Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Middle of the Week After Next, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 43,44,45/1977 г.

История

  1. — Добавяне

Напоследък се разнесе слух, че господин Тадуеш Байндър, изцяло погълнат от занимания, които той нарича научно-философски търсения, с удоволствие пак „прави магии“ в работилницата си, или както той я нарича — лаборатория. На вид е приятен, нисичък, червенобузест добряк. Обаче… обаче може би някой би трябвало да го накара да прекрати тези, меко казано, изследвания. Особени възражения в това отношение има собственикът на такси Стимс. Той и досега негодува, като си спомни, че вестниците на времето го изобразяваха като убиец от голям мащаб и му дадоха прозвището „Чудовището зад волана.“ Освен Байндър още двама души предизвикват бурна реакция у Стимс. Момичето Сюзи Блеп, чийто годеник беше той в онези незабравими дни, и полицаят Касиди, намесил се неочаквано в този роман. Обаче цялата история започна със съвършено, като че ли с нищо незабележителни събития, с експериментите на господин Байндър. След като работи през целия си съзнателен живот в местната енергийна компания, той се пенсионира и посвети свободното си време на четене и размишления над прочетеното. Господин Байндър с увлечение се занимаваше в тази област на науката, която преди него беше отдавна-отдавна потънала в забвение. Обаче сам той не си даваше напълно сметка за постигнатите резултати. Това е сигурно!

И така един прекрасен ден господин Байндър нае такси; зад волана седеше Стимс, който и не подозираше, че неговият пътник точно преди това беше завършил един от експериментите си и беше успял да реализира на практика закона за „Преминаването на едно физическо тяло през друго“, който дотогава се смяташе за отвлечен философски проблем. Целият опит, натрупан от човечеството, говореше, че две тела не могат напълно да се съвместят, т.е. в даден определен момент да заемат един и същ обем в пространството. Обаче господин Байндър предположи, че това е напълно възможно. Той изобрети едно приспособление. Проведе безкрайно много опити с него. Изпадна във възторг от получените резултати. И се запъти към приятеля си, господин Макфадън, за да му разкаже за откритието си.

И така в пет часа следобед на 3 май 1984 година, като стигна до ъгъла, където се пресичаха Блис и Келвин стрийт, Тадуеш Байндър видя свободно такси. Като притисна здраво към себе си пакета, увит във вестник, той влезе в колата и каза адреса на приятеля си. И тъй като шофьорът го изгледа мрачно, той повтори адреса.

— Чух, не съм глух! — кресна Стимс и със същата кисела физиономия се вля в потока коли. Всичко беше, както и трябваше да се очаква.

Тапицерията на колата беше мръсна и скъсана, а задната седалка беше толкова протрита, сякаш една от пружините всеки момент щеше да се вреже в тялото на пътника. Но господин Байндър не забеляза нищо: той си мислеше, че спечели един стар спор с приятеля си. Доказателството, увито във вестник, лежеше кротко на коленете му.

Минаха Вернън стрийт и се понесоха по-нататък, по улица Дюпуи. Тадеуш Байндър ликуваше в душата си: най-после той отговори на въпроса, който от толкова време не му даваше покой. В литературата нееднократно беше срещал идеята за проницаемостта на физическите тела и тя всеки път предизвикваше в душата му желание да я осъществи на практика. Като изложи разсъжденията си пред скептичния Макфадън, той чу в отговор: „Фантасмагория!“. Байндър твърдеше, че разрешението на този въпрос ще бъде тържество на индуктивното мислене. Макфадън само презрително сумтеше. „Един ден ще ти докажа, че съм прав!“ — бе заявил веднъж Байндър. И точно това смяташе да направи сега.

Тържествувайки вътрешно, той разгъна пакета, за да се полюбува още веднъж на творението на собствените си ръце. Съдържанието на пакета беше къс мека еленова кожа с неправилна форма — някога вероятно тя е служила за тапицерия на диванче в гостна. Изображението върху нея, от което не беше останало почти нищо, представляваше сцена от „Хайявата“. Сега кожата ставаше всъщност само за бърсане на стъкла, но Байндър я гледаше с нескрита нежност, защото точно в нея се криеше отговорът на прословутия въпрос.

Внезапно пред колата на Стимс изскочи друго такси. За да не се удари в багажника му, шофьорът натясна педалите с всичка сила. Спирачките изсвириха, колелата замряха, Байндър политна напред. Стимс изригна поток от презрителни думи към другия шофьор и получи по свой адрес не по-малко унищожителни епитети.

— Здравата го накастрих, а? — гордо подхвърли Стимс, като се обърна към пътника.

Никой не отговори.

Той се извърна и видя, че задната седалка е празна. Пътникът беше изчезнал.

Като се отдалечи от безумния кръстопът, Стимс спря колата и като отвори задната врата, внимателно я огледа отвътре. Пътника го нямаше и на пода. Вместо него на парчето еленова кожа лежаха: джобен златен часовник, малко пари — сребърни дребни монети, джобно ножче, металически части от обувки, очила в метална кутия, секретни ключове на халка и тока от колан.

Стимс се възмути: „Виж ти, подлец! Искаше да се повози безплатно. Ще види часовника, колкото ушите си. Факт.“

Той пъхна парите и часовника в джоба си и изхвърли на улицата всичко останало. Стимс беше готов да изхвърли и еленовата кожа („За какъв дявол ми е!“}, но си спомни колко язвителни забележки беше чувал от годеницата си Сюзи Блеп за неугледния „интериор“ на колата. Не по-малко злостни бяха изказванията и на нейната мамичка, когато в правото си на бъдеща тъща тя се возеше безплатно. Като постла кожата на задната седалка, Стимс се убеди, че тя изпълни предназначението си: пружината вече не напираше така застрашително изпод тапицерията.

Стимс изпита нещо като мрачно удовлетворение и прескочи до заложната къща да заложи часовника, след което имаше намерение да се върне към напълно законното си занятие, а именно — превозване на пътници. Но не би.

На края на тротоара стоеше мисиз Блеп и жестикулираше енергично. Проклинайки я вътрешно, Стимс спря до нея и отвори задната врата. Солидната дама влезе в таксито и като пуфтеше, се пльосна на седалката.

— Дъщеря ми ме помоли да ви предам, че днес не може да се срещне с вас — заяви мисиз Блеп.

— А, ето каква била работата — мрачно отговори Стимс, — значи не може, а?

— Не — потвърди мамчето. Като свали обувките си и се облегна на седалката, тя се приготви в пълен комфорт на пътува до дома си. И дума не можеше да става за това, че Стимс ще се откаже да я закара — при най-малко неподчинение мисиз Блеп правеше страшни скандали на дъщеря си.

Шофьорът спря пред познатата къща (Сюзи, разбира се, още не се беше върнала) и се обърна назад, за да каже довиждане на мисиз Блеп. И се втрещи. Колата беше празна. На задната седалка лежаха: медни и сребърни монети, венчален пръстен, гилза от червило, банели от корсет, фиби, безопасна игла и евтина блестяща брошка.

На пода се търкаляха доста големи обувки.

Стимс изруга с хриптящ глас. Няколко пъти конвулсивно глътна въздух, огледа се тъпо, после включи на скорост и даде газ, като инстинктивно се стремеше да изчезне от това място. Не му трябваха никакви неприятности — особено ако те имаха някакво отношение към Сюзи. Обаче нужни или не, тя бяха вече налице!

От днешните събития вееше някакъв ужас. Стимс отново спря и разгледа колата най-внимателно. Еленовата кожа, покрила седалката, изглеждаше доста представително. Освен нея и гореизброените предмети в колата нямаше нищо. Но нямаше и никаква дупка или отверстие, през което би могла да изчезне мамчето Блеп. На нея и през ум не би й минало да изскача от колата при пълна скорост, да не говорим за това, че никога, при никакви обстоятелства тя не би изоставила съвсем запазени обувки. По всичко изглежда, че в живота на нашия шофьор на такси се намесваха някакви неизвестни, необясними сили.

Имаше над какво да се замисли човек и затова Стимс прескочи до бара и обърна няколко чаши бира. Но тъй като по природа не беше интелектуалец, напрегнатата работа на мисълта винаги предизвикваше у него главоболие, а и не можеше да се посъветва с никого: никой нямаше да повярва на разказа му.

— Не съм виновен — мърмореше Стимс, втренчен в бирената чаша, — не съм виновен и толкоз. Но нима Сюзи ще ми повярва. Ще трябва да й кажа, че днес не съм виждал майка й. Не съм я виждал и толкоз.

Доста време мина в мрачни размишления, а когато Стимс отново излезе на многолюдната улица, беше около девет часът. В девет и половина той спря на червен светофар на Евърс авеню. Някой без разрешение отвори задната врата и влезе в таксито.

— Ей, по дяволите! Не вземам пътници.

В отговор в гърба му се опря нещо студено и твърдо и зловещ глас прошепна:

— Хайде мърдай, момче! И да не си помисляш да вдигаш шум или да се оглеждаш!

Зелената светлина смени червената и в този миг Стимс чу викове: „Обраха ме! Дръжте ги!“ Трябваше да натиска педала с всичка сила, защото студеният метал не се откъсваше от гърба му, пък и той сам не изпитваше ни най-малко желание да се окаже в центъра на престрелка. Най-после, като измина значително разстояние, той се осмели да попита:

— Къде да карам, а?

Никой не му отговори. Като забави, Стимс се огледа.

В колата нямаше никой.

Стимс отвори задната врата и видя на еленовата кожа: пистолет, сребърна сосиера, седемнадесет часовника и тридесет и четири златни пръстена.

Наплашен още повече, шофьорът отново седна зад волана и тръгна към къщи. Остави колата в двора и едва се добра до вратата на квартирата си.

Сутринта Стимс се събуди от телефонен звън. Като свали слушалката, той чу как Сюзи, хлипайки, се опита да му обясни всичко наведнъж: майка й не се е върнала вкъщи и не се е обадила, и на улицата вали като из ведро и…

— Не съм виждал твоята старица — раздразнено я прекъсна Стимс. — А ти защо не дойде на срещата?

Сюзи ридаеше. Тя повтори всичко отново, после съобщи, че Касиди е направил справка и изяснил, че мисиз Блеп я няма сред нещастните случаи. Сюзи помоли Стимс да узнае по някакъв начин какво се е случило с майка й.

Обаче Стимс не беше такъв глупак, че да се забърква в тази работа: само при мисълта за вчерашния ден му се завиваше свят.

— Чуй, Сюзи, трябва да печеля пари за сватба. Пък и вали като из ведро. Къде ще я търся? Ще се намери твоята мамичка, няма къде да се дене. Просто се е запиляла някъде…

Когато излезе навън, дъждът образуваше плътна завеса. Такова време обикновено му носеше печалба, но сега нищо не радваше Стимс. Той разгледа колата и помисли, че макар видът й да не е представителен, няма никакви улики. Часовникът показваше десет сутринта.

Някъде около десет и половина не само гърбът, но и цялото тяло на Стимс се покри с лепкава пот от страх. Пътниците се сменяха един след друг, всеки казваше адреса, спокойно сядаше в таксито и тръгваше. А после изчезваше. В неизвестна посока. По неизвестна причина.

В единадесет часа през плътната завеса на дъжда той видя полицая Касиди. Като забеляза познатата кола, той с жест му заповяда да спре. Стимс посочи задната седалка — заето е значи — и изчезна, като вдигаше фонтани от пръски. Той си отиваше право в къщи: моментът беше твърде неподходящ, за да пуска в колата си полицай! Като се огледа наоколо, Стимс пренесе в квартирата си: четири куфара, една чанта, три чифта дамски обувки, букет червени рози и една сурова кокошка.

В чекмеджето на бюрото той стовари от джобовете си не по-малко от осем часовника, мъжки и женски, четири пръстена, единадесет гривни и десет различни видове карфици и фиби.

Веднага след като разпредели плячката, го овладя злоба.

— За какъв дявол се е залепил за мене Касиди? — развика се той, като се обръщаше към куфарите. — Какво си мисли, че съм убил тази дебела свиня?

Като кипеше от негодувание, Стимс все пак излезе да намери полицая. Само при вида на блюстителя на реда, в блестящ от дъжда плащ, лицето на Стимс се изкриви, но той си наложи да натисне спирачки. Касиди започна да разказва, че Сюзи е много разстроена — може би шофьорът е виждал вчера мисиз Блеп?

— Аз вече й казах, че не съм я виждал! — изръмжа Стимс. — Макар че старата глупачка не изпуска случай да я повозя. И какво толкова — да не съм я изял?

Касиди не отговори. Ами, разбира се: собствено нямаше какво и да отговори.

Как трябваше, кажете, моля ви се, да постъпи нашият шофьор? Не можеше съвсем да изостави работата си: това щеше да предизвика подозрения, въпроси. От друга страна, той не можеше на всички поред да казва, че колата е заета: това щеше да е още по-странно. Излизаше, че Стимс е станал жертва на някакви диви, немислими обстоятелства.

Въобще трябва да кажем, че Стимс принадлежеше към тази щастлива категория хора, които успяват да се избавят от всички неприятности по много лесен начин: те просто изпадат в ярост.

Точно такова беше положението и сега. Пътникът вземаше такси, сядаше в него и казваше адреса — в очите на шофьора той беше невинен. Пътникът изчезваше като сън, оставяйки по нещо за спомен — Стимс започваше да изпитва раздразнение към него. Към края на втория ден, след последното подобно „приключение“, Стимс вече ненавиждаше всички свои клиенти.

— Те ще ми платят за тези фокуси! — мърмореше той, като пренасяше в квартирата си куфари и чанти — и ще ми платят както трябва! Ще им се прииска да си получат обратно парцалите, ще видим какво ще излезе от това!

Вечерта Стимс позвъни на Сюзи и попита не се ли е върнала майка й. Не, не се е появила. Тогава годеникът със свойствената си широка душа предложи на годеницата да отидат някъде, където тя може да се развлече, да забрави за тревогите си. В отговор на това предложение Сюзи едва не изпадна в истерика и Стимс трябваше отново да се замисли над станалото.

Какво да правя, мислеше той, може би наистина трябва да престана да карам проклетата кола, от която хората изчезват по съвсем непонятен начин? Но тази мисъл го ужаси.

— Искате да умра от глад?! — изкрещя той. — Не, това не е разрешение на въпроса.

Стимс не можеше също да осъзнае причината за тайнствените си нещастия. Той не виждаше всичко онова, което можеше да стане ключ за разгадаване: пръв изчезна господин Байндър. След него в колата остана само еленовата кожа, през която „изчезваха“ другите пътници, като „забравяха“ върху нея само метални предмети: всичко останало се търкаляше на пода или беше натоварено в багажника. Обаче Стимс не се досещаше да съпостави тези факти. Пък и беше съвсем забравил и самия Байндър.

Мина третият ден. Мисиз Блеп така и не се намери. Във връзка с това Сюзи започна да изпитва необяснима неприязън към бъдещия си мъж. По думите й Стимс не давал и пет пари за изчезването на майка й. Сега Сюзи за всичко се съветваше с Касиди. Той, като се свърза с Бюрото за нещастни случаи, за свое най-голямо учудване узна, че в последно време в града рязко е нараснало количеството на безследно изчезналите. В душата на Касиди се пробуди служебно усърдие — той реши, че случаят с мисиз Блеп го води по следа, и започна да наблюдава Стимс.

Към края на четвъртия ден от описваните в нашата история събития Стимс видя във вестниците заглавия: „Изчезнаха 52 души! Кой е похитителят?“

Съобщенията въз вестниците подчертаваха, че всички безследно изчезнали са се готвели да вземат такси и затова доведените до отчаяние роднини искаха от полицията да вземе най-решителни мерки по отношение на собствениците им: задържане, разпити с пристрастие и т.н.

— Какво им се приискало! — възмути се Стимс като прочете това. — Да разпитват! Искат да изпонаплашат всички пътници!

Като смачка яростно вестника, той тръгна към колата. Но Стимс не успя да измине и три пресечки, когато го спря възрастен шишко, който страдаше от задух. Като се разположи удобно, пътникът отвори вечерния вестник и попита с изкуствена уплаха:

— Надявам се, вие не сте „Чудовището зад волана“?

Стимс бясно дръпна лоста за скоростите, първите сто метра той караше, пухтейки като локомотив. После заговори като човек, който с труд сдържа яростта си. Той ругаеше вестникарските репортери с такива остри изрази, че в сравнение с тях сярната киселина би изглеждала като водица. Стимс говореше все по-силно, с нарастваща обида. И в момента, когато трябваше да спре на червена светлина — беше девет часът и четиридесет и пет минути вечерта, — той вече ораторствуваше с целия капацитет на белите си дробове. На пресечката на двете оживени улици от всички страни блестяха неоновите светлини на витрините и лицето на нашия герой беше добре осветено.

До него спря кола от полицейския патрул. „Това е той“ — каза Касиди на своя шофьор и като излезе от колата, надникна в прозорчето на Стимс.

— Вие, капиталисти — пронизително крещеше шофьорът, — мислите, че като имате пари в джоба, значи всичко ви е позволено! Да, ето такива като вас…

— Ей, слушай — намеси се Касиди, — с кого спориш?

Стимс едва не подскочи на седалката си: и този е тук! Приятна среща, няма какво да се каже. Но каза на глас:

— Ами ето този тип зад мен, казва…

— Какъв тип? — Касиди внимателно огледа колата. — Къде е това зад тебе?

Стимс се обърна. Вместо пътник на еленовата кожа лежаха: слухов апарат, часовник, писалка, сребърни монети, копчета от панталон, зъбци от цип, тока от колан.

Касиди седна зад Стимс.

— В полицията — заповяда той. — Аз вече няколко дни те следя, гълъбче. Не мисли да пробваш фокусите си върху мен.

Стимс едва не се задави от възмущение: каква чудовищна несправедливост! Обаче зави към полицейския участък: патрулният автомобил го следваше по петите.

Най-после, като си възвърна дар-слово, шофьорът закрещя:

— Та в какво съм виновен, дявол да го вземе!

И този въпрос остана без отговор.

* * *

Сега, след като мина известно време, Стимс отново, макар и не много спокойно, може да говори за всичко, което се случи в онези дни.

Направиха обиск в квартирата му, полицията намери вещите, принадлежали някога на всички онези, които бяха имали непредпазливостта да се възползуват от услугите на таксито. Револверът на Касиди, свирката и личният му знак, белезниците, боксът и останалите аксесоари на полицейската служба бяха изложени в специална витрина на участъка в памет на неговата беззаветна преданост към дълга.

Шофьорът Стимс се прослави моментално: цялата страна узна, че той именно е онзи тайнствен убиец „Чудовището зад волана“.

И така на шофьора Стимс бе предявено обвинение в убийство на седемдесет и един човека — те можеха да бъдат и седемдесет и двама, ако поне някой беше забелязал изчезването на господин Байндър. Независимо от отчаяните протестни викове на обвиняемия затвориха го зад решетките без право на поръчителство.

Вестниците вдигнаха страшен шум около личността на Стимс.

И изведнъж работата взе съвсем неочакван обрат. В зданието на полицейския участък влезе, накуцвайки, Касиди. Полицаят разказа, че по някакъв непонятен начин е излетял от таксито, в което се е отправял към участъка. Когато дошъл на себе си, той открил изчезването на личния си знак, свирката, револвера, белезниците, бокса и други предмети. Обувките му се разпаднали на части в момента, когато откъснал крака си от земята — изглежда, гвоздеите им били изчезнали. За всичко това той смятал непременно да напише рапорт.

Час по късно на една от улиците намериха възрастен шишко, който лежеше на тротоара почти без признаци на живот. Той разказа, че си е позволил да се пошегува с шофьора, който след това го изхвърлил на улицата. В джоба му не бил останал нито слуховият апарат, нито писалката, нито часовникът, а на панталона му нямало нито едно копче.

За кратко време по улиците на града една след друга започнаха да се появяват и останалите жертви на „Чудовището“ — видът на всеки от тях беше повече или по-малко изтерзан. Никой от тях и не подозираше, че го търсят от дълго време. „Седнах в такси, от което ме изхвърлиха, и след това дойдох в полицията, за да заявя за нанесеното оскърбление“. За четири часа се появиха девет души от тези, които „пропаднаха“ преди около пет дни; за шест часа се появиха още петнадесет, които отсъствуваха шест или седем дни. След един ден се „намериха“ вече петдесет и девет души. На очна ставка със Стимс всички твърдяха, че именно той е виновен за техните нещастия.

Като прояви необикновена проницателност, полицията отбеляза следната закономерност: колкото по-късно беше изчезнал от полезрението човек, толкова по-рано се появяваше той. И когато в участъка влетя разярената мисиз Блеп, като крещеше, че някой си Стимс й е откраднал венчалния пръстен, обувките и кой знае защо й е измъкнал банелите от корсета — за всички стана ясно, че краят е близък.

Той не беше просто близък — той беше настъпил. Господин Байндър дойде на себе си на пешеходната пътека и си спомни, че на 3 май през деня, в пет часа, отиваше към Макфадън. Сега в града беше нощ, в джобовете му нямаше нито часовник, нито дребни, а панталонът му се свличаше. Байндър се повлече към къщи, разстоянието не беше повече от две пресечки. От купа вестници, събрали се под вратата, той с учудване разбра, че вече е 14 май, и прочете за събитията от последните дни.

Тадеуш Байндър си направи по-силен чай, наля си чаша и съсредоточено започна да мисли. Той си спомни, че като излезе от къщи, седна в такси и като разгъна пакета, започна да се любува на еленовата кожа, която точно преди това му беше помогнала да докаже, че проницаемостта на предметите е напълно осъществима на практика…

Като се опираше на техническите си знания и практическия си опит, Байндър без особен труд успя да си обясни събитията. Обаче въпросът беше интересен не само от научна гледна точка, трябваше да се вземе предвид и юридическата му страна. Седемдесет и един човека можеха да дадат Байндър под съд — при тази мисъл той потръпна. И реши да си държи езика зад зъбите. И все пак на другия ден той се отправи към приятеля си Макфадън.

— Боже мой, жив и невредим! — възкликна той. — А аз те смятах за жертва на „Чудовището“. Къде пропадна?

— Ще се опитам да ти обясня. Изслушай ме, Джордж.

Тадеуш Байндър разказа на приятеля си, че по всички признаци той е разгадал тайната на проникването на едно физическо тяло в друго. Атомите, от които се състоят най-твърдите вещества, каза той, са много малки, а разстоянието между тях е сравнително голямо. С други думи, между атомите на всяко твърдо тяло има толкова пустота, колкото между атомите, да кажем, на облаците: неутроните и космическите лъчи минават през тях съвършено свободно. От друга страна, два облака също така не могат да проникнат един в друг, както и две твърди тела. Атомите на облаците не се разлитат в пространството, защото те са „закачени“ в частиците на въздуха, а атомите на твърдите тела са закрепени помежду си от електромагнитното поле, което всеки от тях създава. Ако обаче отнемем на полето съпротивлението му, в структурата на твърдото тяло ще се появят голямо количество празнини, през които може да проникне друго тяло, не по-малко твърдо.

— Именно към това се стремях и аз в своите опити — продължи Байндър. — Да унищожа напълно съпротивлението на полето, което пречи на проникването на „чуждите“ атоми, аз не можах — успях само леко да го неутрализирам. Обработих парче еленова кожа така, че можех да „промъкна“ през нея почти всичко. Казвам „почти“, защото металът не пожела да ми се подчини, той си оставаше на място. Този ден, на 3 май, аз исках да ти демонстрирам всичко това.

— Е, и къде пропадна оттогава! Ако повярваме на всичко това…

— Сега ще ти разкажа. Ти знаеш, че електромагнитните полета държат всеки атом на мястото му с помощта на сили, които си действуват взаимно в три перпендикулярни посоки: хоризонтална, вертикална и напречна. Ако между тях се опита да се вмъкне „чужд“ атом, полетата го изтласкват. Когато ги неутрализирах, те пак продължаваха да изтласкват, като действуваха също във взаимно перпендикулярна посока. В новата посока те поглъщаха тези атоми.

— В каква посока? Но това би бяло вече четвърто измерение.

— Това беше именно четвърто измерение, но съвсем неочаквано: измерение във времето. Когато паднах върху еленовата кожа, нейните атоми, като действуваха върху тези, от която се състоя аз, ме накараха да се движа във времето. Те ме хвърлиха напред, в дванадесетия ден от този момент. А за вас този ден е настъпил едва днес.

— Но атомите на веществото, обработено по този начин — продължаваше Байндър, — постепенно губят свойствата си. Затова всеки ден те изпращаха хората на все по-малко и по-малко разстояние във времето. Ако се съди по съобщенията във вестниците, последните „подопитни“ се оказаха изпратени само един ден напред. А сега може би атомите на еленовата кожа са се върнали в предишното си състояние и повече няма да пропуснат никого.

— Мислиш ли?

— Боя се, че това е така. Аз бих могъл, разбира се, да постигна пълна проницаемост, но нали от нея няма никаква практическа полза. По-добре да се заема с множествеността.

— С множествеността? А това пък какво е?

— Разбираш ли — започна Байндър с ентусиазъм, — съществува философско положение, според което един и същ предмет е способен да се намира едновременно на няколко места. Представяш ли си какви възможности крие това?

Край