Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Должник [= Путь в пустоту; Синдром Йензена], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 10/1979 г.

История

  1. — Добавяне

Дискът на хелиостанцията се показа в илюминатора, осветен от мощните корабни прожектори. Настъпи безтегловност. Ганшин и Юлка се гмурнаха в кесона, където борт-механикът с вечната си усмивка им помогна да поставят скафандрите.

Станцията висеше над Сейшълските острови като паяк с мъхнато туловище и двукилометрови крачета. От туловището на паяка се провесваше предаващата антена, а по ажурните крачета бе опъната ципата, която превръщаше слънчевата светлина в петнадесет хиляди мегавата безплатна енергия, непрекъснат поток от микровълнова енергия за енергоприемника на Сейшъл.

Орбиталните хелиоелектростанции „Арабела“ и „Анита“ бяха напълно автоматизирани и изискваха само два профилактични прегледа годишно, за да се сменят излезлите от строя слънчеви батерии. Ето за този, пети в живота на „Арабела“ преглед пристигнаха Ганшин и Юлка. Профилактичните прегледи са просто курорт. Работният ден е седемдесет и две минутен, докато станцията минава в сянката на Земята. Останалите часове всеки се занимава с каквото си иска. Ганшин, който често ходеше в околоземното пространство, бе открил свой начин да прекарва времето си — в гостувания. И този път той дълго мъчи компютъра на астрогационната служба с въпроси за орбитите на спътниците, които бяха най-близко. В пределите, достъпни за малкия двуместен скутер на „Арабела“, бе Обсерваторията — орбиталният филиал на Памирската. И на втория ден Ганшин и Юлка се отправиха на посещение.

Безделниците в околоземното пространство са не рядкост, а направо уникално явление, затова неочакваните посетители завариха астрономите изненадани. Но тук дори месечното дежурство е дълъг срок и всеки нов човек ти се струва по-близък от приятели и роднини, по когото до смърт си затъгувал. Затова и радушието на домакините нямаше граници. Ганшин отиде с двама инженери в кают-компанията. И от една случайно отронена фраза Ганшин научи, че на „СОС-трета“ — а това бе на една крачка, сто километра в пространството! — началник бил… Кой мислите? Да, Ашот Антарян, със собствената си персона! Господи, боже мой! Ашотик, с когото бе седял на един чин, заедно си счупиха краката на западния склон на Аханари, а на сала по Урт…

И на другия ден в шест без четвърт по средноевропейско време Ганшин подкара скутера към онази точка, където след четвърт час трябваше да се намира „СОС-трета“.

В кесона ги посрещна Ашот и ги въведе в каютата. Двама младежи веднага отведоха Юлка да огледа навсякъде, където можеше да се завре чипото й носле — дори защитния кожух на реактора снеха, за да й покажат какво има там.

В това време Ганшин седеше с Ашот в тясната каюта, която делеше с доктор Йензин от изследователския център „Еймс“ при НАСА. На екрана се въртеше къс от Южния Атлантик и изображението бе силно увеличено, но Ганшин не се учудваше: „СОС-трета“, както и двата други спътника на Службата по зашита на околната среда при ООН, се занимаваше с наблюдения на земната повърхност. Появата на орбиталните хелиостанции и потоците микровълново излъчване принудиха да издигнат орбитите на постоянните обитаеми спътници почти до равнището на стационарните, затова сега наблюденията се правеха не визуално, а с помощта на прибори. Отгоре на всичко ниските хоризонти бяха страшно затрупани със стари, отживели времето си спътници, носители и частите им, които сега „мирмеките“ от наскоро създадената Служба за прочистване наричаха шеговито „боклукчии“. Те свличаха отпадъците в точките на Лагранж — първите в историята извънземни бунища.

Ганшин и Ашот бъбриха не повече от половин час, когато през вратата се промъкна нечия клепоуха глава и възвести, че „вечерята е сервирана, джентълмени“. Двамата доплуваха в салона, както наричаха тук кают-компанията. Център на внимание бе, разбира се, Юлка, която гледаше всички със своите големи, чаровни очи, а Ганшин си казваше малко тъжно, че него тя никога не гледа така.

Ашот ги представи на останалите. Собственикът на клепоухата глава бе старши операторът на комплекса ЕРЕП доктор Рихард Вилк от Познанския институт по екология. Мършавият дангалак, облегнат в патрицианска поза до масата, бе не друг, а самият сър Робърт Чарлз Рендъл, седемнадесетият лорд Крауфорд Ърл оф Саутбридж и при това този сър нахално и противно се кикотеше, докато Ашот с каменно лице произнасяше несмилаемите му титли. Впрочем по-нататък този сър отговаряше в обикновения живот на далеч по-баналното обръщение „доктор Рендъл“ и излезе общителен и непринуден момък.

За третия, за доктор Йензин, Ашот вече бе успял да поразкаже нещичко. В Службата по защита на средата той бе в устата на всички. Полуиспанец, полудатчанин по произход и американец по поданство, Хорхе Йензин бе завършил Колумбийския университет, получил стипендията на Националния фонд за поощрение и три години бе стажувал при Мриячевич в Дубровник. После го поканили в центъра „Еймс“, откъдето след това бе командирован в Службата по защита на средата към ООН. Първите две години работил, както и всички, като носеше три пъти годишно месечна вахта на спътника. А после започнаха чудесата. Как Йензин постигна това, остана тайна, чиято разгадка знаеха само той и старият Ебървалд. Известно бе само едно: ето вече три години, как Йензин не се е завръщал на Земята с изключение на кратките спускания за медицинско преосвидетелствуване. На спътника на Службата, където всеки прекарваше не повече от месец, а реда си очакваха мнозина, това вече не бе извънредно произшествие, а чудо.

Йензин не се понрави на Ганшин. И в думите му, и в целия маниер на държане прозираше някакъв опортюнизъм, някакво безпътие, от което Ганшин го побиваха тръпки. Той можеше само да се удивява на безкрайното търпение на Антарян, който не само се погаждаше с тоя тип, но и се отнасяше към него с явно уважение.

— Превъзходен специалист е, Коля — твърдеше Ашот, — най-превъзходният. Е, характерът му… Но и ние не сме без грехове. В края на краищата ненапразно аз съм психолог, ям хляба на Службата. И ето че се погаждаме, повярвай.

Спречкването започна внезапно и Ганшин, увлечен от разговора с Ашот и от салатата от раци (натурални, а не синтетични!), дори не разбра кой с кого именно. Наистина с половин ухо той чуваше как Юлка измъкваше нещо от доктор Вилк, когото наричаше просто Рих, а онзи, затъгувал по женско общество, й разказваше за оплешивяването на автострадите (той се занимаваше с тях), докато Юлка го гледаше, хитрушата, като ученичка, увлечена в преписване.

И внезапно Йензин се намеси в разговора им, при това с повишен тон, сякаш продължаваше някакъв стар спор.

Е, и какво? Защо са всички тия скръбни въздишки? На него, на Йензин например, му е просто неразбираемо защо се похабяват толкова емоции. Оплешивяването на автострадите? Горите били загивали?… Да загинат. Че какво от това? От самия онзи час, в който човекът е станал човек, той е започнал да създава около себе си втора природа. И от онзи първи час първата природа е вече обречена. Това диктуват законите на нашата цивилизация, закони, обективни не по-малко от Нютоновите например. Че нали нашата цивилизация е цивилизация техническа. Агонията на първичната природа? Че какво? Нали на нейно място ще израсне втора, която е единствената и истинската среда на човека. Ето тук на спътника, да речем. Къде има тук първична природа? Няма я. А той, Йензин, живее тук вече три години и нито веднъж не му се е случвало да съжалява.

Юлка се опита да възрази, лордът я подкрепи. Но Йензин спореше и не можеше да му се отрече логика, макар че ожесточението, с което се горещеше, неволно отблъскваше, защото бе необяснимо: сякаш този отвлечен спор засягаше Йензин дълбоко лично, интимно и болно.

И когато Йензин започна да описва блестящото бъдеще на човечеството с лирична сцена от живота на двадесет и втори век, любовната среща на двойките, облечени в изящни скафандри и излегнати на полиетиленова ливада край брега на нефтения океан в цветовете на дъгата, Ганшин почувствува, че повече не може да го слуша. Той стана и Ашот излезе заедно с него.

На борда на „Арабела“ се завърнаха едва половин час преди седемдесет и две минутния си работен ден.

Следващите три дни трябваше сериозно да се потрудят, защото освен смяната на повредените клетки на слънчевите батерии трябваше да подготвят станцията за поредната консервация. Хубаво се измориха и двамата. И Ганшин се чувствуваше някак обиден от явното невнимание на Юлка към неговата личност — не че го засягаше особено, но бе въпрос на самолюбие.

А в събота вечер Юлка неочаквано се уедини в каютата и след един час излезе оттам в такъв вид, че Ганшин просто изстена: колежката-инженер внезапно бе изчезнала и се бе появила такава принцеса, пред която неволно се прекланяш на коляно, поздравяваш с шпага и въобще… как беше?… „Подайте ми плаща, подайте ми китарата…“ Как се бе изхитрила да се облече в тези феерични дрехи, с тия невероятни пантофки (с магнитни подковки), сребърно-блестящи? Космодромният контрол не гледа ли?

И виж ти! Очарователното създание се е уговорило Йензин да й върне посещението. След един час… Прекрасно! Особено като се има предвид, че Ганшин й е непосредствен началник, а не знае нищичко за това.

— Не сте ли чували за съществуването на субординацията, инженере?

Вбесен, Ганшин опъна скафандъра и излезе в кесона — вчера се бе развалил механизмът на външната врата. Може и само да му се е сторило, че е развален, но Ганшин реши да го почопли малко. Работи около половин час и откри каква е работата, но внезапно, дявол знае как стана, отвертката се изплъзна от ръката му и като сребърна рибка отлетя нанякъде. Да тръгне да я улавя сега имаше толкова смисъл, колкото и да се ядосва на Юлка. Накрая Ганшин разсвирепя. Защото за тая дреболия трябваше сега да докладва на всички и за всичко: това се смяташе за извънредно произшествие от седма категория и компютърът на астрогационната служба, като прецени силата и направлението на падането, ще изчисли хипотетичната орбита на тая злощастна отвертка и ще я включи нея, грешната, в Женевския каталог под някакъв си номер, където тя ще се води, докато не попадне в трала на някой от боклукчиите и сортировачите не съобщят където трябва, че един брой отвертка, универсална, с печат от този и този инструментален завод, е попаднала на бунището на Лагранж 2… Ганшин задвижи механизма и седна на комингса с провесени навън крака. Собствено той всъщност не седеше, просто тази поза изглеждаше привична и естествена. По-непринудена. Той гледаше как долу бавно пълзят светлините на някой междуорбитален буксир или на боклукчия. После погледна часовника си: според времето Йензин трябваше вече да се появи. Ганшин вдигна очи и съзря три светлинни — червена, зелена и бяла, пулсиращи, те стремително се носеха към него. Йензин наистина бе ас на малкия пилотаж: скутерът му вървеше право към открития люк на кесона. Само че защо не намалява скоростта? Намалявай, намалявай, глупако! Искаш да се покажеш, а?

Ганшин сам не разбра в кой миг му хрумна, че Йензин не ще успее да спре. Може би с двигателите се е случило нещо?… Ганшин се втурна, веднага даде максимален импулс, после удар, нещо го завъртя, понесе го. Той се вкопчи с две ръце в скутера и само натискаше и натискаше върху клавиша на двигателя си. После почувствува, че е успял, че бортът на „Арабела“ се плъзга под него и значи все пак са избягнали най-страшното. Навярно за няколко мига той бе изгубил съзнание, защото позиционните светлинки на станцията бяха вече далеч. Болката поутихна и Ганшин успя да се добере до пулта за управление на скутера. Двигателите бяха в ред. Затова пък Йензин явно бе в безсъзнание. Ганшин се настани отзад на рамата и започна да обръща скутера към станцията, благославяйки съдбата, че по време на това кошмарно скачване не се разбиха слънчевите батерии. Хубава история щеше да излезе! После премести Йензин в кесона, смъкна му някак скафандъра и едва тогава внезапно разбра, че Йензин е мъртъв.

Всичко се обърка, защото смъртта е извънредно произшествие първа категория. След четиридесет минути пристигна на бегом Ашот. После от старт-спътника дойде и лекарят, който само констатира онова, което беше ясно и тъй. Да се проведе следствие на „Арабела“ също бе невъзможно и тялото пренесоха на старт-спътника, откъдето трябваше да го пренесат на Земята. Оставаше и Юлка, която в някаква нечовешка поза се бе свряла в ъгъла. Тя гледаше към Ганшин, но не го виждаше. А когато Ашот се опита да я заговори, девойката изведнъж тихо, но твърде отчетливо произнесе:

— Все пак тя го получи…

— Коя тя?

— Не е важно. Сега вече не е важно. Но и вие, вие също…

Юлка изведнъж трепна — господи, колко неуместни бяха в този миг облеклото и тия пантофки! Тя захлупи лице върху рамото на Ашот и се разхлипа като дете. И от това на Ганшин сякаш му стана по-леко.

Юлка мълвеше нещо неразбрано, после изпи успокоителното, което й даде лекарят, и Ганшин я сложи в мрежата на каютата й така, както си беше — с хубавата рокля с висока яка.

Трябваше да останат на „Арабела“ още два дни, защото от Земята пристигна инспекторът от космическия отдел към Интерпол. Бяха го изпратили, защото Йензин бе умрял, както показа следствието, от задушаване, а същевременно балонът му с кислород бе съвсем пълен. Ганшин даде показания, после ги повтори на Земята и много по-късно узна, че цялото нещастие било в манометъра. Микроскопичен метеорит, силата на който едва бе стигнала да пробие стеничката му и да заклини канала, този метеорит бе убил Йензин, защото манометърът показваше нула при пълен балон, а излезе, че Йензин не е бил в състояние да не повярва на прибора, на безгрешния регистратор на вторичната природа. И този случай сега влиза във всички учебници по космопсихология и космомедицина, където фигурира като тъй наречения „синдром на Йензин“ или нещо такова.

* * *

Постепенно Ганшин започна да забравя тази история за човека, който вярваше така във вторичната природа, че това го уби. И само от време на време го измъчваше въпросът: кого имаше предвид Юлка с онова „Все пак тя го получи…“ Коя тя? Вторичната природа? Или фанатичната му вяра в нея? Но при редките си среши с Юлка в Управлението той така и не се реши да я запита за това.

Край