Алфред ван Вогт
Дремещият

Островът беше много стар. Дори това, което лежеше на дъното на външния пролив, изложен на вълнението на открития океан, не се досети, докато беше живо преди милиони и милиони години, че тук имаше изпъкналост на първичната земна кора.

Островът беше дълъг около 3 мили, а в най-широката си част стигаше до една миля. Той се извиваше рязко около синя лагуна и приличаше на гигант, който се е навел, опитвайки се да достигне с ръка краката си, без да е в състояние да направи това.

През канала, образуван от пролуката между пръстите на ръцете и на краката, се стигаше до морето.

Водата с безкрайно търпение се бореше срещу стената от скали, а вълнението пораждаше особен звук, който сякаш беше събрал в себе си всичко характерно за вечната борба между съпротивяващата се земя и настъпващите вълни.

В центъра на най-силното вълнение лежеше Айлах, сега мъртъв почти завинаги, забравен от времето и от Вселената.

Още в началото на 1941 година тук пристигнаха японски кораби и успяха да се промъкнат през опасните вълни в спокойната лагуна. От палубата на един от корабите две любопитни очи се спряха на нещото, което лежеше на пътя на разбушувалия се океан. Но собственикът на тези очи беше слуга на едно правителство, което гледаше неодобрително на всяка активност от страна на персонала, излизаща извън рамките на чисто военните задължения. Ето защо инженер Таку Онило просто отбеляза в своя доклад, че „на входа на този канал лежи твърдо тяло от блестяща, подобна на скала субстанция, дълго около четиристотин фута и широко около деветдесет“.

Дребните жълти хора построиха подземни бункери за газ и масло и заминаха по посока на залязващото слънце. Водата отново се нахвърляше и отдръпваше. Дни и години минаха, а ръката на времето беше тежка. Сезонните дъждове изличиха човешките следи. Там, където машините бяха оголили земята, поникна зеленина. Войната свърши. Подземните бункери се слегнаха в земята и в скалистите им стени се появиха пукнатини. Маслото бавно изтече навън и за дълги години жълтозелената маслена покривка оцвети прозрачните води на лагуната.

В околностите на атолите Бикини, на стотици мили оттук, първо една експлозия, а след това и втора раздвижиха по странен начин радиоактивните води. Първата порция на този възможен източник на енергия достигна острова през есента на 1946 година.

Около две години по-късно един търпелив чиновник, ровейки се в архивите на японския Имперски флот, докладва за съществуването на бункерите. Малко по-късно — през 1950 година разрушителят „Коулсън“ замина в обикновен рейс по проверка на съобщението.

Времето на кошмара беше дошло.

* * *

Лейтенант Кейт Мейнард мрачно се вглеждаше в острова през бинокъла. Той очакваше угнетяващата монотонност на гледката, която не даваше възможност на окото да се спре върху нещо.

— Обикновена новопоникнала растителност — мърмореше си той — и гръбнакът на полупланина, която се простира по дължината на острова, дървета…

Тук той неочаквано млъкна. През палмите в непосредствена близост до бреговата ивица се виждаше широка просека. Самите палми не бяха просто съборени, те бяха натрошени и набити дълбоко в браздата, която вече беше обрасла с трева и с ниски храсти. Браздата, около сто фута широка, водеше от плажа нагоре по склона на един хълм и стигаше до голяма полузарита скала на върха на хълма.

Озадачен, Мейнард погледна снимките, които японците бяха направили. Несъзнателно той се обърна към лейтенант Герсън, който изпълняваше длъжността помощник-командир:

— За бога! — възкликна Мейнард. — По какъв начин тази скала се е озовала там? Няма я на нито една от снимките.

Още в момента, когато заговори, Мейнард съжали за това. Герсън го погледна с обичайната за него сянка на враждебност, сви рамене и каза:

— Може би сме попаднали на друг остров.

Мейнард не отговори. Той смяташе Герсън за странен човек. Неговият помощник продължи иронично:

— Бих казал, че това тежи към два милиона тона. Японците вероятно са го замъкнали горе, за да ни объркат.

Мейнард не каза нищо. Беше раздразнен, че е направил коментара. Особено раздразнен, защото за момент той действително свърза японците и скалата. Оценката на теглото, която вътре в себе си веднага призна за вероятно доста точна, също не способствуваше, за да му се подобри настроението. Ако японците бяха в състояние да преместят скала, тежаща два милиона тона, те щяха да спечелят и войната. И все пак всичко това беше много любопитно и заслужаваше да бъде изследвано по-късно.

Минаха през канала без произшествия. Той беше по-широк и по-дълбок, отколкото Мейнард беше разбрал от описанието на японците, а това направи всичко твърде лесно. Обядваха под прикритието на лагуната. Мейнард забеляза маслото върху водата и забрани хвърлянето на кибритени клечки зад борда. След кратък разговор с другите офицери той реши да запалят маслото, след като изпълнят задачата и излязат от лагуната.

Към един и половина следобед лодките бяха спуснати във водата и бързо се прехвърлиха на брега. За около час, с помощта на преведените японски чертежи, те откриха четирите бункера. Малко повече време им беше необходимо, за да оценят размерите и да установят, че три от тях бяха празни. Само най-малкият, съдържащ високооктанов бензин, беше без утечка и все още пълен. Стойността на съдържанието му бе около седемнадесет хиляди долара и не заслужаваше вниманието на големите танкери, които все още кръстосваха наоколо и събираха остатъците от съоръженията на американци и японци. Мейнард предполагаше, че някой от по-малките може да бъде изпратен все пак за бензина, но това не беше негова работа.

Независимо от бързината, с която цялата работа беше свършена, малко преди настъпването на нощта Мейнард се изкачи уморено на палубата. Изглежда, че това трябва да е било съвсем явно, защото Герсън твърде високо запита:

— Изморихте ли се, сър?

Мейнард замръзна. И може би точно тази забележка повече от всяко друго негово намерение го накара да не отлага изучаването на скалата. Почти веднага след вечеря той обяви, че търси доброволци. Беше вече съвсем тъмно, когато лодката заедно със седем души, боцмана и той прекоси лагуната. Те слязоха на пясъка под извисяващите се палми и се отправиха навътре в острова.

Нямаше луна и звездите бяха разпръснати между разкъсаните облаци — останки от току-що отминалия дъждовен сезон. Групата тръгна по браздата. Под бледата светлина на фенерчетата гледката на повалените и обгорени дървета, набити в земята до нивото на почвата, беше съвършено неестествена.

Мейнард чу един от хората му да прошепва някому:

— Може някакъв особен тайфун да го е направил.

„Не само тайфун, а опустошителен пожар, последван от фантастичен ураган, толкова фантастичен, че…“ — помисли си Мейнард, без да може да продължи. Той не можеше да си представи буря, циклон или тайфун толкова силен, че да повдигне скала, тежка два милиона тона, по склона на хълм на разстояние около четвърт миля и височина около четиристотин фута над морското равнище. Самата скала отблизо изглеждаше като обикновен гранит. На светлината на фенерчетата тя блестеше с безброй розови жилки. Мейнард поведе групата си покрай надвесената над тях скала, чувствувайки по протежение на всичките четиристотин фута от дължината й необятността на надвесените над него зъбери. Най-горният й край, независимо че излизаше изпод земята, се вздигаше поне петнадесет фута над него.

Нощта беше неприятно топла. Мейнард се изпоти и за момент изпита удоволствие от това, че изпълнява дълга си при неприятни обстоятелства. Стоеше несигурен, мрачно вкусвайки напрегнатата първобитна тишина на нощта.

— Вземете проби от различни места — нареди той накрая. — Тези розови жилки изглежда са интересни.

Няколко секунди по-късно агонизиращ писък разкъса тишината.

Фенерчетата забляскаха насам-натам. Те осветиха матроса Хикс, който се гърчеше на земята край скалата. На светлината се видя, че ръката му до китката е напълно изгоряла; бяха останали само парчета потъмняла обгоряла кожа.

Той беше докоснал Айлах.

Мейнард даде на нещастника морфин и всички бързо се върнаха на кораба. Установена беше радиовръзка с базата и опитен хирург даде детайлни указания за извършването на операцията. Уговорено бе и изпращането на самолет за ранения. В щаба настъпи объркване от обстоятелствата, при които бе станал инцидентът, и поискаха допълнителна информация за „горещата“ скала. На сутринта хората от щаба решиха, че това е метеорит. Мейнард, който нормално не коментираше мненията, изказани от неговите началници, този път се намръщи и обърна внимание, че този „метеорит“ тежи два милиона тона и почива на повърхността на острова.

— Ще изпратя помощник-инженера да премери температурата — каза той.

Термометърът зафиксира 800 градуса по Фаренхайт температура на повърхността на скалата. В отговор на това последва въпрос, който шокира Мейнард.

— Да, разбира се — отговори той, — водата е слабо радиоактивна, но нищо повече. И нищо сериозно. При тези обстоятелства ние ще се оттеглим веднага от лагуната на една миля и ще изчакаме корабите с учените.

Той приключи разговора блед и разтреперан. Девет души, включително и той, се бяха разхождали на няколко ярда от скалата, твърде навътре в смъртоносно опасната зона. Всъщност, дори и „Коулсън“, намиращ се на разстояние повече от миля, би могъл да бъде облъчен.

Но златните перца на електроскопа стояха раздалечени и неподвижни, а Гайгер-Мюлеровият брояч се обаждаше само когато биваше потопен във водата, и то на доста големи интервали, Поуспокоен, Мейнард слезе долу, за да види още веднъж матроса Хикс. Раненият спеше неспокойно, но не беше мъртъв, а това беше добър признак. Когато самолетът на медицинската служба се приземи, лекарят, който пристигна с него, прегледа Хикс, а след това изследва кръвта на всички. Той се качи на палубата — жизнен млад човек, и докладва на Мейнард:

— Виждате ли, не може да е това, което те подозират — каза той. — Всички са добре, дори и Хикс, с изключение на ръката му, разбира се. Тя трябва да е изгоряла страшно бързо и ако питате мене, твърде бързо за само 800 градуса по Фаренхайт.

— Мисля, че ръката му е залепнала — каза Мейнард и сви рамене. Той си беше представил още веднъж цялото произшествие.

— И така, скалата… — проточи неопределено доктор Клейсън. — Странно как е попаднала там?

Двамата все още стояха там пет минути по-късно, когато пронизителен писък от долната палуба раздвижи спокойния въздух в лагуната на този далечен остров.

* * *

Нещо се размърда в дълбочините на съзнанието на Айлах, нещо, което смяташе да направи. Но не можеше да си спомни какво.

Това беше първата му мисъл в края на 1946 година, когато той почувствува притока на енергия отвън. Айлах почувствува, че животът се връща към него. Потокът отвън нарасна и после намаля. Той беше ненормално, безкрайно слаб. Кората на планетата трептеше от намаляващата, но все още достъпна енергия, която се намираше в нея. Това беше свят не напълно изстинал от слънчевото си състояние. Съвсем бавно Айлах осъзна катастрофалното състояние на окръжаващата го среда. В началото той бе още твърде слаб, за да се интересува от обкръжението си.

Сега Айлах успя да си наложи по-голям интерес към него. Той огледа с локационната си система странния свят, който се простираше наоколо. Лежеше на ниско плато в близост до върха на планина. Нямаше го святкането и налягането на атомния огън, нямаше и мехури на кипящи скали, нито енергиен вихър, насочен нагоре и предизвикан от мощна вътрешна експлозия.

Той не разглеждате заобикалящата го действителност като остров, заобиколен от почти безкраен океан. Той виждаше земята под водата така добре, както и над нея. Неговото зрение, основано на ултра-ултракъси вълни, не му позволяваше да съзре водата. Спомни си, че се намира на стара и умираща планета, на която животът отдавна е унищожен. Сам и умиращ на забравена планета, умиращ, освен в случай, че успееше да намери енергиен източник, който да го съживи.

В резултат на прости логически разсъждения той се насочи надолу по планината в посоката, в която се намираше източникът на атомна енергия. Изведнъж се озова под него, след което му се наложи да се издигне в обратна посока. Вече тръгнал нагоре, той се отправи към най-близкия връх с намерение да види какво има от другата му страна.

В момента, когато излезе от невидимите и неосезаеми води на лагуната, две диаметрално противоположни явления оказаха своето влияние върху него. Той загуби контакт с породения от водата поток на атомната енергия и едновременно с това водата престана да забавя неутронно-деутронната активност на тялото му. Жизнените му функции силно се активизираха. Състоянието на бавно замръзване изчезна. Неговата грамада се превърна в самоподдържащ се реактор, годен да се бори за обезпечаване на нормален радиоактивен приток на енергия за елементите, които го съставяха. И все пак активността му беше на ниво, невероятно ниско под нормалното. Отново Айлах помисли: „Имаше нещо, което смятах да направя!“

Мощният електронен поток, възникнал в клетките му и породен от усилието да си спомни, постепенно намаля без да намери отговор в паметта. Но частичното засилване на жизнената му енергия донесе със себе си по-пълно и по-точно осъзнаване на ситуацията, в която беше попаднал. Вълните на локационната му система постепенно обходиха Луната, Марс и всички останали планети на Слънчевата система, а отраженията им бяха изследвани с нарастващо безпокойство, защото това също бяха мъртви тела.

Той беше попаднал в една мъртва система, хванат в капана й, и преди да настъпи окончателното изтощаване на материалната му структура, беше влязъл още веднъж в контакт с безплодната маса на планетата, върху която бе захвърлен. Сега осъзна, че е бил мъртъв. Как точно беше станало това, той не можеше да си спомни освен факта че съвсем ненадейно и експлозивно една особена субстанция го бе обградила, заровила и изключила жизнените му процеси. Той вероятно би бил в състояние с помощта на атомно-химични процеси да трансформира заобикалящата го материя в безобидна форма, която да не му действува. Но преди да бъде в състояние да го направи, той вече беше мъртъв.

Сега той отново беше жив, но в такава слаба и неуловима форма, че не можеше да направи нищо освен да чака края. И той чакаше.

През 1950 година видя разрушителя да плува към него в небето. Много преди онзи да намали скоростта си и да спре под него Айлах разбра, че тази жизнена форма не бе от неговия тип. Тя произвеждаше тъпа вътрешна топлина и през външните й стени той можеше да види слабичкия блясък на огньовете.

През целия този първи ден Айлах чакаше създанието да покаже признаци на живот. Никаква вълна, признак на каквито и да било жизнени функции обаче не идваше до него. И все пак то плуваше над платото — едно невъзможно явление, излизащо извън неговия жизнен опит. За Айлах, който нямаше осезателни органи, за да усети водата, който дори не можеше да си представи въздуха и чиито вълни минаваха без затруднение през хората, оставаше само един възможен извод — тук съществуваше чужда форма на живот, приспособила се към мъртвия свят, който го заобикаляше.

Постепенно Айлах се развълнува. Това нещо можеше да се движи свободно над повърхността на планетата. То щеше да знае дали някъде е останал някакъв източник на атомна енергия. Проблемът беше да се влезе във връзка с него. Слънцето беше вече високо над меридиана на следващия ден, когато Айлах насочи първия си въпрос към разрушителя. Той се беше прицелил точно в мъждукащите огньове на двигателя, където, както смяташе, би следвало да бъде разположен разумът на чуждото същество.

Тридесет и четиримата души, които починаха във и около помещението на двигателя, бяха погребани на брега. Оцелелите им другари и колеги смятаха да изчакат там, докато изоставеният „Коулсън“ престане да бъде радиоактивен. На седмия ден, когато транспортните самолети вече разтоварваха научна апаратура и персонал, трима от пострадалия кораб се почувствуваха зле и изследването на кръвта им показа фатално намаление на броя на червените кръвни телца. Макар че все още нямаше никакви заповеди, Мейнард вдигна тревога да отплава под наблюдение към Хавай.

Той разреши на офицерите да направят своя избор, но посъветва втория инженер, началника на артилерията, и още някои от офицерите, които бяха помагали при изваждането на загиналите на палубата, да не си изпробват шанса, а да се измъкнат още с първите самолети. Макар че на всички бе заповядано да заминат, някои от членовете на екипажа помолиха да останат. И след внимателна проверка от Герсън тези, които успяха да докажат, че не са били в близост до поразената област, получиха разрешение да останат.

Самият Мейнард би предпочел да види Герсън между заминаващите, но в това отношение бе разочарован. От офицерите, които бяха на разрушителя по време на катастрофата, лейтенантите Герсън, Лоусън и Хюри, последните двама бяха артилеристи, а също и младши лейтенантите Макпелти, Робърте и Менчиоф останаха на брега.

От останалия персонал само главният стюард Дженкинс и боцманът Юъл имаха разрешение да не заминават.

Така образуваната групичка от флотата беше игнорирана и само на няколко пъти им бяха отправени молби да преместят палатките си встрани от пътя. Накрая, когато стана ясно, че ще бъдат избутани още веднъж, Мейнард с досада заповяда да пренесат брезента на едно място на брега, където палмите обграждаха малка полянка.

Първоначално Мейнард беше озадачен, а след това и озлобен, защото с течение на седмиците не постъпваха никакви заповеди във връзка с неговата групичка. В един от бюлетините, които учените бяха започнали да издават, той прочете бележка, засягаща „вътрешни“ проблеми. Тази бележка за първи път събуди неговото подозрение. Съгласно автора й съществувало известно „търкане“ между висшите флотски офицери и цивилните членове на Комисията за атомна енергия относно контрола над изследванията. В резултат на флотата било наредено да стои настрана.

Мейнард прочете бележката със смесени чувства и с проясняващото се убеждение, че именно той беше флотският представител тук на острова. Резултатът на всичко това бе, че той си представи вълнуващата картина на издигането си до адмиралския чин, разбира се, само при положение, че се справеше със ситуацията. Какво точно ще рече „да се справи със ситуацията“, освен да я контролира със зорко око, той не можа да реши. Това беше една особено изтънчена форма на самоизмъчване.

Той не можеше да спи. Прекарваше дните си, бродейки безпрепятствено, дотолкова, доколкото това бе възможно, из разрастващия се лагер от учени и техните помощници. Нощем наблюдаваше от едно от няколкото потайни места, които беше набелязал, силно осветения плаж.

Това беше възхитителен оазис от светлина в тъмната всеобхватност на тихоокеанската нощ. По протежение на цяла миля сноп до сноп светлини от прожекторите се простираха върху шепнещите води. Те се концентрираха върху дългите, дебели, извиващи се бетонни стени, издигащи се леко във въздуха още от покрайнините на хълма. Това бяха защитни стени, които заобикаляха скалата отвсякъде, за да я изолират от контакт с всичко, което се намираше извън тях. Но винаги в полунощ булдозерите спираха ръмженето си, бетонобъркачките изсипваха последния си товар и по пътя, който обикаляше крайбрежието на това място, настъпваше спокойствие. Вече доста обърканата организация потъваше в неспокоен сън. Мейнард обикновено чакаше с мъченическото търпение на човек, който върши повече, отколкото дългът му изисква. Но към един часа и той се отправяше към леглото.

Все пак тайният му навик даде неочаквани плодове. Той бе единственият човек, видял с очите си скалата, когато тя се изкачи на върха на хълма.

Това беше изумително зрелище. Вече наближаваше един без петнадесет, когато Мейнард изведнъж чу звук. Приличаше на камион, който изсипва чакъл. За момент той бе загрижен само да не открият мястото, където се бе скрил. В следващия момент той видя скалата, която се издигаше в светлината на прожекторите.

Следващият звук бе от бетонните стени, които се трошаха, без да са в състояние да окажат какво то и да било съпротивление на това движение. Петдесет, шестдесет, деветдесет фута от чудовищната скала с лекота си пробиваха път нагоре по хълма и тежко се отпуснаха на земята.

Цели два месеца Айлах наблюдаваше корабите, които влизаха през канала. Интересуваше го защо избираха винаги този маршрут. И се чудеше дали съществува някакво ограничение, което ги задържа винаги на едно и също ниво. А най-интересното бе, че във всеки отделен случай чужденците се плъзваха около острова и изчезваха зад високия нос, който даваше началото на източното крайбрежие. Във всеки от случаите, след като изчезнеха за няколко дни, те отново се появявала, минаваха през канала и изчезваха в небето.

През тези месеци Айлах установи наличието и на по-малки, но много по-бързи крилати кораби, които се стрелваха от голяма височина и изчезваха зад билото на хълма на изток. Винаги на изток. Неговото любопитство се изостри до крайност, но той все още се колебаеше дали си струва да изразходва енергия. Една нощ при вида на светлата мъгла, която осветяваше небето на изток, той взе окончателно решение. Айлах засили активността върху долната си повърхност, което му позволи да се движи и да изкачи последните седемдесетина фута до върха на хълма. Той веднага съжали за това.

На малко разстояние от брега се виждаше един кораб. Светлата мъгла по склона като че ли нямаше източник. Докато наблюдаваше, забеляза мравуняк от камиони и булдозери, които сновяха хаотично насам-натам, като някои от тях се приближаваха твърде близо до него. Той изпрати няколко запитващи мисли-вълни, тъй като не беше в състояние да разбере какво искаха и какво правеха, но не получи отговор. Накрая изостави опитите си като безнадеждни.

На следната сутрин скалата все още почиваше на върха на хълма, разположена така, че и двете страни на острова бяха заплашени от хаотичните й лъчеобразни енергетични избухвания. Впечатленията на Мейнард от видяното бяха систематизирани от главния стюард Дженкинс в първия доклад за произшествието — седем шофьори и двама булдозеристи бяха мъртви, десетина души имаха тежки обгаряния, а двумесечният труд беше напълно унищожен.

Изглежда, че учените бяха провели някакво съвещание, защото рано следобед камионите и булдозерите, натоварени с оборудване, започнаха да се източват край лагера на флотата. Морякът, който бе изпратен да ги проследи, докладва, че те се бяха установили на брега в най-ниската част на острова.

Малко преди да се стъмни се случи едно знаменателно събитие. Директорът на Проекта заедно с четирима от неговите помощници се приближи до осветената площ и поиска да говори с Мейнард. Хората от групата се усмихваха и бяха приятелски настроени. Мейнард им представи Герсън, който за нещастие (за нещастие на Мейнард, разбира се) в момента беше в лагера. След това делегацията премина към същността на въпроса.

— Както добре ви е известно — каза директорът, — „Коулсън“ е само частично радиоактивен. Оръдейната кула в задната част не е повредена и ние искаме да обединим усилията си, като ви предлагаме да бомбардирате скалата до пълното й разчупване на малки парчета.

Измина известно време, докато Мейнард дойде на себе си от изненада, но след това той вече знаеше какво трябва да отговори. В продължение на няколко дни Мейнард успя да се убеди, че учените вярваха в безвредността на скалата, след като тя бъде натрошена на части. На третия ден той отхвърли тяхната молба, след което упорито продължи да отстоява решението си. Едва на третия ден измисли начин да се обоснове.

— Вашите предпазни мерки, господа — каза той — не са достатъчни. Аз не мисля, че преместването на лагера на сегашното му място е достатъчно безопасно в случай, че скалата се взриви. Но, разбира се, ако получа заповед от командуването на флотата да постъпя както желаете…

Той не довърши и без това ясната си мисъл, тъй като разбра по разочарованите им лица, че е имало твърде оживен обмен на радиограми с техния щаб. На четвъртия ден пристигна вестник, издавам в Куайалейн, в който се цитираше изказването на висш флотски офицер от Вашингтон, който смяташе, че „всички подобни решения трябва да бъдат оставени на флотския командир на острова“. Известяваше се също, че ако се отправи подходящо адресирана молба, флотата ще може да изпрати атомен експерт на мястото.

За Мейнард вече беше ясно, че той контролира ситуацията точно по начина, който неговите началници смятаха за най-уместен. Единствената неприятност беше, че в момента, в който той приключи с четенето на съобщението, тишината бе раздрана от познатия гръм на петинчовите оръдия на разрушителя, чийто звук бе най-остър измежду всички оръдейни изстрели.

Неуверено Мейнард се изправи на крака. Той се насочи към най-близката височина. Преди да стигне до нея, втори раздиращ ушите трясък се разнесе от другата страна на лагуната и още веднъж оглушителна експлозия разтърси въздуха по посока на скалата. Мейнард се добра до височинната и през бинокъла си видя около дузина мъже, сновящи по палубата на кърмата около задната оръдейна кула. Той изпита отново мрачна ярост срещу директора на лагера. Мейнард реши, че всички, които в момента се намираха на разрушителя, трябва да бъдат арестувани за преднамерено и опасно нарушение на заповед.

Съвсем за кратко през съзнанието му мина мисълта, че това е един печален момент, в който междуведомствените дрязги предизвикват подобно открито противопоставяне на въоръжените сили и че всичко това не е нищо повече освен обикновена борба за власт. Но тази мисъл избледня така бързо, както беше дошла.

Той изчака да чуе и третия залп, а след това забърза надолу по склона към неговия лагер. Бързите му команди изпратиха осем от хората му към брега на острова, където те трябваше да заловят лодките, опитващи се да приближат брега. С останалата част от хората Мейнард се отправи към най-близката лодка, която принадлежеше на неговата група. Той трябваше да измине доста дълъг път, заобикаляйки острова, а освен това изглежда, че съществуваше и радиовръзка между кораба и лагера на учените, защото в момента, когато той доближи вече очевидно напуснатия „Коулсън“, една моторна лодка заобикаляше отдалечената част на острова.

Той се поколеба. Струваше ли си да организира преследване? Внимателното изучаване на скалата показа, че тя не бе пострадала. Неуспехът го зарадва, но и го нагара да се замисли. Неговите началници едва ли щяха да се затруднят при установяването на факта, че той не бе взел необходимите предпазни мерки против качването на борда на разрушителя.

Той все още обмисляше тези проблеми, когато Айлах се спусна от хълма направо към разрушителя.

В началото Айлах забеляза светло облаче от оръдията на разрушителя. Миг по-късно той осъзна, че към него лети някакъв предмет. Във вече много отдавна отминалите времена той беше разработил защита срещу подобни атаки. Ето защо сега вече съвсем автоматично той се напрегна, за да посрещне удара. За негова изненада обектът вместо просто да го удари, експлодира. Притокът на енергия беше огромен.

Защитната му обвивка затрещя. Сътресението замъгли и внесе изкривявания в информационния поток между всички електронни елементи на огромната му маса.

В същия момент автоматичните стабилизатори изпратиха балансиращи импулси. Горещата частично твърда, частично течна материя, която запълваше огромната част от тялото му, повиши температурата си и намали вискозитета си. Нанесените му поражения бяха поети от флуида, който бързо се втвърди под действието на огромното налягане. Отново в съзнание Айлах се опита да анализира това, което се беше случило. Може би опит за комуникация?

Тази възможност го развълнува. Вместо да запълни пукнатината във външната си стена, той втвърди флуида непосредствено зад нея като с това преустанови изтичането на енергия. Той чакаше. И ето, отново летящ обект и мощен взрив в момента на удара с него.

След една дузина подобни удари той престана да се съмнява. Ако това бяха съобщения, Айлах не можеше да ги приеме или да ги разбере. Той неуверено организира необходимите химични реакции, които запечатваха защитната му обвивка. Но нараняващите го предмети разстройваха защитата му по-бързо, отколкото той можеше да запечатва пукнатините.

И отново той не допусна, че случилото се представлява атака. През цялото му предишно съществуване той не беше атакуван по такъв начин. Точно какви методи бяха използувани срещу него, Айлах не можеше да си спомни. Но със сигурност нищо толкова чисто молекулярно.

Убеждението, че това беше атака, дойде след доста време и той отново не почувствува раздразнение. Защитният рефлекс в него беше логически, а не емоционален. Той изследва разрушителя и реши, че целта му трябва да бъде да го измести. Също така щеше да бъде необходимо да не допуска близо до себе си всяко подобно същество, което би се опитало да се приближи. Всички тези сновящи напред-назад обекти, които той беше видял, когато се изкачи на билото на хълма, трябваше да бъдат отстранени.

Той се задвижи надолу по хълма.

Съществото, което плуваше над платото, беше престанало да изпуска огън. Докато Айлах се приближаваше, той успя да установи, че единственият признак на живот се състоеше в един малък предмет, който се движеше край разрушителя.

Настъпи момент, в който Айлах навлезе във водата. Това беше шок. Той почти беше забравил, че съществуваше ниво, под което жизнените му сили рязко отслабваха.

Той се поколеба. След това бавно се потопи напълно в потискащата го среда със съзнанието, че нивото на жизнената му активност сега бе достатъчно, за да може да се противопостави на този негативен процес.

Разрушителят отново започна да го обстрелва. Снарядите, идващи от крайно малко разстояние, правеха големи дупки в деветдесетфутовата стена, с която Айлах приближаваше врага. В момента, в който скалата докосна разрушителя, обстрелването престана (Мейнард и хората му, които защищаваха „Коулсън“ до последния възможен момент, се хвърлиха през другата стена в лодката и се отдалечиха с максималната възможна скорост).

Айлах натисна. Болката, която чувствуваше от тези титанични удари, можеше да се сравни с болката, която всички живи същества изпитват при частично разпадане. Неговото тяло трудолюбиво се възстановяваше. И сега вече с ярост, болка и омраза той натисна. За няколко минути той избута без никаква съпротива съществото в скалите, които се издигаха, за да образуват ръба на платото. Зад тях се намираше рязко спускащ се склон на планината.

Случи се нещо неочаквано. След като попадна между скалите, съществото започна да трепти и да се тресе, като че ли обхванато от някаква вътрешна разрушителна сила. То се наклони на едната си страна и легна там като че ли ранено, треперещо и разчупващо се.

Това беше удивителна гледка. Айлах се измъкна от водата, изкачи се отново на планината и се гмурна в морето от другата страна, където един товарен кораб се отправяше току-що на път. Той зави покрай носа и успешно се промъкна през канала навън, извисявайки се високо между склоновете на долината, която образуваше канала. Корабът бавно се придвижи няколко мили, след това забави ход и спря.

Айлах би искал да го отпъди още по-далече, но бе ограничен от възможността да се движи само над земя. И така в момента, в който корабът спря, той се обърна към мястото, където малките предмети се суетяха в безпорядък. Той не забеляза хората, които наскачаха в плитчините край брега и от тази относително безопасна позиция наблюдаваха разрушаването на тяхното оборудване. Айлах остави след себе си купчина горящи и разрушени транспортни средства. Шофьорите, които се опитаха да изведат машините от опасната зона, се превърнаха в петна от кръв и месо във и върху метала на колите.

Настана невероятна паника. Айлах се движеше със скорост от около осем мили в час. Триста и седемнадесет мъже бяха унищожени един по един от чудовището, което дори не знаеше, че те съществуват. Но всеки вероятно се е почувствувал лично преследван.

След всичко това Айлах се изкачи отново на най-близкия връх и изследва небето, стараейки се да открие други нашественици. Беше останал само корабът — една неясна заплаха на няколко мили оттук.

Островът постепенно потъна в тъмнина. Мейнард се придвижи внимателно през тревата, осветявайки с фенерче пътя точно пред краката си. През всеки няколко метра той питаше: „Има ли някой наблизо?“ Това продължи няколко часа. През целия ден те бяха търсили оживели, като всеки беше пренасян на борда на лодката, която направи няколко курса до очакващия в далечината кораб.

По радиото бяха получени нови заповеди. Експедицията (по-точно останките от нея) разполагаше с 48 часа, за да напусне окончателно острова. След това щеше да бъде проведена бомбардировка от управляем самолет.

Мейнард си представи как се разхожда по този обитаван от чудовището и погълнат от нощта остров. Трепетното вълнение, което го бе обхванало, му причиняваше неописуемо удоволствие. Почувствува, че пребледнява от ужас. Чувствуваше се както по времето, когато корабът му участвуваше в бомбардировката на един японски плаж. Тогава той беше мрачен до момента, в който си представи, че би могъл да се намира на брега. И ето, сега той започна да се самоизмъчва с мисълта, че все пак е възможно да остане тук на брега, след като корабът окончателно се оттегли.

Стонът, който се разнесе наблизо в тъмнината, прекъсна мислите му. На мъждукащата светлина на фенерчето Мейнард видя едно смътно познато лице. Герсън се приближи и подаде морфин, а Мейнард се наведе към ранения и се вгледа по-внимателно.

Това беше един от световноизвестните учени, пристигнал тук с експедицията. Веднага след катастрофата бяха получени куп радиограми със запитвания за него. Никой от учените по света не се беше присъединил към плана на военните за бомбардировка на острова, преди той да беше изказал своето одобрение.

— Сър — започна Мейнард, — какво мислите за…

Той спря. За момент беше забравил, че командуването на флотата беше вече разпоредило атомна бомбардировка след като бе получило разпореждане от правителството да постъпи по тоя начин, ако вижда някаква полза.

Ученият се размърда.

— Мейнард — изхриптя той, — има нещо много странно относно това същество. Не позволявай те да…

Очите му блеснаха от силната болка. Гласът му заглъхна.

Сега беше моментът да се зададат важните въпроси. Големият учен скоро щеше да потъне в дълбок наркотичен сън, който щеше да се поддържа, докато станеше възможна намесата на квалифицирани лекари. Само след момент вече щеше да бъде много късно.

Този момент отмина.

Лейтенант Герсън се изправи.

— Да, най-сетне му подействува — той се обърна към моряците с носилката: — Двама от вас да го занесат до лодката. Внимателно. Дадено му е приспивателно.

Мейнард последва носилката без да каже нито дума. Той имаше чувството, че е бил спасен от необходимостта да вземе някакво решение, без да допуска, че го е взел.

Нощта изтичаше.

В зората имаше нещо сиво. Малко след като слънцето се вдигна, върху острова връхлетя тропически порой, който отмина на изток. Небето се избистри до изумителна синева, а всичко наоколо, включително и морето, изведнъж се успокои.

Далече в синьото небе, хвърляйки бързо движеща се сянка, летеше управляем по радиото самолет. Дълго преди да попадне в полезрението му, Айлах усети неговия товар. Той трепна. Очаквайки, за момент помисли, че това е същество от неговия вид.

Когато самолетът се приближи, той внимателно насочи към него телевълните си. Няколкото самолета, към които по-рано ги бе насочвал, се завъртаха по странен начин в небето и се сгромолясваха на земята, лишени от управление. Но този не се отклоняваше от курса си. Когато той бе почти над него, от самолета падна голям предмет, който със завъртане описа парабола, завършваща точно в Айлах.

Взривният механизъм бе настроен за височина сто фута над целта.

Закъснението бе определено точно, а експлозията — невъобразима.

Малко след като премина ефектът на замъгляване на съзнанието от притока на такова огромно количество енергия, сега вече напълно жизненият Айлах помисли: „Но, разбира се, точно това трябваше да си спомня. Това е, което трябва да направя!“

Той беше изненадан, че досега не е бил в състояние да си спомни…

Преди много милиони години, по време на междузвездна война, която може би все още продължаваше, Айлах бе изпратен тук. При изключително трудни обстоятелства той бе спуснат на планетата и веднага бе блокиран от неутрализаторите на врага. Но сега вече беше напълно готов да изпълни задачата.

Той включи програмата за анализ на звездата и всички планети в нейния обсег. След това задействува заложения в него процес на разтваряне на всички прегради в тялото му. Накрая концентрира всичките си ресурси за финалния взрив, чиято цел бе да събере в една точка необходимите елементи в точно изчисления момент…

* * *

… Експлозията, която измести планетата от орбитата й, беше регистрирана от всички сеизмографи. Но трябваше да мине известно време, преди астрономите да бъдат в състояние да открият, че планетата пада на Слънцето. И нито един човек нямаше да доживее момента, в който Слънцето се превърна в Нова звезда, която погълна в себе си цялата планетна система, преди да се върне отново в предишното си състояние на слабо мъждукане.

Дори ако Айлах знаеше, че това вече не е онази война, която бушуваше преди десет хиляди века, той нямаше да има друг избор и щеше да постъпи пак по същия начин.

Роботите — атомни бомби, не разсъждават!