Алън Нурс
През огнения ад

Влизайки вечерта в ресторанта „Червеният лъв“, Джеймз Берън не изпита особено удоволствие, като научи, че някой го е търсил. Никого не чакаше и не обичаше да си блъска главата над загадки, а и собствените неотложни задачи му стигаха за вечерта. Щом прекрачи прага, портиерът веднага му доложи:

— Извинявайте, мистър Берън. Един джентълмен пита тук за вас, не пожела да назове фамилията си. Каза, че вие сигурно не бихте имали нищо против да се видите с него. Ще се върне тук към осем часа.

И ето — Берън седеше, барабанейки с пръсти по масичката, и от нямане какво да прави разглеждаше посетителите.

Вдясно, до срещуположната стена, седяха група хора, които Берън слабо познаваше. Като че ли алпинисти, покорители на Андите — двама от тях във всеки случай бяха именно такива. Близо до вратата той забеляза стария Балмер — същия, който измина и нанесе на карта първия маршрут в недрата на венерианския кратер Вулкан. Берън отвърна с кимване на приветливата му усмивка и като се отпусна на облегалката на креслото, зачака нетърпеливо неканения гост, който отнемаше времето и вниманието му, без да е доказал, че ги заслужава.

Скоро на вратата се показа сух, посивял човек и като пресече цялата зала, се отправи към масичката на Берън. Той беше нисък, слабоват, с изпито и чудовищно уродливо лице. Трудно бе да се отгатне възрастта му: можеше да е на тридесет години, а можеше и на двеста… По бузите и по челото му, тъмнокафяви и грапави, личаха свежи, още ненапълно зараснали белези.

— Радвам се, че ме изчакахте — каза непознатият. — Чух, че се готвите да пресечете Осветената страна?

Берън изпитателно го погледна.

— Ах, гледате телевизия — студено подхвърли той. — Да, съобщението отговаря на истината. Ние се готвим да пресечем Осветената.

— В перихелий^[1]?

— Естествено. Кога друг път!

Посивелият плъзна безизразен поглед по лицето на Берън и бавно произнесе:

— Боя се, да пресечете Осветената няма да ви се удаде…

— Та кой сте вие, дявол да го вземе?!

— Фамилията ми е Клени — отговори непознатият.

След дълга пауза Берън попита:

— Клени? Питър Клени?!

— Същият.

Гневът на Берън мигом изчезна, очите му развълнувано заблестяха и той завика:

— По дяволите, старче, къде се криехте? Ние вече няколко месеца ви търсим!

— Знам. Надявах се, че ще престанете и изобщо ще се откажете от тази идея.

— Да престанем да ви търсим? — Берън се наведе през масата. — Приятелю, ние вече бяхме изгубили надежда, но, все едно, не престанахме да ви търсим. Както и да е, да пием. Та вие толкова много можете да ни разкажете…

Клени взе чашата — виждаше се как пръстите му треперят.

— Не мога да ви разкажа нищо, което да бихте желали да чуете.

— Слушайте, вие просто сте длъжен да го направите. Та вие сте единствения човек на Земята, който се е опитал да пресече Осветената страна и се е завърнал жив. Онова, което разказахте на пресата, е нищо. Необходими са ни подробности, разбирате ли? Къде отказа екипировката ви? В какво сбъркахте? Кое ви подведе? — Берън посочи с пръст лицето на Клени. — Ето например това какво е? Епителиома^[2]? Защо? Какво се случи със защитното стъкло? Със светофилтрите? Трябва всичко да знаем. Ако ни разкажете, ние ще съумеем да минем там, където на вас не се е удало…

— Искате да знаете защо не успяхме? — попита Клени.

— Да, разбира се! Длъжни сме да го знаем.

— Отговорът е прост. Не успяхме, защото това е невъзможно. Ние не успяхме и вие няма да успеете. Никой никога — нито сега, нито след стотици години — няма да успее да пресече Осветената страна и да остане жив.

— Глупости — каза Берън. — Ние ще успеем.

Клени сви рамене.

— Аз бях там. Знам какво говоря. Можете да стоварвате вината върху екипировката, хората — грешки допуснахме и в едното, и в другото, но най-важното: ние просто нямахме представа с какво се захващаме. Планетата, самата планета, а също така и Слънцето — ето кой не ни пусна да минем, ето кой ни победи. И вас ще победят, стига да се опитате.

— Тая няма да я бъде — решително каза Берън.

И тогава Клени промърмори:

— Е, добре, всичко ще ви разкажа.

* * *

Аз, откакто се помня, винаги съм се интересувал от Меркурий, особено от онова полукълбо, което е постоянно осветено от Слънцето. Бях горе-долу десетгодишен, когато Уайът и Карпентър предприеха последен опит — това беше, струва ми се, през 2082 година. С огромно нетърпение следях всяко известие за тях. Изчезването им преживях много тежко.

Едва сега разбирам, че това бяха просто двама идиоти: да се решиш на такова нещо без необходимата екипировка, на практика без да познаваш особеностите на повърхността, без да имаш даже и най-елементарна карта! Те, разбира се, не са могли да изминат и сто мили… Но всичко това тогава аз не знаех и за мен гибелта им беше истинска трагедия. По-късно силно ме заинтересува работата на Сандерсън и лабораторията му в Зоната на полумрака. По него време Осветената страна на Меркурий така здраво беше заседнала в главата ми, че нищо не можеше да я избие оттам.

Но мисълта за преминаване през Осветената изказах първи не аз, а Микута. Не сте ли чували за Том Микута? Не, по всяка вероятност. По произход той не беше японец, а поляк, но живееше в Щатите. Имаше звание майор от Междупланетната служба, дълги години работи в нея, после излезе в оставка, но със званието си все пак се гордееше.

По време на службата той не малко работи с Армстронг на Марс — ръководеше топографските снимки, картографските работи за тамошната колония. С него се запознах на Венера. Там прекарахме заедно пет години, изследвахме най-коварните места — по-лоши на никого, ако не смятаме Мато Гросо, не са се падали. После той направи опит да се добере до кратера Вулкан. Този опит помогна донякъде на Балмер няколко години по-късно.

Майорът винаги ми е допадал. Беше висок, спокоен, хладнокръвен човек. Умееше да вижда по-далеч от другите и в трудна минута не губеше присъствие на духа. В нашата работа се срещат твърде много типове, които са дръзки и с късмет, но са лишени от здрав разум. Майорът притежаваше всички тези качества. Беше от онези хора, които са в състояние да впрегнат тълпа необуздани диваци и да ги заставят да работят като добре смазан механизъм за прокарване, да речем, на хиляда мили шосе през венерианските джунгли. Обичах го и му вярвах.

Той дойде при мен в Ню Йорк и отначало за нищо сериозно не говорехме. Една вечер прекарахме тук, в „Червеният лъв“, в спомени за преживяното. Той ми разказа как се е опитал да се добере до Вулкан, как е отлетял на Меркурий, в Зоната на полумрака, за да се види със Сандерсън. Призна ми, че винаги е предпочитал горещината пред студа, а след това неочаквано ме попита с какво съм се занимавал в последно време и какви са плановете ми за бъдещето.

— Нищо особено — отговорих му аз. — А защо това ви интересува?

Той ме изгледа.

— Колко тежите, Питър?

— Сто и петдесет фунта — отговорих аз.

— Нима! Е, няма значение, нямате много излишни тлъстини. Как понасяте жегата?

— Би трябвало да знаете — отговорих му. — Венера не е хладилник.

— Не става дума за това, а за истинска жега.

Едва тогава започнах да схващам нещата.

— Имате предвид експедиция!

— Съвършено вярно. Гореща експедиция — той широко се усмихна. — И може би опасна.

— Къде?

— На Осветената страна на Меркурий.

Аз тихичко подсвирнах.

— В афелий^[3]?

Той решително поклати глава.

— Какъв смисъл има да се захващаш с преход през Осветената в афелий? Заради какво? Четири хиляди мили смъртоносна жега — и само заради това, някой нехранимайко да тръгне по следите ви, да използува всички ваши данни и да си присвои славата ви, след като мине по същия маршрут четиридесет и четири дни по-късно в перихелий? А, не, благодаря! Няма го майстора. — Той рязко се наклони към мен. — Реших да форсирам Осветената в перихелий и при това по повърхността. Този, който го направи, ще победи Меркурий. Досега никой не го е побеждавал. А аз искам, но за това са ми необходими помощници.

Хиляди пъти ми е минавала тази мисъл, но нито веднъж не съм поглеждал сериозно на нея. И никой след изчезването на Уайът и Карпентър не се осмели. Меркурий, както е известно, се завърта около оста си за същото време, за което прави една обиколка около Слънцето, и затова едното му полукълбо е постоянно осветено. В перихелий това е най-нажеженото място в цялата слънчева система, ако не се смята повърхността на самото Слънце.

Този маршрут е самият ад. Само неколцина са го изпитали, но никой от тях не се е върнал, за да разкаже. Да, разбира се, това беше преход през огнения ад и все пак вярвах, че някога ще се намерят хора, които да го извършат.

И ми се прииска да бъда един от тях.

Явно, като изходен пункт можеше да послужи само лабораторията в Зоната на полумрака, близо до северния полюс на Меркурий. Не беше кой знае какво, ракетна площадка, лабораторни помещения и жилище за хората на Сандерсън, дълбоко в кората на планетата; също така кула със слънчев телескоп, която Сандерсън беше построил преди десет години.

Естествено, лабораторията не беше кой знае колко заинтересована от завоюването на Осветената страна — нали Сандерсън се занимаваше само със Слънцето и Меркурий му беше нужен просто като най-близката до любимата му рожба твърдина, на която да разположи обсерваторията. Трябва да се признае, че извънредно сполучливо беше избрал мястото. Температурата на Осветената страна на Меркурий достига в перихелий плюс 410 градуса но Целзий; а на тъмната е почти винаги постоянна — минус 244 градуса. Нито едно съоръжение, обслужвано от хора, не може да оцелее при такива крайни температури. Но благодарение на известно колебание на оста на Меркурий между Осветената и Тъмната страна съществува Зона на полумрака, в която температурните условия са малко по-близки до търпимите.

Сандерсън беше построил лабораторията си в близост до полюса, където Зоната на полумрака достига шест мили широчина и температурните колебания не превишават 25–30 градуса. Такива скокове в температурата слънчевият телескоп понася напълно прилично и от осемдесетте и осем земни дни, съставящи една меркурианска година, Сандерсън може без затруднения да наблюдава Слънцето примерно в течение на седемдесет дни.

Когато отседнахме в лабораторията за окончателните приготовления, майорът разчиташе на помощта на Сандерсън, който знаеше доста неща за Меркурий и за Слънцето.

Сандерсън действително познаваше нещата. Той смяташе, че ние просто сме полудели, каза ни го откровено, но и ни помогна във всичко. Цяла седмица той инструктираше Джек Стоун, третия член на нашата експедиция, който беше долетял с екипировката и припасите няколко дни преди нас.

Бедният Джек — посрещна ни на ракетната площадка едва ли не с плач, в такива страшни краски му беше обрисувал Сандерсън Осветената страна.

Стоун беше още хлапак — може би нямаше и двадесет и пет, — но беше ходил с майора на Вулкан и успя да измоли участието си в този маршрут. Имах чувството, че изследването на планетите не го увлича особено. Той просто гледаше на Микута като на божество и беше готов като предано кученце да го следва навсякъде.

На мен това ми беше безразлично, стига той да разбира с какво се е захванал. В нашата работа да разпитваш хората защо са избрали именно нея, няма особен смисъл. Те, като правило, започват смутено да мънкат и разумен отговор няма да получиш.

Така или иначе Джек беше взел трима души от лабораторията на помощ и до пристигането ни беше наредил всички машини, бе подредил екипировката и припасите в пълен ред и готовност за проверка и изпробване.

Веднага се заехме с тази работа. Средства имахме достатъчно — от телевизионните компании, пък и от правителството. Микута беше успял да измъкне това-онова, ето защо цялото ни оборудване беше ново-новеничко и с отлично качество. Имахме четири всъдехода: три леки — наричахме ги „бръмбари“, те бяха на особени уголемени балон-възглавници, в които при силно повишаване на външната температура се включваше оловно охлаждане, — и един тежък трактор като влекач на шейните.

Майорът прегледа всяка дреболия. После попита:

— Има ли някакви известия от Макивърс?

— Кой е този? — полюбопитствува Стоун.

— И той ще дойде с нас. Необходим човек. На Земята се славеше като алпинист — майорът се обърна към мен. — Вие навярно сте чували за него.

Аз действително бях чувал много и какви ли не истории, чийто герой беше Тед Макивърс, и известието, че ще дойде с нас, не ме зарадва особено.

— Отчаян човек, струва ми се?

— Възможно е. Върви му и си го бива. Къде да прокараме границата? А ние се нуждаем и от едното, и от другото.

— Работили ли сте някога с него? — попитах аз.

— Не. На вас не ви ли харесва?

— Това не мога да кажа. Просто Осветената страна не е мястото, където можем да разчитаме на късмет.

Майорът се засмя.

— Не мисля, че имаме основания за тревога. Когато с Макивърс говорех за нашата експедиция, ние отлично се разбрахме един друг. А по време на прехода всички ние ще бъдем така необходими един на друг, че няма да ни е до глупости — той отново взе в ръце списъка на припасите. — Хайде първо да уточним какво взимаме със себе си и да започнем да опаковаме. Ще ни се наложи доста да понамалим товара, а времето не чака. Сандерсън каза, че трябва да потегляме след три дни.

Минаха два дни, а Макивърс така и не се появяваше. Майорът не отваряше дума за него. Стоун нервничеше, аз също. Втория ден употребихме за изучаване на фотосхемите на Осветената страна. Даже и най-добрите екземпляри не струваха — снимките бяха направени от твърде голяма височина и при увеличението всички детайли се бяха размазали в мътни петна. Личаха само най-високите планински хребети, кратери, пропасти — и толкоз. Все пак те ни помогнаха да набележим, макар и в най-обши линии, маршрута.

— Този хребет — каза майорът, като стоеше заедно с нас до дъската със схемите, — по думите на Сандерсън, почти не проявява активност. А ето тези — южно и източно — могат да се развилнеят. Сеизмографските наблюдения ни дават основание да очакваме в тази зона висока активност и колкото по-близо до екватора, толкова повече. При това не само вулканична, но и тектонична.

Стоун потвърди:

— Сандерсън ми спомена, че вероятно тук горните пластове са в постоянно движение.

Майорът сви рамене.

— Дума да няма, местата тук си ги бива, това е ясно. Но да ги заобиколим можем само ако минем през полюса, а това ще ни отнеме още няколко дни, при това нямаме никаква гаранция, че на запад активността е по-малка. Е, съвсем друго нещо е, ако ни се удаде да намерим проход в този хребет и после рязко да свием на изток…

В крайна сметка така стана, че колкото повече блъскахме главите си над нашита задача, толкова по-далеч се оказвахме от решението й.

Знаехме — на Осветената има много вулкани; имаше ги и на Тъмната страна, но повърхностна активност имаше само на отделни места, и то съвсем слаба. На Осветената обаче освен всичко друго ни се налагаше да се съобразяваме и с атмосферата. Там, разбирате ли, има атмосфера и от Осветената към Тъмната се извършва непрекъснато движение на атмосферни потоци. Дебелината на атмосферата не е голяма — леките газове са достигнали скоростта на откъсване и са отлетели в космичното пространство преди милиони години, — но затова пък там има въглероден двуокис, азот и следи от други тежки газове. И в изобилие пари на сярата, серовъглерод и сероводород.

Попадайки на Тъмната страна, атмосферните потоци кондензират, при това те носят със себе си такова количество вулканска пепел, че Сандерсън, който изследва проби от такива наноси, можеше да определя дълбочината и характера на процесите в повърхността на Осветената. В това се заключаваше цялата трудност на задачата — да се намери проход, който да ни отведе възможно по-далеч от опасните зони. Но в крайна сметка, ни се удаде да получим само смътна представа за Осветената страна. И единственият начин да узнаем какво става там си оставаше да се отправим самите ние.

 

 

Най-сетне на третия ден долетя Макивърс с товарна ракета от Венера. Той закъснял с няколко часа за кораба, който ни достави с майора при Сандерсън, и решил да отлети за Венера с надеждата, че оттам по-лесно ще се добере до Меркурий. Ясно беше, че закъснението хич не го смущава, като че ли беше в реда на нещата, и той просто недоумяваше откъде-накъде всички толкова се вълнуват.

Макивърс беше висок и строен, дългата му къдрава коса бе преждевременно посивяла, а очите му веднага издаваха професионалния алпинист — притворени, сънливи, почти безжизнени, но готови, когато трябва, мигновено да реагират. Състоянието на покой му беше непознато, той постоянно се движеше — или говореше, или нервно крачеше от ъгъл в ъгъл: ръцете му и за момент не оставаха в покой.

Майорът явно реши да не заостря въпроса относно закъснението му. Работа имаше още много и след час ние отново се заехме с окончателната проверка на скафандрите. До вечерта Стоун и Макивърс станаха неразделни приятели. Всичко беше готово за старта, определен за утрото. Оставаше ни само малко да си починем.

* * *

— Точно тук е била и вашата първа грешка — каза Берън, като изпразни чашата си и направи знак на келнера да донесе още две.

— Макивърс? — попита Клени, като повдигна вежди.

— Разбира се.

Клени сви рамене и плъзна поглед по спокойните, мълчаливи хора, седнали на околните масички.

— В подобни места срещаш много необикновени хора и от пръв поглед не винаги можеш да разбереш кои са най-добрите. Тъй или иначе, проблемът за човешките характери в този момент не стоеше на преден план. Преди всичко ни тревожеше екипировката, а след това маршрутът.

Берън разбиращо кимна с глава.

— Какво представляваха скафандрите ви?

— Най-добрите топлоизолиращи костюми, каквито някога е виждал светът — каза Клени. — Вътрешният слой е от особен вид стъклено влакно (азбестът е прекалено твърд), индивидуална охлаждаща апаратура и балон с кислород за осем часа, зареждан от шейната. Външният слой е мономолекулярен хром, така че ние светехме като новогодишни елхи. А между тези два слоя — половиндюймов пласт от въздух под налягане. Разбира се, също така и сигнални термодвойки — при температура плюс 410 градуса, ако скафандърът откаже, не е необходимо кой знае колко време, за да се превърнеш във факел.

— А „бръмбарите“?

— Те също имаха топлоизолация, но ние не разчитахме особено на тях.

— Тоест как така не разчитахте?! — възкликна Берън. — Защо?

— Защото знаехме колко често ще ни се налага да излизаме от тях. Те притежаваха маневреност, носеха багажа ни, но ние разбирахме, че ще ни се наляга доста често да ходим пеша и да разузнаваме пътя за машините — тук Клени тъжно се усмихна, — а това означаваше, че единствено дюйм стъклени влакна и половин дюйм въздушен пласт ще ни отделят от външната среда, където оловото е течно като вода, цинкът — почти на точката на топене, а локвите сяра кипят на сянка като овесена каша на огън.

Берън облиза устните си и машинално поглади с пръсти студената, изпотена повърхност на чашата.

— Продължавайте — сдържано каза той. — Точно по графика ли потеглихте?

— О, да — отвърна Клени, — точно по графика. Само дето не завършихме съвсем по него. За това сега и ще стане дума.

Той се настани по-удобно в своето кресло и продължи разказа.

* * *

Стартирахме от Зоната на полумрака с курс югоизток, като смятахме за тридесет дни да се доберем до центъра на Осветената страна. Ако съумеехме да взимаме по седемдесет мили на ден, щяхме да достигнем центъра точно в перихелий, в момента на най-голямото сближаване на Меркурий със Слънцето, тоест бихме се оказали в най-нажеженото място на планетата тогава, когато то е най-нажежено.

Когато потеглихме, Слънцето вече се беше показало над хоризонта — огромно, жълто, два пъти по-голямо от това, което наблюдаваме на Земята. И с всеки изминат ден ни предстоеше да виждаме как то става все по-огромно и да се движим по все по-нажежена повърхност. Но и след като стигнехме центъра на Осветената, ние бихме свършили работата едва наполовина: ами че на нас ни оставаха още две хиляди мили до южната част на Зоната на полумрака. Със Сандерсън се разбрахме, че ще ни посрещне там приблизително след шестдесет дни.

Такъв беше в общи линии планът ни. Трябваше само да изминаваме по седемдесет мили дневно въпреки жегата, въпреки релефа. Знаехме, че заобикалянето е опасно и ще отнеме допълнително време, а това само по себе си можеше да ни струва живота.

Час преди старта майорът ни даде подробни инструкции.

— Питър, ти ще поемеш челния всъдеход, един от леките — този, които специално разтоварихме. Стоун и аз ще тръгнем на нашите машини на сто ярда зад тебе вляво и вдясно. Макивърс, на теб се пада тегленето на шейните, така че ще трябва особено внимателно да управляваш машината. Работата на Питър е да избира трасето на движение. Ако възникне съмнение за безопасността на по-нататъшния маршрут, ще разузнаваме пеша и едва след това ще минем с машините. Ясно ли е?

Макивърс и Стоун се спогледаха.

— Джек и аз се разбрахме да се сменим. Преценихме, че той ще може да поеме шейната, затова пък аз ще получа по-голяма маневреност.

Майорът изпитателно погледна Стоун.

— Съгласен ли си, Джек?

Стоун сви рамене.

— Не възразявам, а на Мак много му се иска…

— Има ли значение? — Макивърс направи нетърпелив жест. — Аз просто се чувствувам по-добре, когато съм в движение. Не е ли все едно кой ще влачи шейните?

— Май че си прав — каза майорът.

— Тогава значи двамата с теб ще потеглим във фланг на Питър, нали?

— Разбира се, разбира се. — Макивърс подръпна долната си устна. — А кой ще разузнава напред?

— Изглежда, че това е поръчано на мен — намесих се аз. — Затова искаме челният всъдеход да е максимално облекчен.

— Съвършено вярно — потвърди Микута. — Ние така го обработихме, че от него останаха само шасито и колелата.

— Ама не, става дума за челно разузнаване. Отпред трябва да има някой, най-малко на четири-пет мили, който да открива дефектите и активните точки на повърхността — и той се втренчи в майора. — Тоест имам предвид, че ние няма и да видим в каква дяволска дупка се пъхаме, ако нямаме отпред разузнавач…

— За това си имаме фотосхеми — отряза майорът.

— Ха-ха, схеми! Става дума за детайлно разузнаване. Основните елементи на топографията са ни ясни. А дребните дефекти, които на схемите не се виждат, могат да ни погубят — той нервно отхвърли схемите. — Чуйте, разрешете ми с един от всъдеходите да се откъсна от колоната на пет, е, може би и на десет мили и да разузнавам. Аз, разбира се, от твърдата почва няма да мръдна, за това пък ще имам отличен обзор и ще предупреждавам Питър къде е най-удобно да обхожда всякакви там пукнатини. Тогава…

— Без фокуси — прекъсна го майорът.

— Но защо? Ние можем да икономисаме толкова дни!

— Плюя на такава икономия! Заедно ще се държим. До центъра на полукълбото трябва да се доберем живи. А за това е необходимо и за минутка да не се изпускаме из очи — кой друг, ако не един алпинист би трябвало да знае, че за човек е по-безопасно в група, отколкото сам, където и да е.

Макивърс впи поглед в майора, страните му почервеняха. Накрая той сърдито тръсна глава.

— Добре. Щом така поставяш въпроса.

— Да, и не се шегувам. И никакви волности няма да позволя. Заедно ще достигнем центъра на Осветената и заедно ще завършим прехода. Ясно ли е?

Макивърс кимна с глава. Микута погледна Стоун, после мен и ние също кимнахме.

— Е-е, добре — бавно проточи той. — Щом се разбрахме, можем и да потегляме.

 

 

Беше горещо. Даже да ми е съдено да забравя всички събития на този поход, едно нещо никога няма да забравя: Слънцето, огромно жълто Слънце, което ни облива със светлина, без да спре и за миг — светлина, която с всяка измината миля става все по-болезнена. И започвайки своя път на югоизток от лабораторията в Зоната на полумрака по дълга и тясна клисура, ние, свежи и отпочинали, знаехме, че тези първи дни са най-леките.

Пръв потеглих аз. Оглеждах се и виждах всъдеходите на майора и Макивърс. Те пълзяха, като плавно се хлъзгаха на своите балони-възглавници по насечената и неравна повърхност на клисурата. След тях се мъкнеше тракторът на Стоун с шейните.

Макар че силата на тежестта тук представляваше само една трета от земната, на мощния трактор не му беше леко. Подобните на ски плазове на шейните се врязваха в рохкавата вулканска пепел, застлала дъното на клисурата. При това първите двадесет мили ние все пак пропътувахме по утъпкан път…

Аз не откъсвах очи от силния поляроиден бинокъл, като търсех следите, оставени от предишните изследователски групи до най-близкия край на Осветената страна. Но след два часа ние отминахме малката кула на предния наблюдателен пост на Сандерсъновата лаборатория и следите изчезнаха. За пръв път тук стъпваше човешки крак, а Слънцето прежуряше все по-силно и по-силно. Ние в онези първи дни не толкова усещахме зноя, колкото го виждахме. Топлоизолиращите ни костюми поддържаха вътре доста приятната температура от 20 градуса по Целзий, но очите ни виждаха палещото Слънце и жълтите огнени скали отстрани и по незнайни нервни канали се носеха лъжливи сигнали: от нас се лееше пот като из ведро.

Осем часа пътувахме, пет спяхме. Когато настъпеше времето за почивка, ние поставяхме машините си в плътно каре, простирахме над тях лек алуминиев защитен навес и се разполагахме под него върху покритите с прах и пепел камъни. Навесът снижаваше температурата само с тридесет и пет — четиридесет градуса. После се хранехме (провизиите бяха на първата шейна), като изсмуквахме от туби белтъчини, въглехидрати, мазнини и витамини.

Майорът отмерваше порциите вода с желязна ръка — иначе прекомерната употреба на вода можеше за седмица да ни докара нефрит. Жаждата ни мъчеше постоянно, без прекъсване. Попитайте някой физиолог или психиатър защо става така — и те ще ви приведат сума любопитни причини, но ние знаехме само едно — с нас беше именно така.

В резултат на това през първите няколко прехода не можехме да спим. Никакви светофилтри не помагаха, очите ни горяха, главите ни се пръскаха от страшна болка, но спасителният сън така и не идваше. Ние седяхме в кръг и се зверихме един на друг. После Макивърс казваше, че ето на, не би било зле сега да има бутилчица хубава бира, и мъките започваха… Действително за бутилка ледена бира и човек бихме заклали!

Управлението на машината усвоих добре само след няколко прехода. Реехме се в пустиня, в сравнение с която земната Долина на смъртта изглеждаше като японски розариум. Огромни пукнатини пресичаха дъното на клисурата, отстрани надвисваха черни зъбери, а атмосферата жълтееше от серни изпарения и сероводород.

Да, това беше огнена, безплодна пустиня, непригодена за човека, но стремежът ни да я победим бе тъй могъщ, че ние го усещахме почти физически. Преди нас някой не беше пресичал тази страна и не се беше връщал жив оттук. Дръзналите бяха жестоко наказани. Огнената пустиня си оставаше непобедена и трябваше да я преминем. И не по лекия път, а по най-трудния — по повърхността, като преодолеем всички клопки, които могат да се изпречат на пътя ни, и то в най-трудното и опасно време.

Но ние знаехме и друго — тази пустиня можеше да бъде преодоляна отдавна, ако не беше Слънцето. Ние се сразихме с абсолютния студ и го победихме. Но никога хората не се бяха сблъсквали с такава жега. Повърхността на самото Слънце беше само по-страшна.

Да, струваше си да се срази човек с Осветената. Или ние ще я победим, или тя нас — такова беше условието на играта…

От първите няколко прехода узнах много за Меркурий. Клисурата свърши след сто мили и ние излязохме на склон, по който на югоизток се точеха назъбени кратери. Тази верига не проявяваше активност вече четиридесет години, от времето на първото кацане на Меркурий. Зад нея обаче се извисяваха конусообразните върхове на действуващите вулкани. Над техните кратери постоянно се виеха жълти изпарения, а склоновете им бяха покрити с дебел слой пепел.

Да усетим вятър не можехме, макар и да знаехме, че над повърхността на планетата постоянно се носят нажежени потоци от сероводород. Но скоростта им бе недостатъчна, за да предизвика ерозия. Над назъбените клисури се извисяваха злокобните скалисти върхове на вулканите, осеяни с каменни отломки. А наоколо се простираха безкрайни жълти равнини, над които постоянно се виеха изпарения, които със съскане напускаха кората на планетата. И върху всичко това се стелеше сивкав прах — силикати и соли, пемза и вулканска пепел. Той запълваше пукнатините и ямите и представляваше коварен капан за меките балони-възглавници на нашите всъдеходи.

Постепенно придобих усет към местността, научих се да разпознавам покритата с навеи пропаст по надвисването на слоя пепел, да определям проходимите пукнатини и да ги отличавам от непроходимите. Все по-често ни се налагаше да спираме машините и да разузнаваме пеша по-нататъшния маршрут, като завързани за леко медно въже сондирахме дълбочината на навея, придвижвахме се напред и отново сондирахме, докато не се убедим, че повърхността ще издържи машините. Тази работа беше изтощителна, ние грохнали се свличахме и заспивахме. И въпреки това в началото всичко вървеше гладко.

На мен даже ми се струваше прекалено гладко. Изглежда, и другите изпитваха същото чувство.

Припряността на Макивърс започна да ни действува на нервите. Той твърде много говореше и по време на поход, и през почивката; шегите, закачките му, несметните анекдоти много скоро ни втръснаха. Той постоянно се отклоняваше от зададения курс — не много, но всеки път все по-далеч.

А Джек Стоун изпадна в другата крайност: той с всеки преход ставаше по-мрачен, затваряше се в себе си, явно го измъчваха страхове и съмнения. Това никак не ми харесваше, но все пак се надявах, че скоро ще му мине. И на мен не ми беше весело, но просто аз умеех по добре да скривам опасенията си.

А Слънцето ставаше все по-бяло, все по-огромно, все по-високо се издигаше и прежуряше… Ако нямахме светофилтри и екрани за защита от ултравиолетовите лъчи, отдавна да бяхме ослепели. Но и с тях болката в очите не стихваше, а кожата на лицето към края на всеки преход гореше и сърбеше.

Една от „разходките“ на Макивърс встрани от маршрута нанесе едва ли не последен удар по и без това разклатените ни нерви. Внезапно той свърна в едно от разклоненията на дългата клисура, което водеше на запад от маршрута ни, и почти се беше скрил в облака вдигната от него пепел, когато в наушниците на шлемовете ни се разнесе сърцераздирателен вик.

Задъхвайки се от вълнение, аз рязко завих и веднага го видях в бинокъла — той стоеше на покрива на своята машина и бясно махаше с ръце. С майора се втурнахме към него с максималната скорост, на която бяха способни нашите „бръмбари“, а въображението ни рисуваше най-ужасни картини…

Тай стоеше неподвижен, като вцепенен и показваше с ръка напред, към дъното на един отвор. Този път думите бяха излишни. Там се намираха останките на старинен, полуверижен молел всъдеход, излязъл от употреба преди много години. Той здраво се беше вклинил в пукнатината на скалата, като наполовина беше заседнал в нея; една от осите беше счупена, а кабината — срязана на две. Недалеко лежаха два топлоизолиращи скафандъра; а през прозрачните шлемове се виждаха бели черепи.

Тук бе приключил походът на Уайът и Карпентър през Осветената страна…

* * *

Характерът на местността при петия преход започна да се променя. Всичко изглеждаше както преди, но ту тук, ту там се появяваше по нещо друго, ново. Веднъж колелата на всъдехода ми забуксуваха и двигателят оглушително зави. Малко по-нататък „бръмбарът“ внезапно рязко се наклони; аз увеличих оборотите на двигателя и всичко благополучно се размина.

Веднъж попаднах в някаква голяма локва. Тъмната сивкава маса се пенеше около колелата, като се разплискваше встрани на тежки димящи пръски. Разбрах къде бях попаднал едва когато колелата затънаха и мен ме извлякоха от локвата с трактор. Това, което приличаше на гъста, сивкава кал, в действителност беше локва разтопено олово, коварно прикрита от слой вулканска пепел.

Започнах още по-внимателно да избирам пътя. Ние навлизахме в зона със скорошна повърхностна активност. Местността тук наистина беше на всяка крачка предателска. Улових се да мисля, че не би било зле, ако майорът одобри предложението на Макивърс за изпращане на челно разузнаване. Опасно за него, но по-добре за останалите — нали на мен ми се налагаше да карам машината сляпо и, признавам си, съвсем не бях във възторг от това.

Този осемчасов преход съвсем ни изтощи и ние спахме много лошо. Когато след почивката отново се качихме на машините, се движехме още по-бавно. Изпълзяхме на широко плато и като заобиколихме мрежа от пукнатини, се лутахме ту надясно, ту наляво: отстъпвахме назад, като се стараехме да не губим здравата почва под колелата на машините. Жълтите пари, които се виеха от пукнатините, дотолкова затрудняваха видимостта, че забелязах стръмната пропаст пред себе си едва когато стигнах почти до края й. Това беше пукнатина, противоположният край на която лежеше на пет фута по-ниско.

Извиках на останалите да спрат и леко се приближих. Пукнатината беше дълбока и широка. По ръба й изминах петдесет ярда наляво, а после надясно.

Открих само едно място, където като че ли беше възможно да се премине — ивица от сиво вещество образуваше нещо като мост. Докато го разглеждах, повърхността под машината ми пропадаше и се тресеше и сивата ивица се отмести няколко фута встрани.

— Е, как е, Питър? — чух е наушниците гласа на майора.

— Не мога да разбера. Кората под мен се мести ту вдясно, ту вляво, като че ли е на колелца — отвърнах аз.

— А „мостчето“?

— Нещо не ми харесва, майоре — не веднага отговорих аз. — По-добре ще е да се върнем и да потърсим заобиколен път.

И в този момент в наушниците ми прозвуча пренебрежителният възглас на Макивърс. Неговият „бръмбар“ внезапно се стрелна напред и като набираше скорост, се спусна надолу покрай мен — успях само да забележа приведената фигура на Макивърс в типичната за автомобилен състезател поза — и се устреми към сивото струпване, което образуваше мост над пукнатината.

Не успях и да извикам, когато се чу гръмкото подвикване на майора:

— Мак! Спри! Спри, идиот такъв!

Но всъдеходът на Макивърс беше вече на „мостчето“ и се носеше по него, без да намалява скоростта. Струпването потръпна под колелата, за един страшен миг ми се стори, че пада, свлича се под тях, но само след секунда машината вече беше на отсрещната страна, като вдигна облак прах, а в наушниците ми прозвуча издевателски тържествуващият глас на Макивърс:

— Напред, ей, вие, заплеси! И вас ще издържи!

В отговор се чу нещо нецензурно и всъдеходът на майора се изравни с моя, а след това внимателно и бавно стъпи на „мостчето“ и пропълзя на другата страна.

— Хайде и ти, Питър. Не бързай. После помогни на Джек да прекара и шейните.

Гласът му беше напрегнат като струна.

Не минаха и десет минути и всички машини стояха на отсрещната страна. Майорът провери състоянието им, после се обърна към Макивърс и гневно каза:

— Още един такъв номер и аз ще те вържа за скалата и ще те оставя тук! Разбра ли? Само опитай пак…

Макивърс запротестира:

— Господи, та ако оставим Клени да ни води, навеки ще си останем тук! И за слепия е ясно, че това струпване щеше да ни издържи.

— Аз забелязах, че то през цялото време се движи.

— Хайде де. Зрението ти е прекалено остро. Но защо да вдигаме шум? Нали минахме, какво повече искате? Само едно нещо ще кажа: необходима ни е по-голяма дързост, без нея няма да успеем и от тази трижди проклета пещ така и няма да се измъкнем.

— Необходима ни е и по-голяма трезвост — рязко забеляза майорът. — Добре, да продължим. Но ако мислиш, че се шегувам, само опитай още веднъж да погодиш такъв номер!

Той помълча минута, за да осъзнае Макивърс добре нещата, после обърна своя „бръмбар“ и потегли след мен, малко встрани.

За този инцидент на стоянката никой нищо не каза. Но преди да легнем да спим, майорът ме отведе встрани и прошепна:

— Питър, много се безпокоя.

— Заради Макивърс? Не се тревожете. Той не е толкова безразсъден, колкото изглежда. Просто е неспокоен човек. Та ние със сто мили изостанахме от графика, страшно бавно се движим. Днес например изминахме само четиридесет мили…

Майорът поклати глава.

— Не, не става дума за Макивърс. Тревожи ме това момче.

— Джек? Какво му има?

— Виж сам.

Стоун лежеше по гръб встрани от нас, в близост до трактора си, без да спи. Тресеше го, цялото му тяло се гърчеше в конвулсии. Забелязах как трескаво ловеше с ръце издатината на скалата, за да сдържи треперенето.

Приближих се и седнах до него.

— Изпи ли порцията вода? — попитах аз.

Той не отговори, продължаваше да го тресе.

— Ей, момче — настоях аз, — какво става с теб?

— Горещо ми е — с мъка произнесе той.

— Разбира се, че ще ти е горещо, но ти не се поддавай, приятелю. Ние всички сме в отлична форма.

— Не, не — тихо, но рязко възрази той. — Ако искаш да знаеш, формата ни хич не я бива. Няма да успеем, разбираш ли? Този побъркан тип, този глупак всички ни ще погуби… — и внезапно той захленчи като дете: — Страшно ми е… Какво ме домъкна тук?… Страшно ми е… Какво исках да докажа, когато се напъхах тук, господи? Че съм герой ли? А аз просто се страхувам, страшно ми е, разбираш ли, страшно!

— Виж какво — уговарях го аз, — и на Микута му е страшно, и на мен също. Какво странно има? Ние непременно ще преминем, ти само се дръж. И никой не се прави на герой.

— Никой освен Джек Стоун — с горчивина каза той.

Отново потръпна с цялото си тяло и издаде кратък, сдържан кикот:

— Ама че герой, а?

— Само не се вълнувай, ние ще преминем.

— Разбира се, че ще преминем — утихна той накрая. — Прости ми. Ще ми мине.

Аз се отдръпнах настрана, но продължих да го наблюдавам, докато той се успокои и заспа. Аз също се опитах да заспя, но сънят не идваше — все си спомнях за „мостчето“ над пукнатината. Ами че аз още тогава по външния вид разбрах какво е това. Това беше цинковият лист, за който Сандерсън ни предупреждаваше. Тънък широк пласт от почти чист цинк, неотдавна изхвърлен от недрата в разтопено състояние. За разпадането му не се искаше много — малко кислород или серни пари…

Достатъчно добре познавах свойствата на цинка — при температури като тукашната той става крехък като стъкло. Този пласт можеше да тресне като суха борова дъсчица под машината на Макивърс. И не е негова заслуга, че това не се случи.

След пет часа отново бяхме на път. Почти не ни се удаваше да се придвижим напред. Силно пресечената повърхност всъщност беше непроходима. Платото бе осеяно с остри парчета сива руда. Струпванията пропадаха, щом колелата на машината ми се докосваха до тях. Дългите полегати долини извеждаха до оловни блата или езера от разтопена сяра.

Десетки пъти излизах от всъдехода, изпробвах ненадеждния участък, стъпвах с крака върху му или го проверявах с дълга стоманена сонда. И винаги Макивърс също излизаше, подканяше ме, тичаше отпреде ми като пале пред майка си, после се покатерваше в своята машина, почервенял и запъхтян, и ние отново пропълзявахме някоя и друга миля.

Изоставахме много от графика и Макивърс дори за минутка не ми позволяваше да забравя този факт. За шест прехода бяхме изминали само триста мили и изостанахме от графика със стотина.

— Няма да изпълним задачата — сърдито мърмореше Макивърс. — Когато се доберем до центъра, Слънцето ще бъде почти в афелий.

— Много съжалявам, но да ви водя по-бързо просто не съм в състояние — отговарях му аз.

Това започваше да ме вбесява. Отлично разбирах какво цели той, но не набирах смелост да му предоставя такава възможност. На мен и бездруго ми беше страшно да пълзя с „бръмбара“ през всички тези струпвания, макар и да знаех, че поне сам решавам. А ако в челото поставим него, то ние и осем часа няма да изкараме — това беше ясно. Даже и да оцелееха машините ни, нервите ни нямаше да издържат…

Джек Стоун откъсна поглед от алуминиевите плочки, върху които бяха нанесени фотосхемите.

— Още стотина мили и ние ще излезем на по-добър терен — каза той. — Може би за два-три дни ще наваксаме изпуснатото.

Майорът се съгласи с него, но Макивърс не можа да скрие нетърпението си. Той все поглеждаше накриво към Слънцето, сякаш имаше да урежда лични сметки с него, и тежко крачеше от ъгъл в ъгъл под алуминиевия навес.

— Да, теренът не е лош — промърмори той, — стига само да се доберем по него.

Разговорът така и свърши, но когато след почивката се качвахме в машините, майорът за минутка ме задържа.

— Ако не се придвижваме по-бързо, той просто ще се пръсне от злоба. Слушай Питър, аз в никакъв случай не искам да го пусна първи, но той до известна стенен е прав — ние трябва да наваксваме. Не бъди безразсъден, но все пак карай по-смело, става ли?

— Добре, ще се постарая — отвърнах.

Микута искаше невъзможното и сам разбираше това. Пътят ни минаваше през дълго стръмно нанадолнище. Почвата около нас постоянно се люлееше, като ту пропадаше, ту се издигаше, сякаш под тънката кора бушуваше разтопена маса. Огромни пукнатини разсичаха склона, покрити тук-там от навеян прах и пластове цинк. Местността приличаше на колосален ледник от камък и метал. Външната температура достигна 285 градуса по Целзий и продължаваше да расте. Мястото не разполагаше към автомобилни състезания…

И все пак аз се опитвах. Носех се по тресящи се „мостчета“, бавно пропълзявах по цинкови пластове. Отначало всичко вървеше добре и ние успешно се придвижвахме напред. После излязохме на равна и гладка повърхност и увеличихме скоростта, но скоро ми се наложи с всичка сила да дръпна спирачката и да прикова всъдехода, като вдигна облак прах.

Прекалих. Носехме се по широка, равна сивкава площадка, сигурна на пръв поглед и изведнъж с крайчеца на окото видях — тя прикриваше дълбока пукнатина. Тази площадка се оказа поредното „мостче“ и когато спрях машината, то се заклати под мен.

Макивърс веднага попита:

— Какво пак има, Клени?

— Давай заден — извиках аз. — Това е „мост“, ще се срути под нас!

— Оттук изглежда съвсем здрав.

— Не е време за спорове! Ей сега ще се срути, разбра ли? Давай заден!

Включих заден ход и започнах да се оттеглям от площадката. Макивърс изруга и в този момент видях как машината му тръгна не назад, а напред — към „моста“. Този път, наистина без да бърза, съвсем не безгрижно, напротив — внимателно и бавно, като вдигаше малки облачета прах.

Гледах го и чувствувах как кръвта нахлува в главата ми. Стана ми така горещо, че едвам дишах, като гледах как ме задмина и продължи по-нататък, все по-далеч…

Сега ми се струва, че рушенето на „моста“ усетих, преди да го видя с очи. Машината ми внезапно рязко се наклони, върху сивата повърхност се появи и мигновено започна да се разширява дълга черна пукнатина. Краищата на „моста“ се издигнаха и след сърцераздирателния вик, в наушниците се чу грохотът на падащите парчета скали и стърженето на чупещ се метал — машината на Макивърс рухна с носа нагоре в образувалата се пропаст.

Навярно поне минута съм стоял така, гледайки и гледайки. От вцепенението ми ме изкараха раздалият се в наушниците ми стон на Джек и развълнуваният вик на майора:

— Клени, какво се случи? Нищо не виждам!

— Макивърс пропадна — това е! — изревах в отговор.

Едва тогава включих предавателя и се приближих до свежия край на пропастта. Пред мен зееше пукнатина. Машината не се виждаше — прахта, която се издигаше отдолу, застилаше всичко.

И тримата стояхме на края на пропастта и се опитвахме да видим какво има долу. През щита на шлема видях лицето на Джек Стоун. Зрелището не беше от най-приятните.

— Ама че работа… — глухо каза майорът.

— Да — промърморих аз.

Разбирах с какви очи ни гледа Стоун.

— Чакайте — изведнъж каза той. — Счу ми се нещо.

Беше прав. И ние чухме вика — съвсем слаб, но с нищо не можеше да бъде сбъркан.

— Мак! — извика майорът — Мак, чуваш ли ме?

— Да, да, чувам — гласът му беше съвсем слаб.

— Цял ли си?

— Не знам. Струва ми се, че кракът ми е счупен. Много е… горещо… — Дълга пауза и после: — Охлаждането сигурно е отказало…

Майорът ме погледна накриво, а после, като се обърна към Стоун, каза:

— Донеси въже от втората шейна. Мак жив ще се изпече, ако не го извадим. Питър, ти ме спусни долу. Включи лебедката на трактора.

Спуснах майора с въже. Той прекара по-малко от минута. Когато го изтеглих, лицето му беше изкривено в гримаса.

— Още е жив — каза той, като тежко дишаше, — но дълго няма да изкара…

За миг се поколеба и продължи:

— Длъжни сме да опитаме.

— Не ми харесва това струпване в края на пропастта — казах аз, — откак се отдръпнах, вече два пъти се разтресе. Може би е по-добре да се изтеглим и оттам да му спуснем въже?

— Не става. Машината е разбита, а той е вътре. Трябват фенери. Ще ми е необходима помощта на един от вас. Питър, хайде по-добре ти.

— Чакайте — намеси се Стоун. Лицето му беше съвсем бяло. — Нека аз.

— Питър е по-лек.

— И аз не съм много тежък. Разрешете ми аз…

— Добре, щом искаш — и майорът му хвърли фенер. — Питър, провери здрави ли са възлите и ни спусни, но по-бавно. Ако забележиш, че нещо не е наред с това струпване — разбираш ме, нали? — смятай се свободен и веднага давай заден. Може и в миг да рухне.

Кимнах с глава.

— Желая ви успех.

Те се спуснаха през края на струпването. Аз бавно, леко спусках въжето, докато на дълбочина двеста фута то не се отпусна.

— Е, как е? — извиках аз.

— Лошо — отговори майорът. — Краят на пукнатината всеки миг може да се срути. Отпусни още малко въжето.

Минута след минута, а отдолу нито звук. Опитвах се поне малко да се успокоя, но напразно. И изведнъж почвата под мен се заклати, тракторът рязко се наклони настрана.

— Питър, всичко се руши, измъквай ни и давай назад! — развика се отдолу майорът.

Аз дадох заден ход, тракторът се заотдръпва от струпването, като мъкнеше след себе си въжето.

И в този миг въжето се скъса. Краят му се изметна нагоре и се накъдри като часовникова пружина. Почвата под мен се тресеше, потръпваше и гъсти сиви облаци пенел се издигаха. После струпването се хлъзна, задържа се в това положение за част от секундата и с грохот падна в пукнатината, като увличаше със себе си част от близките до мен стени. Спрях трактора. От глъбините на пукнатината излезе облак прах и огнени езици.

Загинаха и тримата — Макивърс, майорът и Джек Стоун, — загинаха, погребани от хилядотонен слой скални парчета, цинк, разтопено олово. И костите им никой никога няма да намери…

* * *

Питър Клени се отпусна на облегалката на креслото, допи чашата си и като потриваше с длан обезобразеното си лице, погледна към Берън.

Ръката на Берън, която конвулсивно стискаше облегалката, бавно се отпусна.

— А вие се върнахте? — каза той.

— А аз се върнах. Остана ми тракторът с шейните. Седем дни пътувах под това жълто Слънце. Имаше време всичко да премисля.

— Взели сте със себе си неподходящ човек — каза Берън. — Ето къде е била грешката ви. Без него вие бихте стигнали…

— Никога — Клени решително поклати глава. — Първия ден и аз мислех така — всичко стана заради Макивърс, той е виновен за всичко. Но това не е истина. Той беше смел, храбър, дързък…

— А съобразителност му е липсвала!

— Не е вярно! Не! Ние действително бяхме длъжни да се придържаме към графика, дори ако това ни заплашваше с гибел, защото самото неспазване на графика безусловно щеше да ни погуби.

— Да, но с такъв човек…

— Този човек беше просто необходим, нима не разбирате? Нас ни погуби Слънцето и още — тази повърхност. Изглежда, ние се обрекохме на гибел в деня, в който започнахме похода. — Клени се наведе през масата, като гледаше Берън едва ли не умоляващо. — Не разбирахме това, но така си беше. Има места, в които човек не може да проникне, има условия, които той не може да преодолее. На тях им беше съдено да загинат, за да го разберат. На мен ми провървя — аз се върнах. И се опитвам да ви внуша това, което разбрах там: никой никога няма да премине Осветената страна.

— Ние ще преминем — каза Берън. — Няма да е разходка в планината, но ще преминем.

— Е, хайде, да предположим, ще успеете — неочаквано се съгласи Клени. — Да предположим, че аз греша и вие ще успеете. А после?

— А после — Слънцето — отговори Берън.

Клени бавно поклати глава.

— Е, да, разбира се, Слънцето, какво друго… — Той се разсмя. — Всичко хубаво, Берън. Поговорихме си и така нататък. Благодаря за вниманието.

Той се надигна с намерение да си тръгне, но Берън го улови за ръката.

— Още един въпрос, Клени. Защо дойдохте при мен?

— Исках да ви спася от самоубийство.

— Лъжете, Клени — каза Берън.

Клени дълго и втренчено го гледа. После отново се пльосна в креслото. В белезникаво сините му очи можеше да се прочете поражение и още нещо, нещо друго.

— Е?

Питър Клени безпомощно вдигна ръце.

— Кога потегляте, Берън? Вземете ме и мен с вас…

Бележки

[1] Перихелий — максимално приближаване на планета до Слънцето. ↑

[2] Епителиома — рак на кожата. ↑

[3] Афелий — максимално отдалечаване на планетата от Слънцето. ↑