Кир Буличов
Локомотив за царя

Малък космически кораб падна в двора на къщата на улица „Пушкин“ №16. Валеше дъжд със сняг, есента си отиваше. Корабът падна безшумно, така че Корнелий Удалов, който отиваше на работа, отначало не съобрази какви гости са му дошли право в къщи.

Корабът повреди края на плевника, цопна в локвата, вдигна кал и пръски и замря.

Удалов се върна от портата, обиколи кораба, като се прикриваше от дъжда с цветен плажен чадър, взет назаем от жена му. Почука по стената на кораба, надявайки се на отговор, и като не дочака, тръгна да събуди съседа си Александър Грубин.

— Саша — каза Удалов, като тикна пръст в прозорчето на първия етаж. Прозорчето се отвори. — Саша, ставай, в нашия двор е паднал космически кораб.

— Още е рано — чу се съненият глас на Грубин. — Няма осем.

— Мълчи, не отговаряй — обясни Удалов. — Може да е станала авария.

— Голям ли е корабът? — попита Грубин.

— Не, около три метра. Система „летяща чинийка“.

— А има ли опознавателни знаци?

— Никакви знаци не се виждат.

— Ти иди да вардиш, а аз сега ще се облека. Дъжд ли вали?

— Отвратително време. И точно днес ли е намерил да падне! В девет часа имам съвещание.

Удалов се върна към кораба, намери люка и потропа.

— Стемирувам зас? — попитаха отвътре.

— Аз съм Удалов — каза Корнелий Иванович. — Вие нарочно ли се приземихте при нас?

— Послити, маратакра — се обади отвътре гласът.

— Отваряй, отваряй, аз ще почакам — отговори Удалов.

Люкът щракна и се отвори.

Вътре стоеше, триейки сънените си очи и по пижама, неизвестен на Удалов рошав космонавт.

По външност той напомняше човек, ако не се смята изключително ниският му, до пояса на Удалов ръст, зеленикавата кожа и твърдите коси, които растяха по челото му на снопчета, а също и на края на носа.

— Прекграни вслука! — възкликна космонавтът, като погледна първо небето, после Удалов и постройките, които обграждаха двора.

— Време като време, за тоя сезон на годината в нашите ширини по-добро и не очакваме.

Космонавтът се посви от вятъра и каза:

— Струку, крапатака.

— Облечи се, облечи се — каза Удалов. — Аз ще почакам.

Той грижливо притвори люка зад отишлия си космонавт, а самият той зави встрани, където дъждът шуртеше по-малко. Розовата боя на кораба бе ожулена — явно, не един ден се бе носил по космическите далечини.

Дойде Грубин, покрит с военен плащ-палатка.

— Това ли е? — попита той, като посочи кораба.

— Точно той — отвърна Удалов.

— Не е голям. А на теб отговориха ли ти?

— Сега ще се облече и ще излезе.

— Визита ли ни прави, или какво?

— Още не е ясно. Не му хареса нашето време.

— На кого ли пък ще хареса! Да не е Сочи.

— Винаги чакам нещо интересно от прелитането на междузвездни гости. Развитие на технологията, науката, изкуствата — каза Удалов. — Сърцето ми замира пред такава перспектива.

— Почакай, може да е дошъл с враждебна цел — каза Грубин.

— Едва ли — отвърна Удалов. — Беше по пижама, явно е проспал кацането.

— А на какъв език говори?

— Езика още не го разбирам. Но нищо, ще го разшифроваме.

Не стана нужда да се разшифрова. Люкът заскърца, отвори се и на земята скочи космонавтът, този път в прозрачно наметало и шапка от същата материя.

— Е, какво пък — каза Удалов. — Да се запознаем.

— Стрелехюрка тик — рече космонавтът.

— Ще почакаме, нямаме бърза работа — съгласи се Удалов. — Само имайте предвид, че съвещанието ми започва в девет часа.

Космонавтът извади от джоба си черна кутийка с дупчици, покрити с мрежичка. Включи я, като натисна копчетата.

— Преводач ли си имаш? — попита Грубин.

Черната кутийка веднага произнесе:

— Вокрочитук па ла-там-праказа?

— Воста — каза космонавтът и кутийката повтори:

— Правилно.

От този момент общуването между космонавта и хората се опрости. И догадката на Удалов излезе вярна: космонавтът принадлежеше към развита и издигната цивилизация. Разговорите с него щяха да бъдат много интересни.

— Що за планета е това? — попита космонавтът.

Беше му студено, пристъпваше от краче на краче и затова Грубин предложи:

— Да влезем у нас и да поговорим на топло. Що за беседа ще бъде на такова време? Ако не бързате, разбира се — добави Удалов.

Космонавтът махна с ръчичка, което значеше: закъде вече да бързам. И те тръгнаха през двора към Грубин.

Космонавтът се държеше прилично: изтри си краката, наистина поради малките размери трябваше да му помогнат да се качи на стола.

— Нашата планета се нарича Земя — каза Удалов, когато всички седнаха. — Ще закусите ли?

— Не, благодаря — отвърна космонавтът. — Това в кой сектор е?

— Сами разбирате — рече Удалов. — Вие имате едни координати за секторите, ние други.

В това време Грубин донесе бутилка с кефир, наля на себе си и на космонавта. Удалов отказа, защото беше закусил. Космонавтът помириса кефира и каза, че е доста кисело, а той имал деликатен стомах.

— А вие откъде сте? — попита Удалов.

— От Вапраксила — отговори космонавтът.

Но това нищо не говореше на Удалов, защото Вапраксила спокойно можеше да се нарича Алфа Птолемей или Бета Центавър.

— И защо сте ни дошли на гости? — попита Удалов. — Експедиция?

— Не — отвърна космонавтът, който се наричаше Вусц. — Неочаквано попаднах при вас. Нещо се е счупило в уредите или в двигателя. Изобщо аз си летях при леля ми от Круписа, а се оказа, че това не е Круписа.

— Не, тук не е Круписа — рече Удалов.

— Все пак почакай — прекъсна го Грубин. — Не е изключено те да наричат Земята Круписа.

— Не — възрази Вусц. — Неведнъж съм бил на Круписа. Там няма нищо подобно и населението е съвсем друго. А да не говорим за климата.

— Да, неприятна история — каза Удалов.

На вратата се почука.

— Кой е там? — попита Грубин.

— Аз съм, Ложкин — чу се зад вратата. — Излез по-бързо. На двора има празен космически кораб. Може би неговите обитатели вече са се пръснали по квартирите за грабеж.

— Влез, Ложкин — каза Грубин. — И се успокой.

Ложкин влезе, видя космонавта и се смути. Поради суетния си характер той беше оклеветил госта.

— Много ми е обидно — забеляза Вусц. — Нима подобни подозрения са свойствени на земните жители? Трябва да отбележа, че те говорят за ниска цивилизованост на земното население.

— Ама аз не исках — каза Ложкин. — Разбирате, излизам на двора, стои си незаключен кораб, може някое от момчетата да се качи на него.

— Да — въздъхна космонавтът. — Тъжно е да попаднеш в изостанало общество и да бъдеш подложен на подозрения. Ако имах време, щях да ви науча на много неща и да ви просветя.

— Ние никога не се отказваме от уроци — каза Удалов.

— А сега какво да правим?

— Да правим? — Вусц погледна през прозореца. Дъждът беше престанал и надничаше посърналото есенно слънце. — Има ли някой сред вас, който да разбира от гравитационни мотори?

— Аз се интересувам малко от техника — рече Грубин. — Но с гравитационни двигатели не съм имал работа.

— Жалко — каза Вусц. — При нас на всеки ъгъл има станция за обслужване. И милиони, може би десетки милиони механици, които разбират отлично от гравитационни двигатели.

— Това е разбираемо — Ложкин искаше да заглади вината си. — За вашата цивилизация не е чудно.

— Какво пък — каза Вусц, — да отидем да видим повредата.

Двамата с Грубин тръгнаха към кораба. Грубин взе със себе си отвертка и клещи. Ложкин и Удалов ги последваха.

— Имате ли големи успехи в науката? — попита по пътя Удалов.

— Грамадни — отговори космонавтът. — В сравнение с вас — поразителни.

— Бихте ли ни разказали — помоли Удалов. — Ще съберем обществеността, ще дойдат много хора. А вие ще ни разкажете.

— Е, какво пък, може би ще отделя няколко минути — каза Вусц.

Космонавтът с жест покани Грубин към кораба. Грубин с мъка запълзя през люка. Подметките на обувките му се скриха вътре, после лицето му отново се показа.

— Извинете, но тук без вас няма да се оправя — каза той. — Откъде например се запалва светлината?

Вусц дълбоко въздъхна и разпери ръце, сякаш искаше да каже на присъствуващите: „Какъв мрак! Нима човек може да се довери на вашите механици, ако те дори не могат да запалят светлината!“ На присъствуващите им стана неловко и Удалов каза с укор в гласа:

— Е, Саша, ти пък сега!

— Включвателят е надясно в каютата — каза космонавтът.

Когато Грубин отново изчезна вътре, космонавтът рече:

— Между другото нашите механици правят поправка в отсъствието на собственика. Те използуват телепатията. Поглеждат в душата, разбират от какво се оплакваш и веднага се хващат за работа. След пет минути всяка неизправност е ликвидирана.

— Да — съгласи се Удалов. — Ние сме много далеч от това.

— Този метод — каза Вусц — е разпространен и в медицината.

— В отсъствие? — попита Ложкин.

— Не, с помощта на телепатията — каза космонавтът и съкрушено поклати глава.

Да, помисли си Удалов, трудно му е у нас, когато има такава отегчителна разлика в равнището на цивилизацията.

В люка отново се показа главата на Грубин.

— Слушайте — започна той. — А къде е повредата? Можете ли да ми покажете? Аз, да си кажа право, така и не разбрах къде е двигателят и къде кухнята.

— Не разчитайте на мен — отсече космонавтът. — Простете, но не съм механик. Ако у нас всеки се занимаваше не със своята работа, никога не бихме постигнали такива велики успехи.

— Тогава аз няма да поправям — каза Грубин.

Той вече беше излязъл наполовина от люка, а Ложкин и Удалов започнаха да го напъхват обратно, за да се заеме с работата.

— Но какво мога да направя аз! — възразяваше Грубин. — Те са сто години преди нас. Нямам специално образование. Освен това на всички уреди висят пломби.

— Вие защо не ни казахте за пломбите? — обърна се Удалов към Вусц.

— Откъде да знам, има ли там пломби, или не! — възмути се оня. — Аз летях за Круписа, става повреда не по моя вина и се намерих на дива и изостанала планета, в обкръжението на груби аборигени, никой не ме разбира, никой не иска да ми помогне.

— Не се вълнувайте — успокояваше го Удалов. — Ние разбираме вашето състояние. Сега ще отида в автобазата, там има майстор със златни ръце, Мишутин.

— Повикайте го — каза космонавтът. — Чакат ме в къщи.

Удалов, разбрал вината на човечеството пред случайния гост, побърза през два квартала за Фрол Мишутин и скоро се върна с него. През това време всички обитатели на №16 излязоха на двора, запознаха се с новия пришълец, а Коля Гаврилов дори го нагости с ябълка.

Фрол Мишутин беше сериозен човек, той погледна космическия кораб и попита:

— Какъв е принципът на полета?

— Като че ли на леки гравитони — каза Вусц. — Макар че не съм сигурен. Но в училище сме учили за леките гравитони. Когато е на тежки, корпусът на кораба има друга форма.

— Аха — каза Мишутин. — А типа на двигателя не сте ли учили в училище?

— Не, разбира се — каза Вусц. — Аз съм се специализирал по география и счетоводство.

— Малка е ползата от теб — рече Фрол Мишутин.

— Нямате право да говорите така — каза космонавтът. — Не сте дорасли още до критика на вишестояща цивилизация.

— Точно така — съгласи се Фрол Мишутин и се вмъкна в люка. Той доста време не се показа, затова всички се върнаха в стаята на Грубин, за да послушат пришълеца. Наистина оня отначало се дърпаше, казваше, че едва ли ще му стигне времето, но после се съгласи.

— Разкажи ни, драги госте — обърна се към него Удалов, — за вашия просветен свят. Посвети ни в тайните на бъдещето, така да се каже.

Гостът извади носна кърпа, изсекна се и каза:

— Нашият свят далече ви е надминал в своето развитие.

Това вече всички знаеха. Чакаха какво ще им кажат още.

— Ние сме достигнали до пълно изобилие и развитие на техниката. Например аз работя в отделен кабинет и само натискам копчета, а понякога предавам резултатите от своя труд мислено на специална машина, която после сумира всичко и го поставя на масата на ръководителя на нашето учреждение.

— Ето, това е чудесно — каза Удалов, за да окуражи Вусц.

— Това е обикновено — поправи го космонавтът. — Учудвам се, че може да бъде иначе. Отивам на работа и се връщам за един миг. Влизам в една будка до моето жилище, натискам копче и след минута се намирам в също такава будка, само че до вратите на учреждението.

— А как работи тази будка? — попита Грубин.

— Не съм се интересувал — отговори Вусц. — При нас къщите се строят за една нощ. Вечерта почистват площадката, а на сутринта къщата е готова чак до тринадесетия етаж.

— Забележително! — възкликна Ложкин. — А как става това?

— За това най-добре попитайте строителите — каза Вусц. — Обедната си почивка използувам, за да гледам новите филми, които си избирам по списък, докато си седя на масата за обед. А обеда също си го избирам, като натискам копчета на масата.

— Как става това? — попита Удалов, който ненавиждаше опашката в стола.

— Не зная — каза Вусц. — Това не е важно. Важен е резултатът. Когато поискам да отида на съседна планета, повиквам си космически кораб, изпращат го до жилището ми. Натискам копче с названието на съответната планета и после си гледам кино.

— Ех — рече от вратата Фрол Мишутин, който беше влязъл незабелязано и изтриваше ръцете си с парцал. — Ако се беше поинтересувал какво има вътре в двигателя, цена нямаше да имаш.

— А какво е станало? — нахвърли се пришълецът.

— Протекъл е гравитоновият резервоар. Горивото се е свършило. И тази част, виждаш ли, е пукната. За какво е тя — не ми е ясно.

Фрол извади от джоба си пукнато в средата топче с размер на орех.

— За какво служи това? Не сте ли учили в училище?

— Не издевателствувайте над мен — възмути се Вусц. — Ние имаме високоразвито общество и всеки се занимава със собствената си работа. Аз съм чиновник. Друг някой е техник, а друг пък строител. Това е естествено. От моето производство се ползуват други, а пък аз съм потребител на това, което другите произвеждат.

Фрол мушна топчето обратно в джоба си и каза:

— Ще отида да видя още нещо.

Замълчаха. На Удалов му бе мъчно за пришълеца, които се бе откъснал от привичната обстановка. Но старецът Ложкин, който бе спотаил някаква обида, ехидно забеляза:

— Не ни провървя с госта. Трябва да сме попаднали на такъв, който нищо не знае.

— Не е вярно! — отвърна Вусц. — Отлично знам кога и кои копчета да натискам.

— Именно — каза Ложкин и се усмихна.

— Напразно си се залепил за човека — каза Удалов. — Постави се на негово място.

— Дори не се и опитвам — отвърна Ложкин. — До такъв контраст между високоразвита цивилизация и неин тъмен представител никога не бих изпаднал. А ние, глупаците, тичаме: прилетял космонавт от далечна планета, сега ще ни просвети…

— Това само във фантастичните разкази го има — каза Грубин. — Там винаги идват пришълци и веднага ни учат.

— От пришълец до пришълец има разлика! — рече Ложкин.

— Ами нали е от просто по-просто — каза Удалов, като гледаше опечаления Вусц, който се беше свил на стола с подвити крачета и имаше вид на дете, което е загубило майка си в Московския ГУМ. — А на теб, Ложкин, сега набързо ще ти докажа, че не си прав. Искаш ли?

— Докажи.

— Тогава представи си, че аз съм цар Иван Грозни.

— Само това липсваше!

— А ти си представи, не се съпротивявай. А Грубин, да кажем, е неговият приятел Малюта Скуратов.

— И какво?

— А ти си Николай Ложкин, който е седнал в колата си „Жигули“ и по непредвидено стечение на обстоятелствата си сбъркал пътя и вместо във Вологда си попаднал при Иван Грозни, в неговия извънградски дворец.

— Ти знаеш, че аз нямам „Жигули“! — съпротивяваше се Ложкин. — Защо преиначаваш?

— Това е мислен експеримент — настояваше Удалов. — Нима нямаш въображение?

— Е добре — предаде се Ложкин. — А после?

— А после аз ще те помоля да ми разкажеш какви са у вас в двадесети век техническите постижения. Е, хайде, разкажи.

— За какво?

— Че поне как аз, Иван Грозни, да си направя такава карета като твоята.

— „Жигули“ ли?

— Е, нещо по-обикновено — мотоциклет, да кажем.

— Това е лесно — каза Ложкин. — Ето ти пред теб машината, прекопирай я и тръгвай.

— А какво да копирам? Аз не разбирам принципа.

— Първо е необходим бензин — каза Ложкин. Той искаше да докаже на приятеля си, че пришълецът Вусц е недоразумение и затова се постара да обясни всичко по-достъпно. — Наливаш бензин в резервоара.

— Почакай — каза Корнелий Иванович-Грозни, поглаждайки несъществуващата си брада. — А какво е това бензин?

— Бензин? Нефт знаеш ли?

— Зная.

— Очисти го…

— От какво?

— Как от какво? От мазута.

— Не разбирам! С четка ли да го очистя?

— За това има специална промишленост… — Тук Ложкин се запъна.

— А ти продължавай — усмихна се царят. — Разкажи ми за тази промишленост. И заедно с това опиши производството на гуми.

— Е добре — каза тогава Ложкин, който не обичаше ла капитулира пред царете. — По-добре е да ти обясня локомотива.

— Какво ще кажеш? — попита Удалов Малюта Скуратов. — Да чуем ли за локомотива?

— Хайде — съгласи се придворният фаворит. — Само че ако не обясни, ще трябва да му отсечем главата.

— Локомотивът се движи на принципа на сгъстената пара — каза Ложкин. — Там има бутало и от това се въртят колелата.

— Ах, колко интересно — каза царят. — И къде се намира буталото?

— Как къде? В котела, разбира се.

— Слушай — каза Малюта Скуратов, — можем веднага да му отсечем главата. Иначе напразно си губим времето.

Ложкин мълчеше. Влезе Мишутин.

— Няма да тръгне — каза той. — Истина ти казвам, няма да тръгне твоята машина. Извикай аварийната.

— Не може да бъде! — възкликна космическият гост. — Не ме погубвайте! Може би ще повикате специалисти от вашата столица?

— Не — Мишутин уверено. — У нас не се произвеждат гравитони. Наистина е така.

Ложкин рече:

— В локомотива има две бутала. Те поред притискат парата.

— Вече ти отсякохме главата — обясни му Грубин. — Така че не се безпокой, Иван Грозни няма да има собствен локомотив.

Пришълецът заплака. Не можеше да се помири с това, че се е превърнал в Робинзон Крузо, обкръжен от Петкановци.

Заваля мокър сняг и бързо покри с гъст слой розовия космически кораб.

Оттогава минаха вече четири месеца.

Пришълецът Вусц засега, живот и здраве, е счетоводител при Удалов в кантората, изучи руския, справя се сносно със задълженията си. Наистина звездите на небето не му стигаха. Подучен от Грубин, пожела да замине за Вологда и да постъпи там в цирка като лилипут, но после размисли: страхуваше се да се отделя от кораба — ами ако го потърсят и дойдат за него?

А корабът приличаше на грамадна пряспа, дори на снежна планина. Децата се пързаляха по него с шейни.

Напролет, ако дотогава нищо не се случи, трябва да дойде от Архангелск Камарински, голям приятел на Фрол Мишутин, знаменит механик. Ако и той не помогне, значи никой няма да помогне.