Сергей Смирнов
Цвете в пътната чанта

След обичайните сиви, безцветни и навяващи смъртна тъга хълмове на Безликата от буйната земна зеленина в обедната горещина ме заболяха очите. Стоях неподвижно край шосето и примижавах така силно, че ме заболя и главата.

Изведнъж някакъв импулс прониза мускулите ми. Откъснах се от мястото си, запратих надалече пътната си чанта и веднага се втурнах след нея по тучната трева. Но след няколко яростни движения се задъхах. Краката ми се оплетоха в жилавата паяжина от стебла и листа. Политнах напред и се проснах с целия си ръст. И може би щях да си ударя лицето и гърдите, ако не бяха хилядите малки зелени пружинки, които меко се свиха под мен.

И от това доста чувствително падане изведнъж ми стана хубаво, хубаво.

Бях забравил за моя нов познат Алексей, а когато си спомних за него и се измъкнах от тревната растителност, той все още стоеше на шосето и пристъпваше от крак на крак.

— Какво чакаш? — попитах решително, като се чудех как може човек, който е прекарал цяла година в Космоса, да не изпадне в детска радост от земната красота.

Алексей само ме погледна, така както гледа човек, който не умее да плува, а трябва да премине през брод реката.

— Ти до края на отпуската си ли ще стоиш там? — попитах неуверено, понеже почувствувах някаква провокация.

Накрая Алексей се помръдна от мястото си. Окачи на рамо чантата си, слезе от пътя и тръгна към мен. Вървеше така, сякаш се боеше да не настъпи някоя скрита в тревата змия. Гледах го с широко отворени очи. Съдейки по всичко, Алексей се чувствуваше много неловко: лицето му се покри с червени петна. Приближи се до мен и внимателно постави чантата на земята.

— Сигурно нещо съм се побъркал — каза огорчено той, сякаш се оправдаваше за своите странни действия.

Свих рамене.

— Случва се… — почувствувах изведнъж, че неловкостта му преминава и в мене.

— Хм — усмихна се леко Алексей. — Но имах доста оригинален случай…

— По-добре е да поговорим за нещо друго — предложих аз, като му дадох да разбере, че не обичам да обсъждам чуждите недъзи.

… Запознахме се преди два дни в пътническия космолет. Имахме каюта за двама и макар че много малко разговаряхме помежду си, кой знае защо, само един ден след запознаването ни ми се струваше, че сме стари и много добри приятели. Сближаваше ни непреодолимото желание отново да послушаме вятъра или да поскитаме из вечерния град, чиито светлини не можеха да се сравнят с блясъка и на най-ярките звезди. И най-вече — не разказвахме един на друг за работата си. Сега обаче изведнъж почувствувах, че Алексей няма да се успокои, докато не ми разкаже за своите нещастия. Разбрах, че дълго време е трябвало да прекара в самота. Такива хора са много мълчаливи в Космоса, но щом се върнат на Земята, няколко дни се държат така, сякаш им е ужасно трудно да мълчат. Сметнах за свой дълг да го изслушам — може би той е чакал тази възможност цяла година.

Леко повдигнах вежди и въпросително погледнах Алексей. Той отново се усмихна. Явно разбра хода на мислите ми и като се замисли за миг, спокойно попита:

— Преди два месеца в третия сектор на Уран един безпилотен товарен кораб се вряза в някакъв звездолет, на който имаше само един помощник-щурман. Сигурно си чул за това?

— Разбира се — отвърнах аз. — Този звездолет после го търсиха цяла седмица.

— Да, нищо чудно. Разкъсан бе на парчета. В едно от тези парчета се пекох на шиш седмица и половина.

Алексей замълча, после каза:

— Сблъскахме се много ефектно, грешка нямаше. Космолетът, на който летях аз, пътуваше от една база за друга. А оттам точно по обратния път е летял тоя злополучен товарен кораб — така беше. И пътят им така съвпадаше, сякаш корабите се движеха един срещу друг просто по нишка. Изобщо приказно съвпадение, остава само да разпериш ръце… Половин час преди да се сблъскаме, отидох в оранжерията да проверя системата на автополивачката. Изведнъж — страшен удар, като че някакъв огромен чук се стовари върху обшивката — и тишина. Стори ми се, че корабът безшумно се плъзна по гигантска каменна стълба, а после започна страшна въртележка. Нещо ме дръпна настрани, магнитните ми обувки се отлепиха от пода, всичко пред очите ми се завъртя. Отначало дори не успях да се изплаша, но когато ме закара при цветята, а после започна яростно да ме удря в стената, не ми беше вече до страх. Обзе ме спокойствието и равнодушието на обречения. През следващите пет минути единствената ми грижа беше да не пробия стената с главата си. Дори не се опитвах да залепя отново обувките за опора. Когато случайно докоснах пода с крака, тогава и въртенето престана. Бях целият омацан в мокра пръст и смачкана зеленина, която издаваше остра и неприятна миризма. Веднага се втурнах към изхода, но люкът беше затворен херметически, а зад него на светещото табло се бе появил надпис: „Обща разхерметизация“. Не трябваше да излизам от оранжерията. Не знаех какво се бе случило. Мислех си, че корабът се е сблъскал с нещо и е получил голям пробив някъде в товарния участък Всъщност това не бе пробив — корабът беше напълно разрушен. Товарният кораб с десет хиляди тона полезен товар на борда беше разкъсал корпуса на моя кораб като книжен чувал. Командната кабина бе на парчета, част от камерите бяха съвсем откъснати. Само оранжерията беше оцеляла. Ето какво значи да си роден с късмет.

Походих няколко минути пред люка и реших, че работата е лоша. Потреперах. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. От оцелялата зеленчукова градина можех да изкарам няколко месеца на вегетарианска храна, за пиене имах колкото искаш: запасният резервоар за поливане и резервоарът с питейна вода бяха пълни. Но кислород имах само за седем-осем дни, а после трябваше да отворя люка и да дишам вакуум.

И изведнъж нещо щракна в главата ми. Осъзнах, че около мен има стотици всякакви растения: лалета, бегонии, кактуси, домати, лимонови дръвчета, брезички. Всички те произвеждаха кислород. Тихо и незабелязано. Спомних си картинката от стария учебник по ботаника: две мишки, покрити със стъклени похлупаци — едната вече мъртва, а другата си живее, сякаш нищо не се е случило, защото заедно с нея под похлупака има саксия с цветя. Моето положение беше аналогично, само че не знаех могат ли растенията от оранжерията да ми обезпечат кислород за достатъчно дълъг срок. Но все едно, появи се надежда, а това беше най-главното.

На Земята се диша волно — ние дори не осъзнаваме ценността на всички тези тревички и стъбълца, защото бурканът, в който живеем заедно с тях, е много голям. А там, в Космоса, където всеки кубически сантиметър въздух е по-ценен от злато, всяка тревичка, дори и плевел в саксия, се превръща във вълшебно дърво.

Погледнах около себе си с други очи. Цветята престанаха да бъдат за мене някакви неодушевени предмети. Те се превърнаха в тълпа добри и отзивчиви приятели, които тихо и искрено се грижеха за мене и които всъщност бяха по-безпомощни от мен в чуждата за тях обстановка.

Изпитвах към тях дълбоко уважение, и не само уважение — аз благоговеех пред тях. Дарих всяко цветче с душа, измислих им характер според външния вид и което е най-смешно — биография. Така престанах да чувствувам моята самота: сега имах много приятели. Приятели и познати. Да, някои от цветята ми станаха добри приятели, други просто познати. Защо? Например, когато ми ставаше тъжно и ми се струваше, че е безсмислено да чакам помощ, че на Земята вече са ме погребали, отивах при жълтите лалета. Техните цветове са като надсмешка над всички трудности, над всички нелепости на съдбата. Чинното спокойствие на столетниците ме ободряваше, а малките крехки теменужки ме гледаха с широко отворени сини очички, учудваха се и ставаха тъжни: „Ние сме толкова малки и не се боим от нищо, а този е толкова голям и силен, пък трепери от страх“. Смешно, нали? Възможно е. Но ако си човек, който живее на Земята и се разхожда с кученцето си в градския парк.

Аз също се стараех да направя нещо за тях. Събрах всички цветя, повредени от падането ми, и се заех, както се казва, с тяхното лечение: присаждах ги, подрязвах ги и бях ужасно разстроен, когато не успях да спася няколко цветчета. Но вината не беше моя: тези цветя растяха в сандъчета, които преди отлитането ми от базата са били лошо закрепени за пода на оранжерията и по време на аварията са се обръщали заедно с мене във въздуха.

Не изключвах осветлението. Изобщо ми провървя, че не се повреди енергосистемата на кораба, иначе щях да се превърна в парче лед. Бяха оцелели и хладилните резервоари с твърд въглероден двуокис за „подхранване“ на растенията.

С една дума, живеех, не тъгувах, само когато обядвах, винаги се вълнувах. Та нали се прехранвах само с растения. Такава една психическа нагласа: а това листче, което сега ще изям, няма ли да ми даде точно толкова кислород, колкото ми е необходим, за да поживея още една минута до спасението. Вече се стараех да се храня само с моркови, репички и краставици. Зеле не ядях, макар да беше най-много — то имаше толкова големи листа…

През последните дни започна да не стига водата за цветята и аз превключих към системата за автоматично поливане резервоара с питейна вода, така че до самия край ми се наложи да страдам от жажда, което преди това никак не предполагах. Два дни преди спасението отворих последната аварийна бутилка с кислород и след това окончателно се отдадох на цветята си: сега съдбата ми напълно зависеше от тях.

Спасението дойде неочаквано. Спях, когато спасителният космолет се приближил. Цял час изследвали разнебитените камери и накрая намерили затворената и неповредена оранжерия. От космолета измъкнали барабан, заварили го за стената на оранжерията и изрязали дупка на борда. Спасителите влезли вътре, видели ме да лежа на пода, решили, че работата е лоша, и започнали внимателно да ме преобръщат на гръб. Скочих в просъница, без да разбирам кое как е, едва не започнах да се браня, после разгледах усмихнатите лица. Едва когато тръгнах към барабана се опомних, втурнах се обратно, изрових първата ми попаднала теменужка, моята теменужка, и се върнах. Спасителите ми само вдигнаха рамене.

Видях как отделиха подвижния барабан от оранжерията. На екрана се мярна светлото петно на изрязаната в борда дупка: там вътре продължаваха да светят лампите за дневно осветление. Това беше като прощален жест на приятел, с който се разделяш завинаги. В този момент в оранжерията цареше пустота и адски студ, които навярно бързо са се разпоредили с моите зелени приятели. Сърцето ми се сви и аз напуснах кабината за управление. На Ганимед лекарите ме прегледаха, поклатиха глави и ме изпратиха на Земята.

Алексей замълча.

— Да — сепна се изведнъж той. — Тая теменужка, която успях да взема със себе си… Ето я.

Той дръпна ципа на пътната си чанта и внимателно извади саксийка, покрита с пластмасов похлупак.

… Когато се връщахме към шосето, забелязах, че вървя по стъпките на Алексей. Смеех се сам на себе си, но продължавах да вървя по този начин.

Колата дойде за нас точно в определеното време. Докато затварях вратата, погледнах към ливадата и замрях ужасен: откъде се взе този голям участък от повалена и жестоко смачкана трева? Ето че цялата ливада се е развалила! Тогава се сетих, че това направих аз… Огледах се крадливо като убиец, хлопнах вратата и почувствувах, че се изчервявам до корена на косите си. Не зная пред кого повече — пред Алексей или пред ливадата. Стори ми се, че започнах да разбирам. Та нали Земята е също космически кораб, само че много голям.