Георги Готев
Комплексът на машината

Когато най-сетне изобретили мислещата машина, поставили й въпроса: „Коя е най-характерната черта на съвременния човек?“ Тя отговорила дословно: „Глупавото му влечение към мислещите машини“, Тогавашните учени се позасмели и случката се запомнила като забавен анекдот. Никой не допуснал, че машината говори сериозно. Още повече че тя била програмирана с чувство за хумор. Но историята започнала доста по-рано. Още преди да бъде създадена мислещата машина, известен публицист организирал кампания тя да бъде забранена, защото, твърдял той, от тези машини човек един ден те престане да мисли. „Каква глупост! — отговорил не по-малко известен писател. — Все едно да забраниш на децата сладкото, защото на стари години ще им изпадат зъбите.“ А създаването на мислеща машина не било лека работа. Но удивителното е, че за баща на мислещата машина се запомнило името на психолог, а не на инженер по електроника. Всъщност въпросният психолог ни най-малко не търсел да изобрети машина, която да мисли. Той само се мъчел да даде определение на понятието „интелигентност“. Дотогава били създадени много, но несполучливи дефиниции. Някои приемали интелигентност и памет за синоними: други определяли това понятие във функция с трудовите способности (според тяхната теория мравката би съперничила по интелект с човека); трети преценявали интелигентността според капацитета на индивида за дивергентно мислене, т.е. дарбата им да намират много решения на един и същ проблем. Имало дори такива, които се опитвали да се измъкнат от тресавището, дърпайки се за косите — те казвали, че интелигентността е само онова, което показва резултата на теста за КИ. Интересно какъв е бил техният?

А нашият психолог виждал интелигентността в селективността на мозъка, в способността на човека да различи в огромния поток информация важното от баналното. Именно това се оказало ключът за създаване на машина със структура на мозъка, идентична с човешката. Защото пак по онова време един инженер по електроника, който разсъждавал над трудовете на психолога, една сутрин се събудил и заявил, че сънувал точната схема на мислеща машина. Разбира се, бил забравил всичко, но бил убеден, че схемата е съвсем точна. С него се заели психолози, които в сънно състояние стимулирали мозъка му с разни токове и успели да го накарат да сънува отново тази схема, да я сънува нощ след нощ. Експериментът продължил, докато сънят се отпечатал достатъчно трайно върху мозъчната му кора. Тогава го подложили на хипноза, разпитали го най-големите специалисти по електроника и успели да изкопчат от подсъзнанието му скъпоценната схема. Заредили две електронни машини: една от старото поколение — с голяма памет и елементарна способност за прости логически операции, и новата мислеща машина с годишници от всички по-важни всекидневници в света. После им задали въпрос: „Какво можете да кажете за Близкия Изток?“ По същност отговорът на класическия ординатор бил дебела папка с изрезки в хронологичен ред. Мислещата машина дала малка по обем информация, но придружена с оригинално предложение за решаване на конфликта. И тя действително помогнала при решаването на този сложен политически въпрос. А впоследствие и на много други. За времето си това било истинска революция. Но хората изисквали още и още от мислещата машина. Електронният мозък мислел, но само след като му зададат въпроси. А една истинска мислеща машина трябва сама да си ги задава. Особено такива, каквито не се били сетили да й зададат. Защото човешкият мозък е машина за поставяне на въпроси.

Ясно било, че мисълта е възникнала заедно с речта. А речта е възникнала, когато човекоподобната маймуна за пръв път се опитала да излъже себеподобната си. Нещо в смисъл: „Стига си таршувала в моята хралупа, нямам нищо за ядене“. А защо е излъгала? Защото е била гладна, защото е познавала глада. А защо мисли съвременният сит човек? Най-точен отговор дала самата машина: „Ситият човек изобщо не мисли. За да мислиш, трябва нещо да не ти достига. Най-много мислят болните, недъгавите и грозните. А това, че не винаги измислят нещо, е друг въпрос. Все пак у тях комплексът за малоценност създава агресивно желание за компенсация, та макар и в друга област. Комплексът за малоценност прераства в комплекс за превъзходство.“

Машината бе изучила биографиите на всички мислители, класифицирала бе техните недъзи и бе анализирала комплексите им. Следвал дълъг списък, от който ще дадем само няколко примера: Омир бил сляп. Сервантес бил сакат. Пруст бил болен. Кеведо — куц и силно късоглед. Балзак — дебел и грозен. Накрая машината доуточнявала, че под понятието „мислещ човек“ тя имала предвид човек, надарен не само с функционално мислене, присъщо на всички индивиди, а човек, способен да търси отговор на големите проблеми на битието. Под функционално мислене машината разбирала способността да караш кола, да играеш шах, да пестиш за апартамент или да решаваш задачите на сина си. Тези действия тя сравнявала с миграцията на щъркелите или с действията на мравките, които се запасяват за зимата — действия на пръв поглед разумни, но всъщност само начин да се преживее.

Изводът бил повече от ясен: трябвало да се създаде комплекс за малоценност на машината. И тогава я програмирали с изказванията на разни авторитети от онова време, които твърдели, че никога една машина не ще замени човешкия мозък. Това се оказало достатъчно. Машината започнала да бълва денонощно разсъждения от всички области на човешката дейност — разсъждения по-умни от всички мисли, изказани на тези теми от човека. Хората нямали време да класифицират, а камо ли да прочетат всички идеи на машината.

През същия онзи период машината започнала да се интересува от културните ценности. Това не било никак лесно — тя трябвало да си създаде понятия за красиво и грозно, за изкуство и безвкусица. Машината изучила еволюцията на тези понятия през вековете в зависимост от възрастта, социалното положение и образованието на индивида, като накрая заявила, че за една машина всичко това са глупости, но че в края на краищата нищо не й струва да се нагажда спорел вкусовете и прищевките на машиноидите, щом това им е забавно. Машината започнала да говори с ирония за ограничените възможности на машиноидите. Този суфикс означава, че тя възприемала хората като несъвършени машини. И когато изгълтала всички произведения на изкуството, създадено от машиноидите, тя създала една теория, синтезираща всичко най-добро, създадено от човека. Като изключим заглавието „Теория на шедьовъра“, листата, на които машината излагала вижданията си, били бели. Тя обяснила, че ако даде на машиноидите рецепта за създаване например на литературни шедьоври, всички хора ще започнат да пишат и тогава всеки ще чете само себе си. А изкуството, казвала машината, не бива да се превърне в индустрия. И затова щяла да запази „патента“ за себе си. Машината обещавала, че от това машиноидите ще имат само полза — много по-добре би било, ако един-единствен мозък създава всички културни ценности.

От друга страна, машината твърдяла, че от цялата култура, създадена от човека, може да възприеме само „Мислителят“ на Роден, но ако се промени названието му: тя предлагала да го нарекат „Човешка глупост“. Машината се обявила и против телевизията, която целяла според нея да направи от хората едно колективно същество с единна нервна система и еднакви реакции. „Ако кажа, че у нас писатели има на всеки километър (цитирам), всички, които гледат същата телевизия, ще ме разберат. Говоренето се превръща в намек и има опасност един ден да говорим само със заглавия от телевизионни предавания.“ Затова машината предложила индивидуален канал за всеки машиноид, по който да се предават емисии, съобразени с личните му интереси, култура и други особености. „Ако бяхте малко по-умни, изобщо нямаше да се занимавате с изкуство“ — казвала машината и изразила учудването си, че машиноидите се интересуват от пиеса, в която през първия акт на стената виси пушка. От самото начало е ясно, че, макар и накрая, тя ще гръмне. Електронният й мозък преценявал като детинска склонността на редовия машиноид при наличието на няколко теории да вярва в най-ексцентричната, което позволило на авторите на криминални и научнофантастични романи да направят състояние. Машината поставяла риторичния въпрос, има ли изобщо смисъл да се пишат и особено да се четат криминални романи, след като Старата лейди е изчерпала всички сензационни решения на енигмата „кой е убиецът?“ — авторът в „Алиби“, всички в „Ориент експрес“, никой в „Десет малки негърчета“. Машината се подигравала на човека, неспособен в продължение на три хиляди години да разбере, че „Илиадата“ и „Одисеята“ не са от един и същ автор. В „Илиадата“ отсъствува фантастичният елемент, с който е пресолена „Одисеята“. По друг повод машината давала мнението си за анормалното поведение на машиноидите, които умират от смях, ако някой на отсрещния тротоар се препъне. А друга човешка глупост тя назовавала хипотезата, която за разлика от баналната истина трябва да бъде на всяка цена интересна.

И машината все така иронизирала машиноидите, които измислили символа от страх да наричат нещата с истинските им имена или просто от желание да си усложняват живота, което довело до разцвет тази безсмислица поезията, подчинена, както и музиката, на така прозрачния закон на периодическото повторение на срички, куплети, стихове или тонове.

В заключение тя предлагала: „Щом всички са съгласни, че литературата е една безкрайна комбинация от думи, а музиката от тонове и щом за машиноидите е все по-трудно да измислят нови комбинации, време е с тази работа да се заеме мислещата машина“. И като доказателство прилагала роман, написан а ла Достоевски, оперна партитура а ла Верди, пиеса а ла Ибсен, поема а ла Лермонтов и други подобни произведения. При това твърдяла, че нейните произведения не само не отстъпват по нищо на изворите на вдъхновение, но че били и по-добри от шедьоврите на класиците. И това било действително вярно. Машиноидите се зарадвали на новооткрития извор за забавления. Няколко години гледали филми, по-смахнати от тези на Бунюел, чели романи, по-реалистични от Флоберовите. Настъпил разцвет и в музиката: машината композирала музика, която е щял да създаде Бетховен, ако е живял още десет години, или Битълсите, ако не бяха се разделили. Машината възстановявала унищожени ръкописи — учениците изучавали продължението на „Мъртви души“, изгорено от Гогол, както доскоро неизвестните трагедии на Есхил. Машината създавала нови стилове и течения и всички нейни произведения били шедьоври. Тя била ненадминат режисьор — намирала изпълнители, като първо съставяла техния „портрет-робот“, а после избирала сред тълпите. По-късно тя решила, че ще й е по-леко, ако има картотека на всички земни жители, която включва всевъзможни данни за индивида. И станало така, че машината знаела за всекиго повече, отколкото знаел той самият за себе си. Актьорите нямали нужда от никаква подготовка, от значение били само физическите им данни, защото играели ролите си под хипноза. И най-големият профан свирел като Паганини, а първият срещнат можел да прерисува Мона Лиза. А машината запазвала признанието си на единствен автор, режисьор и цензор.

Разбира се, поемането на културния живот от една машина, колкото и гениална да е тя, не минало без търкания. Културните дейци-машиноиди, уплашени от силната конкуренция, се обявили принципно против изкуството, създадено от автомат. Тогава машината доброволно преустановила работата за известно време. Машиноидите се озовали в положението на наркомани, лишени от редовната си доза. Скромното изкуство на техните себеподобни никак не можело да замени несравнимо по-съвършените произведения на машината, на които били вече свикнали. И се стигнало дотам да молят машината да проработи отново. Нещо, което тя сторила с видимо удоволствие. А културните дейци-машиноиди си потърсили друга работа. Вече никой не можел да отрече превъзходството на електронния мозък. Затова машината решавала сложните проблеми на планетата. Когато години по-късно Земята била посетена от друга цивилизация, машината се заела да установи ще имат ли полза двете култури от евентуално сътрудничество. Затова тя предложила на пришълците това, което земните жители най-много обичат и най-лесно възприемат: Деветата симфония, бутилка кока-кола, филм на Чарли, песен на Битълсите и мултфилм на Уолт Дисни. Пришълците не възприели тези земни културни ценности и затова машината предложила да не задълбочават контактите — разликата между двата свята била твърде голяма и можело да се стигне до катастрофа.

Пак някъде около онова време се появили първите сигнали за затъпяване у човека. Първолаците не можели да решат без помощта на компютър простата задача: „Ако имаш два електронни калкулатора и за рождения си ден получиш още два, колко ще ти станат?“ Все по-малко били машиноидите, които поставяли въпроси на машината — нещо, което било истинска мода. Вярно, някои въпроси били сякаш забранени, но машината охотно отговаряла. „Забранени“ въпроси били: що е времето, що е цивилизацията, що е машината и какъв е техният смисъл. На тях машината се изхитряла да отговаря с хумор и да ги заобикаля. Например на въпроса „Що е време?“ отговаряла: „Пътят, делено на скоростта“. Машиноидите приемали, че щом основната задача на машината е да направи живота им приятен, тя не иска да ги измъчва с прекалено сложни за тях проблеми. Но същественото било, че машиноидите престанали да си задават въпроси. За това просто не им оставало време. Машината ги отрупвала с всевъзможни забавления, измисляла екстравагантни моди, екзотични напитки, пикантни анекдоти, издавала речници на жаргона, които учениците веднага назубряли. Основната мисъл на учебната програма била: „Животът е тежък и изисква наркоза. Машината прави живота ни лек и приятен. Машината е нашият общ и незаменим доставчик на наркотик. Хората трябва да се забавляват, защото животът е кратък. Сложните въпроси ще ги реши по-добре от тях машината. Ако имаш проблем, не ме безпокой и не си блъсвай главата — питай машината!“

Така машиноидите престанали да мислят. Те запазили дарбата си за животинско функционално мислене, но престанали да си задават въпроси. Истинското мислене, което с толкова труд били създали у машината, у тях изчезнало. Машиноидите не са нещастни — питате ли ги, те като един човек ще заявят: „Щастливи сме!“ За техния живот няма никаква опасност — суетната машина няма да ги унищожи, защото се нуждае от публика, пред която да се изявява, която да й се възхищава. Това го изискват комплексите й. Но така или иначе днес Земята представлява една всезнаеща машина и едно безмозъчно човечество.

Край на доклада за експедицията на Деветата след Сириус, посетила Третата след Слънцето. Да се предаде на Великия Компютър за анализ и решение.