Габор Рубин
Търсачи на приключения

Роб и неговите приятели бяха своего рода космически търсачи на приключения. Никому не бяха навредили без причина, но и не бива да се твърди, че водеха монашески живот.

Харесваше им да откриват нови планети. Не за да ги впишат в земния кадастър или да добият научно признание, а просто тъй, за собствено удоволствие. Веднъж търсачите на приключения се озоваха на някакъв скапан астероид, където беше тъмно като в ада. Те вече се канеха да отлетят по-нататък, когато внезапно дочуха шум. Светнаха с фенерчетата: едно мъничко човече се спускаше по склона на хълма.

— Аз съм Великата Зловеща Сянка — заяви човечето.

— Какво, какво? — разкискаха се първооткривателите. — Я ела при чичковците, дребосъче!

— Аз съм Великата Зловеща Сянка — повтори мъничето. — И освен това съм член на Съвета за преместване на капитала.

— Ами къде ти е сянката, старче? Това, че си велик, приемаме и на честна дума.

Вместо отговор старчето посочи с ръка наоколо. Светнаха, следвайки жеста му, но нищо не видяха. Тогава измъкнаха прожектора, но и това не помогна. Приятелите не можеха дори един друг да се видят. Нещо повече — и прожекторът не се виждаше. А той работеше — разбраха го, когато насочиха лъчите му към малкото човече: сега го виждаха по-добре. Както и да е, вдигнаха дребничкия шмекер, натикаха го в една клетка и полетяха напред. Зловещият никого не обиждаше и всеки ден изяждаше по една кутия кондензирано мляко. Само едно беше неудобно: наложи се да летят сред пълна тъмнина, добре че звездите се виждаха. Започнаха да обсъждат какво да правят с шмекерчето.

— Май че няма да можем да го използуваме във фотолабораторията.

— Тогава да си направим цирк, а?

— Виж, чудесен цирк ще стане, ако покажем нашето лалугерче.

В резултат се роди великата идея. Собствено те нищо особено не направиха — просто се върнаха на Земята. И там изведнъж настъпи такава непроницаема тъмнина, че съвършено нищо не се виждаше освен Слънцето на небето и малкото старче, което пиеше своето кондензирано мляко.

— Какво се е случило? — изплашено се питаха навсякъде хората.

— Нищо особено — отвърна им някаква радиостанция от един из многобройните острови в океана. — Просто така ще бъде непрекъснато, докато правителствата на всички държави в света не съберат толкова и толкова злато и не го изпратят на място с такава и такава ширина и такава и такава дължина. Но ако се опитате да ни изиграете някой мръсен номер, тогава вечно ще бъде мрак. А изобщо си организирайте работата, както искате.

Среща на високо равнище. Никоя световна организация не е действувала още толкова бързо, без никакви спорове, в пълно съгласие. Събраните пари изпратиха на указаното място и не им изиграха никакъв номер. Роб и приятелите му натовариха паричките и отведоха шмекерчето.

— Благодарим ти, деденце! Сега можеш да се върнеш на твоя астероид.

— Да имате да вземате! — отвърна им Великата Сянка. — И тук си ми е много добре.

Поискаха да го изгонят, но колкото пъти се опитваха, старчето все изчезваше на някъде. Какво можеха да сторят тогава? И той остана да лети с тях. Както и преди, всеки ден пиеше кутията си с кондензирано мляко и както преди, те трябваше да летят в пълна тъмнина. А иначе той никому нищо лошо не правеше.

Когато на Роб и приятелите му им омръзнеше да скитат из космичното пространство или трябваше да попълнят запасите си, те кацваха на някоя планета (естествено не на Земята!) и всеки път се налагаше да плащат глоба за тъмнината, а пък и цените на провизиите и въздухът се диктуваха от местните жители.

Така вървеше, докато не свършиха всичките пари. Тогава старчето заяви:

— Курс към къщи!

Отведоха го на астероида му и тук дребосъчето слиса първооткривателите:

— Видяхте ли? А вие не вярвахте, че аз съм Великата Зловеща Сянка. И дори не повярвахте, че съм член на Съвета за преместване на капитала.

След тия думи то се обърна и се затътри в мрака.