Михаил Пухов
Черното кълбо

— На добър час! — каза диспечерът.

Васин благодари и тръгна към изхода. Замойски се опита да улови погледа му. Не вярваше, че пътят им е открит.

— А сега накъде?

— На старт. Нали искахте още днес?

— Така бързо?

В кораба, преди да заеме мястото си, Васин огледа кабината. Неприятно е, когато включиш гравиционера, да ти се стовари на главата, да речем, кафеникът. Замойски седеше тихо, притворил очи, без да издава страха си.

Васин се отпусна в креслото. Странно нещо е съдбата. Сега двамата имат общи интереси и са почти приятели, а вчера Васин дори не подозираше за съществуването на Замойски.

* * *

Запознаха се сутринта. Според обичаите на Елион, Васин закусваше в лоното на природата. Кафе-автоматът бе обкръжен от джунгли. Горите от могъщи дървета бяха само на няколко години и се простираха на стотици километри. Дотук можеше да се стигне единствено по въздуха.

Замойски се появи именно така.

Минута след като се представи, те вече пиеха кафе, бъбрейки за разни работи. Но разговорът им нещо не вървеше и Васин скоро отгатна причината. Изненада го въпросът на Замойски. Всъщност за какво можеше да се говори с един разузнавач? Ясно, за черните кълба.

— Сигурно сте попрочели някоя и друга книга — каза Васин накрая. — Според мен, там е написано всичко.

— Да, действително знам доста неща — усмихна се Замойски. — Черното кълбо е рядкост. В същото време има планети, където се намират в неимоверни количества. Скоро след като ги открият, става метаморфоза — черните кълба изчезват и се появява атмосфера. Удобно е. Разузнавачите търсят планети за заселване и е все едно дали търсят кислородна атмосфера, или черни кълба.

— Вярно — кимна Васин.

— Но това не е всичко — рече Замойски. — Черните кълба силно намаляват отражателната способност на планетата, затова такива планети се наричат „черни“ и трудно се намират. Разузнавачът обаче прибягва до следната хитрост: взема на кораба си черно кълбо и то по някакъв начин го завежда до търсената планета. Сякаш я усеща през хиперпространството и влияе на хиперпрехода. Други предположения в отчетите на разузнавачите няма. Учените пък се опитват да разрушат или да деформират кълбата: притискат ги на преса, облъчват ги… Извод: черното кълбо е особено състояние на материята и не се поддава на известни въздействия.

— И какво?

— Нищо — рече Замойски. — Но има хора — а те са мнозинството, — които смятат, че черното кълбо, ако не е мистификация, е масова халюцинация. Те разсъждават още по-логично: черното кълбо е неуязвимо? Добре. То ни води към купчина други? Прекрасно. Но я ни ги покажете. Къде са вашите черни кълба? Аха, превърнали са се във въздух. Чудесно. Не е ли време да отидете при психиатър?

— Вие действително знаете всичко — каза след малко Васин. — Едва ли ще чуете от мен нещо ново.

— Защо пък не? — намръщи се Замойски. — Нали сте очевидец. В отчетите доста неща остават в подтекста.

— Естествено. Но защо ви е това, което го кима в отчетите?

— Имам си хипотеза — побърза да отвърне Замойски. — Тя обяснява много неща, но… Да вземем например метаморфозата. Разузнавачите пишат скромно: отначало имаше много кълба, после ги нямаше. Но те трябва да са били в огромно количество, след като са променили характеристиката на планетата.

— Да — кимна Васин. — Черните кълба покриват изцяло планетата и дебелината на слоя трябва да е около метър.

— И после всички изчезват?

— Да. Понякога е трудно да се намери едно единствено кълбо.

— За последното кълбо — каза Замойски — се говори като за нещо естествено. „Останах цяла седмица на планетата. Задържа ме търсенето на черно кълбо.“ А защо ви е то?

— Как защо? За да търсим следващата планета.

— Но нали имате кълбото, с което сте долетели.

— Не — усмихна се Васин. — Щом намеря черна планета, го оставям там. То си е свършило работата. След това си губи силата.

— Разбирам — усмихна се Замойски. — Кълбото ви довежда до черна планета, вие го подхвърляте там и чакате да стане метаморфозата. Когато всички кълба изчезнат, вие намирате последното и отлитате с него, за да търсите друга планета. Не е съвсем логично!

— Никой не чака да стане метаморфоза, защото не знае след колко време ще стане. Разузнавачът се връща след около осем месеца, когато атмосферата вече се е появила.

— А какво би станало, ако не остави кълбото на планетата?

— Нищо. Няма да се появи атмосфера. Проверили сме. Може да си чака и няколко години, но докато кълбото е на кораба, не става метаморфозата.

— Така — рече Замойски, — а защо разузнавачът, след като е оставил кълбото, не си вземе веднага друго?

— Защото не може да го откъсне от слоя. Много е силно притеглянето. Никой не е успял, нито с ръце, нито с манипулатор.

— А в лабораторията?

— Зная само един случай, когато в ръцете на учените са попадали две наведнъж — каза Васин. — Разузнавачите неохотно си дават кълбата, макар и временно. Ако се затрие, няма откъде да си вземе ново.

— Впрочем откъде взехте това, с което работехте?

— Получих го от един стар разузнавач. Той престана да лети и ми го даде.

— Ясно. А какво стана с онези две кълба, за които бяхте почнали да разказвате?

— Придумали двама разузнавачи да предадат кълбата си в една организация, за да измерят силата на притеглянето им. Започнали да ги разпъват, а те се слели. Единият от разузнавачите останал с празни ръце.

— А не се ли е случвало някой да изнесе от черна планета повече от едно кълбо? — попита Замойски.

— Да, но пак остава само едно. Те винаги се сливат. Веднъж аз също направих такъв опит. Преди десет години. На моята последна планета.

— Тук, на Елион?

Васин кимна.

— Да. Когато се приземих, черните кълба изцяло покриваха Елион. Оставих си кълбото и отлетях. След половин година планетата имаше почти сегашния си вид. Докато бях в орбита, съзрях цяло находище от черни кълба. Приземих се там. Много хора се нуждаеха от кълба и затова реших да взема колкото мога. Но нищо не излезе.

— Защо?

— Долетях вечерта и приземих машината на полянката в дебел слой от черни кълба. На сутринта зад борда нямаше нито едно.

— Нима е възможно?

— Е, бяха останали тук-там единици. Целия ден ги търсих като гъби. Но след старта започваха да стават невероятни неща.

— Кълбата започнаха да изчезват — рече Замойски.

— Да. Но аз не се сетих веднага. Бяха стотина и спокойно си лежаха в багажника. Когато уредите отбелязаха повишено налягане на въздуха в кораба, не обърнах внимание. Но скоро ми се стори, че са по-малко. Преброих ги: бяха 78. На другия ден станаха още по-малко. Направих грешка: струпах ги на купчина и те се сляха. Не успях да ги разделя. Трябваше само да наблюдавам как се превръщат във въздух. Сливаха се, сякаш се вмъкваха едно в друго. Плясък и уредът показваше покачване на налягането.

— И скоро ви остана едно единствено кълбо?

— Да. Разбира се, глупаво беше да ги слагам заедно. Но не съм уверен, че щеше да бъде по-добре, ако бях постъпил другояче.

— Аз също — рече Замойски. — А сега си признайте, какво направихте с останалото кълбо?

— Пренесох го в кабината. Оставаше ми само да вложа в машината координатите на Слънцето и да натисна стартера. Ако не сторех това, корабът щеше да премине към свободно дирене и именно в такъв момент, както някои предполагат, кълбото реагира на черна планета. Но аз нямах намерение да търся. Гледах кълбото си — трудно е да опишеш такова нещо. Цялото черно, а на повърхността му се леят и лъкатушат причудливи линии. Някои вярват, че кълбото може да командува. Внезапно ми се отщя да се върна на Земята. Ръката ми сама се протегна към стартера. Отново се впуснах в дирене, макар че нямах намерение да правя това.

Васин замълча.

— Такива произшествия те карат да се замислиш как се извършват някои постъпки. Не зная, ние ли съставяме от събитията осмислена последователност, или събитията ни заставят да го извършваме? Струва ми се, че причината трябва да предизвиква много следствия. В действителност е обратно: за всяка постъпка се събират маса причини. Ако пресметна колко случайности са били извор на тоя или оня момент…

— Вие сте философ. Вярвате ли в случайността?

— Не, вярвам в съдбата. А вие?

— Да — каза Замойски. — Но продължавайте.

— Когато се опомних, кабината беше залята от светлината на ярка звезда. Уредите показваха, че корабът пада. Погледнах към заплашващото ме небесно тяло. Но не видях звезди. Зад борда се намираше нещо, което не пропускаше и не отразяваше светлината.

— Черна планета?

— Да. Дълго избирах място за приземяване и кацнах там, където, кой знае защо, ми хареса. Закрепих кораба в слой от черни кълба, надянах скафандъра, взех кълбото от пулта, отворих люка. Кълбото се изтръгна от ръцете ми, притегляне от другите кълба. После стартирах.

— И правехте това несъзнателно?

— Не. По-скоро инстинктивно. И не ме напускаше увереността, че всичко това е правилно. Дори сега, когато си припомням, съм убеден, че трябваше да стане така. Ето и края на моята история.

— Нима не се върнахте там?

— Не. Никога няма да се върна.

— Защо?

— Не искам да се върна. Ако нямате нищо против, ние не получаваме планетите даром. Плащаме за всичко.

— С какво плащаме? — попита Замойски.

Васин погледна дърветата. „Плащаме за тези гори. За всяко клонче.“ Погледът му се премести към небето. „За това също — мислеше той, — за небето, за неговата синева. За чистотата на облаците, за въздуха, който дишаме.“

Васин видя ръката си на масата до чашката с кафе. Пръстите му трепереха. После каза:

— Плащаме със свободата си. Никакви светове, завоювани за човечеството, не струват това. Свободата е висша ценност, дадена на човека. Не зная какво е това вътре в кълбото, което ме заставя да правя неща, които не искам. Все едно. Достатъчно ми беше. Никаква сила не може да ме накара. Никой, разбирате ли?

— Защо нервничите? Засега нищо не искам.

— А пък аз нищо не предлагам — отвърна Васин. — Никога няма да кацна на тази планета, проклета да бъде. Е, може би някой ден ще прескоча дотам. Просто за да видя отдалеч какво е станало. Но уверявам ви, че това няма да стане скоро. Нито догодина, нито след месец, нито пък утре…

— А може би днес? — предложи Замойски. — Каква е разликата, нали все пак имате намерение.

След два часа те разговаряха с диспечера.

* * *

Кабината се въртеше. Когато спря, Замойски отвори очи.

— Нима… винаги… така?

Васин повдигна перденцата. В илюминатора висеше огромно слънце. От анализатора изпълзя лента.

— Виждате ли цифрите? Експресинформация: клас звезда, параметри на планета… Нашата е втората. Гледайте тук.

Стъкленият правоъгълник почерня, напълни се със звезди.

— Забележете: черната планета не отразява — предупреди Васин. — В най-добрия случай ще видите тъмно петно на фона на звездите.

Екранът оживя. Звездите плуваха в чернотата на небето. После в екрана влезе бял полумесец и спря.

— Това ли е черната планета? Аз пък мислех другояче за нея.

Сърпът се увеличи, запълни екрана. Васин го гледаше и не вярваше на очите си. На екрана остана само сиво поле.

— Облаци — рече той. — Нима съм се излъгал? Впрочем лесно ще се убедим. Като кацнем, ще видим.

Замойски весело кимна. Васин се усмихна на радостта му. Самият той вече вярваше, че това е друга планета. На тая никога не би се съгласил да се приземи. Никога.

— Погледнете анализатора — каза Васин, преди да излязат. — Кислород. И температурата е нормална.

В шлюза нахлуха слънцето и вятърът. А панорамата: камъни, ями и пукнатини. Облаци и синьо небе.

— Какво е това? — високо попита Замойски. Той скочи на земята и побягна. Спря се и вдигна нещо. Обърна се към Васин. В ръцете си държеше нещо кръгло черно.

Васин погледна на другата страна. От ниската скала се свличаше сипей от камъни. Сред чакъла се пъчеше нещо черно, кръгло като гюлле.

— Гледайте, тук има много — викна Замойски.

Васин обхвана с очи неравната каменна низина. Вятърът гонеше облачета прах и облаци по небето. Пейзажът напомняше земна пустиня, ако не бяха черните кълба. Те бяха по-малко, отколкото някога на Елион.

Замойски се скри някъде. Васин се отдалечи от кораба. Той не търсеше нищо, но през цялото време срещаше черни кълба. Но колкото повече се отдалечаваше от кораба, толкова по-рядко ги виждаше.

Васин се спря. Отпред нямаше повече кълба. Всичките бяха останали зад гърба му близо до кораба.

„Винаги става така — внезапно си помисли той. — Всеки път кацаш в такъв кръг, сякаш наистина са живи, и като чуят шума на кораб, се струпват на пиршество като ято вампири. Събират се около кораба, за да изсмучат нашите желания, чувства и мисли, да се насладят на съдържанието на мозъците ни и да превърнат всичко това във въздух.“

Васин се огледа. Корабът като конус на мъничък вулкан се извисяваше далече, далече. Тръгна назад. Скоро пак започна да среща черни кълба. Омагьосан кръг, който се стесняваше към кораба.

Зад един голям камък излезе Замойски с черно кълбо в ръце.

— Провървя ми — заяви той. — Тук преди мен наистина е нямало любопитни. Гледайте.

Той вдигна кълбото с двете си ръце и го хвърли. От земята се надигна друго кълбо. Излетя само, сякаш почвата го беше отхвърлила. Кълбата летяха по дъги и техните нисходящи краища се срещнаха при земята. Чу се плясък, сякаш се бе спукал балон. Кълбата се сляха в едно.

— Винаги става така — обясни Замойски. — Докато ви нямаше, направих опита десетки пъти.

Васин одобрително гледаше Замойски. Всичко, което правеше той, беше правилно. Но докъде ще доведат неговите действия. Черното ято около кораба редееше. Скоро на планетата щеше да остане едно единствено кълбо, кълбото-диктатор. И Васин ще го сложи на пулта, по него ще започнат да лъкатушат шарки и ще почне да командува. Васин щеше отново да се впусне в дирене и щеше да загуби свободата си. Ще остане необходимостта, още по-тягостна, щом и осъзнаваш.

— Нямате представа колко съм доволен — каза Замойски. — Всичко в моята хипотеза се намества. Всичко.

Слънцето залязваше. Те вървяха към кораба, а кълбата по пътя хвърляха черни сенки. В кабината Васин разгъна креслото, намери постелки, съблече се и легна. Замойски дръпна завесите на илюминатора и също си легна.

* * *

Стояха на прага на кесона, взирайки се в пейзажа. Замойски не беше смутен, а по-скоро зарадван.

— Помня, че имаше едно вчера на сипея — проговори той. — Там около камъка. И на дъното на пукнатината. Ама че работа! Имаше и още няколко, запомних им местата. Днес никакви ги няма. Невъзможно!

— Няма ги — каза Васин. — След два часа ще стартираме. Правете каквото искате. Но не закъснявайте.

— А вие какво ще правите? Също ли ще търсите?

— Не. Разбрахме се: след два часа.

Васин скочи на камъните. Спомни си вчерашния ден и се усмихна. Нека Замойски съжалява, че са изчезнали.

Слънцето изгря, но въздухът още не се беше затоплил. Васин крачеше бързо. Настроението му се подобряваше. Няма кълба. Всички бяха изчезнали поради експериментите на Замойски и по други причини.

Краката му го носеха все по-далече. От време на време го обземаше странното усещане, че някога е минавал оттук. То се появяваше и изчезваше като слънцето от облаците.

Спря се и погледна надолу. В краката му лежеше черно кълбо. Сякаш чакаше човек. Единствено то бе оцеляло. Последното кълбо на тази планета. А може би по цялата Вселена.

Васин го взе. Тежко, студено, по-мъртво от череп. Уви, бедният Йорик!

Замойски чакаше при кораба.

— О, имали сте късмет! Обиколих цялата околност и намерих само едно. А вие дълго ли търсихте?

Васин не отвърна. В кесона Замойски попита:

— Къде да го дяна?

— В багажника. Ето ви ключа. Моето кълбо ще сложа в кабината.

В кабината Васин потърси с очи къде да постави кълбото и се усмихна. Единственото подходящо място беше вдлъбнатината на пулта.

После стартираха.

Пред тях се сменяха бързо орбиталните зори, а долу облаците забулваха всичко. Уредите претърсваха планетата. Васин се надяваше да намери поне едно струпване от черни кълба. Вечерта стана ясно, че е безполезно да търсят.

— Време е да спим — каза той.

— Нещо много често започнахме да спим — отвърна Замойски. — Ето ви ключа от багажника, скрийте го. Страхувам се за своя пленник.

— Ще го сложа под възглавницата — рече Васин.

Събуди се през нощта като от тласък. В главата му избледняваха картини от последния сън. Движещи се ръце, много движещи се ръце. В кабината беше тъмно. Замойски тихо пухтеше в съня си.

Васин седна в леглото. На пулта под стъкления похлупак беше черното кълбо. То изпускаше вълни от черна светлина, която изпълваше кабината. Замойски затаи дъх. Стана съвсем тихо и в тишината се чуваше музика. Всичко се виждаше добре.

Васин пусна краката си на пода, надяна дрехата си. Музиката свиреше тихо. Той знаеше, че постъпва правилно. Сложи краката си в пантофите. Внезапно подът тръгна надолу. Скочи, за да не изгуби равновесие. Корабът плавно трепна. Той направи крачка към вратата на кабината. Корабът леко трепкаше в такт с музиката, която не се чуваше, и при всеки лек тласък, за да не падне, Васин правеше нова крачка към вратата. Сякаш танцуваше.

После вратата заедно с кабината се притисна с цялата си тежест към рамото му и се отвори. Пред очите му се откри коридорът, дълъг, дълъг. В далечината с черно сияние светеше прозорчето на багажника.

Светлината меко пулсираше. Кръвта биеше в слепите му очи. Всичко се сливаше в един ритъм. И в такт с този ритъм коридорът с плавни тласъци се приближаваше към Васин.

Васин местеше краката си, за да остане на едно място, а краят на коридора все се приближаваше. Струваше му се, че самият той се отдръпва, отдръпва.

Светлината в прозорчето пулсираше също като в кабината. В центъра му стоеше кълбото. Тихата музика не се чуваше. Люкът на багажника трепна към Васин, който старателно мушна в ключалката ключа, стиснат в протегнатата му ръка.

Ключът се превъртя. После Васин, сякаш танцувайки, местеше крака на едно място, за да не падне, а в ръцете си държеше черното кълбо. Коридорът бавно се движеше в обратна посока, приближавайки го към кабината.

Кабината, пултът и второто кълбо там в трапчинката.

Чу се глух плясък. Похлупакът се отмести. Под него бляскаше със студените си шарки черното кълбо. Само̀. Играта на лъкатушещите линии угасваше. Васин се просна в леглото и потъна в сън.

* * *

На сутринта той лежа дълго, спомняйки си нощните видения. Сън ли беше?

Замойски спеше. Васин излезе в коридора и тръгна към люка на багажника. Притисна лице о прозорчето. Значи не му се е присънило.

В кабината Замойски го гледаше любопитно. Внезапно Васин се почувствува виновен. Странно усещане, нещо от детството. Мъчителен срам го гризеше. Погледна се в огледалото. Лицето му беше пурпурно.

— О, как ви завиждам — чу той гласа на Замойски.

— Какво имате предвид?

— Вашата нощна дейност — рече Замойски.

На Васин му стана още по-неловко. Ударът беше нечестен. Навярно Замойски бе видял всичко. Но защо пък да е виновен. Щом оня е видял, би могъл да се намеси.

Чувството му за вина изчезна. В огледалото беше Замойски и отново го гледаше любопитно.

— Не се вълнувайте — рече той. — Всичко е абсолютно нормално.

— Нормално? Нима знаете какво стана?

— Предполагам. Всъщност видях всичко. Жалко, че не се случи с мен.

— Не се ли шегувате?

— Аз? Защо? Може би съм долетял дотук специално, за да изпитам това, но нямах късмет. Но вие поне ще ми разкажете как се случи всичко.

— Както искате — отвърна Васин.

* * *

— … Значи светлината беше черна и ви се струваше, че се отдръпвате? И вратата сама натисна рамото ви? Блестящо. Това е последният щрих. Колко жалко, че не стана с мен.

— Стига — не издържа Васин. — Кажете теорията си.

— Натъкнах се на едно философско течение — започна Замойски, — сравнително малко известно. То се отнася до космологията, но ме привлече основната идея: материята се развива паралелно в насрещните потопи от време.

— Паралелно. Как така? Една част в обичайното време и една — в обратното?

— Приблизително така. Но още по-правилно ще бъде, ако кажа, че материята се развива и в двете направления еднакво. По такъв начин Вселената е подобна на колосален палиндром.

— Не разбирам.

— Има една притча. Великият придворен мъдрец видял на пазара двама старци, които се карали. „Нечестивци! — извикал им той. — Защо, забравили достойните си прадеди и славните си потомци, позорите белите си коси, като се дърпате за брадите и се пердашите с юмруци?“ „Ние водим научна дискусия — отвърнали те. — Спорът ни е неразрешим, а възгледите непримирими. Върви си по пътя, драги мъдрецо: дори ти не можеш да ни помогнеш.“ „Няма неустановени възгледи — казал великият. — Разкажете ми същността на вашия спор, о недостойни!“ „Аз съм израснал с писанията на древните — отвърнал първият старец. — Те учат, че редът е възникнал от хаоса. Това е наистина така. Прахта се сгъстява в облак, раждат се планети и звезди. На планетите се зараждат живот и разум. Този закон е предвиден от древните и доказан от науката. Това е истината.“ „Лъжа е — възразил вторият. — Аз имам висше образование и научна степен. Изучавал съм термодинамиката. Ентропията се увеличава. Ние не излизаме от хаоса, а сме на път към него. Това е истината.“ „Кой от нас е прав? — попитали те великия мъдрец. — Накъде се движи светът: от хаоса към реда, или обратно?“ „Слепци! — изкрещял мъдрецът. — Кое е по-напред: денят или нощта? Смирете гнева си и си тръгнете с мир. И двамата сте прави; редът ще смени хаоса.“

— Хитро — каза Васин.

— Да. Та теорията за паралелното развитие е подобна на формулата на мъдреца, съдържаща своето отрицание. Тя се отнася към космологията, но аз съм биолог. Не ме интересуват мъртвите схеми. Помислих си: ако всичко е симетрично, защо в насрещното време да няма нещо подобно на живот? Скоро се натъкнах на доклада за черните кълба.

— Дотогава не бяхте ли чували за тях?

— Защо? За слушане слушал съм. Обикновено в такъв ред: морски дракон, черни кълба, летящи чинии… Вие знаете как се отнася към черните кълба официалната наука. Има достатъчно основание да не се вярва на разузнавачите.

— И още как! — рече Васин. — Освен вас не познавам никого, който да вярва.

— Веднага разбрах, че черното кълбо е това, което търся. То притежава признаците на същество, което живее в обратното време.

— Защо?

— На първо място — неуязвимостта му. Предмет, който идва от бъдещето, не трябва да се поддава на въздействия. Подобно свойство е неизбежното им сливане, ако се допусне, че две сливащи се кълба са произлезли от трето, което в обратното време се е разделило. Това свойство е съвършено разбираемо. Освен това самото овладяване на черната планета е симетрично във времето. Ние го възприемаме така: човек идва на планетата, където има кълба, те изчезват и хората я заселват. В обратното време картината е противоположна. Планетата е заета от хора, после се появяват кълба, а хората си отиват.

— Но черното кълбо е нещо противоположно на живота!

— Така би трябвало да бъде. Погледнете човека в обратното време. Еволюирайки в него, той деградира. Неговите постъпки са предопределени. В обратното време кълбото се храни от въздуха и се размножава чрез деление. Кълбата не могат да изчезнат всички. Трябва да остане поне едно: техният прародител в обратното време. Или вземете момента на делението. Кълбото се дели на две. Те се разлетяват, при което едно попада в ръцете ми.

— Вие за опитите си ли ми говорите? Но вие го хвърляхте по своя воля.

— Субективна преценка — рече Замойски. — Възможно е кълбото да мисли, че то съзнателно ми скача в ръцете. А това са двете страни на един процес: взаимодействието на човека и кълбото.

— И през нощта ли беше взаимодействие?

— Да. Светът е един, а човекът е част от този свят. На планетата, където вие ще отлетите сега, ще оставите едно кълбо, тъй като в обратното време само едно кълбо е попаднало оттам на борда на вашия кораб. Ето го вече в трапчинката. По пътя то ще се раздели на две. Това означава, че в нашето време кълбата са се съединили. Те е трябвало да се съединят. Разбирате ли?

— Не — каза Васин. — Те не се съединиха сами. Аз пренесох едното кълбо до другото. Защо? Не съм искал това.

— А защо вие приземихте кораба в единственото струпване на планетата от потомци на донесеното от вас кълбо? Вие не бихте могли да кацнете на друго място. Точно така кълбата е трябвало да се слеят и са ви заставили да им помогнете. Навярно това е единственият изход. Кълбата е трябвало да се слеят, а вие е трябвало да им помогнете.

— Тоест съществува някаква връзка? Но какъв е нейният механизъм?

— Не мислете, че зная всичко — усмихна се Замойски. — Учението, за което ви говорих, твърди, че на всяка порция материя е свойствено и право, и обратно развитие. Например инерцията се трактува като памет за бъдещето — предметът помни къде току-що се е намирал в обратното време. Човекът не е изключение: той е сякаш две същества, вложени едно в друго. „Правият“ човек е олицетворен в паметта, „обратният“ — в инстинктите и интуициите, които също се явяват като вид памет за бъдещето. Кълбото, живеещо в обратното време, въздействува на нашите инстинкти, също принадлежащи на обратното време, и вие правите така, че те в правото време да се съединят. Паметта, защищаваща психиката, запазва изкривеното възприятие, подобно на сън. Впрочем има учени, които смятат, че в съня се смесват в равни пропорции миналият и бъдещият опит. Ето това е всичко.

— Всичко на всичко? — рече Васин.

— Да. Когато дълго време размишлявате над това, много неща ви се струват очевидни. Свойствата на кълбата, които ни се струват тайнствени, не трябва да ни смущават. За кълбата човекът навярно е също средоточие на суеверия. От тяхна гледна точка вашата работа изглежда така: на планета, населена с кълба, се появява загадъчен предмет — земен разузнавач. Едно от кълбата прониква на борда на кораба и отлита. Разузнавачът го отнася на празна планета с хранителна атмосфера, където доскоро са живели хора. Кълбото започва да поглъща въздух и да се размножава. Разузнавачът отлита, но се връща, когато кълбата са вече много. Едно от тях отново се промъква в кораба и цикълът се повтаря. На нас ни се струва, че заселваме Космоса.

— А в действителност — те?

— Кое е по-напред: денят или нощта? — усмихна се Замойски. — Това са две страни от едно и също явление. Не трябва да се разделят.

— И значи свободата е фикция?

— Наполовина. Вие сте свободен, докато не се намесят кълбата. Те са свободни, докато не пречите вие. При това мисля, че те не са сами. Навярно всеки ден се срещаме с не толкова екзотични същества, които живеят в обратното време. Понякога ми се струва, че всички предмети приличат по нещо на черните кълба. Ние правим нещо с тях, но изведнъж в насрещния поток те правят нещо с нас. Убеден съм, че животът е симбиоза. Диалектика. Борба на две равни начала.

— Добре — каза Васин. — Над това може да се помисли.

* * *

Той гледаше пулта за управление. Черното кълбо слабо святкаше. Васин му намигна и дръпна стартера.

Замойски остана на Елион. Васин отново тръгна да търси. Всичко си беше както преди, но нещо се бе променило.

Васин гледаше черното кълбо. Всичко ще бъде правилно. Той води кълбото към неговото минало, а миналото на кълбото е свързано с черната планета, с планетата, необходима на хората.

— Странно нещо е съдбата!