П. Шуйлър Милър
Пясъците на времето

I

В дола падна сянка. Аз положих кривия нож, с който стържех мекия пясъчник, и примижавайки, погледнах нагоре към залязващото слънце. На края на ямата, провесил крака, седеше човек. Той помаха с ръка.

— Привет!

Като се наклони напред, той се приготви да скочи, но викът ми го спря:

— Внимателно! Ще ги натрошите!

Той ме разглеждаше, като обмисляше думите ми. Беше без шапка и русите му коси, позлатени от слънцето, светеха като ореол.

— Та това не са ли вкаменелости? — удиви се той. — Всички изкопаеми, които съм виждал, са били вкаменени и следователно твърди. Е, как бих могъл да ги строша? Какво говорите?

— Това, което казах. Този пясъчник е ронлив и костите в него са крехки. При това са съвсем древни. Днес никой не изкопава динозаври с кирка и лопата.

— Аха — той замислено потри носа си. — На каква възраст са, как мислите?

Изправих се уморено и започнах да отърсвам пясъка от брича си — ясно беше, че лесно няма да се отърва. Кой беше той — репортер или фермер от околността? От това зависеше и моят отговор.

— Слизайте. Долу ще ни е по-удобно да разговаряме — повиках го аз. — На сто метра оттук има удобно място за спускане.

— На мен и тук ми е удобно — той се наведе назад и се облегна на лакти. — Какъв е бил този звяр? Как е изглеждал?

Почувствувах, че окончателно съм изгубил. Като се долепих до стената на ямата, за да се укрия от слънцето, започнах да пълня лулата си. Когато от вежливост му протегнах кесията с тютюна, той поклати глава.

— Благодаря, имам цигари — и той запуши. — Нали вие сте професор Белдън? Е. Дж. Белдън. „Е.“ означава Ефрат или нещо подобно — той изпусна облак дим. — А какъв е този инструмент?

Протегнах му ножа.

— Това е специален нож за почистване на такива кости. Създаден е в нашия музей. Когато бях на вашите години, ние използувахме готварски ножове, пирони — всичко, което имахме подръка.

Той кимна.

— Знам. Тук на времето е копал баща ми. Това беше едно от неговите увлечения. Когато загуби краката си, започна да колекционира марки. — Неочаквано той промени темата на разговор. — Как ли е изглеждало чудовището, което откопавате? Приживе, искам да кажа.

Бях почистил почти половината скелет. Поясних, като очертавах контурите с ножа.

— Това е черепът. Това е шията, гръбначният стълб и това, което е останало от опашката. Тук е бил левият му преден крак. Може да се видят остатъците от роговия израстък на черепа и леко сплеснатата глава, наподобяваща патешки клюн. Това е един от многото видове траходонти, обитавали водите. Хранили са се с водорасли и с филизите близо до бреговете; някои са попадали в блатата и са потъвали.

— Ясно. Бива си го: предните му лапи са били слаби, а задните могъщи, и опашката като на кенгуру. Когато се изморявал, облягал се на нея. На главата е имал перка, а муцуната му — с клюн, като у патицата. Сигурно е бил покрит с люспи?

— Съмнявам се — отговорих аз. — По-вероятно да е бил покрит с брадавици, както жабата или с костени плочки, както алигаторът. На юг оттук намерихме отпечатъци от кожата на един от тях и те бяха именно такива.

Непознатият кимна отново с онзи израз на всезнание и всеразбиране, който винаги ме изкарва извън кожата. Той извади от джоба на сакото си малък кожен портфейл и започна да рови в него. После се наведе и нещо бяло се спусна бавно в краката ми.

— Прилича ли на този? — запита той.

Вдигнах белия лист. Беше увеличена снимка, направена с малкоформатен фотоапарат. Виждаше се брегът на река или езеро, обрасъл с тръстика, тясната пясъчна ивица, а по-нататък — насечени листа, наподобяващи дървесна папрат. Във водата, захапало сочно стъбло от лилия, което стърчеше от сплесканата му паст, стоеше точно копие на животното, чийто вкаменен скелет лежеше в краката ми. Това беше траходонт. Приликата бе наистина поразителна: тежък назъбен гребен, гланцова кожа с тъмните петънца на брадавиците, малки предни лапи с ципи между пръстите.

— Отлична работа! — признах аз. — Последното произведение на Найт?

— Найт? — той беше озадачен. — Ах, да, музеят по зоология. Не, това е мое дело.

— Мога да ви поздравя — уверих го аз. — Даже не си спомням да съм виждал някога по-добър мулаж. За какво е това? За киното ли?

— Кино! — в гласа му се почувствува раздразнение. — Нямам нищо общо с киното. Това е снимка. Фотографирах траходонт. Някъде из тези места. Той беше жив и доколкото ми е известно, продължава да си живее. Опита се да ме хване.

Това вече надхвърляше всяка граница.

— Вижте какво — казах аз, — нима се надявате да ме въвлечете в някой идиотски рекламен трик? В такъв случай си губите напразно времето. Не съм вчерашен о през целия си живот съм имал работа само с истинската наука, а не с глупавите измислици на вашите вестникари. С разкопки съм се занимавал, когато вас още ви е нямало на този свят — и баща ви също, — но и тогава траходонтите не тичаха след ловките фотографи, натряскали се до козирката. Пък и тук нямаше нито езера, нито дървесна папрат, сред която те да бродят. Ако ви е необходима оценка за вашия мулаж, възпроизвеждащ фауната на кредния период, така и кажете. Това е отлична работа. И ако имате нещо общо с нея, то сте в правото си да се гордеете. Само престанете да дрънкате глупости, че сте фотографирали динозавър, който преди шестдесет милиона години се е превърнал във вкаменелост.

Но той се заинати.

— Това не е трик — разсърди се той. — Вестниците нямат нищо общо с това, пък и аз не дрънкам. Наистина сам направих тази снимка. Вашият траходонт се втурна след мен и аз избягах. Като доказателство мога да ви покажа и други снимки. Ето, моля.

В краката ми с глух шум падна портфейлът. Той беше пълен с подобни увеличени снимки, направени с малкоформатен фотоапарат. И, откровено казано, никога в живота си не бях виждал такова правдоподобие.

— Аз направих тридесет снимки — каза той. — Изщраках цялата лента и всички те са една от друга по-хубави. Мога да снимам колкото си пожелая.

Ах, тези фотографии! Те и досега стоят пред очите ми: ландшафт, изчезнал милиони години преди първата земеровка да заснове между стволовете на първобитните лесове от умерения пояс — преди тя да стане първият предтеча на човечеството; чудовища, чиито заровени в земята кости и отпечатъци по камъните са единствен спомен за великаните, най-огромните от всички живи същества, живели някога на Земята; там имаше още траходонти, много траходонти — цяло стадо. Те се хранеха с млади филизи по брега на езерото или реката и всеки се различаваше по нещо от останалите — техният създател бе истински художник. Това бяха коритозаври, подобни на този, когото откопавах, представители на една от най-известните разновидности на голямото семейство траходонти. Техният създател обаче беше проявил изключителна изобретателност, като им беше дал своеобразен рисунък на кожата и някакви израстъци по нея, неподозирани — аз бях сигурен в това — за нито едно от известните на науката изкопаеми.

И това далеч не беше всичко. Там имаше фотографии на растения в близък план — дървета и нисък храст, и те сами по себе си представляваха шедьовър от гледна точка на достоверността на най-дребните детайли. Виждаше се как насекомите пълзят по папратовия лист и се събират на купчинки по изсъхналите листенца. Имаше и панорами на блатисти равнини с купчинки гниещи морски водорасли, с висока трева и още по-висока тръстика, сред която пасяха гигантски гущери. Аз разгледах още няколко разновидности на траходонта и няколко неголеми динозавъра, а на заден план — гигантски труп, който вероятно изобразяваше бронтозавър, преместил се по неизвестен начин с няколко милиона години от юрския период в кредата. Посочих му тази грешка.

— Тук сте сбъркали. Ние не сме открили следи, които да потвърждават, че тези животни са доживели до късния период от ерата на влечугите. Твърде разпространена грешка: всеки писател-фантаст я прави, когато пише роман за пътешествия във времето. Тиранозавър изяжда бронтозавър, а на него на свой ред трицератопс разпаря корема. Работата е там, че това просто не е могло да се случи.

Събеседникът ми загаси цигарата си в пясъка.

— Е, не знам — каза той. — Трупът беше там и аз го фотографирах, това е всичко. Тиранозаври не видях и никак не съжалявам за това. Разказите, които вие така презирате, съм чел. Никак не са лоши — събуждат любопитството и заставят човек да се замисли. А трицератопси — ако имате предвид тези дяволски изчадия с три големи рога на главата и муцуната — тук има колкото искате. Вие просто не сте стигнали до тях. Изровете още няколко скелета…

Реших да не споря с него. Наистина в пачката се оказа и снимка на хълмиста равнина, а в далечината — планинска верига. Композицията беше извънредно слаба — всеки студент би се сетил така да разположи макета, че за фон да служи гора, типична за кредата — но и тази снимка, както и предишните, подкупваше със своята достоверност. И трицератопси там имаше наистина в изобилие — стотина или повече. На малки групи от по три-четири животни, те тъпо дъвчеха твърдата трева, която растеше върху пясъчната почва.

Аз избухнах в смях:

— Кой ви каза, че така именно трябва да ги разположите? Вашите макети са прекрасни, това е най-добрата от всички работи, които някога съм виждал, но такава небрежност и грешки я развалят в очите на истинския учен. Влечугите никога не са пасли на стада, а динозаврите са били само гигантски влечуги. Занесете фотографиите си на някой, който би имал време да се развлича с тях. Мене те не ме интересуват.

Като напъхах фотографиите в портфейла, аз го хвърлих на собственика му. Той не направи никакъв опит, за да го улови. Поседя така секунда, като ме гледаше, а после, като вдигна облак пясък, се оказа до мен. С тежката си обувка той злобно натисна в пясъка бедрото на моя динозавър, а другата стовари върху крехките ребра. Почувствувах, че от възмущение побледнявам, а след това почервенявам. Да бях с двадесетина година по-млад, щях да го поваля на земята и да го попитам не иска ли още. Но той беше червен не по-малко от мен.

— По дяволите! — извика той. — Няма да позволя на някакъв си плешив стар дърдорко да ме нарече два пъти лъжец! Може и да разбирате от стари кости, но от живи същества нищо не разбирате. Влечугите никога не пасат на стада, така ли? А какво ще кажете за алигаторите? А галапагоските игуани? А змиите? Вие не виждате и никога няма да видите по-далеч от носа си! След като ви показах фотографии на живи динозаври, направени с този апарат преди двадесет и четири часа, и само на три-четири мили оттук, пратете по дяволите вашите мъртви теории и се заемете с истински жива наука! Да, аз фотографирах тези динозаври! И мога да направя това пак — по всяко време, стига само да поискам. И ще го направя!

Той млъкна, като си поемаше дъх. Аз само го гледах — нищо повече. Това е най-доброто средство срещу изпаднал в ярост маниак. Той отново почервеня и смутено се усмихна. После вдигна портфейла. В него имаше вътрешно отделение със закопчалка, в което не бях поглеждал. Той пъхна там палеца и показалеца си, порови се и извади парче кожа, покрита с нещо, което наподобяваше блестяща слуз.

— Е, хайде, кажете какво е това — заповяда той.

Преобърнах парченцето на дланта си и внимателно го разгледах. Това беше част от яйце — без съмнение яйце на влечуго и при това доста голямо — всичко, което успях да определя.

— Вероятно това е от яйце на алигатор, крокодил или някоя голяма змия — отговорих аз. — Всичко зависи от това, къде сте го намерили. Предполагам, ще твърдите, че аз държа яйце на динозавър — това е парченце от съвсем прясно яйце!

— Нищо не се каня да твърдя — възрази той. — Вие сам решете какво е. Вие сте специалист по динозаврите, не аз. Но, ако не ви харесва, какво ще кажете за това?

Той беше облечен в спортно сако и кадифен брич, подобен на моя. От големия си страничен джоб извади две яйца, големи колкото длан, сиво-бели, силно измачкани. Те имаха типичната за влечугите кожеста обвивка. Той ги прегледа срещу светлината.

— Ето, това е прясно — ми каза той. — Пясъкът около гнездото беше още влажен. А второто е от мястото, от което взех парченцето. В него има нещо. Ако искате, можете да видите какво има вътре.

Взех яйцето. То беше тежко, тъпата му част беше забележимо потъмняла. Както каза той, вътре имаше нещо. Аз се поколебах. Струваше ми се, че ще се поставя в смешно положение, ако разрежа яйцето. И все пак…

Като приклекнах, поставих яйцето на един гладък къс пясъчник, близо до гротескния череп с гребен, и разрязах обвивката му.

Едва не припаднах от зловонието. Вътре имаше зеленикаво-жълта маса, типична за развалено яйце. Зародишът беше добре развит и в процеса на очистване от зловонната маса, очертанията му ставаха все по-ясни. Като оставих ножа, аз с пръсти изтрих остатъците воняща слуз от свития желеобразен ембрион. Бавно се изправих на крака и погледнах младежа право в очите.

— Откъде сте взели това яйце?

На лицето му се появи дразнеща усмивка.

— Вече ви казах, че го намерих само на миля оттук, зад ивицата джунгли, които опасват блатата. Имаше десетки — хълмчета топъл пясък, подобни на тези, които правят костенурките. Разкопах две от тях. Едното беше съвсем отскоро, а в другото имаше много празни обвивки и ето това — Той въпросително ме изгледа. — Е, и какво обяснение ще даде великият професор Белдън?

Думите му ми подсказаха отговора.

— Костенурки — помислих гласно аз. — Това може да бъде някакъв рядък вид костенурка или хибрид, или пък недоразвит урод. Трябва да е така! Само така!

В гласа му се почувствува умора.

— Да — безучастно каза той, — това би могло да бъде костенурка. Би могло, но не е, само че за вас това няма никакво значение. Фотографиите може и да са не много талантлив фалшификат. Те изобразяват това, което според вашата проклета наука за мъртвите кости не може да бъде. Добре, нека е по вашему. Но аз още веднъж ще отида там и ще се сдобия с доказателства, които да убедят вас и всеки друг твърдоглав дърдорко, че аз, Терънс Майкъл Алойзиус Доновън, престъпих чертата на времето, отидох в кредния период и щастливо и благополучно живях там 60 милиона години преди своето рождение!

Той си отиде. Чух стъпките му нагоре по дола, чух как се свлякоха дребни камъчета от края на ямата. А аз стоях и гледах зеленикавата маса върху яркочервения пясъчник. Това би могло да бъде зародиш на костенурка, неправилно оформил се така, че горната коруба да се е превърнала в назъбена яка с клюн. Или това би могло да бъде нещо друго…

А ако това беше нещо друго, значи в света няма повече място за логиката и разума, и налудничавият сън е станал реалност, макар това да е невъзможно. Парадокс в парадокса. Противоречие в противоречието.

Аз събрах инструментите и се отправих към лагера.

II

Следващите дни ние чистехме скелета на коритозавъра, после го завихме в платнище, като го подготвихме за продължителното пътешествие до музея: отначало във фургон, после на камион и на влак. На разположение имах приблизително една седмица, която да прекарам, както пожелая. Но кой знае защо, колкото и да се стараех, не можех да забравя стройния светлокос Тери Доновън и онези две яйца, които той извади от джоба си.

На миля от лагера аз открих остатъците от това, което в кредния период е представлявало морски плаж. Там, където ерозионните сили са отсъствували, пясъкът беше на вълни от морската вода и дупките на червеите се бяха запазили. И още — следи, направо изумителни, такива, с които всеки музей би се гордял. Оттук преди милиони години са минавали динозаври, големи и малки, и са оставили по влажния пясък своите следи. Те са били засипани и са се съхранили, за да събудят впоследствие любопитството на тези, чиито покрити с козина предтечи са бягали на четири крака.

Зад плажа започваха блатата и движещите се пясъци. Неизброимо количество разсипващи се на прах бели кости се валяха сред камъните. Трябваха години най-щателна работа, за да се сортират тези безредни купчини. Стоях с парче вкаменяла кост и гледах към изпъстрената с грапавинки скала, когато чух зад себе си стъпки. Беше Доновън.

Сега не изглеждаше така самоуверен. Беше поотслабнал и небръснат. Облеклото му се състоеше от къси гащета и риза, раздрана на парчета, а лявата му ръка беше превързана за тялото с ивици от някаква блестяща металическа тъкан. В здравата си ръка държеше такава странна птица, каквато още не бях виждал.

Той я хвърли в краката ми. Тя беше лилаво-черна, с гола червена глава и шия с израстъци. Опашката й се състоеше от широки къси пера и в целия й вид имаше нещо плъхско. На сгъвката на крилете имаше три малки пръстчета. Главата беше дълга и тясна като на гущер, с огромни кръгли очи без клепачи, а в клюна й се виждаха дребни жълти зъби.

Аз погледнах Доновън. Този път той не се усмихваше. Погледът му беше устремен към отпечатъците по пясъка.

— Значи намерихте плажа. — Гласът му звучеше уморено и монотонно. — Това беше пясъчната коса между блатото и морето, където те идваха да се хранят и сами служеха за храна на другите. Понякога попадаха в движещите се пясъци и ревяха, докато затънат съвсем. Виждате ли, аз бях там. Птицата е оттам, тя е била жива, когато и тези вкаменелости са принадлежали на живи същества. И не само в същия геологически период, а в същата година, в същия месец, в същия ден! Ето ви доказателство, което не можете да пренебрегнете. Изследвайте птицата. Разрежете я. Правете с нея всичко, което поискате. Но този път вие трябва да ми повярвате! Този път трябва да ми помогнете!

Наведох се и вдигнах птицата за дългите й люспести крака. От много милиони години на нашата планета няма и не може да има подобни птици. Спомних си за тридесетте фотографии, на които беше запечатано невъзможното, за яйцата, които той ми показа: едното прясно, а другото със зародиш, който принадлежеше, както би могло да се предположи, на неизвестен вид костенурки.

— Добре — казах аз. — Можете да разчитате на мен. Какво трябва да направя?

Той живееше сред голата равнина на три мили оттук. Къщата представляваше малка модерна постройка, обкръжена от високи тополи на брега на малко водохранилище. Водната електростанция на бента даваше електроенергия — а какво друго е необходимо, за да се създадат удобства и комфорт в пустинята?

Към къщата имаше пристройка без прозорци, с глухи стени и ред вентилационни отвърстия по стръмния покрив. Разбрах, че това е лаборатория. Доновън с размах разтвори желязната врата и ме пропусна напред.

Озовах се в просторно помещение. В ъгъла до стената, която отделяше пристройката от останалата част на къщата, имаше бюро, а над него полица с книги. Голямо разпределително табло висеше на отсрещната стена, а от двете му страни имаше два огромни генератора за прав ток. Обстановката се допълваше от шкафове и дълга, отрупана с прибори лабораторна маса. Там нямаше нищо друго, ако не смятаме машината на бетонния под по средата на лабораторията.

Тя наподобяваше оловно яйце — три метра високо и дебело метър и половина. Машината беше монтирана върху шаси от стоманени пръти, които се опираха на масивни изолатори. Вътрешността й се виждаше през отворената вратичка — там с мъка би се побрал един човек; в оловната й стена беше вграден изолиран пулт за управление с множество циферблати и бутони. Дебели кабели се проточваха от пулта към бакелитовия под, а две големи медни блокчета бяха занитени за стоманената основа. Генераторите, които зареждаха невидимия акумулатор, глухо бучаха и във въздуха се усещаше слаб мирис на озон.

Доновън тръшна вратата на лабораторията и я заключи отвътре.

— Ето го Яйцето — каза той. — После всичко ще ви покажа, а сега ме изслушайте. Само ми помогнете да си превържа ръката.

Аз разрязах ризата му и размотах прозрачната металообразна превръзка, която здраво пристягаше ръката му към тялото. Видях дълбока рана — като от удар с назъбен нож. Двете кости на предмишницата бяха смазани. Раната беше промита и намазана с някакво яркозелено лекарство с непозната миризма. Кръвоизливът беше спрял и аз противно на очакванията си не забелязах признаци на възпалителен процес.

Той отговори на немия ми въпрос.

— Мехлемът и превръзката са на Лана. Един от вашите питомци — първия път такива не видях — поиска да ме налапа. — Той се порови в долното чекмедже на бюрото. — Тук няма нито един чист парцал — каза той. — А да търся из къщата няма време. Ще ви се наложи да използувате това, което беше и преди.

— Почакайте — запротестирах аз. — Такава рана не бива да се оставя без обработка. Не е шега работа. Трябва лекар да я види.

Той поклати глава.

— Няма време. За да дойде лекар от града, ще са необходими два часа. С мен ще се занимава още час. А моите акумулатори ще се заредят след четиридесет минути и аз веднага ще се отправя обратно. Отчупете две дъсчици от сандъка за портокали — ето там, в ъгъла — и ми направете нова превръзка. Това ще бъде достатъчно.

Като откъснах тънките дъсчици, аз направих шина и след като се убедих, че костите са наместени правилно, здраво превързах ръката му със странната сребриста тъкан. От свободните краища направих примка и я надянах на врата му. После отидох в къщата за чисти дрехи. Когато се върнах, той вече се беше разсъблякъл и се миеше. Помогнах му да се преоблече, включих електрическата самобръсначка и наблюдавах как той я прекарва по квадратното си лице.

Той се усмихна.

— А вас, професоре, си ви бива — ми каза той — Нито един въпрос, а, хващам се на бас, те така и се въртят на езика ви. Нищо, аз всичко ще ви разкажа. А по-нататък — ако щете вярвайте, ако щете — не.

Погледнете на масата, ето там — зад вас, има пружина. Това е спирала — плоска металическа ивица, навита така, че се е получило тяло, което има обем. Ако вие нанесете една под друга две резки, то разстоянието помежду им по спиралата ще бъде около петнадесет сантиметра. А можете и направо да прескочите от едната на другата. Ако свием пружината, вашите резки ще се доближат плътно — ето така. Разстоянието по спиралата ще остане предишното, но в същото време те сега са съвсем близо.

Знаете ли как Айнщайн си е представял Вселената: пространството и времето са взаимно свързани в четиримерен континуум, който по най-причудлив начин се извива и усуква. Може би Вселената е затворена, а може да не е. Може би тя се разширява като балон, който надуват, или пък се свива като топяща се снежна топка. Е, аз вече знам каква форма има тя. И го доказах. Тя има формата на спирала — както и тази пружина. Спиралата на времето!

Разбирате ли какво означава това? Ето вижте, аз ще ви покажа. Виждате ли първата резка на пружината? Това е настоящето. По-нататък следва бъдещето. Ето, това е утре, а това — следващата година. А ето там — още по-далеч, една пълна обиколка — точно над първата резка.

Сега внимавайте. Аз мога да премина от настоящето в бъдещето — ето така, като се движа по пружината заедно с времето. На практика така и става. Само по законите на физиката — ентропия в т.н. — назад път няма… Еднопосочно движение, И вие не можете да се движите по-бързо от времето. Но това е така само ако се следва пружината. А може да се мине и направо!

Ето две резки — днешния ден и две години по-късно. По спирала ги разделят пет сантиметра, но аз свивам пружината и те се докосват. От едната резка до другата може, така да се каже, да се построи мост и да се премине направо в бъдещето. Може и в обратна посока — в миналото.

Това е всичко. Времето е като спирала, прилича на пружината. Дадена отминала епоха от историята на Земята се намира редом с настоящето, и ги отделя една ефирна граница, фокусирани сили, които ни пречат да я видим или да попаднем в нея. Минало, настояще, бъдеще — едно до друго. Но тях ги отделят не две-три години и не век. По спиралата от нас до тях има шестдесет милиона години!

Аз казах, че от една навивка от спиралата на времето може да се прескочи на друга, ако се построи мост. И аз построих такъв мост — ето това Яйце. Електромагнитен тласък отправя машината в дадено направление — напред или назад. Така аз се оказах в епохата на динозаврите — пренесох се шестдесет милиона години назад.

Той замълча, сякаш ми даваше възможност да възразя. Но аз не възразих. Не съм физик и ако всичко беше така, както твърдеше той, ако времето наистина представлява спирала с долепящи се една до друга навивки и ако неговата оловна машина може да служи като мост между тях, тогава и фотографиите, и яйцата, и птицата — всичко беше възможно. А нали те не бяха просто възможност — аз ги видях със собствените си очи.

— Както виждате, тук няма място за обикновените парадокси — продължи Доновън. — Убийство на собствения прародител, едновременно пребиваване на две различни места и прочие… Една навивка на времето е равна на шестдесет милиона години. Може да се премине от една навивка на друга, като се прескочат шестдесет милиона години, но не може да се извърши по-малък скок във времето, без да преживеем тези дни. Ако сега аз се пренеса с шестдесет милиона години назад или напред и живея там четири дни, то ще се върна във вторник — т.е. след четири дни, смятано от дадената минута. А да отиде човек в бъдещето, да узнае всички чудеса на науката, да се върне обратно и да измени съдбата на човечеството — това също отпада, тъй като шестдесет милиона години са твърде огромен срок. Едва ли на Земята по това време ще има хора. А ако има, ако аз узная техните тайни и се завърна — то това ще се окаже възможно само поради факта, че бъдещата цивилизация е възникнала благодарение на завръщането ми в наши дни. Това звучи доста парадоксално, но е така.

Доновън замълча, като впери поглед в тъмносивия корпус на Яйцето.

— Аз ще ви разкажа всичко — проговори той. — А дали ще ми повярвате си е ваша работа. После отново ще се отправя в миналото. Може би вие ще допишете края на тази история, а може би няма да успеете. Шестдесет милиона години — това е огромен срок!

И той ми разказа всичко: как е разработил теорията за спиралата на времето, как многократно е изчислявал, докато всичко не съвпаднало. Как строил малки модели на машината, които се отправяли в нищото и изчезвали. Как накрая построил Яйцето — машина, достатъчно голяма, за да може да побере човек и в същото време достатъчно малка, за да може енергията на генераторите й да стигне за скок от една навивка на друга и обратно. Как от тясната кабина на Яйцето излязъл в свят с обвити в изпарения блата и пустини, шестдесет милиона години преди появата на човека.

Точно тогава и направил онези снимки. Точно тогава, с мучене и рев, приличащият на гигантска крава коритозавър го подгонил, защото той му попречил да пасе. Успял да избяга от разярения гущер и продължил внимателно нататък през причудливите буйни храсталаци, отпъждайки огромните москити, отбягвайки гигантските водни кончета, които още във въздуха улавяли москитите. Там, където свършвали храсталаците, той видял един женски динозавър, без рога, който изрил яма в топлия пясък и снесъл двадесет яйца. Когато животното се отдалечило, клатушкайки се, Доновън взел едно прясно яйце — същото, което после ми показа, — а второто изкопал от друго гнездо. Той направил много фотографии — вече имал веществени доказателства. Наближавало залез слънце. От посоката на солените блата, разположени покрай морския бряг, се носели звуци, които не предвещавали нищо хубаво. И той се върнал назад в своето време. А аз се надсмях над него и над доказателствата му и го нарекох побъркан мошеник!

Тогава той отново се отправил в миналото. Този път взел със себе си пушка — огромната пушка, с която на времето баща му ходел на лов за слонове. Защо я взел — не знам. Може би, за да застреля трицератопс, щом като аз не се доверих на фотографиите, и да донесе като трофей несиметричната трирога глава. Но той, разбира се, не би могъл да я пренесе, тъй като даже само с пушката едвам се побирал в Яйцето. Той взел със себе си раница с припаси и вода — водата там не му вдъхвала доверие — и бил изпълнен с решителност да остане в миналото толкова, колкото потрябва, но остави за мен и подобните ми неопровержими доказателства.

Зад блатата на хоризонта се проточвала хълмиста верига. Доновън преценил, че може би там има същества, значително по-дребни от гигантите, за чиито тела били необходими морета и блата. И ето, като захлопнал вратата на Яйцето и го прикрил с вейки от погледите на любопитните динозаври, той тръгнал през равнината.

Стадата от трицератопси не му обръщали никакво внимание. Той предположил, че трицератопсите могат да го забележат само от много близко разстояние. Впрочем те и тогава не му обръщали особено внимание. Това са били тревопасни гущери и същества с размерите на човек, не са представлявали заплаха за тях. Веднъж само, когато той за малко не се спънал в един двуметров малчуган, който дремел във високата трева, единият от възрастните екземпляри изпуснал гръмовно свистене и се понесъл в тръс към него със зачервени очи, като навел напред трите си остри рога.

Доновън срещал много сравнително малки динозаври, леки и бързи, които при появата му не проявявали такова безразличие. Някои от тях били достатъчно големи, за да го втресе от техния интерес към особата му. И за пръв път той стрелял, когато едно същество, голямо колкото щраус, с най-отвратителни намерения се нахвърлило с приведена глава към него. Куршумът отнесъл главата на гущера, когато той бил на двадесетина метра от Доновън, но тялото продължило стремително да се носи напред, така че Доновън едва успял да се изплъзне. Накрая тялото паднало и замряло. Доновън запалил огън и изпекъл парче месо от този динозавър. По думите му то приличало на месото на игуаната, което, както веднага добави той, силно наподобявало пилешкото.

Накрая стигнал до ручея, който водел началото си от хълмовете, и решил за по-голяма безопасност да се придържа към него. Тинята покрай бреговете била засъхнала и по нея личали следите на гущерите, с които той все още не се бил срещал, а и нямал такова желание. Като си спомнил какво бях му казал за тях, той се досетил, че това би могло да бъдат тиранозаври, или техни сродници, също така големи и опасни.

Впрочем аз забравих за най-важното. Както си спомняте, Доновън преди всичко се стремеше да докаже на мен и на целия свят, че е бил в кредния период и отблизо се е запознал с флората и фауната му. По призвание той беше физик и като всеки талантлив физик обичаше изящните доказателства. Преди отново да се отправи в пътешествие, той поставил три пръчки чист радиев хлорид в един оловен куб, а самия куб затворил в стоманена кутия. Нямал никакви финансови затруднения, пък и смятал да си върне всичко с лихвите.

Когато през съдбовното второ пътешествие излязъл от Яйцето, първото, което направил, било да изкопае в плътния пясък дълбока яма на брега — по-далеч от линията на прилива — и да закопае кутията. Той бил виждал в близост от своя дом изкопаеми вкаменелости и следи от вълните и правилно преценил, че те се отнасят примерно към епохата, в която попаднал. И ако аз или някой друг, заслужаващ доверие, изкопае кутията, една навивка на спипалата на времето по-късно, то тя би станала не само убедително доказателство за пътешествието му във времето (на вътрешната страна на куба той надраскал името си и датата), но анализът на радия, точното определяне на количеството олово, продукт от разпадането на радия, би позволило да се установи преди колко години е закопал кутията. Доновън едновременно би доказал правотата на своите разсъждения и би обогатил световната наука с две фундаментални открития: точната дата на кредния период и разстоянието между две навивки в спиралата на времето.

В края на краищата той достигнал началото на ручея, който извирал от една затрупана с големи камъни дълбока пукнатина. Местността била съвършено безводна и пустинна и той започнал да мисли за връщане назад. Наоколо нямало нито едно живо същество с изключение на малките, приличащи на кафява мишка, бозайници. През нощта те проникнали в раницата му и изяли всичкия хляб. Той запокитил камък по тях, но те се изпокрили сред големите камъни, а пушката за слонове не ставала за такива дребосъци. Доновън съжалил, че не взел със себе си капан за мишки. Мишка той би могъл да отнесе обратно със себе си.

III

Сутринта над мястото на нощуването му прелетели някакви птици. Те се отличавали от тази, която той убил по-късно, и напомняли чайки. Той решил, че зад хълмовете по посока на полета им се намира или низина, покрита с гора, или морски залив. Както после станало ясно, имал право.

Хълмовете били върхове на стръмен рид, извисил се като Апенините над равнината. На юг граничел с морето, като образувал в него тесен полуостров. Равнището на морската вода някога е било по-високо и пясъчните низини, където сега пасели стада трицератопси, били покрити с вода. А в изгладените от вятъра варовити склонове чернеели входовете на множество пещери, образувани някога от морските вълни. Доновън застанал в подножието и погледнал назад към пясъчната равнина, там, където зад ивицата крайбрежни джунгли тъмнеело морето. Стада от животни, големи колкото кит, плували към хоризонта, но Доновън забравил да вземе със себе си бинокъл и сега не можел добре да ги разгледа. Впрочем в момента най-вече го интересувал въпросът, как да се изкачи на рида.

И тогава той извършил своята първа голяма грешка. Би трябвало да се сети: всяко изкачване предполага и спускане. По-правилно би било да тръгне покрай веригата от хълмове, за да достигне долината зад нея, или просто да заобиколи стръмнината. Вместо това той нарамил пушката и започнал да се катери по склона.

Горе имало плато. Действието на вятъра в продължение на векове го превърнало в чаша, осеяна с остри зъбери и заобиколени от зелена растителност. Следователно тук би трябвало да има вода и може би животни, които той да фотографира или убие. Доновън решил, че животни, които обитават такава малка котловина, трябва да са също малки.

Но той забравил за пещерите в подножието. Те представлявали дълбоки, издълбани от вълните тунели и някои от тях, напълно възможно е, са стигали до платото. Освен това животните, които са обитавали платото, когато то е било морски бряг, са могли да останат и след отдръпването на морето. Но все едно дали подобно животно е пришелец или не, във всеки случай то би могло да бъде гладно, много гладно. Така и било!

Раздало се такова съскане, че косите на Доновън щръкнали. Макар че съществото, което с къси скокове се появило иззад купчината скали и не надвишавало Доновън с повече от метър и половина, а зъбите му не били по-дълги от двадесет сантиметра, то все пак би могло да го глътне цял-целеничък — с пушката и всичко останало.

Доновън побягнал. Той тичал като заек, криволичейки между зъберите, промъквайки се през цепнатини, твърде тесни за чудовището, катерейки се по сипеи, по които не всяка маймуна би успяла да се изкачи. Изглежда, чудовището добре познавало този лабиринт и минавало напряко, така че Доновън през пялото време чувал зад себе си тропота на тежките лапи. Неочаквано дългата криволичеща клисура извела Доновън до отвесна издатина. Долу се виждало вонящо, изригващо изпарения блато, което гъмжало от твари, подобни на крокодили, само че малко по-големи. На края на издатината го очаквало чудовището.

Един скок — и то му отрязало пътя към клисурата. Доновън отстъпил към скалата и бавно вдигнал пушката. Чудовището известно време го наблюдавало, после вирнало гигантската си опашка, наклонило се напред на огромните си задни лапи и се втурнало към него, размахвайки предните си лапи като спринтьор.

Доновън вдигнал пушката, гръмнал — и фонтан от кръв го залял. Куршумът попаднал в гърлото на чудовището. Мятащите се лапи избили пушката от ръцете му. Гигантските челюсти се сключили върху изхвърлената напред лява ръка, като дробели костите. Доновън закрещял, а чудовището го издигнало и той увиснал на три метра от земята на счупената си лява ръка. Но в този момент смъртта настигнала чудовището, то паднало и се замятало върху окървавените камъни. Челюстите се разтворили и като събрал остатъка от силите си, Доновън отпълзял по-далеч от страшните нокти. После се изправил на крака, облегнал се на скалата и видял пред себе си второ чудовище.

Това бил неговият преследвач, а Доновън бил попаднал в зъбите на конкурента му. Чудовището изскочило от тъмната клисура и спряло, за да помирише звера, убит от Доновън. Слънцето заиграло по кафявата му броня. Като обърнало огромния труп, то впило зъби в мекия корем, после се изправило — големи парчета окървавено месо висели от ужасната паст — и погледнало Доновън право в очите. Доновън, сантиметър по сантиметър, се опитвал да се вмъкне в пукнатината, към която се бил прилепил. Като прескочило убития си сродник, чудовището тръгнало към Доновън. Озъбената муцуна се навела и вонящото й дихание стигнало до него.

И в този миг чудовището изведнъж изчезнало!

Това не било сън. Скалите били по местата си, там бил и трупът на другото чудовище, но първото изчезнало! Изчезнало безследно. Само облаче синкава пара бавно се разсейвало в лъчите на слънцето. Облаче пара и глас! Женски глас, говорещ на непознат език.

Тя стояла на скалата над него. Висока почти колкото него, със съвсем бяла кожа и гарвановочерни коси. Широка ивица от тъкан с металически блясък плътно обвивала фигурата й. Но ръцете и единият й крак били открити. Тялото й било като на истинска богиня, а гласът, въпреки мъчителната болка в ръката, го очаровал. Тя държала в едната си ръка малка черна тръба, стеснена в предния си край, и с дръжка. Насочила я към Доновън и с повелителен глас му казала пешо. Той се усмихнал и се опитал да се изправи, но изгубил съзнание.

Едва след две денонощия дошъл на себе си. Било нощ. Лежал в някаква палатка близо до морето — чувал се плисъкът на вълните. И други нощни звуци се смесвали с шума на морето — далечният рев на огромните влечуги, а понякога и пронизително, яростно съскане. Звуците изглеждали нереални. Струвало му се, че плува в лека сребриста мъгла, а болката в ранената му ръка се усилвала в такт с прибоя.

После съобразил, че мъглата — това е лунната светлина, а облеклото на момичето я отразявало. Тя седяла до краката му, близо до входа на палатката, и лунната светлина играела в косите й. Тя му се видяла като омагьосана принцеса от приказките.

Той уловил някакво движение и забелязал, че не са сами — няколко мъже лежали зад ниска преграда от натрупани камъни. Те държали в ръцете си тръби като тази на момичето, а наоколо имало триноги с блестящи параболични рефлектори — може би това също да е било оръжие. Доновън решил, че преградата по-скоро служи за маскировка, отколкото за защита — той помнел разрушителната сила на малката тръба и разбирал, че купчината камъни не би й устояла за дълго. Но може би техните противници — хората от кредния период, космати диваци, въоръжени с камъни и тояги — не разполагат със съвършено оръжие.

И тогава се опомнил. Та нали в кредния период хора не е имало! Единствените бозайници тогава са били мишеподобните торбести животни, които опустошили ранината му. Но кое е това момиче и как е попаднало тук? Кои са тези мъже, които я пазят? Може би те… та нима и те са пътешественици във времето?

Той с рязко движение седнал и от това веднага му се завило свят. Лунната светлина примигнала и се размазала. Малка мека длан се притиснала до устните му, ласкава ръка го прегърнала през раменете и го поставила обратно на възглавницата. Момичето извикало нещо и един от мъжете станал и влезнал в палатката. Той бил много висок — над два метра — със сребристобели коси и череп с необикновена форма. Като гледал равнодушно Доновън, на същия непознат език той попитал нещо момичето. Тя отговорила и Доновън почувствувал безпокойство в гласа й. Мъжът свил рамене и излязъл от палатката. Преди Доновън да разбере какво става, момичето го взело на ръце като бебе и се отправило към изхода.

Тери Доновън е висок почти два метра и тежи около сто килограма Той се извил като капризно дете. Момичето не очаквало подобно нещо и двамата се пльоснали на земята. Доновън паднал върху нея и очевидно я ударил. Въпреки страхотната болка, която пронизвала ръката му, той скочил на крака и със здравата си ръка й помогнал да стане. Двамата сърдито се гледали, когато Тери неочаквано избухнал в смях.

Този заразителен смях разредил напрежението помежду им, но веднага последвали неприятности. Нещо се ударило в преградата и със свистене прелетяло над главите им, а след това друго нещо описало дъга в лунната светлина и паднало в краката им. Това било металическо кълбо, голямо колкото човешка глава, и бръмчало като часовник, чийто гонг всеки момент ще удари.

Доновън светкавично се хвърлил напред. Със здравата си ръка той уловил кълбото и го хвърлил възможно по-далеч, натам, откъдето то долетяло, после сграбчил момичето и го притиснал до земята. Кълбото избухнало във въздуха, като изхвърлило ярък бял пламък, който, стига взривът да бе станал по-наблизо, би ги изпепелил. Взривът бил абсолютно беззвучен. Не се чували и гърмежите на пушките, макар че куршумите барабанели по преградата и с неприятно упорство свистели над главите им. Палатката се превърнала в парцали и Доновън, за да лиши враговете от удобната мишена, като изтръгнал подпората, я съборил на земята.

Обаче те вече успели добре да се прицелят. Доновън едва се скрил зад преградата, когато край самото му ухо зловещо изсвирил куршум. Той започнал да шари с ръка по земята и внезапно напипал познат предмет — пушката му! Редом с нея бил патронташът. Като стиснал приклада между коленете си, той се убедил, че пушката е заредена, след което внимателно се надигнал и погледнал иззад преградата.

Куршумът ударил в камъка съвсем наблизо и горещи пръски олово изгорили бузата му. Момичето извикало. То паднало на колене до палатката и Доновън забелязал, че рикоширалият куршум е одраскал ръката й. Той изпаднал в ярост, като видял кръвта на бялата й кожа. Рязко се изправил, положил пушката на преградата и започнал да се вглежда в тъмнината.

На петдесетина метра от барикадата започвала джунглата — завеса от плътна тъмнина, откъдето невидимият противник стрелял. В този непрогледен мрак той отначало нищо не различавал, но после му се сторило, че пори самия край на джунглата, на границата, осветена от лунните лъчи, се движи едва различимо петно. Доновън притиснал бузата си до приклада и вперил поглед, като се стараел да хване на мушка сивия силует. Ето, силуета отново се мярнал. Изстрел — и от мрака се донесъл вопъл. Не, той не пропуснал!

До разсъмване той още два пъти стрелял по мяркащи се силуети, но безрезултатно. Най-възрастният от четиримата мъже, този, когото той видял пръв, заедно с него превързвал ръката на момичето. Останалите трима, на вид връстници на Доновън, имали същата странна форма на главата, а и косите им били също така бели. Те не обръщали абсолютно никакво внимание на Доновън — изглежда той съвършено не ги интересувал.

IV

Щом небето зад тях леко просветляло, Доновън внимателно огледал околността. Тяхната малка крепост се намирала на върха, надвиснал над морето. От другата страна под морското равнище се точели солените блата, заобиколени от джунгли. На неутралната ивица, между отвесния скат и джунглите, Доновън забелязал кораб, какъвто още не бил виждал.

Огромна пура със зейнали дюзи на носа и кърмата, с множество илюминатори. Тя била голяма колкото океански лайнер. Като я видял, Доновън разбрал откъде са дошли хората, чийто съюзник случайно станал. Пришълци от Космоса — от друг свят!

Пространството между космическия кораб и укритието било осеяно с трупове. На един голям камък било проснато тялото на юноша — във всеки случай на Доновън му се видял почти момче. Той отместил погледа си, но веднага отново погледнал юношата. Тялото се помръднало!

Доновън нетърпеливо се обърнал към другите. Те го гледали в недоумение. Той хванал близкия мъж за рамото и посочил юношата. В очите на мъжа се появил студен блясък и Доновън видял как останалите се обърнали в същата посока, стискайки смъртоносните тръби. Той изругал. Безчувствени говеда! Като захвърлил пушката в обутите със сандали крака на момичето, той изскочил на укритието. Представлявал отлична мишена, но изстрел не последвал. Миг — и той вече тичал към ранения, криволичейки между безпорядъчно пръснатите скали. Минутка по-късно благополучно се скрил във вдлъбнатината на една канара и като повдигнал юношата, го поставил на коляното си. Куршумът бил одраскал кожата на главата му.

Доновън успял да го изправи на крака. Над главата му просвистял куршум и той разбрал, че стрелят от платото. И преди да успее да легне на земята, втори куршум попаднал в юношата, когото той придържал. Тялото подскочило и безжизнено увиснало на рамото на Доновън.

Като внимателно поставил трупа под прикритието на канарата, Доновън съобразил, че това трябва да е началото на края. Под двустранния огън малката крепост дълго не би издържала. Той забелязал как на склона, доста по-ниско от платото, се появило малко облаче пара и разбрал защо защитниците на крепостта не отговаряли на изстрелите. Радиусът на действие на проклетите тръби бил съвсем малък! Ето защо вероятно враговете са предпочели пред тръбите пневматични пушки — или във всеки случай нещо, което стреля с куршуми. Още повече основания да спасява кожата си, докато е възможно. Той се плъзнал зад големия камък, после се изправил и стремглаво се хвърлил към спасителната гора.

Куршумите свистели около него и рикоширали в камъните. Един пробил празния му ръкав, а друг одраскал ботуша му. Стреляли отзад, от платото над лагера. Като достигнал гората, Доновън се обърнал и за пръв път видял враговете си.

Те били залегнали в дълга верига на върха на платото. Всеки от тях държал в ръцете си нещо, което приличало на пушка с дебела цев и сложни механизми около затвора. Докато гледал, те се надигнали и започнали внимателно да се спускат по склона, стреляйки в движение.

Кожата им била тъмносиня, косите — златисто-червени. Били облечени в ризи и къси гащета с меденочервен цвят. Доновън разбрал, че те се стремят към разклонението, откъдето лесно ще избият защитниците на малката крепост. А след като свършат с тях ще се заемат и с него. Ако веднага тръгне на път може би ще успее да пресече джунглата и да стигне до удобния проход през планинската верига, а оттам да се добере до Яйцето. Навярно ще успее. А момичето? Да тръгне, значи да я обрече на сигурна смърт, да остане, е равносилно на самоубийство.

Съдбата решила вместо него. Грохотът на пушката му се чул иззад укритието и той видял как един от сините подскочил и се строполил.

Останалите спрели в нерешителност, а после се хвърлили назад към скалите. Преди да успеят да се укрият, паднали още двама, а Доновън забелязал зад прикритието черната глава на момичето и приклада на рамото й.

Това решило нещата. При такава демонстрация на мъжество самата мисъл за бягство му се сторила срамна. Доновън внимателно подал главата си над храстите и се огледал. До края на гората, на тридесетина метра от него, се намирал трупът на синия. Странното оръжие лежало редом с него. Доновън скрил главата си обратно, а после започнал да се промъква през храсталаците към синия.

Щастието и този път не му изневерило. Пушката се оказала здрава, а до нея лежал пояс, натъпкан с малки металически кубчета, нещо като патрони. Той обърнал тежкото дуло нагоре и натиснал монтираното в приклада копче. Раздал се едва доловим трясък и куршумът разкъсал листата над него. Той отново натиснал копчето и на дланта му паднало празно кубче. Доновън внимателно я огледал. Аха! Трябва да се свали предпазната пластина, иначе патронът не попада в цевта. Той поставил заредено кубче и гръмнал. Вторият куршум свирнал и излетял в небето. Тогава, стискайки пушката под мишница, Доновън обмислил обходната маневра.

Той вече знаел приблизителния радиус на действие на това оръжие и без да познава устройството му, вече се научил да стреля с него. Ако съумее да премине на изток по брега на морето, може би ще успее да се изкачи на рида и да изненада сините в тил. Тогава, ако от крепостта го подкрепят, победата им е сигурна.

Но да се съчини такъв план било по-лесно, отколкото да се изпълни. Когато едната ви ръка е счупена, а в другата се налага да мъкнете десеткилограмова пушка, то добър алпинист от вас не ще стане. Доновън се промъкнал през храсталаците и дюните между морето и подножието на рида, а после с всички сили се втурнал и бягал, докато не се убедил, че не могат да го видят нито от скалите, нито от платото. Тогава свърнал от морето и със стиснати зъби започнал да се изкачва по рида.

По някакво чудо все пак успял да се добере до платото и когато подал глава над една тъмночервена издатина, видял извънредно любопитна картина.

Десет сини били залегнали до гребена в края на платото. Върхът на скалата бил в границите на обстрела на пушките им, но те не се решавали да стрелят, тъй като някой стрелял по тях с пушката на Доновън. Някой невидим (Доновън не се съмнявал, че това било момичето), незабелязано се доближил до тях от север, както той — от юг. Доновън поставил ствола на пушката върху издатината, опрял приклада в свивката на здравата си ръка и я насочил към двама сини, които един до друг се криели в плитка пукнатина. После натиснал копчето и не го изпуснал.

Пушката работела като картечница и с приблизително същия откат. Преди да я изпусне от ръцете си, един от враговете бил убит, двама се мятали като риби на сухо, а останалите хукнали да бягат. Едва се надигнали и момичето открило огън с пушката на Доновън. В този момент на платото се изкачили спътниците й, с тръбите в ръце и оцелелите сини един след друг изчезнали. След минута всичко свършило.

Доновън бавно се спуснал надолу по склона. Момичето идвало срещу него. Сега тя му се сторила по-млада отпреди — много по-млада, но у нея нямало и следа от мекота и нежност. Той си помислил, че по суровост тя не би отстъпила на никого. Момичето мелодично го приветствувало с няколко думи и му протегнало пушката.

По-нататък по склона те се спускали заедно. Доновън дал взетата пушка на момичето и то внимателно я огледало, а после извикало нещо на очакващите ги мъже и те започнали да претърсват труповете на сините за патрони. След половин час пристигнали в низината под сянката на огромната ракета. Мъжете пренесли снаряжението от крепостта и сега го товарели на кораба, а Доновън и момичето стояли отвън и давали нареждания. Всъщност нареждания давало само момичето, а той наблюдавал. Внезапно си спомнил кой е и къде се намира. Едно нещо е да помогне на тези хора в тяхната малка междуособица, а съвсем друго да отлети с тях неизвестно къде. Той уловил момичето за ръката.

— Трябва да си вървя — казал той.

Тя, разбира се, не го разбрала, но се намръщила и му задала няколко въпроса на своя език. Той се ухилил. Езиковите му способности не били по-големи от нейните. Доновън допрял с пръст гърдите си, а после посочил към изток, където според него се намирало Яйцето; весело й помахал с ръка и си тръгнал. Тя рязко извикала и в същия миг четиримата мъже се хвърлили след него.

Доновън мълниеносно вдигнал пушката с едната си ръка и стрелял — първият от преследвачите паднал. Пушката излетяла от ръцете му, но преди другите да го достигнат, той прескочил трупа и притиснал момичето към себе си тъй свирепо, че то се задъхало. Мъжете спрели, като навели тръбите си. Секунда само и той би се разлетял на атоми, но никой не посмял да пусне в ход тръбата си, страхувайки се да не засегне момичето. Като гледал над черните й коси, срещнал техния студен и жесток поглед.

— Хвърляйте оръжието! — заповядал той. — Или аз ще й извия врата! — Те продължавали да стоят неподвижно. — Чувате ли ме?! — изкрещял той. — Веднага хвърлете оръжието!

Те схванали тона му. Три тръби паднали на земята. Като подбутнал напред момичето, Доновън стъпкал тръбите в пясъка.

— Отдалечете се! — изкомандувал той. — Вървете! Хайде!

Те се отдалечили. Като пуснал момичето, Доновън отскочил назад и грабнал пушката. Той кимнал на момичето:

— Ти ще дойдеш с мен.

Секунда тя го наблюдавала с непроницаем поглед, а после мълчаливо минала покрай него и се отправила към брега. Минута по-късно дюните скрили от погледа им тримата мъже, а след това и самия кораб.

V

Така Доновън поел обратния път към Яйцето и всяка крачка от този път криела в себе си загадка. Момичето не правело опит да избяга. След първата миля Доновън закрачил редом с нея. Изминали няколко часа, а те все още се мъкнели уморено всред скалите. Макар и ръката му да зараствала с наистина чудесна бързина, преживяното напрежение не минало току-тъй — раната силно го боляла. Това го дразнело и той отново тръгнал зад момичето, когато изведнъж нарастващ рев го принудил да погледне нагоре.

Това бил корабът. Той летял високо, но внезапно с невероятна скорост се спуснал право към тях. На около триста метра той застанал вертикално и долу, само на метър от момичето, ударил виолетов лъч. На това място пясъкът се разтопил, а момичето, криволичейки като подплашен заек, побягнало под защитата на скалите. Доновън се хвърлил подире й.

На миля от тях корабът се обърнал и отново връхлетял със страшен рев. В подножието на склона чернеела пещера. Момичето се скрило в тъмния проход и в момента, когато Доновън почувствувал, че още малко и тъпанчетата му ще се пръснат от шума, нахълтал след нея в пещерата. Лъчът ударил в скалата над него и капчици разтопен камък опърлили гърба му. Момичето се притискало към стената на пещерата, но щом го видяло, побягнало нататък, в тъмнината.

На него му дотегнала тази игра на криеница и той догонил момичето с твърдото намерение всичко да изясни. Хванал я за рамото и я обърнал към себе си.

И се почувствувал пълен глупак. Как да й обясни какво иска? А самият той не бил в състояние сам да си обясни станалото. Доновън принудил момичето да тръгне с него и нейните собствени спътници се опитали да я унищожат. Нея, а не него. Някое негово действие беше навлякло ненавистта на спътниците й. Той не би могъл да я изостави сама в този див край, който гъмжи от динозаври, където я очакват убийци, но той не би могъл и да я вземе със себе си. В Яйцето и един човек с мъка се помествал. Положението било безизходно.

Пясъкът зад гърба му заскриптял от нечии стъпки. Той видял в полумрака как очите на момичето се разширили от страх. Обърнал се. До входа на пещерата се виждали силуетите на двама мъже. Единият от тях бавно надигнал тръбата си.

Доновън с рамо избутал момичето към стената и стрелял. Но в този момент тръбите изхвърлили целия си заряд и сводовете на пещерата над входа се свлекли с оглушителен грохот.

Взривната вълна повалила Доновън на земята. Ранената му ръка се чукнала в камък и по тялото му преминала гореща вълна. Ехото от гърма бавно замирало в недрата на пещерата. Настъпила пълна тишина.

Някой се помръднал редом до него. Меки тънки пръсти докоснали лицето му, напипали рамото му, ръката. Момичето с шепот го молело за нещо. Доновън с мъка се надигнал и зачакал какво ще последва по-нататък. Момичето поело от ръцете му пушката и докато се опомни, тя го повела към тъмните като в рог недра на пещерата.

Докато бавно се придвижвали в тъмнината, той обмислял станалото и съпоставял фактите, като се стараел да открие логика в тази безумна верига от събития.

Преди всичко — самото момиче. Ракетата, както и вярата му в палеонтологията подсказвали, че момичето е долетяло на Земята от друга планета. Във всеки случай тя принадлежала към човешката раса и очевидно заемала високо положение в родината си.

Доновън известно време размишлявал на тази тема. Изглежда, безпощадната война е резултат от политически или религиозни разпри. Как иначе да си обясни яростта, с която противниците се избивали един друг? Момичето заедно с телохранителите са се укрили на необитаема планета. Воюващите страни, кой знае защо, се стремели да я заловят на всяка цена. Сините я открили и обкръжили мястото, където се укривала. И тогава на сцената, прескачайки шестдесет милиона години, се появил Тери Доновън.

Нататък всичко се заплитало. Като се отправило на разузнаване, момичето го спасило от динозавъра, който се канел да закуси с него. Е, така всеки би постъпил. После го отнесло в лагера им. И с помощта на чудотворния зелен мехлем го изправило на крака. После започнал боят и той им помогнал да победят. Но нямал намерение да се присъедини към шайката им и когато те се приготвили да отпътуват, той също решил да си отиде. Но нищо не се получило.

Момичето опитало със сила да го задържи — дали от романтични подбуди, което впрочем било съмнително, или понеже се нуждаело от добри бойци. Но да се справят с него не успели, а след това започнало най-лошото.

Той явно не бивало да я хваща в тяхно присъствие. Това докосване, самият акт на физическо насилие коренно променил нещата. Момичето сякаш било богиня, която е изгубила своята божественост, или жрица, осквернена от негово докосване. Това тя разбрала веднага. Ясно й било, че от телохранителите пощада не може да чака. Ето защо без съпротива тръгнала с него. Колкото и странно да било, преследването не започнало веднага. Едва след като мъжете се върнали в ракетата, едва след като получили заповед от някого, чак тогава се опитали да я убият.

Следователно в ракетата е имало някой! Доновън пак се замислил. Може би жрец, изискващ най-строго изпълнение на заповедите на своя бог? Или политик, който плете сложни интриги? Или предател, който служи на интересите на сините? Но тези хипотези не обяснявали нито поведението на момичето, нито поведението на този въображаем повелител на съдбите — ако той по време на боя действително се е намирал в ракетата, защо не е помогнал на нито една от страните да удържи победа? Защо преследването започнало едва след няколко часа? И Доновън най-вече недоумявал какво ще прави с момичето, когато се доберат до Яйцето, ако изобщо успеят да се доберат до там.

Известно време те се катерили нагоре и Доновън изведнъж видял в далечината проблясъци светлина. Момичето пуснало ръката му и тръгнало по-бързо. Но как успявала тя в пълен мрак да се движи така уверено и бързо? Дали виждала в тъмното, или пък откривала пътя с помощта на неизвестно за него шесто чувство? Още една загадка към многото тайни, които я обкръжавали.

Той едва не заскачал от радост, когато се измъкнали навън. Те пресекли рида и се озовали в подножието на склона, по който той се изкачвал преди три дена. Там, на няколко мили на север, било скрито Яйцето. Там била безопасността, домът — но само за един.

Сякаш момичето разбрало мислите му. Тя ласкаво положила ръка на рамото му и се усмихнала. От този момент нататък тя му се подчинявала. Тя видяла страданието в очите му. Сега той не разбирал как е имал сили да издържа болката — струвало му се, че всеки друг на негово място би умрял. Момичето внимателно свалило превръзката и лекичко опипало ръката му като проверявало положението на счупените кости. Явно останала доволна, във всеки случай, ободряващо му се усмихнала. Извадила от чантичката на пояса си кутийката с мехлема и отново намазала раната.

Като че ли с нажежено желязо го допрели, после горещата вълна плъзнала по ръката, по тялото, разляла се приятна топлина и болката започнала да утихва. Момичето намотало мръсните бинтове на кълбо и ги хвърлило. И преди Доновън да съобрази какво става, тя откъснала ивица металическа тъкан от дрехата си и здраво превързала ръката му към тялото.

Като отстъпила назад, тя удовлетворено го огледала, а после се заела с пушката. Натиснала копчето и празното кубче-заряд изскочило на дланта й. Те се спогледали. Това било единственото им оръжие, а нямало с какво да го заредят. Доновън свил рамене: не е ли все едно? Момичето, като повторило жеста чу, захвърлило пушката на земята. Двамата свърнали към морето — там, където ги очаквало Яйцето.

Небето — ето от какво започнал Доновън да се бои. От динозаврите биха могли да избягат или да ги излъжат. Но огнените лъчи, падащи от небето, когато на няколко мили наоколо няма къде човек да се укрие, били съвсем друго нещо. Но момичето, колкото и да е странно, явно не се страхувало. Гласът й бил радостен и приятен, и на Доновън даже се сторило как тя говори за тромавите чудовища, които разваляли пейзажа на кредния период.

Те не бързали, тъй като Доновън нямал никакво желание да прекара нощта в джунглата. Той имал кибрит, който тя с любопитство разгледала. Нямали нищо за ядене, но това не ги тревожело. Помежду им се възцарило мълчаливо съгласие и Доновън се наслаждавал на приятелската атмосфера.

VI

Всеки път има край. Към обед те вече стоели до корпуса на оловното Яйце. Един от тях — но само един — би могъл да извърши обратния скок. Яйцето не би побрало двамата, пък и енергията в акумулаторите не би стигнала за двама. Ако той изпрати момичето, то ще се озове в един свят, безкрайно отдалечен от нейния, враждебен и непознат, където тя с никого не ще успее да се разбере. Ако се отправи Доновън, то ще се наложи да я остави тук сама, без храна, без всякаква защита и при това тя даже няма да разбере, че съдбата й ще зависи от някаква случайност, която ще стане след шестдесет милиона години.

Но друг избор нямало. Тя сложила ръката си на рамото му и лекичко го подбутнала към отворената врата на Яйцето. Единствен той би могъл да отиде за помощ и да се върне обратно. Яйцето най-много след шест часа би било готово за нов скок.

На Доновън му провървяло. Повалените клони папрат затрещели и пред Яйцето се появил малък динозавър, който държал в устата си мятаща се птица. С гръмки викове Доновън се хвърлил към него. От неочакваното нападение динозавърът изпуснал птицата и се скрил. Така Доновън си осигурил доказателството, което трябвало да ме убеди в достоверността на неговата история и да му обезпечи моята помощ.

Той влязъл в машината. Преди вратата да се затвори, видял как момичето вдигнало ръка, прощавайки се с него. Когато вратата отново се отворила, той стъпил на бетонния под в своята лаборатория шестдесет милиона години по-късно.

Започнал с това, че включил генераторите, които зареждали акумулаторите на Яйцето. После събрал необходимите вещи от къщата и от лабораторията: пушка, продукти, вода, дрехи. След това тръгнал да ме търси.

И ето той седи пред мен: счупена ръка, омотана със странна металическа тъкан, раната намазана с ароматен зелен мехлем. В Яйцето, към купчината припаси, е поместена пушката. Какво означава всичко това? Мистификация, разработена изключително грижливо заради някаква непонятна цел? Или всичко това е истина, колкото и невероятно да изглежда?

— След десет минути потеглям — каза Доновън, — акумулаторите са заредени.

— Но с какво мога аз да помогна? — попитах аз. — Не съм механик, нито физик.

— Аз ще изпратя момичето в настоящето — обясни той. — Сега ще ви покажа как се включват генераторите — това е съвсем лесно и когато всичко бъде готово, вие ще ми изпратите празната машина там, да ме вземе. Ако се задържа, погрижете се, моля ви се, за момичето, докато се върна.

Аз старателно запомних всичко, което той ми показа — цялата последователност от операции. После, точно четири часа след момента, в който той хвърли в краката ми онази невероятна птица, аз чух как оловната врата на Яйцето хлопна. Шумът от генераторите премина в пронизителен писък. Сякаш черна завеса обви огромната машина. После изчезна. Лабораторията беше празна.

Яйцето не се завърна нито този, нито следващия ден. Напразно чаках. В края на краищата си отидох. Аз разказах историята на Доновън — както я бях чул някога — и ми се присмяха така, както някога се присмях аз. Само че аз знам някои неща, които не са известни на никого.

За разкопки тази година са отделени нови средства. Аз все още съм главен палеонтолог в музея и макар че често ме посрещат със скрита усмивка, дадоха ми възможност да продължа предишната си работа. От самото начало знаех с какво ще се заема. Пълномощниците на Доновън ми разрешиха да разгледам древния бряг от кредния период, който минава през владенията му. Помнех разказа на Доновън за това, как е изглеждал този бряг, а запазих и рисунката, която той надраска с молив върху стар плик, докато разказваше. Знаех мястото, където беше закопал кутията с радия и може би в тези вкаменели пясъци, запазили се непокътнати от памтивека, Доновън беше скрил херметичната стоманена кутия с оловния куб.

Но кутията така и не намерих. Ако сега тя все още е там, то я скрива дебел пласт камънак и за да се премахнат тези тонове камъни, са необходими хиляди долари и много месеци работа. Но ние изчистихме част от брега, където пресованият пясък беше съхранил ясни и отчетливи следите, оставени в онези далечни дни: вълнообразни следи от отлива, бразди на морски червеи, пълзели по плитчината, отпечатъци от краката на малки рептилии, които са изяждали изхвърленото от морето.

Две успоредни ивици от следи пресичат този пясък, някога влажен от вълните на кредното море. Те минават по двадесетметровата плоча на пясъчника, която аз открих, и свършват там, където някога ги е измил приливът. Това са отпечатъци от малки странни сандали и гумени туристически ботуши — следи на мъж и жена.

На пясъка от кредния период се беше отпечатала и трета следа: огромни, обърнати навън трипръстови отпечатъци, сякаш следи на гигантска птица, тук-там покриваха другите две следи. Могъщите тиранозаври и техните по-малки братя са оставяли такива отпечатъци преди шестдесет милиона години. Отпечатъкът от грамадната лапа беше покрил следите от двата крака на момичето, когато то за момент е спряло до мъжа. Тези следи също изчезват при водата.

Това е всичко — по-точно почти всичко. На четири-пет сантиметра от мястото, където следите изчезват и морето е изгладило пясъка, той е разтопен и е образувал ямичка от зелено стъкло. Тя прилича на фулгурит, какъвто оставят мълниите, когато ударят в пясъка, или от кабел за високо напрежение. Само че аз никога не съм виждал фулгурит с такава правилна форма.

Преди две години бях свидетел как Тери Доновън влезе в оловното Яйце, поставено на пода в лабораторията му, и изчезна заедно с него в нищото. Той не се върна. Следите по кредния пясък, за които говорих, са съвсем отчетливи, но освен мен са ги виждали само работниците, които ми помагат. Вдлъбнатините в пясъка не им напомнят човешки следи. Та те добре знаят — колко пъти през годините на съвместна работа са чували да повтарям, че преди шестдесет милиона години на Земята не е имало хора. Науката твърди — а тя винаги има право, — че през кредния период само огромните динозаври са могли да оставят следи, които да се отпечатат в пясъците на времето.