Фридьош Каринти
Рожба на века си

Днес отново направих малка разходка с машината на времето. Но тоя път реших да надникна в миналото. Точно на обед включих двигателя и се понесох в глъбините на времето със скорост шест месеца в секунда. След четвърт час бях вече на мястото.

Датометърът показваше 8 февруари 1487 г.

Машината се приземи на крайдунавския хълм, от който бях тръгнал.

Огледах се. Наблизо дърводелци издигаха мост под надзора на войници в железни ризници. Отвъд Дунава, в Буда, проблясваха броните и дългите копия на воини, които се движеха в походна колона към крепостта.

Изскочих от машината и се приближих до стража на моста.

— Кажете ми, моля, що за армия е тая? — вежливо попитах аз.

— Отрий си очите — отвърна тържествено той. — Тая войска е от Вишехрад, под водителството на славния Матияш.

Но, естествено, нали сега тук управлява крал Матияш. Но защо е напуснал своя Вишехрад? Трябва нещо да се готви.

— А защо се е събрала такава армия? — продължих да любопитствувам аз.

— Отиваме на поход срещу турците — отвърна воинът.

Охо, значи война! Става интересно. В мозъка ми мигновено преминаха куп блестящи идеи: струва си да се възползувам поне мъничко от целия кош знания, които нося от XX век, за да вляза в историята като велик човек, да стана геният на оная далечна епоха. Известно е, че крал Матияш никак че е бил глупав. Той безсъмнено ще извлече полза от тези открития и изобретения, които аз, човекът на XX век, щедро ще споделя с него. Какво е за него Виена? Въоръжен с моите знания, той ще съумее да завладее Париж и Лондон, да завоюва целия свят и да прослави отечеството ни навеки, като го превърне в най-великата държава на земното кълбо. Нещо повече, курсът по история в университетите ще трябва да се прекрои. Ей че бъркотия ще настане!

Не искам да измарям читателите с излишни подробности. Ще бъда кратък: след само два часа благодарение на енергичните мерки, които предприех, получих аудиенция от монарха.

Негово величество правеше впечатление на симпатичен, разумен и светски човек. Казват, че имал орлов нос. Нищо подобно — нос като нос, съвсем обикновен.

Той се обърна към мен на латински. За съжаление аз завърших гимназията, дето е на улица „Марко“, и затова го помолих да говори на унгарски. Той благоволи да даде милостивото си съгласие и аз накратко му изложих, че като узнах за военните му намерения, измолих аудиенцията, за да обадя на негово кралско величество за някои забележителни изобретения, с помощта на които той ще може само за няколко дни да разбие на пух и прах турските орди. Помолих само да предостави на мое разпореждане известно количество материали и някоя и друга стотица работна ръка, след което се наемам да изработя такива неща, за които той не смее и да мечтае.

Негово величество изслуша моята пламенна и буйна реч, а после ме отведе в някаква работилница, където ми дадоха и работници. Монархът пожела лично да наблюдава усилията ми и заповяда да поставят трона му в центъра на помещението.

— Първата работа — започнах аз — е да конструираме такова оръжие, което може да даде шестдесет изстрела в минута. С негова помощ ще покосите вражите редици като трева по полето. Това изобретение се нарича оръжие-автомат.

Майсторите ме слушаха със затаен дъх и чакаха разпореждания.

— И тъй — рекох аз, — преди всичко да приготвим това… как беше… (Ай, ай, ай… как ли се правят автомати?)

— Значи — дълбоко въздъхнах аз — ще вземем това де… как се казваше…

Не, дявол да го вземе, излиза, че не зная как се правят автомати. Помня само, че трябва да се въртят. Веднъж във вестника в рубриката „Какво ли не“ четох как ги правят, но то беше много оскъдно описание без обща схема и без чертежи.

Почувствувах как кръвта ми се изкачва по страните.

— Най-общо казано — прекъснах аз самия себе си, — автоматът не е най-важното. Нека по-добре направим самолет, с който ще можете да летите над противниковата войска и да хвърляте бомби. Само за един час ще разпръснем всички турци.

Слушаха ме, без да дишат. Аз се стараех да говоря конкретно.

— Самолет се прави така: вземат се две големи парчета брезент, сгъват се на верев ето така, както ви показвам, после към тях се завинтва пропелерът, който задвижва двигателя…

— Почакай, друже мой — благосклонно ме прекъсна негово величество кралят, — какво наричаш ти двигател?

— Двигателят е дреболия — необмислено изтърсих аз, — с една дума…

В края на краищата какво се е заял с мене? Че защо трябва да знам как се прави двигател? Та да не съм инженер или механик? Аз съм просто журналист.

Но как сега да се измъкна? Работата е доста сериозна, на тия люде трябва да им покажа нещо конкретно… Ето оня мъжага със зло червено лице (навярно някакъв пълководец!) защо ме гледа толкова подозрително? Стой! Спасен съм! Ще им покажа как се прави телеграф и те ще ахнат от изумление!

— Преди да се заемем със самолета — бързо промених аз темата, — предлагам да изработим съоръжение, с чиято помощ ще могат да се водят преговори на стотици километри разстояние… Нашите челни отряди ще могат да ви съобщават за всяко придвижване на вражите войски. Разбирате, нали?

— Разбираме! Направи каквото и да е, дявол да те вземе — изрева червеноликият пълководец. Явно не е особено разположен към мен.

— Да, разбира се — отвърнах аз и кой знае защо гласът ми затрепера. — Единственото, което ми трябва, както сами разбирате, е един електрически акумулатор…

— Сами разбираме ли… Карай! — изкрещя червеноликият.

Не, той решително е несимпатичен. Първо, какво основание има да ми приказва на „ти“? Впрочем главното сега е да направя акумулатор… Само да знаех от какво се състои. Дявол взел го, в училище го учихме, но аз, спомням си, точно в тоя ден не си бях научил урока… а пък ме вдигнаха на дъската. Уф!

Няколко пъти отворих уста и я затворих. Какво унижение! Червеноликият погледна към краля. Негово величество погледна червеноликия.

— Струва ми се, господарю — заговори придворният, — че тоя празнодумец за нищо не е годен и просто се гаври с твое величество.

Кралят се изчерви, стана от трона и без да промълви дума, се отдалечи.

Червеноликият кимна на стражите.

— Обесете го! — заповяда той.

След две минути се убедих, че по времето на крал Матияш умеели да бесят не по-зле, отколкото в наше време. Успокоява ме едно: в края на XIX век все пак ще се появя на бял свят и благодарното отечество ще ми се отплати за това, че в 1487 година не съм помогнал на крал Матияш в борбата срещу турците, защото сега имаме с тях прекрасни дипломатически отношения.