Хенри Слесар
Лекарството

— За бога, докторе, не ме лъжете! Не искам повече лъжи! Вече година, откак живея с тази лъжа, уморих се от нея…

Без да отговаря, доктор Бернщайн затвори бялата врата, която милосърдно скриваше от очите им нещо, покрито с бели чаршафи, издигащо се на болничното легло. После, като хвана младата жена подръка, той я поведе по коридора.

— Да, права сте, той е на прага на смъртта — проговори Бернщайн. — И ние никога не сме ви лъгали, мисиз Хилз. Винаги сме ви казвали самата истина. Просто аз смятах, че вие вече някак сте се примирили с това.

— Точно така и беше, но…

Те спряха пред вратата, която водеше към скромния кабинет на доктор Бернщайн, и жената освободи лакътя си.

— … но когато ми позвънихте във връзка с това ваше лекарство…

— Виждате ли, мисиз Хилз, това е съвършено необходимо. Става дума за сенополина. Ние не го даваме без съгласието на самия болен, а тъй като вашият съпруг вече четвърти ден се намира в кома…

Бернщайн отвори вратата на кабинета, с жест покани събеседницата си да мине напред. Мисиз Хилз нерешително спря, но после влезе. Лекарят седна на своето място зад бюрото, върху което безразборно се валяха някакви хартии, и запазвайки безстрастния си израз, търпеливо зачака, докато тя седне на отсрещния стол. Неизвестно защо, той вдигна телефонната слушалка, после я остави на мястото й, порови из книгите на бюрото и постави ръцете си върху преспапието.

— Сенополинът е много сериозно средство — проговори накрая той, — на мен лично малко ми се е налагало да го използувам. Вие може би даже сте чували отзиви за този препарат. Те, бих казал, са противоречиви…

— Не — прошепна тя, — аз нищо не знам за него. Откак се случи това с Енди, въобще не мога да мисля за нищо друго.

— Във всеки случай вие сте единственият човек в света, който може да реши да дадем ли на вашия съпруг подобно лекарство. Както вече ви казах, действието му е много своеобразно. Но мистър Хилз е в такова състояние, че, уверявам ви, то абсолютно никак няма да му навреди.

— Но, надявам се, ще му помогне?

— Точно там — въздъхна Бернщайн — е и противоречието.

* * *

„Плувай, плувай, моя лодчице!“ — мислено тананикаше той, като усещаше под пръстите си прохладната повърхност на езерото. Бавно, много бавно се движеше лодката край бреговете под закрилата на склонилите се над водата върби. Той меко отмести ръцете на Паула, които нежно докосваха очите му, целуна топлите й длани и притисна лицето си към тях. Когато Енди отвори очи, той с учудване откри, че това съвсем не беше лодка. Лежеше в легло и това, което той сметна за плясък на вълните на езеро, бяха капки дъжд, които барабаняха по стъклото на прозореца, а върбите се бяха превърнали в дълги сенки по стените на болничната стая. Единственото истинско нещо беше умиротворяващият допир на дланите на Паула.

Енди я погледна с усмивка.

— Удивително! Само като си помислиш! Преди минута ми се стори, че ние с теб сме на Финджър-лейк. Помниш ли онази вечер на езерото? Е, тогава, когато лодката се напълни с вода. Никога няма да забравя лицето ти, когато видя какво е станало с роклята ти.

— Енди, мили! Чуй! — тихо проговори Паула. — Разбираш ли какво се случи?

Той замислено прекара ръка по косата си.

— Като че ли преди малко оттук мина доктор Бернщайн. Или не? Пак инжекция или нещо подобно?

— Дадоха ти лекарство, Енди! Точно това! Нима не помниш? Ново, чудесно лекарство. Сенополин! За него ти говори доктор Бернщайн. И ни убеждаваше, че си струва да опитаме.

— Да, разбира се, спомням си.

Той седна в леглото. Това стана от само себе си, привично, като че ли ето така изведнъж да вземе и да седне в леглото беше за него най-обикновено нещо. Енди взе цигара от нощното шкафче при леглото си и запали. И само след като машинално смукна, изведнъж осъзна, че последните осем месеца той беше обречен на неподвижност. С бързо движение Енди докосна ребрата си, под ръката му имаше жива, гъвкава плът.

— А къде е превръзката? Дявол да го вземе! Къде се е дянала превръзката?

— Те я снеха. Енди, мили — през сълзи твърдеше Паула. — О, Енди! Те я снеха. Сега въобще нямаш нужда от нея. Ти си здрав, съвсем, съвсем здрав! Това е чудо!

— Чудо!

Тя се хвърли в прегръдките му. Не бяха се докосвали цяла година, от времето, когато стана тази ужасна катастрофа. Травмите бяха извънредно тежки. Тогава Енди беше едва на двадесет и две години.

Три дни по-късно го изписаха от болницата. След осем месена бяло болнично безмълвие градът го зашемети с веселата си суета и буйни цветове. Изглеждаше, като че ли е в разгара на някакъв фестивал. Енди не беше усещал нищо по-прекрасно през живота си, цялото му тяло, всеки мускул се стремеше към живот. На прощаване Бернщайн му даде куп съвети, но въпреки тях още след една седмица всеки можеше да види Енди и Паула в спортни костюми на тенис-корта.

Енди открай време се увличаше по тениса, но известна неподвижност в китката и слаба игра при мрежата не му позволяваха да се издигне над средния играч-любител. Сега обаче ловката му ракета не пропусна нито една топка, като бесен се носеше по корта. Той сам се изуми от отсечеността на съкрушителните си удари, от невероятната си игра.

Паула, която през предпоследната година в колежа беше шампионка по тенис, сега не можеше и да мисли да съперничи на Енди. Като посрещна поражението си със смях, сега тя внимателно следеше как той се сражава с професионален тенисист. Спечели първия сет — 6–0, 6–0, 6–0! И тогава го осени: Той разбра, че работата тук не е само в медицината. С него беше станало нещо необикновено. Това беше чудо.

По пътя към къщи, възбудени и развълнувани, те обсъждаха това събитие. След колежа до катастрофата Енди служеше в кантората на борсов посредник и това му тежеше много. Сега у него възникна идеята да направи кариера на тенискорта.

Но отначало трябваше да се убеди, че неговият свръхестествен успех не е случаен. И на следващия ден те с Паула отново се отправиха в спортния клуб. Този път партньор на Енди беше Дейвис Кап — ексшампион на клуба. Към края на играта сърцето на Енди победно заби — да, чудото стана.

Вечерта Енди и Паула седяха плътно притиснати един към друг и той гладеше дългите й, с цвят на зрял кестен коси.

— Не Паула — проговори изведнъж той, — не е там работата. Безусловно, аз няма да захвърля тениса, може би даже ще рискувам да изляза за първенството на страната. Но все пак, мила, това не е за мен. В края на краищата спортът е само игра.

— Как го каза? Само игра? Интересно, когато това го казва бъдещият шампион!

— Не! Шегата настрана, Паула! Да си призная, аз съвсем не възнамерявам да стигам до Уолстрийт, някак си не ме тегли към това. Знаеш ли за какво мисля сериозно? Искам отново да взема четката.

— Живопис! Та ти от дете не си държал молив в ръце! И мислиш, че с това можеш да си и изкарваш прехраната?

— Не бързай, мила! Та ти знаеш, аз винаги добре съм рисувал, а сега искам да пробвам в търговската реклама. Парчето хляб ще мога винаги да изкарам. А когато кредиторите престанат да висят на главите ни, ще мога да се заема и с нещо за удоволствие.

— Само, за бога, не се прави на Гоген, скъпи! — тя го целуна по бузата. — И не изоставяй семейството си заради таитянската идилия…

— Как каза? Семейството?

Паула стана, приближи се към прозореца и няколко минути гледа залязващото слънце. Когато тя отново се приближи към Енди, по бузите й аленееха отблясъците на залязващите лъчи и смущението от откъсналото се признание.

Ендрю Хилз младши се роди през септември, а точно след две години малката Дениз зае мястото му в люлката. По това време името на Хилз вече украсяваше гланцовите обложки на най-популярните американски списания и издателите смятаха това за чест.

Когато Ендрю младши стана на три години, Ендрю старши направи своя най-голям принос в живописта и това съвсем не беше обложка за някакъв „Сатърди ивнинг пост“. Тази негова рожба намери приют в стените на Музея на съвременното изобразително изкуство.

Първата изложба с произведения на Ендрю предизвика такава буря от възторг, че „Ню Йорк таймз“ сметна първата си колонка достойна за възторжения й отклик. Тази вечер в дома на семейство Хилз се събраха най-близките приятели, за да отбележат това толкова значително събитие. Тържествено бяха изгорени няколко броя списания с разкошни блестящи обложки, а пепелта бе събрана в урната, с която Паула специално се снабди при разпродажба в магазина.

След един месец семейство Хилз бяха вече в състояние да купят просторна къща на върха на хълма в Уестчестър. Тук само студиото, с прозорци на север, по големина се равняваше на предишната им квартира.

Той беше на тридесет и пет, когато неотложна необходимост го накара да вземе дейно участие в политическия живот на града. Славата му на художник и спортните му успехи (със своите тридесет и пет години той все още държеше първенството на страната сред аматьорите) му помогнаха леко да се намеси в политическата бъркотия. И ако по-рано даже самата мисъл за политическа кариера го плашеше, сега, когато началото беше положено, за отстъпление беше вече късно. Той постави своята кандидатура на общинските избори и когато с необикновена лекота събра нужното число гласове, бе избран за член на общинския съвет. Скоро името му стана известно из цялата страна и по-малко от година му беше необходима, за да създаде делови връзки с влиятелните партийни кръгове. Още на следващите избори за Конгреса се постави неговата кандидатура. На четиридесет години Ендрю Хилз стана сенатор.

Пролетта те с Паула прекараха на Акапулко в очарователна къщичка, построена на сенчесто прохладно място в подножието на планината, на самия бряг на залива. И именно тогава Енди заговори с жена си за бъдещето.

— Знаеш ли, мила — сподели той с Паула, — те решиха да ме предложат за президент. Само че аз знам: те грешно са си направили сметката, аз нямам необходимите качества.

… И ето че следващата година той спечели президентските избори с такива резултати, каквито историята на страната още не познаваше.

Вече му чукнаха петдесетте, когато напусна Белия дом, но главният успех тепърва го очакваше. По време на втория си президентски мандат Ендрю проявяваше огромен интерес към дейността на Световната организация и играеше активна роля в световната политика. И благодарение на неговата инициатива и енергия беше създадено световно правителство. На шестдесет и четири годишна възраст Ендрю Хилз бе избран на поста президент на това правителство и го запази до своята доброволна оставка. Тогава вече беше минал седемдесет и пет.

Когато стана на деветдесет и шест, той почувствува, че животът започва да му тежи. Ендрю младши с четиримата внуци и Дениз с очарователните си близнаци успяха да се простят с него.

* * *

— Що за лекарство е това? — настояваше Паула. — Ще помогне ли? В края на краищата аз имам право да знам!

Доктор Бернщайн се намръщи.

— Много е трудно да се обясни. Виждате ли, то не оказва никакво целебно действие. По своя ефект препаратът по-скоро напомня приспивателно. Обаче неговото действие е малко специфично. Сенополинът предизвиква особен сън.

— Как казахте? Особен сън?

— Да, необикновено дълъг, дълбок сън, който се съпровожда с подробни сънища. Болният сякаш преживява целия си живот, който преминава точно така, както той би мечтал да го изживее. На някого то може и да не хареса, но уверявам ви, този сенополин е най-хуманното средство от всички, съществуващи в наши дни. По-добро още не са измислили.

Паула хвърли поглед към неподвижното тяло на болничното легло. Ръката му тихо се плъзна по завивките и тя почувствува на дланта си лекото докосване на пръстите му.

— Енди — прошепна тя, наклонена над болния, — Енди, мили…

Ръката, която тя държеше в своята, трепна.

— Паула — едва чуто я повика той, — сбогувай се вместо мен с децата.