикновено големия брой обяви за изчезнали роднини, поместени него ден във вестниците. Предположенията си той съобщи на някого от редакцията на „Транскрипт“ и по обед вече три вестника пуснаха извънредни издания. Така историята доби гласност.

Келвин Уайт, главният управител на градския метрополитен, прекара първата половина на деня в полицейското управление. Бяха призовани съпругите на Галахър и Даркин. Но те не можаха да съобщят нищо друго, освен че мъжете им отишли на работа на четвърти сутринта и вече не се прибрали. През втората половина на деня градската полиция вече знаеше, че заедно с влака са изчезнали не по-малко от 300 бостонци. Телефонната мрежа разнасяше без прекъсване всевъзможни слухове. Уайт буквално се пръскаше от безсилен гняв, но влакът сякаш се бе изпарил във въздуха или се бе провалил в ада.

Роджър Тюпело, математик от Харвардския университет, се появи на сцената на шести март. Късно вечерта той позвъни на Уайт у дома му и заяви, че има някои предположения за изчезналия влак. Тюпело взе такси и пристигна у Уайт в предградието Нютон. Там се състоя първият разговор на математика с главния управител по повод изчезването на влак номер осемдесет и шест.

Уайт беше умен, достатъчно образован, опитен администратор и по природа не бе лишен от въображение.

— Не мога да разбера накъде клоните! — горещеше се той.

— Не споря, че е твърде трудно да разберете, мистър Уайт — Тюпело бе решил да запази спокойствие на всяка цена. — И вашето недоумение е съвсем закономерно. Но това е единственото обяснение, което можем да дадем. Влакът с пътниците действително е изчезнал. Но метрото е затворена система. Влакът не може да го напусне, той е някъде на някоя линия.

Уайт отново повиши тон:

— Повтарям ви, мистър Тюпело, че влака го няма по линиите. Няма го! Не може да изгубиш влак със стотици пътници като игла в копа сено. Цялата система бе грижливо прегледана. Нима си мислите, че ми е приятно един влак да се скрие някъде?

— Разбира се, че не. Но нека разсъдим трезво. Знаем, че на четвърти март в 8,40 сутринта влакът е потеглил от станция Кембридж. За няколко минути преди това от станциите Вашингтон и Паркстрийт в него са се качили примерно шестдесет пътници, а няколко души вероятно са слезли. И това е всичко, което знаем. Никой от тези, които са пътували до Кендъл, Централната или Кембридж, не са достигнали своите станции. На последната станция Кембридж влакът не е пристигнал.

— Това зная и без вас, мистър Тюпело — едва сдържайки се, изръмжа Уайт. — В тунела под реката той внезапно се е превърнал в параход и е отплавал за Африка!

— Не, мистър Уайт. През цялото време се опитвам да ви обясня: влакът е достигнал възела.

Лицето на Уайт зловещо почервеня.

— Какъв възел? — разсърди се той. — Всички пътища в нашата система са в образцов ред, никакви препятствия няма, влаковете пътуват свободно.

— Пак не ме разбрахте. Възелът не е препятствие. Това е особеност, полюс от висок ред.

Всички обяснения на Тюпело нея вечер не помогнаха с нищо. Уайт продължаваше да не разбира. Все пак в два часа през нощта той разреши на математика да се запознае с плана на градското метро. Но преди това позвъни в полицията, която естествено с нищо не можа да му помогне в първия несполучлив опит да овладее такава премъдрост като топологията. Тюпело взе такси и отиде в главното управление, където до сутринта преседя над плановете и картите на бостонския метрополитен. После закуси, изпи кафето си и отново се отправи към Уайт, този път в кантората му.

Когато влезе, управителят говореше по телефона. Ставаше дума още веднъж да се извърши щателен преглед на целия тунел Дорчестър — Кембридж под реката Барлз. Когато разговорът приключи, Уайт с раздразнение тръшна слушалката и изгледа свирепо Тюпело. Математикът пръв наруши мълчанието.

— Мисля, че за всичко е виновна новата линия — започна той.

Уайт впи ръце в ръба на бюрото си и старателно се опита да намери в речника си думи, които най-малко биха обидили учения.

— Доктор Тюпело — изрече най-сетне той. — Цяла нощ си блъсках главата над тая ваша теория и признавам, че и бъкел не разбрах от нея. Какво общо има тук линията Бойлстоун?

— Спомняте ли си, че вчера ви говорих за свойствата на свързаност на мрежата? — спокойно запита Тюпело. — Помните ли лентата на Мьобиус, която сгънахме с вас: едностранна повърхност с един бряг? Помните ли това? — той извади от джоба си малка стъклена бутилка на Клайн и я постави върху писалището.

Уайт тежко се отпусна в креслото си и тъпо се загледа в математика. По лицето му бързо се смениха изрази на гняв, тревога, отчаяние и пълна покорност пред съдбата. А Тюпело продължи:

— Мистър Уайт, системата на метрото представлява мрежа с огромна топологична сложност. Тя е била твърде сложна още преди да влезе в строя линията Бойлстоун. Системата е с необикновено висока свързаност. А новата линия превърна системата в уникална. И аз сам не разбирам още всичко, но, струва ми се, ето каква е работата: линията Бойлстоун е направила свързаността толкова висока, че дори не мога да си представя как да я изчисля. Струва ми се, че свързаността е станала безкрайна.

Управителят слушаше всичко това като насън. Очите му бяха приковани в бутилката на Клайн.

— Лентата на Мьобиус — продължи Тюпело — притежава необикновени свойства, защото има само една страна. Топологически бутилката на Клайн е по-сложна, защото тя е и затворена. Но тополозите познават далеч по-сложни повърхности, в сравнение с които лентата на Мьобиус и бутилката на Клайн са просто детски играчки. Една мрежа с безкрайна свързаност топологически може да бъде дяволски сложна. Вие представяте ли си какви свойства би могла да притежава тя?

И след къса пауза Тюпело продължи:

— Аз също не си представям. Честно казано, вашата система на метрото с околовръстната линия Бойлстоун е над моето разбиране. Мога само да предполагам.

Най-сетне Уайт откъсна поглед от писалището: той почувствува неудържим пристъп на гняв.

— И след всичко това вие наричате себе си математик, професор Тюпело? — възмутено възкликна той.

Тюпело едва се сдържа да не се разсмее. Той внезапно остро почувствува цялата нелепост и комизъм на положението. Но се помъчи да скрие усмивката си.

— Аз не съм тополог. Наистина, мистър Уайт, по този въпрос съм точно такъв новак, както и вие. Математиката е обширна област. Лично аз се занимавам с алгебра.

Искреността, с която математикът направи това признание, малко умилостиви Уайт.

— Но тогава — започна той, — ако вие не разбирате тая работа, би трябвало да ни изпратят специалист-тополог. Нали има такива в Бостон?

— И да, и не — отвърна Тюпело. — Най-добрият специалист в света работи в Технологичния институт.

Ръката на Уайт се протегна към телефона.

— Името му? — запита той. — Ние веднага ще се свържем с него.

— Нарича се Мерит Търнбъл. Но не е възможно да се свържете с него. Аз вече три дена опитвам.

— Отсъствува от града? — предположи Уайт. — Бедната ще го открием.

— Не зная къде е. Професор Търнбъл е ерген, живее в клуба „Бретъл“. Не се е появявал там от сутринта на четвърти март.

Този път Уайт се показа далеч по-съобразителен.

— Нима е бил в същия влак? — задавено изрече той.

— Не зная — отговори математикът. — Вие как мислите?

Възцари се продължително мълчание. Уайт с недоумение гледаше ту учения, ту бутилката върху писалището.

— И бъкел не разбирам! — възкликна накрая той. — Ние прегледахме цялата система. Влакът не може да изчезне никъде.

— Но той не е изчезнал. Той все още е на линията — обясни Тюпело.

— Но тогава къде е?

Тюпело сви рамене.

— За него не съществува реално „къде“. Системата не се реализира в тримерното пространство. Тя е двумерна, ако не и по-лошо.

— Как да открием влака?

— Боя се, че не можем да сторим това — обясни Тюпело.

Последва още една дълга пауза. Уайт я наруши с шумно проклятие, скочи и злостно блъсна от масата бутилката на Клайн, която отхвръкна далеч в ъгъла.

— Вие сте просто един луд, професоре! — закрещя той. — Между дванадесет в полунощ и шест часа сутринта ще изпразним всички линии от влаковете. Триста души ще огледат всеки дюйм от пътя на всичките сто и осемдесет и три мили. И ще открием влака! А сега ви моля да ме извините — и той раздразнено изгледа Тюпело.

Математикът си отиде. Чувствуваше се уморен и разбит. Вървеше машинално по Вашингтон стрийт и се отправи към метрото. Когато започна да се спуска по стъпалата, изведнъж се опомни и рязко спря. Огледа се наоколо, обърна се и бързо се изкачи нагоре. Повика такси, пристигна в къщи, изпи една двойна порция уиски и като покосен рухна на кревата.

В три и половина следобед той прочете пред студентите поредната си лекция от курса „Алгебра на полетата и пръстените“. Вечеря набързо в ресторанта и когато се завърна, отново се опита да анализира свойствата на свързаност в мрежата на бостонското метро. Но опитът му пак бе несполучлив. Все пак направи някои важни изводи. В единадесет вечерта позвъни на Уайт в главното управление на метрополитена.

— Струва ми се, че моята консултация тази нощ би могла да ви бъде от полза, когато започнете оглеждането на линиите — рече той. — Искате ли да дойда?

Главният управител не откликна особено любезно на това предложение. Той отговори на математика, че управлението на бостонския метрополитен има намерение само да се справи с тази незначителна задача, без да прибягва до помощта на каквито и да било побъркани професори, които смятат, че влакът на метрото може просто да прескочи в четвъртото измерение. На Тюпело не му оставаше нищо друго, освен да се примири с грубия отказ. Той легна да спи. В четири сутринта го разбуди телефонен звън. Звънеше напълно разкаялият се Уайт.

— Съжалявам, че малко се бях поразгорещил, професоре — смънка той, като се запъваше от смущение. — Вашата помощ наистина ни е необходима. Бихте ли могли да пристигнете веднага на станция Милкстрийт крос?

— Тюпело охотно се съгласи. Извика такси и след по-малко от половин час бе на посоченото място. Спусна се до перона на горния етаж на метрото и видя, че тунелът е ярко осветен, както в часовете на напрегната работа. Но перонът беше празен, само в другия му край се бе скупчила групичка от седем души. Като приближи, забеляза сред тях двама полицейски чиновници. До перона стоеше самотен челен вагон на влак, но празен. Чул стъпките на Тюпело, Уайт се обърна и смутено го поздрави.

— Благодаря ви, че дойдохте, професоре — протегна ръка той. — Господа, това е доктор Роджър Тюпело от Харвардския университет. Професоре, разрешете ми да ви представя мистър Кенеди, нашия главен инженер, а това са мистър Уилсън, личният представител на кмета на града, и доктор Ганец от Болницата на милосърдието. — Уайт не сметна за нужно да представи машиниста и двамата полицейски чиновници.

— Приятно ми е — отвърна Тюпело. — Имате ли някакви резултати, мистър Уайт?

Управителят смутено се спогледна с останалите.

— Как да ви кажа… Като че ли да, доктор Тюпело — отвърна най-сетне той. — Мисля, че има все пак някакъв резултат.

— Нима видяхте влака?

— Да. Тоест почти го видяхме. Във всеки случай знаем, че е на линията — останалите шестима кимнаха утвърдително.

Математикът никак не се учуди на това съобщение. Влакът трябваше да бъде на линията, защото цялата система на метрото представляваше затворена система.

— Разкажете по-подробно — помоли той.

— Ами аз видях червената светлина на светофара — осмели се да вземе думата машинистът. — Точно на пресечката пред станция Копли.

— Линиите бяха напълно очистени от всякакви влакове освен този — прекъсна го Уайт и посочи празния вагон. — Ние четири часа преглеждахме по системата. Внезапно Едмъндс забеляза червена светлина на станция Копли и естествено спря. Помислих, че просто светофарът е повреден, и наредих да продължим движението, но изведнъж всички чухме как друг влак пресича стрелката.

— Вие видяхте ли го?

— Не можахме да го видим. Пресечката е зад завоя. Но го чухме. Няма съмнение, че е минал през станция Копли. Това може да бъде само осемдесет и шести. Защото освен нашия вагон на линиите няма други влакове.

— И какво стана после?

— Светна жълто и Едмъндс даде пълен ход.

— И тръгнахте да го догоните ли?

— Не. Не знаехме в какво направление пътува. Изглежда сме поели съвсем друга посока.

— Кога стана това?

— Първия път в един и тридесет и осем…

— Значи го срещнахте още веднъж? — попита Тюпело.

— Да, но вече на друго място. Отново спряхме пред светофара на Южната станция. Беше в два и петнадесет. И после пак в три и двадесет и осем.

Тюпело не го остави да довърши.

— А в два и петнадесет видяхте ли влака?

— Този път дори не го чухме. Едмъндс би опитал да го догони, но изглежда осемдесет и шести е свил по Бойлстоунската околовръстна линия.

— А какво стана в три и двадесет и осем?

— Отново червена светлина. Този път на Парк стрийт. Ние го чухме, когато мина над нас.

— И пак не го видяхте?

— Не. След светофара тунелът рязко свива под наклон. Но отлично го чухме. Само едно не разбирам, доктор Тюпело, как е възможно влакът да се движи цели пет дни по линиите и никой нито веднъж да не го види?

Гласът на Уайт замря, той предупредително вдигна ръка. Някъде далеч нарастваше глухият шум на бързо приближаващ се влак. Шумът се превърна в оглушителен грохот, когато влакът префуча някъде под перона. Перонът завибрира и за трептя под нозете им.

— Ето го, ето го! — закрещя Уайт. — Премина точно под носа на ония, които дежурят долу! — Уайт се обърна и побягна по стъпалата към долния перон. След него се втурнаха всички освен Тюпело. Струваше му се, че знае как ще свърши всичко. И не се излъга. Уайт още не бе успял да стигне стълбата, когато насреща му бързо се изкачи полицаят, който дежуреше на долния перон.

— Видяхте ли го? — възбудено запита той.

Уайт спря. Замряха в уплаха и останалите.

— Видяхте ли влака? — повторно запита полицаят. Други двама служители от метрото също се изкачиха горе.

— Но какво е станало? — запита нищо неразбиращият мистър Уилсън.

— Че кажете най-сетне, вие не видяхте ли влака? — раздразнено извика Кенеди.

— Разбира се, че не — отговори учуденият полицай. — Та нали той мина над нашия перон.

— Нищо подобно! — разяри се Уайт. — Той мина долу!

Седмината начело с Уайт бяха готови да изпепелят с поглед тримата, които се бяха изкачили от долния перон. Тюпело се приближи и дръпна Уайт за лакътя.

— Невъзможно е да се види влакът, мистър Уайт — тихо рече той.

Уайт го загледа като шашардисан.

— Но и вие го чухте! Той мина долу!…

— Нека влезем във вагона, мистър Уайт — предложи Тюпело. — Там ще ни е по-удобно да разговаряме.

Управителят покорно кимна с глава, после се обърна към тримата от долния перон и с почти умоляващ тон запита:

— Вие наистина ли не го видяхте?

— Което си е вярно, чухме го — отвърна полицаят. — Той мина оттук, по тази линия и като че ли в тази посока — той посочи през рамото си.

— Слезте долу, Мелъни — нареди му единият полицейски офицер. Мелъни объркано се почеса по тила, обърна се бавно и изчезна долу. Двамата дежурни го последваха, Тюпело се отправи към вагона. Всички мълчаливо заеха местата си и очаквателно се втренчиха в математика.

— Вие ме извикахте, струва ми се, за да ми съобщите, че сте открили изчезналия влак, нали? — започна Тюпело и погледна Уайт. — Това, което стана сега, за пръв път ли се случва?

Уайт се размърда на седалката и спря поглед върху главния инженер.

— Не съвсем — уклончиво започна оня. — Ние и преди забелязахме някои необясними неща.

— Например? — напрегнато и рязко запита Тюпело.

— Е, например червения сигнал на светофара. Кантонерите над станция Кендъл са видели червена светлина почти в същото време, когато ние я видяхме в Южната станция.

— Продължавайте.

— Суини позвъни от Форест хил на линията Паркстрийт. Той чул шума на влака само две минути след като го чухме ние на станция Копли. А между двете има двадесет и осем мили релсов път.

— Работата е там, мистър Тюпело — намеси се Уилсън, — че през последните четири часа няколко души едновременно са видели червена светлина в най-различни пунктове и са чули шума на влака. Създава се впечатлението, че той е преминал едновременно през няколко станции.

— Това е напълно възможно — забеляза Тюпело.

— Непрекъснато ни долагат за най-различни странности — добави инженерът. — И не само че хората са ги видели, но тези неща стават едновременно на две-три места, които отстоят на порядъчно разстояние едно от друго. Влакът действително е на релсите. А може би вагоните са се разделили?

— Вие уверени ли сте, че влакът е на релсите, мистър Кенеди? — запита Тюпело.

— Съвършено уверен — отвърна главният инженер. — Приборите показват разход на електроенергия. Влакът изразходва тази енергия непрекъснато всяка нощ. В три и тридесет ние прекъснахме веригата и прекратихме подаването на ток.

— И какво се случи?

— Нищо — отвърна Уайт. — Представете си, нищо! Двадесет минути не подавахме енергия. И през тези двадесет минути нито един от тия двеста и петдесет души, които наблюдават, не е видял червена светлина и не е чул шум от влак. Но само пет минути след като пак включихме тока, започнаха съобщенията. Отначало бяха две: едно от Арлингтън и другото от Еглстоун.

Когато Уайт замлъкна, се възцари дълго мълчание. Долу се чуваше как дежурният вика някому. Тюпело погледна часовника си. Беше пет и двадесет.

— Накратко казано, мистър Тюпело — завърши главният управител, — ние сме принудени да признаем, че вие бяхте прав във вашата теория.

— Благодаря ви, господа — отвърна Тюпело.

Лекарят се окашля.

— А как са пътниците? — започна той. — Имате ли някакви предположения относно…

— Никакви — прекъсна го Тюпело.

— И какво трябва да сторим сега, доктор Тюпело? — запита представителят на кмета.

— Не зная. Вие какво предлагате?

— Доколкото разбрах от обясненията на мистър Уайт — продължи мистър Уилсън, — влакът в известен смисъл… как да кажа… е преминал в друго измерение. Него собствено го няма в системата на метрополитена. Той е изчезнал. Вярно ли е?

— До известна степен.

— И това, тъй да се рече… е-е-е… странно явление е резултат на някои математични свойства, свързани с въвеждането на линията Бойлстоун?

— Точно така.

— И ние нямаме никаква възможност да върнем влака от това… това измерение?

— Подобна възможност не ми е известна.

Мистър Уилсън реши, че е настанало време да поеме юздите в свои ръце.

— В такъв случай, господа — заяви той, — планът на действие е съвършено ясен. Преди всичко трябва да закрием новата линия, за да прекратим всички тия чудеса. После, понеже влакът действително е изчезнал, независимо от червените светлини на светофарите и този шум, ние можем да възобновим нормалното движение на влаковете по линиите. Във всеки случай опасност от сблъскване не съществува, това, струва ми се, ви плашеше най-вече, нали, мистър Уайт? Що се отнася до пропадналия влак и пътниците му… — тук той направи някакъв неопределен жест — вие сте съгласен с мен, нали, доктор Тюпело?

Тюпело бавно поклати глава.

— Не съвсем, мистър Уилсън — отвърна той. — Имайте предвид, че и аз самият още не разбирам напълно смисъла на това, което се е случило. Много жалко, че не можем да намерим някой, който би могъл да обясни всичко. Единственият човек, който би могъл да го стори, е професор Търнбъл от Технологичния институт, но той очевидно се намира в изчезналия влак. Във всеки случай, ако искате да проверите моите изводи, вие можете да ги предадете за заключение на специалистите. Аз ще ви свържа с някои от тях. А сега на въпроса за изчезналия влак. Не смятам задачата за безнадеждна. Съществува известна вероятност, както ми се струва, в края на краищата влакът да се завърне от непространствената част на системата, където се намира сега, в пространствената част. Доколкото тази непространствена част е абсолютно недосегаема, ние за съжаление не можем да ускорим прехода, нито дори да предскажем кога би могъл да стане. Но ако вие закриете линията Бойлстоун, всяка възможност за такъв преход ще бъде изключена. Именно тази линия прави цялата система съвсем особена. И ако тази особеност изчезне, влакът никога няма да се върне, разбирате ли?

Естествено на всички им бе трудно поне мъничко да проумеят тия обяснения, но те заклатиха утвърдително глави. Тюпело продължи:

— Що се отнася до нормалното движение на влаковете по цялата система, докато изчезналият влак се намира в непространствената част на мрежата, ще ви изложа фактите така, както ги разбирам, а изводите и решенията оставам на вас: както вече казах, невъзможно е да се предвиди кога ще се осъществи преходът. Ние не можем да предскажем времето на това събитие. Нещо повече, с вероятност петдесет процента при този преход влакът може да се окаже на друга линия. И тогава едно сблъскване е напълно възможно.

— А за да изключим подобна възможност, мистър Тюпело, не би ли било по-добре да оставим бойлстоунската линия открита, т.е. да не пускаме влакове по нея? — попита главният инженер. — Тогава, ако изчезналият влак се появи, няма да се сблъска с другите.

— Подобна предпазливост нищо няма да ви донесе, мистър Кенеди — обясни Тюпело. — Защото влакът може да се завърне, в която и да е линия от системата. Вярно е, че причината за днешните топологични затруднения е новата околовръстна линия. Но сега цялата система притежава безкрайна свързаност. С други думи, посочените топологични свойства са породени от новата линия Бойлстоун, но сега вече те са свойства на цялата система. Спомнете си, че първото преминаване на влака е забелязано между станциите Паркова и Кендъл, а от тях до бойлстоунската линия има повече от три мили. У вас може да възникне още един въпрос: възможно ли е да изчезне и още някой влак? Не зная точно отговора, но мисля, че е отрицателен. Струва ми се, тук действува принципът на изключването, според който само един влак може да се намира в непространствената част на мрежата.

Докторът се надигна от мястото си.

— Професор Тюпело — смирено започна той, — когато влакът се появи, ще бъдат ли пътниците…

— Нищо не мога да ви кажа за пътниците — рязко го прекъсна Тюпело. — Топологията не се занимава с подобни въпроси. — Той бързо огледа седемте уморени недоволни физиономии. — Моля ви за извинение, господа — добави малко по-меко той, — аз просто нищо не зная за пътниците. — После се обърна към Уайт и продължи: — Страхувам се, че не мога да ви бъда повече полезен с нещо. Във всеки случай знаете как да ме намерите.

И като се обърна рязко, излезе от вагона. На улицата настъпващата зора разтапяше нощните сенки.

Вестниците нищо не съобщиха за това импровизирано съвещание в самотния вагон на метрото. Те не съобщиха и за резултатите от продължителното нощно дежурство в тунелите на бостонския метрополитен. През следващите четири седмици Тюпело присъствува на още четири, вече по-официални съвещания с участието на Келвин Уайт и други представители на градските власти. На две от тях присъствуваха и специалисти по топология. От Филаделфия пристигна Орнстейн, от Чикаго — Кашта, от Лос Анжелос — Майкелис. Учените не достигнаха до единно мнение. Никой от тях не подкрепи виждането на Тюпело, макар че Кашта се съгласи, че в него има рационално зърно. Орнстейн твърдеше, че крайната мрежа не може да притежава безкрайна свързаност, но не можеше да докаже това и не можеше да изчисли фактическата свързаност на системата. Майкелис просто заяви, че всички тия празни догадки нямат нищо общо с топологията. Той твърдеше, че щом веднъж поне не са успели да забележат влака в системата, значи системата е отворена или във всеки случай поне веднъж затвореността й е била нарушена.

Но колкото по-задълбочено анализираше този проблем Тюпело, толкова повече се убеждаваше в правилността на своите първоначални изводи. От гледище на топологията системата представлява от себе си семейство многомерни мрежи, всяка от които има безкрайно множество дисконтиниуми. Но крайния строеж на тази нова пространствено-хиперпространствена мрежа той не съумяваше да изясни. Занимава се с нея цяла седмица. После други занятия го заставиха да отложи решаването на проблема. Канеше се да се върне към него напролет, когато свърши занятията със студентите.

През това време системата на метрото действуваше като че ли нищо не се бе случило. Главният управител и представителят на кмета почти забравиха неприятните преживявания през онази знаменателна нощ, когато обследваха линията на бостонското метро, и сега вече малко по-иначе си обясняваха всичко, което бяха видели, или по-вярно не бяха видели тогава. Но вестниците и обществеността продължаваха да изказват най-невероятни предположения и притискаха Уайт да даде обяснения. Някой от роднините на изчезналите даде под съд управлението на метрополитена. Намеси се и правителството и реши да се проведе щателно разследване. На заседанията на Конгреса конгресмените гневно се изобличаваха един друг. В печата проникна в твърде изопачен вид версията на доктор Тюпело. Но той пазеше мълчание и интересът към него постепенно угасна.

Изминаха седмици и месец. Правителствената комисия завърши разследването. Съобщенията за тях преминаха от първата страница на вестниците към втората, а после на двадесет и третата. Накрая изобщо изчезнаха. Пропадналите не се завръщаха. Не ги оплакваха дълго.

Веднъж, в средата на април, Тюпело отново се спусна в метрото и се вози от станция Чарлз-стрийт до Харвард. Той седеше изправен и напрегнат на първата седалка на челния вагон и следеше как летят насреща му релсите и се размиват сивите стени на тунелите. Влакът два пъти спря пред светофарите и в тези минути Тюпело неволно си помисли: къде е насрещният влак — зад завоя или в друго измерение? И от някакво необяснимо любопитство изведнъж му се прииска принципът на изключенията да се окаже погрешен и неговият влак също да попадне в четвъртото измерение. Но естествено нищо подобно не се случи и той благополучно слезе на станция Харвард. От всички пътници само на него това пътуване му се стори необикновено.

След няколко дни отново пътува по този маршрут, после още веднъж. Като експериментите не дадоха нищо, а и не го развълнуваха, както първото. Тюпело започна да се съмнява в правотата на изводите си. През май възобнови всекидневните си пътувания с метрото като всеки път се качваше на станция Бейкън хил близко до жилището си. Вече не мислеше за извиващите се сиви тунели, а обикновено преглеждаше във влака сутрешните издания на вестниците или четеше рефератите на „Математикъл ривюз“.

Но една сутрин, като откъсна поглед от вестника, изведнъж се почувствува недобре. Опита се да сподави нарастващия страх и бързо погледна през прозореца. Светлината на влака осветяваше тунелните стени. Колелата тракаха в обичайния си ритъм. Влакът изви и премина стрелката, която Тюпело добре помнеше. Математикът трескаво започна да си припомня как седна във влака на станция Барлз, после станция Кендъл, момичето от рекламния плакат за сладолед и насрещния влак, идващ от Централната станция.

Тюпело погледна съседа си. Мъжът държеше кутия със закуска на коленете си. Всички места във вагона бяха заети, имаше и правостоящи. Някакъв момък с брашнено-бяло лице въпреки забраната пушеше на вратата. Две момичета разговаряха оживено. Пред него майка гълчеше синчето си, а по-нататък един мъж четеше вестник. Над главата му рекламен плакат хвалеше флоридските портокали.

Тюпело се загледа с мъка във вестника и с усилие на волята си сподави това неприятно чувство на страх, почти прилично на паника. Започна да разглежда седналия пътник. Брюнет, с посивяла коса, сресана на път, вяла бледна кожа, неизразителни черти, дебел врат, в сив костюм на райета. Мъжът отпъди някаква муха, кацнала на челото му, и леко се поклати от движението на влака. Вестникът, който четеше, стоеше изправен пред Тюпело. Вестникът! Той беше от месец март!

Тюпело бързо се извърна към съседа си. На коленете до кутията също лежеше сгънат вестник, но той беше с днешна дата. Математикът бързо заоглежда околните пътници. Младежът четеше спортната страница на „Транскрипт“ — броят бе от четвърти март. Очите на Тюпело трескаво шареха по разгънатите вестници — около десетина пътници четяха вестници, издадени преди месец и половина.

Тюпело скочи. Съседът му тихо изруга, когато математикът се промъкна невежливо край него и се втурна към другия край на вагона, където неочаквано дръпна шнура на сигнала. Спирачките пронизително изскърцаха и влакът спря. Пътниците с негодувание впериха погледи в Тюпело. От отсрещната страна се отвори междинната врата и от нея изскочи мършав, висок мъж в синя униформа. Тюпело не го остави да произнесе и дума.

— Даркин? — задъхано извика той.

Кондукторът остана със зинала уста.

— Сериозно произшествие, Даркин — високо произнесе Тюпело, като се стараеше гласът му да заглуши недоволния ропот на пътниците — веднага извикайте тук Галахър.

Даркин дръпна четири пъти шнура на сигнала.

— Какво се е случило? — успя най-сетне да запита той.

Тюпело сякаш не чу въпроса.

— Къде бяхте, Даркин?

По лицето на кондуктора се изписа пълно недоумение.

— В съседния вагон. А какво се е случ…

Тюпело не му позволи да довърши. Погледна часовника си и като се обърна към пътниците, извика.

— Днес, 17 май, време: девет часът и десет минути сутринта!

Думите му бяха посрещнати е недоумяващо мълчание. Пътниците удивено се споглеждаха.

— Погледнете датата на вашите вестници! — викна им Тюпело. — Вашите вестници!

Всички развълнувано замърмориха. И докато разглеждаха взаимно вестниците си, глъчката се усилваше. Тюпело хвана Даркин за лакътя и го отведе до края на вагона.

— Колко е часът според вас?

— Осем и двадесет и една — отвърна кондукторът, като погледна часовника си.

— Отворете! — Тюпело кимна към предната врата. — Пуснете ме. Къде има тук наблизо телефон?

Даркин безпрекословно изпълни нареждането. Той посочи на Тюпело телефона в нишата на тунела на около стотина крачки от спрелия влак. Тюпело скочи долу и побягна по тесния проход между влака и стените на тунела.

— Главното управление! Главното! — крещеше той в слушалката на телефонистката, Докато чакаше да го свържат, зад влака им спря още един влак. По стените на тунела засвятка светлинната на фенерче. Тюпело видя как от другата страня на влака приближава Галахър.

— Дайте ми Уайт! — викна математикът, когато го свързаха с управлението. — Бързо!

Връзката нещо се бавеше. Ропотът на недоволни гласове във влака нарастваше. В тях се усещаше страх, възмущение и паника.

— Ало! — крещеше той в слушалката. — Ало! Неотложен случай! Свържете ме незабавно с Уайт!

— Уайт сега е зает — чу се най-сетне отсреща глас.

— Осемдесет и шести се намери! — гласът на Тюпело достигна неочаквани височини. — Той се намира между Централната станция и Харвард. Не зная кога е станало това. Качих се на него на станция Чарлзстрийт преди десет минути и нищо не забелязах.

На другия край на жицата някой с мъка си пое дъх.

— Пътниците? — задавено прохриптя гласът.

— Тия, които са тук, са живи и здрави — обясни Тюпело. — Някои вероятно са слезли вече на Кендъл и на Централната.

— Къде са били всички досега?

Тюпело в недоумение отпусна ръката със слушалката, после я окачи на вилката и хукна към отворената врата на вагона.

Накрая успя да успокои пътниците, да възстанови реда и влакът продължи към Харвард. На перона вече го очакваха отряд полицаи, които незабавно взеха под охрана всички пътници. Уайт бе успял да пристигне преди влака. Тюпело го съзря на перона.

Като разбута с уморен жест пътниците настрани, Уайт запита Тюпело:

— Наистина ли всичко с тях е наред?

— Абсолютно — потвърди математикът. — Те изобщо не знаят къде са се намирали през това време.

— Успяхте ли да се срещнете с професор Търнбъл? — запита управителят.

— Не. Вероятно е слязъл на станция Кендъл.

— Жалко — рече Уайт. — Трябва непременно да поговоря с него.

— Аз също — каза Тюпело. — Впрочем сега е време да се закрие линията Бойлстоун.

— Късно — въздъхна Уайт. — Преди двадесет и пет минути между станциите Еглстоун и Дорчестър е изчезнал влак номер 143!

Тюпело не се реши да погледне Уайт в лицето и сведе смутено очи.

— Затова на всяка цена трябва да се срещна с Търнбъл — повтори Уайт.

Най-сетне Тюпело се реши, вдигна поглед и измъчено се усмихна.

— Вие смятате, че е слязъл на станция Кендъл ли?

— Но, разбира се. Че къде другаде? — запита наивно Уайт.