Айзък Азимов
Коварната Калисто

— Проклет Юпитер! — промърмори злобно Емброуз Уайтфилд и аз кимнах в съгласие.

— Петнадесет години пътищата ми са все край Юпитер — казах аз — и тези две думи вероятно съм ги чувал милион пъти. Изглежда, в цялата Слънчева система не съществува по-добър начин да реагираш.

Ние току-що се бяхме освободили от дежурство в приборния сектор на разузнавателния космически кораб „Церера“ и се влачехме уморено към жилищните помещения.

— Проклет Юпитер, проклет Юпитер! — повтаряше начумерен Уайтфилд. — Какъв е огромен. Стърчи тук зад гърбовете ни и дърпа, и дърпа, и дърпа! През целия път трябва да се движим с атомните двигатели, непрекъснато да сверяваме курса, нито можем да си отдъхнем, нито да си позволим инерционен полет, нито минута отпускане! От сутрин до вечер работа до втръсване!

Той изтри с опаковата страна на ръката си потта, избила по челото му. Беше млад момък, не по-възрастен от тридесет години, и в очите му можеше да се прочете вълнение и дори известен страх.

А всъщност въпреки проклятията Юпитер не беше виновен. Вината беше в Калисто! Именно тази мъничка, светлосиня на нашите екрани луна, спътник на Юпитер, караше потта да избива по челото на Уайтфилд и вече четири нощи не ми даваше да спя спокойно. Калисто! Крайният пункт на нашия полет!

Дори старият Мак Стидън, побелелият вече ветеран, летял в младостта си с великия Пиви Уилсън, по време на дежурството си беше съвсем разсеян и седеше напълно безразличен. Бяха изминали четири денонощия, оставаха ни още десет, но паниката забиваше вече ноктите си в душите ни…

Ние, екипажът на „Церера“ — всичко осем души — при обикновени условия бяхме храбри. Не се стъписвахме пред опасностите на половин дузина чужди светове. Но за срещата с неизвестното е нужно нещо повече от обикновена храброст. Такава беше срещата, която ни предстоеше с Калисто, с този „загадъчен капан“ на Слънчевата система.

По същество за Калисто беше известен само един точен, но зловещ факт. В течение на двадесет и пет години тук бяха долетели и пропаднали седем кораба, всеки от тях по-съвършен от предшествуващия го. Неделните приложения на вестниците населяваха спътника с всевъзможни същества — от супердинозаври до невидими създания от четвъртото измерение, но това не разбулваше тайната.

Нашата експедиция беше осмата. Ние имахме най-добрия кораб, конструиран за пръв път не от стомана, а от двойно по-здравата сплав на берилий и волфрам. Снабдени бяхме със свръхмощно оръжие и най-съвременни атомни двигатели.

Но… но все пак ние бяхме само осем души и всеки от нас разбираше това.

Уайтфилд се свлече мълчаливо на леглото и подпря брадичката си с ръка. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Изглежда, че беше на границата на нервна криза. В такива случаи е нужен тънък дипломатичен подход.

— Как собствено се озова ти в тази експедиция, Уайти? — попитах аз. — За такова дело си може би още недостатъчно опитен.

— Нали знаеш как става? Изведнъж ме налегна скука… След университета се занимавах със зоология — междупланетните полети разшириха извънредно много полето на тази дейност. На Ганимед имах добро, стабилно положение. Но ми омръзна там, зелена скука. Поддадох се на първия порив и дойдох във флота, друг един порив — и се включих в тази експедиция. — Той въздъхна със съжаление. — Сега малко съжалявам.

— Не бива така, момко. Повярвай ми, аз имам опит. Изпаднеш ли в паника — край! Пък и останаха някакви си два месеца работа, а след това ще се върнем отново на Ганимед.

— Не се страхувам, ако ти говориш за това — обиди се той — Аз… аз… — Той дълго мълча навъсен. — Въобще аз просто се измъчих, като се опитвам да си представя какво ни очаква там. Нервите ми са се опънали до крайност от картините, които въображението ми рисува.

— Ясно, ясно — уверих го аз. — Никак не те обвинявам. Навярно ние всички сме преживели това. Постарай се само да се овладееш. Помня, веднъж при полет от Марс до Титан ние…

Аз умея да съчинявам измислени истории не по-зле от който и да е, а тази басня особено ми харесваше. Уайтфилд обаче ме застави с поглед да млъкна.

Да, всички ние бяхме изморени, нервите ни не издържаха. В този ден, когато ние с Уайтфилд работехме в склада и пренасяхме контейнери с хранителни продукти в кухнята, Уайти, като се запъваше, каза изведнъж:

— Заклевам се, че в оня далечен ъгъл освен сандъците има и още нещо.

— Колко си зле с нервите! В ъгъла, разбира се, има духове, или пък калистиняните са решили да ни нападнат първи.

— Казвам ти, че видях! Там има нещо живо.

Той отиде още по-близо. Нервите му бяха така напрегнати, че в миг това се отрази и на мене; и на мене този полумрак ми се стори зловещ.

— Ти си се побъркал — казах аз високо, като се успокоявах със звука на собствения си глас. — Ела да поразгледаме там.

Започнахме да разместваме леките алуминиеви контейнери. Видях с крайчеца на окото си как Уайтфилд се опитва да премести сандъка, който беше най-близо до стената.

— Този не е празен — мърморейки си под нос, той привдигна капака и в миг замръзна. След това отстъпи, натъкна се на нещо и седна, както и преди, без да сваля поглед от сандъка.

Не разбирах какво го беше поразило така. Аз също отправих поглед нататък и изтръпнах, не можах да сдържа вика си.

От сандъка се подаде рижа глава, а след нея мръсно момчешко лице.

— Привет — се измъкна навън едно тринадесетгодишно момче. Слисани, ние все още мълчахме, а то продължи: — Радвам се, че ме намерихте. Всичките ми мускули се схванаха.

Уайтфилд трескаво преглътна:

— Боже милостиви! Момче! Промъкнало се тайно! А ние летим към Калисто!

— И не можем да се върнем назад — сподавено проговорих аз. — Да обръщаш между Юпитер и спътника е самоубийство.

— Я слушай — с неочаквана войнственост се нахвърли върху момчето Уайтфилд — ти, щурава главо, кой си ти въобще и какво правиш тук?

Момчето се сви, изглежда се беше изплашило.

— Аз съм Стенли Филдс. От Ню Чикаго на Ганимед. Аз… аз избягах в Космоса, както в книгите — и очите му блестяха, когато запита:

— Как мислите, мистър, ще има ли бой с пиратите?

Главата му несъмнено беше натъпкана с булевардна космическа литература. На неговата възраст и аз я четях с упоение.

— А какво ще кажат родителите ти? — начумери се Уайтфилд.

— Имам само чичо. Не мисля, че се е разтревожил много — той вече беше овладял страха си и ни се усмихваше.

— Е, какво да правим с него? — обърна се смутено към мене Уайтфилд.

Свих рамене.

— Ще го отведем при капитана. Нека той да си троши главата.

— И как ще възприеме това?

— Нас какво ни засяга! Ние нямаме нищо общо с това. При такъв случай не можеш нищо друго да направиш.

Двамата заедно повлякохме момчето към капитана.

Капитан Бъртлет познаваше добре работата си и самообладанието му беше удивително. Извънредно рядко даваше воля на чувствата си. Но тогава приличаше на разбушувал се вулкан на Меркурий, а ако това явление не ви е познато, вие въобще нищо не знаете.

Чашата на търпението на капитана преля. Рейсовете към спътниците са винаги уморителни. За капитана предстоящото кацане на Калисто беше много по-сериозно изпитание, отколкото за когото и да било от нас. А на всичко отгоре и този космически пътник без билет.

Немислимо беше да понесе такова нещо спокойно. Цял половин час капитанът изстрелваше на порции отбрани проклятия. Започна със Слънцето, след това изреди целия списък на планетите, спътниците, астероидите, кометите, не пропусна дори метеоритите. Най-накрая, чак като стигна до неподвижните звезди, се измори.

Но капитан Бъртлет не беше глупак. Приключил веднаж с ругатните, той разбра, че щом не може да промени положението, трябва да се приспособи към него.

— Да го вземе някой от вас и да го измие — уморено промърмори той. — И го махнете за известно време от очите ми. — След това, поомекнал вече, ме дръпна към себе си. — Не го плаши с разкази за това, което ни очаква. Ех, не му провървя, бедничкият!

След нашето излизане този добър, стар хитрец се свързал срочно с Ганимед, за да успокои чичото на момчето.

Разбира се, тогава ние и не подозирахме, че малкият ще се окаже за нас наистина дар божи. Той отвлече нашите мисли от Калисто. Даде им друга насока. Благодарение на него напрежението, стигнало през последните дни почти до краен предел, се поуспокои.

В природната живост на момчето, в очарователната му непосредственост имаше нещо освежаващо. То скиташе из кораба и задяваше всички с най-глупави въпроси. Очакваше всяка минута бой с пирати. А главното — във всеки от нас виждаше герой от космическите комикси.

Това, разбира се, ласкаеше нашето самолюбие и ние си съперничехме един на друг в съчиняването на небивали истории. А старият Мак Стидън, който беше за Стенли нещо като полубог, надмина себе си и би всички рекорди в лъжите.

Особено добре съм запомнил словесния двубой, който се разви в края на седмия ден. Бяхме стигнали точно средата на пътя и се готвехме да включим спирачните апарати. Всички, с изключение на Хъриган и Тули, които бяха дежурни при двигателите, се бяхме събрали в приборния сектор. Уайтфилд надничаше с половин око към пулта и както винаги, започна разговор за зоологията:

— Има един такъв вид гол охлюв, който живее само в Европа и се нарича каролус европис, но е известен повече като магнитен червей. Дължината му е около дванадесетина сантиметра, цветът му аспидно-сив и не можеш да си представиш нищо по-противно от това създание. С изучаването му обаче ние се занимавахме цели шест месеца и аз никога не съм виждал стария Морников да е бил възбуден от нещо така, както от този червей. Знаете ли, той убива със своеобразно магнитно поле. Слагате го в единия ъгъл на стаята, в другия — да речем, гъсеница. Само след пет минути тя се свива на кълбо и загива. И кое е най-любопитното? Жабата например е твърде голяма за този червей. Но ако я обвиете с желязна жица, магнитният червей ще убие и нея. По този път ние открихме неговото магнитно поле: в присъствие на желязо силата му нараства повече от четири пъти.

Разказът направи впечатление.

Джо Брок каза басово:

— Ако това, което ти казваш, е истина, ужасно се радвам, че тези дяволчета са толкова мънички.

Мак Стидън се протегна и с подчертано безразличие подръпна посивелите си мустаци.

— Според тебе този червей е необикновен. Но той в никакъв случай не може да се сравнява с това, което аз видях веднъж… — Той поклати замислено глава и разбрахме, че ни очаква дълга и страшна история. Някой заръмжа глухо, но Стенли разцъфна, зарадван, че в момента ветеранът е разговорчив.

Като забеляза сияещите му очи, Стидън се обърна непосредствено към него:

— Аз бях тогава с Пиви Уилсън… Ти чувал ли си за Пиви Уилсън?

— О, да! — Очите на Стенли засвяткаха от благоговеен възторг пред паметта на героя… — Чел съм книги за него. Той е бил най-големият астронавт!

— Да, можеш да се закълнеш във всичкия радий на Титан, малкия! На ръст той не беше по-висок от тебе и тежеше само петдесет килограма, но струваше пет пъти повече от ръста си. Ние с него бяхме неразделни. Той никога не се отправяше в полет без мене. И при най-опасните поръчения винаги ме вземаше със себе си. И аз не се отделях от него. — Той въздъхна съкрушено. — Само счупеният крак ми попречи да бъда с него при последния му полет… — Изведнъж млъкна стреснат.

Облъхна ни хладният повей на смъртта. Лицето на Уайтфилд посивя, капитанът изкриви странно уста, а аз изгубих ума и дума.

Никой не проговори, но всеки мислеше само за това, че последният полет на Уилсън беше на Калисто. Той беше вторият и не се върна. Ние бяхме осмите.

Стенли учудено местеше поглед от един на друг, но всички ние старателно избягвахме да го погледнем в очите. Първи се съвзе капитан Бъртлет.

— Слушайте, Стидън, нали вие пазите стария скафандър на Пиви Уилсън? — гласът му звучеше спокойно и равно, но аз чувствувах, че трудно постига това.

Стидън отправи към него просветления си поглед. Мокрите му мустаци — винаги, когато нервничеше, той ги дъвчеше — увиснаха.

— Да, капитане, той сам ми го даде. Това беше в двадесет и трета, когато току-що бяха започнали да въвеждат стоманените скафандри. Старият, от изкуствен каучук, не му беше нужен вече и той ми го даде. Оттогава това е моят талисман.

— Мислех си, че този скафандър може да се приспособи за момчето. Никакъв друг няма да му стане, а без скафандър наникъде…

Избледнелите очи на ветерана светнаха студено.

— Не, сър. Никой няма да се докосне до този скафандър, капитане. Аз съм го получил от самия Пиви, от неговите собствени ръце! Това… това за мене е светиня.

Всички ние веднага взехме страната на капитана, но нищо на света не беше в състояние да накара Стидън да се съгласи и той повтаряше и повтаряше все едно и също:

— Този стар скафандър ще остане на мястото си. — И за по-голяма убедителност размахваше юмрук.

Ние вече бяхме готови да отстъпим, когато Стенли, мълчал скромно дотогава, издигна ръка.

— Моля ви, мистър Стидън! — Гласът му трепна подозрително. — Моля ви, разрешете ми да го взема. Аз много ще го пазя. Уверен съм, че ако Пиви Уилсън беше жив, щеше да ми разреши. — Сините му очи овлажняха, долната му устна затрепери. Момчето беше истински артист.

Стидън се смути и отново захапа мустак.

— Е… дявол да ви вземе, щом всички сте против мене… Момчето ще получи скафандъра, но не очаквайте от мене да се заема с поправката! Можете да не спите, щом искате, а аз си умивам ръцете.

Така капитан Бъртлет уби с един куршум два заека, откъсна ни в критичния момент от мислите за Калисто и ни намери занимавка за останалата част от пътя: почти цяла седмица беше необходима за ремонтирането на тази древна реликва.

Заехме се за работа с чувство за отговорност. И тази къртовска работа ни завладя изцяло. Ние запълвахме всяка пукнатинка, всяка чупка на стария венериански скафандър. Съединявахме алуминиевите проводници там, където бяха скъсани. Подновихме мъничкия нагревател и монтирахме нов волфрамов балон за кислород.

Дори капитанът не смяташе за срамно да взема лично участие в ремонта, а Стидън се присъедини към нас още на другия ден въпреки заричането си.

В навечерието на пристигането ни на Калисто завършихме работата и Стенли, сияещ от гордост, пробва скафандъра, а Стидън го наблюдаваше и сучеше мустак.

Бледосиньото кълбо на нашите екрани нарастваше все повече и закриваше почти цялото небе. Последният ден беше тревожен. Ние вършехме работата си механично и се стараехме да не гледаме към студения неприветлив спътник.

Корабът се снижаваше по дълга, все по-стесняваща се спирала. Чрез тази маневра капитанът се надяваше да получи първите впечатления за природата на Калисто, но почти цялата събрана информация беше негативна. Големият процент въглероден двуокис в атмосферата способствуваше за обилна и разнообразна растителност. Но само трите процента кислород изключваха възможността за развитие на живи организми, ако не се смятат най-примитивните форми на живот от рода на някакви отпуснати, слабоподвижни същества. Едва след като обиколихме пет пъти около Калисто, забелязахме голямо езеро, напомнящо по формата си конска глава. За такова езеро се говореше в последните съобщения на втората експедиция — експедицията на Пиви Уилсън, и затова решихме да се спуснем с кораба именно тук.

Още на височина половин миля над повърхността съгледахме металното проблясване на яйцевидния „Фобос“ и след мекото кацане се озовахме на някакви си петстотин ярда от него.

— Странно — промърмори капитанът, когато всички се събрахме в приборния сектор. — Той изглежда съвсем целичък.

Вярно! „Фобос“ изглеждаше цял и невредим. Старомодният му стоманен корпус блестеше ярко в жълтата светлина на Юпитер.

Капитанът, откъснал се от своите размисли, попита стоящия до радиото Чарни:

— Ганимед отговори ли?

— Да, сър. Желаят ни успех — беше казано с обикновен тон, но по гърба ми пролази студ.

По лицето на капитана не трепна нито един мускул.

— Не се ли опитвахте да се свържете с „Фобос“?

— Не отговаря, сър.

— Трима от нас ще трябва да отидат и да потърсят отговора на самия „Фобос“.

— Ще теглим жребие — предложи хладнокръвно Брок.

Капитанът кимна сериозно, стисна в юмрука си осем кибритени клечки — между тях три счупени — и протегна ръка.

Чарни първи направи крачка напред и изтегли кибритена клечка. Оказа се счупена и той спокойно се насочи към етажерката със скафандрите. След него теглиха жребий Тули, Хъриган и Уайтфилд. После аз издърпах втората счупена клечка. Усмихнах се и тръгнах към Чарни, а след още тридесет секунди при нас се присъедини старият Стидън.

Проверихме джобните лъчеви пистолети и излязохме. Не знаехме какво ни очаква и не бяхме уверени, че първите ни крачки по Калисто няма да се окажат и последни, но тръгнахме на път без никакво колебание. Космическите комикси представят храбростта като съвсем леснопостижима, но в действителност тя се постига много трудно. И затова не без гордост си спомням с какви твърди крачки нашата тройка се отдалечи от „Церера“.

Приближихме се до „Фобос“ и огромният кораб хвърли върху нас своята сянка. Безмълвен като самата гибел лежеше той на твърдата зелена трева. Един от седемте долетели дотук и тук загинали кораби. А нашият беше осмият.

Чарни наруши потискащото мълчание:

— Какви са тези бели петна по корпуса? — Той прокара металния пръст на скафандъра си по обшивката и с учудване разглеждаше лепкавата бяла кашица. След това с неволна тръпка отдръпна пръста си и започна яростно да го изтрива от тревата. — Какво е това, как мислиш?

Докъдето можехме да огледаме кораба, той целият беше покрит с тази противна бяла маса. Тя приличаше на пяна или на…

Аз казах:

— Прилича на слуз. Като че ли гигантски охлюв е излязъл от езерото и е облазил кораба.

Казах го, разбира се, на шега, но другарите ми погледнаха бързо към езерото. В неговата неподвижна, огледално гладка повърхност се отразяваше Юпитер. Чарни стисна лъчевия пистолет.

— Ей — рязко отекна в моя шлемофон гласът на Стидън. — Стига сте бъбрили. Трябва да проникнем в кораба. Все някъде трябва да има отвор! Ти, Чарни, иди надясно, а ти, Дженкинс — наляво. Аз ще се опитам да се изкача нагоре.

Той огледа внимателно аеродинамичния корпус на кораба, отдалечи се малко и подскочи. Разбира се, на Калисто заедно с цялото си снаряжение той тежеше не повече от двадесет фунта, така че успя да скочи на тридесет-четиридесет фута височина. Плесна меко на кораба, плъзна се веднага надолу, но се задържа.

Ние с Чарни се разделихме.

— Всичко ли е наред? — прозвуча слабо гласът на капитана в наушниците.

— Всичко е о’кей — дрезгаво се отзовах аз, — засега довиждане… — След тези думи обиколих непроявяващия никакви признаци на живот „Фобос“ и се озовах от другата му страна, като изгубих „Церера“ от погледа си.

Продължих да обикалям в пълна тишина. Обвивката на кораба не изглеждаше повредена. Не открих никакви отвори освен тъмните, като че ослепели илюминатори, но дори и най-долните от тях бяха високо над главата ми. Стидън се мярна един-два пъти на върха, но може би просто тъй ми се е сторило.

Най-после стигнах до носа на кораба, осветен ярко от Юпитер. Тук илюминаторите бяха разположени по-ниско и аз можах да надникна вътре, където поради странната игра на светлини и сенки като че ли се разхождаха призраци.

Но край последния прозорец изживях истинско разтърсване. На пода, в жълтия правоъгълник на светлината, лежеше скелет на астронавт. Дрехите висяха на него като на закачалка, ризата беше смачкана, сякаш, падайки, той я беше притиснал с тежестта си. Това зловещо впечатление се усилваше от фуражката, която се беше плъзнала от едната страна на черепа, и сега изглеждаше нахлупена накриво.

Сърцето ми подскочи от раздиращ душата вик. Стидън не беше могъл да се овладее и проклинаше високо. В същата минута видях как неговата тромава заради скафандъра фигура се спусна бързо от кораба.

С огромни скокове ние с Чарни се понесохме едновременно към него, но той само ни махна с ръка и се устреми към езерото. Видяхме го как стигна до самата вода и се наведе над нещо полузарито в пръстта. С два скока ние бяхме редом със Стидън. „Нещото“ се оказа човек в скафандър. Човекът лежеше по очи и беше покрит със същата отвратителна слуз, както и „Фобос“.

— Забелязах го от кораба — каза Стидън, преобръщайки лежащия.

— Боже мой! — в гласа на Чарни се счу ридание. — Те всички са умрели тук!

Разказах за облечения скелет, който видях в илюминатора.

— Ех, че загадка, дявол да го вземе! — изръмжа Стидън. — И отговорът й несъмнено се намира на „Фобос“. — За миг настана тишина. — Вижте какво ще ви кажа. Един от нас трябва да отиде при капитана, за да вземе дезинтегратора. С него на Калисто ще работим доста лесно и като го използуваме на малки обороти, ще успеем, без да разрушаваме целия корпус, да пробием в кораба отвор с нужните размери. Ще отидеш ти, Дженкинс, а ние с Чарни ще огледаме дали тук няма и други клетници.

Тръгнах без възражения към „Церера“. Бях изминал вече три четвърти от пътя, когато в ушите ми отекна като метален звън висок вик, който ме накара тревожно да се огледам и да се вкаменя.

Езерото забушува, разпени се и там започнаха да се появяват гигантски мръсносиви пиявици. Те се измъкваха една след друга на брега, като се извиваха и отърсваха от себе си водата. Дължината им беше около четири фута, а ширината им около фут. Начинът им на придвижване — извънредно бавно пълзене — беше несъмнено резултат от атмосферните условия на Калисто: недостигът на кислород налагаше да се икономисват силите. Освен червеникавия влакнест израстък в онази част на туловището, която беше оформена като глава, те бяха лишени от каквато и да било космена покривка.

Те все пълзяха и пълзяха. Изглеждаше, като че няма да имат край. Целият бряг вече се покри със сива отвратителна плът.

Чарни и Стидън бягаха към „Церера“, но не изминали и половината разстояние, започнаха да се спъват, като че се бяха натъкнали на някакво препятствие, и след това почти едновременно паднаха на колене.

Чух слабия глас на Чарни:

— Помощ! Главата ми се пръска! Не мога да мръдна! Аз… — След това и двамата затихнаха.

Обърнах се автоматично назад, но ме спря рязка болка в слепите очи и объркан, застанах на едно място.

В този миг Уайтфилд закрещя отчаяно от „Церера“:

— Дженкинс, назад! На кораба! Веднага назад! Назад!

Обърнах се покорно към „Церера“, тъй като болката ставаше нетърпима. Спъвах се и залитах като пиян и едва се довлякох до кораба. Не помня как се озовах в шлюзовия сектор. Трябва да съм изгубил съзнание за известно време.

Следващият ми спомен е от момента, когато отворих очи в приборния сектор. Някой беше смъкнал скафандъра от мене. Все още лошо съобразявах, обаче забелязах, че край мене цари всеобща обърканост и тревога. Като че ли плувах в мъгла, а наведеният над мене капитан Бъртлет се раздвояваше пред очите ми.

— Знаеш ли какви са тези дяволски изчадия? — Той посочи навън, там, където бяха огромните пиявици.

Поклатих мълчаливо глава.

— Това са родственици на оня магнитен червей, за когото веднъж ни разказа Уайтфилд. Помниш ли магнитния червей?

— Помня. Той убива с магнитно поле, силата на което нараства в присъствие на желязо.

— Да, дявол да го вземе! — не издържа Уайтфилд. — Заклевам се, че е така! Ако по щастлива случайност нашият кораб не беше направен от берилий и волфрам, а от стомана като „Фобос“ и останалите, всички ние вече бихме били в безсъзнание, а не след дълго и мъртви.

И така, ето го коварството на Калисто!

Обхванат от внезапен ужас, завиках:

— А Чарни и Стидън, какво става с тях?

— Те са там — мрачно измърмори капитанът. — Без съзнание… може би мъртви. Тези отвратителни гадини пълзят към нас и ние не сме в състояние да направим нищо. Не можем да напуснем кораба без скафандри, а в стоманените скафандри всички ще бъдем умъртвени. Не можем с нашето оръжие да водим толкова прицелен огън, че да унищожим тези влечуги, без да засегнем Чарни и Стидън. Хрумна ми мисълта да приближа до тази гадост с „Церера“, за да нападна червеите, но космическият кораб не е приспособен да маневрира върху повърхността на тази планета. Ние…

— Накратко — глухо го прекъснах аз, — ние ще седим тук и ще наблюдаваме как те умират.

Капитанът кимна и аз с горчивина се отвърнах. Някой ме дръпна лекичко за ръкава, погледнах натам и видях сините, широко отворени очи на Стенли. Съвсем го бях забравил, а и не ми беше до него сега.

— Какво има? — викнах му аз.

— Мистър Дженкинс. — Очите му бяха зачервени, вероятно той би предпочел да има работа с пирати, а не с магнитни червеи. — Мистър Дженкинс, може би ще мога да помогна на мистър Чарни и на мистър Стидън?…

Въздъхнах и обърнах глава.

— Но, мистър Дженкинс, аз наистина мога. Чух какво каза мистър Уайтфилд, а моят скафандър не е от стомана, а от изкуствен каучук.

— Малкият е прав — проговори бавно Уайтфилд, когато Стенли повтори високо своето предложение. — Съвършено очевидно е, че слабото поле е безвредно за нас. А неговият скафандър не е метален.

— Неговият скафандър е стара развалина! — възрази капитанът. — Никога не съм мислил сериозно, че момчето ще може да го използува.

Той млъкна изведнъж, а това показваше, че се колебае.

— Капитане, ние не можем да захвърлим Нил и Мак, без да се опитаме да ги спасим — каза твърдо Брок.

Внезапно капитанът се реши и веднага се зае да изпълнява този план. Той сам донесе от етажерката вехтата реликва и помогна на Стенли да я облече. Като свърши с това, каза:

— Започни със Стидън. Той е по-стар, съпротивата му към полето е по-ниска… Желая ти успех, младоче! Само че внимавай — ако видиш, че е по силите ти, незабавно се връщай. Чуваш ли ме?

Още на първата крачка Стенли падна, но животът на Ганимед го беше научил да се приспособява към намалена гравитация и той бързо усвои начина на придвижване по Калисто. Въздъхнахме облекчено, като видяхме как решително се устреми към безпомощно разпрострените фигури. Очевидно магнитното поле не му действуваше.

Той метна на гърба си единия от пострадалите и тръгна обратно малко по-бавно, отколкото когато отиваше нататък. Спусна благополучно своя товар във входния люк, махна ни през стъклото и отново се отдалечи.

След няколко минути Стидън, от когото смъкнахме скафандъра, лежеше на кушетката в приборния сектор. Капитанът залепи ухо на гърдите му и изведнъж щастливо се засмя:

— Жив! Нашият старец е жив!

Струпани около Стидън, ние посягахме един през друг към ръката му, искахме лично да се убедим, че има пулс. Най-после лицето на ветерана трепна, а когато се чу неговият непонятен шепот: „Но аз казах, Пиви, аз казах…“ — и последните ни съмнения изчезнаха.

Пронизителният вик на Уайтфилд ни откъсна от Стидън.

— С момчето става нещо лошо!

Със своя втори товар Стенли беше вече на половината път до кораба, но при всяка крачка все по-силно се спъваше.

— Невъзможно е — прегракнало произнесе Уайтфилд. — Невъзможно е. Не би трябвало полето да му влияе!

— Боже! — капитанът с отчаяние се хвана за главата. — В проклетата дрипа няма радио. Той не може да каже какво става с него… Отивам при него! Поле не поле, отивам при него! — Той се спусна да излиза, но Тули го хвана за ръкава:

— Стоп, капитане! Изглежда, той сам ще се справи.

Стенли пак бягаше, но някак странно, като че не виждаше накъде. Два или три пъти падна, но успяваше да се изправи. Последния път се строполи до самата „Церера“. Виждаше се как се напряга да се добере до входния люк. Ние крещяхме, отправяхме молби, обливахме се в студена пот, но не можехме да направим нищо.

А след това той се скри, добра се най-после до люка.

Само след миг вмъкнахме и двамата вътре. Чарни беше жив. Като се убедихме в това, ние безцеремонно му обърнахме гръб. Сега за нас съществуваше само Стенли. Възпаленият му език и струйката кръв, която се стичаше от носа — към брадичката, по-добре от всичко обясняваха какво се беше случило.

— Скафандърът му се е разхерметизирал — каза Хъриган.

— Всички се отдръпнете! — Заповяда капитанът. — На момчето е нужен въздух.

Чакахме мълчаливо. Слаб стон възвести най-после, че момчето започва да идва на себе си. Всички като по команда започнахме да се усмихваме.

— Какво храбро момче! — каза капитанът. — Последните сто ярда то е изминало само със силата на духа, нищо друго не е имал. — И отново повтори: — Какво храбро момче! То ще получи Медала на Астронавтите дори ако се наложи да му дам моя собствен.

Калисто, все по-намаляващото на нашия телевизор синьо кълбо, вече беше най-обикновен, без никакви загадки свят. Стенли Филдс, почетният капитан на „Церера“, допря големия си пръст до края на носа си и едновременно изплези език към екрана. Не твърде деликатна пантомима, но затова пък символ на тържеството на Човека над враждебните сили на Слънчевата система.